понеделник, 30 декември 2013 г.

Цитати / "Да продължа без теб'' - Хорхе Букай и Силвия Салинас

1) Искаме да покажем, че както любовта, която получаваме, така и любовта, която можем да дадем, е относителна; всички обичаме според възможностите си, защото всички сме наранени.

2) Обичай ме, когато най-малко заслужавам любовта ти, защото тогава най-много се нуждая от нея.

3) Тези два аспекта на любовта - безусловността, с която се срещат душите, и условността, която налагат вкусовете и предпочитанията на двамата - трябва да присъстват и да бъдат поне съвместими, за да успее двойката да просъществува.
Когато избираме партньор, първо трябва да оставим да ни водят сърцето, душата и след това разумът, защото винаги е възможно да се намерят общи точки във вкусовете ни, стига да не става дума за риба и птица. Можем да съгласуваме условията си, но не е възможно ,,да изфабрикуваме'' безусловността; срещата на душите или се случва, или не.

4) Винаги е имало и винаги ще има хора, които приемат за истина една очевидна лъжа, особено ако звучи по-примамливо от действителността.

5) Никога не търси, където не трябва, защото може да намериш каквото не искаш.

6) Ако двамата членове на двойката се чувстват сигурни, обичани, независими, в контакт един с друг, свободни и отпуснати, разминаването е трудно. А няма ли разминаване, няма и място за изневяра, защото е безсмислена.

7) Искам да се науча да те изслушвам, без да те съдя.
Искам да ме научиш да говоря за разочарованията ни без укори.
Искам да се научиш да ми вярваш, без да изискваш.
Искам да те науча да ми помагаш, без да решаваш вместо мен.
Искам да се науча да споря с теб, без да се карам.
Искам да ме научиш да се грижа за теб, без да те обезличавам.
Искам да се науча да те възприемам, без да проектирам проблемите си върху теб.
Искам да те науча да ме прегръщаш, без да ме задушаваш.
Искам да се науча да се доближавам до теб, без да те обсебвам.
Искам да ме научиш да подсилвам уменията ти.
Искам да те науча да разбираш ограниченията ми.
Искам... след наученото от мен за теб и от теб за мен да можем да се изберем взаимно още веднъж.
Както в онзи ден, но по-добре... защото днес това, което най-много искам е, да знам, че си щастлив, когато си без мен, и още по-щастлив, когато сме заедно.

8) Ако сбогуването на душата не се състои, ако не успееш ,,да пуснеш'' човека, с когото се разделяш, нищо не може да функционира отново както трябва. Би могла да се сближиш с друг мъж и да се радваш на компанията му, би могла дори да се влюбиш и да създадеш нова двойка, но колкото да очакваш и да желаеш това, докато не се откъснеш от предишната връзка, сърцето ти трудно ще намери благоприятните условия, за да се отвори за истинската любов.

9) Човек може да ампутира единия си крак, за да не си спомня местата, където е стъпвал, но след като стори това, споменът ще дойде с присъствието на отсъствието.

10) Трудно е да сложиш край на една двойка. Трудно е да се сбогуваш. Съзнателно или не, предпочитаме да останем свързани, пък било само чрез омразата.

11) И до днес се учудвам и възмущавам от нездравото любопитство да някои телевизионни журналисти, когато поставят пред камерите близките на жертвата на убийството и ги питат какво биха искали да стане с убиеца.
В процеса на скърбенето най-важното е да се научим да се изправяме пред отсъствието на това, което вече го няма, да приемем безсилието си пред онова, което се е разрушило, да съберем сили, за да понесем осъзнаването на всичко, което не е могло да се случи; това е същността на болката, стояща зад една загуба, която нито може да бъде облекчена с настояване за справедливост, нито може да бъде изцерена с постигането на осъдителна присъда, а само чрез един разбираем и необходим катарзис.

12) В крайна сметка приемането, разбирането и прошката са разумните последствия от приключването с исканията, предвидимият резултат от премахването на условията, неизбежното следствие от зачеркването на очакванията.
Казах си, че противно на мнението на по-голямата част от хората, не трябва да забравям, че приемането не е примирение, разбирането не е съгласие, а прошката не е забрава.

13) Чувството за вина е именно това - състояние на конфликт между тези, които сме, и представата, която имаме за това какви би трябвало да бъдем. Не искаме да приемем, че правим само това, което можем.

14) Почти винаги се чувстваме виновни пред някого, но за да може вината да покълне, наложително е някоя част от нас да е съгласна с предполагаемото или реално обвинение от страна на другия. Това е особено важно, защото обяснява защо е необходима помощ, за да се разпознаем като главни причинители на чувствата ни за вина.

15) - Почувствала си се обидена, защото ти е казал за трапчинките.
- Уверявам те, че не е това, Соня. Просто си дадох сметка, че преди не ги забелязваше. Не ме виждаше за пръв път гола, нито за пръв път слънцето осветяваше бедрата ми в негово присъствие. Познавам го донякъде и знам, че не би замълчал от вежливост. Просто преди не ги е забелязвал. Погледът му се беше променил.
- И това толкова ли е важно?
- За тази връзка - да.
Не исках да давам повече обяснения. Знаех, че този обикновен епизод е ясен знак, че еротиката отстъпва, в случай че не беше изчезнала отдавна.
Когато гледаме с очите на страстта, всичко е покрито с вълшебно було, особено наприятните страни на всекиот нас. През този период любовниците обикновено виждат в другия олицетворение на съвършенството. И ако страстта прерасне в любов, тя е в състояние сама по себе си да удължи времетраенето на чудото, защото любовта по свой начин също изкривява онова, което виждаме в любимия, макар да го прави по друг път. Когато изпитваме силна любов, много често сме заети - без да се налага да правим усилия за това - да гледаме само в душата на другия и тогава някои външни, по-земни подробности остават почти незабелязани.
Когато обаче еротичната любов не прерасне в любов, тогава огънят угасва, без да остави почти никаква следа, вълшебното було се вдига и ,,всичко'' се разкрива пред очите ни.

16) Понякога изпитваме такъв копнеж да обичаме, че сами се подтикваме да си представим в другия това, от което се нуждаем, за да можем да се влюбим. Независимо дали успяваме или не в завоеванието, скоро след това, когато открием реалния човек, осъзнаваме, че сме се влюбили в собствената си фантазия, пришпорена от неотложната ни потребност да бъдем обичани.
В действителност това в мнима, измислена любов, въображаеми връзки между това, което не съм, и онова, което ти не си; тези връзки ни държат в напрежение за много кратко време, защото не притежават дори енергията на страстта, а само енергията на собствената ни потребност да вярваме, че тази любов се случва.

17) Предпазливостта не е липса на доверие; означава да бъдеш нащрек, да имаш способността да виждаш нещата каквито са, независимо дали онова, което е пред очите ти, ти харесва, или не.

18) Разбира се, винаги ни боли, когато нещо приключва, и изпитваме здравословната потребност да скърбим, но ако болката продължи по-дълго или интензивността й не съответства на загубата, трябва да се запитаме какво от нашето минало е свързано с това преживяване.

19) Склонни сме например да вярваме, че другия ,,ни дава'' любовта си.
В действителност обаче другия е само огледало на любовта, която ние даваме.
От тази гледна точка да обичаме, означава да намерим човека, който е способен да отрази любовта, която излъчваме.
Ако обаче не осъзнаем, че другия е само наше огледало, когато раздялата настъпи, ние се ужасяваме при мисълта, че като ни напуска, той отнася със себе си способността ни да обичаме - въпреки че това е толкова абсурдно, колкото да вярваме, че ще се пръснем на парчета, ако някой счупи огледалото, в което се оглеждаме.

20) Винаги съм мислела, че е по-добре да опознаеш един човек на изкуството чрез творбите му, отколкото да го слушаш да разказва за тях.

21) Очевидно начинът да затворим пукнатината не е в това да поискаме от другия невъзможното - да престане да бъде такъв, какъв е, - а да признаем, че когато нещо в другия особено ни дразни, това е свързано с някоя наша черта, която ние не харесваме. Ако успеем да признаем това, ще осъзнаем, че външната борба е признак за вътрешна борба.

22) Ако човек иска да изгради здрава връзка, колко далеч и до каква сетпен би трябвало да търси онова, от което се нуждае, далече от другия? Няма определен момент, който да ни даде отговор на този въпрос, но е очевидно, че ако искаме да търсим всичко само в двойката, нещо не е наред; както и ако търсим всичко или почти всичко извън нея, също нещо не е наред.

23) Необходимо е да работим върху страстта, защото няма страстни неща, има страст, вложена в нещата.

Ако искате да следите публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

вторник, 24 декември 2013 г.

Цитати / ''100 сресвания преди сън'' - Мелиса П.

1) За жената говори лошо само онзи, който се е подиграл с нея.

2) Но как така съм способна да се обичам и едновременно да се наказвам? Това, дневнико, е някакво противоречие, знам си аз. Но никога любовта и омразата не са били толкова близки, толкова вътре в мен.

3) Любопитството е присъщо на интелигентните.

4) Моят шестнадесети рожден ден. Искам да спра тук и да не продължа нататък. На шестнадесет години съм господар на действията си, но и жертва на случайността и непредвидимостта.

5) Завари ме излегната на леглото, съсредоточена в една муха, която с досадно бръмчене се блъскаше в окачената на тавана крушка. Мислех си, че хората се гърчат и блъскат в света по същия начин като това глупаво насекомо - шуми, създава безпорядък, кръжи около нещата, но никога не успява да ги докосне напълно, а понякога обърква желанието си с някоя клопка и загива.

6) Нещо нежелано може да се окаже огромен дар.

7) Утайките в сърцето ми са трудни за премахване. Но може би сърцето може да бие толкова силно, че да успее да разчупи на хиляди парчета обвиващия го щит!

Ако искате да следите публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

събота, 21 декември 2013 г.

Цитати / ''Хари Потър и Даровете на Смъртта'' - Дж. К. Роулинг

1) В книгата се предупреждава, че ако разкъсаш душата си, онова, което остане от нея, ще е много неустойчиво, и то след като си направил само един-единствен хоркрукс!
Хари си спомни думите на Дъмбълдор, че Волдемор е прекрачил извън пределите на ,,онова, което бихме могли да наречем обикновено зло".
- А има ли начин да събереш отново парчетата от душата си в едно? - поинтересува се Рон.
- Да - потвърди Хърмаяни с разсеяна усмивка, - но болката е убийствено мъчителна.
- Защо? Как го правиш? - попита Хари.
- С покаяние - отвърна Хърмаяни. - Трябва наистина да почувстваш какво си извършил. Има бележка под линия. Болката може да те унищожи.

2) - Може да носиш, Потър, белега си като корона, но няма да допусна някакво си седемнайсетгодишно хлапе да ми казва как да си върша работата! Крайно време е да се научиш на уважение!
- Крайно време е да го заслужите!

3) За пръв път се сблъскваха с неоспоримата истина, че заситеният стомах е равнозначен на добро настроение, а празният - на заядливост и тъга.

4) - Добре де - каза объркана Хърмаяни. - Да приемем, че тази Мантия наистина съществува... ами камъкът, господин Лъвгуд? Онова, което нарекохте Животворен камък?
- Какво за него?
- Как е възможно той да е истински?
- Докажи обратното - подкани Ксенофилиус.
Хърмаяни се възмути.
- Но това... извинявайте, но това е направо смехотворно! Как да докажа, че той не съществува? Нима очаквате да взема всички... всички камъчета по света и едно по едно да ги подложа на проверка? Така можете да твърдите, че всичко каквото ви хрумне е истинско, ако единственото основание за убедеността ви е, че никой не може да докаже обратното.

5) - Посредствен, нагъл като баща си, съвсем преднамерено нарушава правилата, дава всичко, само и само да е известен и да е в центъра на вниманието, нахален...
- Виждаш каквото ти се иска да видиш, Сивиръс.

6) - Щом нямате нищо против да умрете - подхвана грубо Снейп, - защо не оставите Драко да ви убие?
- Душата на момчето още не е опустошена толкова много - отвърна Дъмбълдор. - Не искам тя да бъде потъпкана заради мен.

7) За властта са най-годни онези, които изобщо не ламтят за нея.

8) - Ти си истински господар на смъртта, защото истинският й господар не се стреми да избяга от нея. Приема, че трябва да умре, и разбира, че в света на живите има много, много по-страшни неща от това да умреш.

9) - Недей да съжаляваш мъртвите, Хари. Съжалявай живите, и най-вече онези, които живеят без любов.

10) - Накрая ми кажете... - рече Хари - това тук истинско ли е? Или се случва вътре в главата ми?
Дъмбълдор го озари с усмивка и гласът му прозвуча в ушите на Хари силен и ясен, макар че ярката мъгла отново се спусна и замъгли силуета му.
- Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се види, това да означава, че не е истинско?

Ако искате да следите публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

петък, 6 декември 2013 г.

Цитати / "Черен лед" - Дийн Кунц

1) Като дете във фермата никога не си бе давал сметка, че приключенията са трудна работа, макар да разбираше, че има опасности. За едно дете опасностите имат своя чар. Когато порасна обаче, след като загуби своите родители, покосени от болест, и опозна жестоката страна на света, той вече не виждаше никаква романтика в смъртта. Въпреки това от време на време се отдаваше на особена извратена носталгия по изгубената си невинност, позволявала му навремето да открие известно възбуждащо привличане от поемането на смъртни рискове.

2) Той не беше атеист. Бе видял чудовищните действия, които извършваха водачите на обществото, когато вярваха, че няма Бог; знаеше, че в свят, който отрича вярата в божието възмездие и живота след смъртта, не може да има надежда и правосъдие. Господ трябваше да съществува, защото иначе нямаше какво да попречи на човечеството да се самоунищожи.

3) - Не, ти имаш силен инстинкт за оцеляване. Това е признак за здрав разум.
- Освен ако инстинктът ми не е толкова силен, че ми пречи да разбера безнадеждността на положението. Това вече може да е признак на лудост.

4) - Обсебен съм от тази идея.
- О, знам как е. Писането на първата една трета на книгата направо може да се сравнява със сексуален оргазъм. Скоро обаче губиш това чувство. Повярвай ми. Във втората третина просто опитваш да докажеш нещо пред себе си. А последната просто се превръща във въпрос на оцеляване.

5) - Аз? Герой? Мило момче, аз съм на светлинни години от това.
- Не и според мен.
- През повечето време съм уплашена до смърт.
- Героите могат да изпитват страх и пак да си останат такива. Точно затова са герои - действат въпреки страха.

6) - Най-накрая всичко ще се оправи.
- Кога?
- О, може би след двайсет години.
Той се засмя:
- Мили Боже, надявам се да не ме прецакват през цялото време.
- Може и по-дълго. Не е ли точно това животът? Малко по малко, ден след ден, с мъчителен инат да се учим как да правим така, че да ни прецакват по-малко.

7) Никой не знае какво се крие в главата на друг човек. Дори приятел, любим, добър познат може да крие някакви тъмни помисли, някакво неописуеми желание. Всяко човешко същество е тайнство, обгърнато с мистерия. В постоянното преследване на приключения Хари контактуваше с по-малък брой хора, отколкото би срещал в някоя нормална професия, и при всяко ново предизвикателство основният му противник винаги беше на друг човек, а майката Природа. Природата можеше да е сурова, но никога подла, разрушителна и безстрастна или съзнателно жестока; при което и да е състезание с нея той никога не се тревожеше, че ще загуби заради измама или предателство.

8) Макар, че всички изглеждаха спокойни и уверени, Горов надушваше страха в командната зала. Това не беше просто преувеличение, нито метафора. Страхът наистина миришеше - на пот. Студена пот. Всички в помещението се потяха. То направо вонеше на страх.

9) Освен манекените и министър-председателите никой не е постигнал нищо, като стои неподвижно.

10) Не можеш да убедиш един човек в правотата си, като просто му попречиш да изкаже мнението си.

11) Глупак е бил да си помисли, че може да се измъкне от ужаса на детството си. В крайна сметка никое агне не се разминава с кланицата.

Ако искате да следите публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

сряда, 20 ноември 2013 г.

Цитати / ,,Хари Потър и Нечистокръвния принц" - Дж. К. Роулинг

1) Човек жив ли е, при положение, че не може да бъде убит?

2) Най-голямата слабост на Дъмбълдор: той винаги вярва в доброто у хората.

3) На хората им е много по-лесно да прощават на другите, когато грешат, отколкото ако се окажат прави.

4) - Крайно време е баба ти да се научи да се гордее с внука, който има, а не този, който би искала да има...

5) - Не помниш ли какво казах, Потър, в момента упражняваме безсловесни заклинания!
- Да, помня - потвърди сковано Хари.
- Да, сър.
- Не е нужно да ме наричате ,,сър'', професоре.

6) - Но сте сигурен, че сте прав, нали? - попита Хари.
- Естествено, ала, както вече съм доказвал, и аз като всички останали допускам грешки. И ще прощаваш, но тъй като съм по-умен от повечето хора, и грешките ми обикновено са по-сериозни.

7) - Е, мамо, установяваме, че сега, откакто сами си перем чорапите, все повече те ценим - отвърна Джордж.

8) Всеки от нас е убеден, че това, което той има да казва, е много по-важно от всичко, което другият би могъл да добави!

9) От главата на Хари по цялото му тяло сякаш плисна горещ болезнен срам. Дъмбълдор не му беше повишил тон, дори не говореше ядосано, но Хари предпочиташе да беше се развикал - това хладно разочарование бе по-страшно от всичко.

10) Величието поражда завист, завистта води до злоба, злобата бълва лъжи.

11) Няма нищо страшно в един труп, Хари, точно както няма нищо страшно в тъмнината. Когато гледаме смъртта и тъмнината, ние всъщност се страхуваме от неизвестното, нищо повече.

12) Дъмбълдор бе обсъждал с Хари какво е да водиш една наглед изгубена битка. Беше казал, че е важно да се бориш, да се бориш отново и отново, да не спираш, защото само тогава злото стои надалеч, макар че никога не може да бъде докрай изкоренено...

Ако искате да следите публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

вторник, 19 ноември 2013 г.

Цитати / ,,На юг от границата, на запад от слънцето'' - Харуки Мураками

1) Старае се да ми отдаде всичко, което може. Как бих могъл да я нараня?
Но тогава нищо не разбирах. Дори не се досещах, че бих могъл да нанеса на някого толкова дълбока рана, че никога повече да не се възстанови, че човек може да нарани непоправимо другиго, просто като съществува.

2) ,,Може би всичко това ми се е присънило", помислих си. Стоях дълго там, загледан в надвисналата над града дъждовна завеса. Сякаш отново се бях върнал в детството си, отново бях станал дванайсетгодишно момче, което часове наред гледа дъжда. Гледаш, не мислиш за нищо и чувстваш как тялото ти постепенно се размеква, и ти се струва, че се отърсваш от действителността. Дъждът има особена хипнотична сила.

3) Накрая реших, че просто ме е забравила. Все пак не бях някой важен за нея човек. При тази мисъл ме заболяваше сърцето, в него сякаш се отваряше малка рана. Не биваше да ми казва, че може пак да дойде. Има думи, които човек никога не забравя.

4) "Човек започне ли да търси оправдания, все така ще я кара - каза ми тя. - Аз не искам да живея така."

5) Гледа към фотоапарата широко усмихната. Все същата прекрасна усмивка - макар и не така самоуверена и естествена като на възрастната Шимамото. А тази неувереност и неопределеност бяха особено затрогващи. Самотните нещастни момичета не се усмихват така.

6) - Вече си мислех, че никога няма да те видя - рекох.
- Казваш го всеки път, когато ме видиш - засмя се тя и, както винаги, седна до мен и постави ръцете си на плота. - Нали ти оставих бележка, че известно време няма да идва.
- ,,Известно време'' е твърде относително понятие. Особено за човек, който чака - отбелязах аз.

7) Нашата памет и усещанията ни са несъвършени и несигурни. Затова ние винаги разчитаме на една друга, сигурна реалност, потвърждаваща истинността на случващото се. Доколко е реално това, което считаме за реално или то е такова просто, защото така смятаме? В много случаи е невъзможно да се отговори на този въпрос. И за да представим реалността като истинска, ние е необходима друга, да я наречем гранична реалност, която се свързва с истинската. Обаче тази гранична реалност изисква трета реалност, която да служи за нейно основание. В съзнанието ни се създава една безкрайна верига и в известен смисъл тя е тази, която поражда в нас усещането, че съществуваме. Но понякога тази верига се прекъсва на някое място и тогава човек престава да разбира коя е истинската реалност - тази, която е в единия край на прекъснатата верига, или другата.

Ако искате да следите публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

неделя, 10 ноември 2013 г.

A Beautiful Mind

Не мога да пиша ревюта на филми. Най-вече защото ревютата ми се превръщат в преразкази и удоволствието се убива.
Когато изгледам обаче филм, за когото ще мисля поне няколко дни след това, няма как да не го отбележа по някакъв начин... някъде.
Преди минути преживях филма A Beautiful Mind... Не просто изгледах, а буквално преживях. Много рядко се случва да гледам филм, който ме кара да усещам едно такова вътрешно трепване, сякаш всичко се случва на мен и лично ме засяга.
Актьорската игра беше брилятна! Нареждам този филм в краткия лист на любимите!
Чувствам, че каквото и да кажа, ще е прекалено малко и незначително, за да опиша впечатленията си.
Филмът не е само за този красив ум и човека, който го притежава. Филмът е за силата на любовта, за борбения човешки дух, за силата на хората, за подкрепата, за трудностите, за реалността и илюзията, за приятелството... и за малко математика и физика.
Бих поставила оценка 15 по десетобалната система - на режисьори, сценаристи, актьори, озвучители...и на всички останали участвали в тази продукция.
Това е един от малкото филми, задържали вниманието и интереса ми през всяка една минута. Нито за секунда не помислих да отделя очи от екрана, докато гледах.
Поставях се на мястото на всеки един от персонажите.
Мислех си как ще се почувствам и какво ще правя, ако разбера, че всичко, което приемам за реалност всъщност е лъжа, халюцинация. Какво ще стане, ако най-добрият ми приятел не съществува, въпреки всички споделени моменти и нещата, които сме преживяли заедно?! Как мога да му обърна груб, само защото ме уверяват, че не съществува? Лесно ли се загърбва миналото?!
Какво бих направила, ако човека, когото обичам се превърне в заплаха за себе си, за мен и за детето, което имаме? Бих ли останала, бих ли се борила с него, бих ли преживявала кошмарите отново и отново? Няма ли да е по-лесно да си тръгна? Да се върна, когато ще съм сигурна в него и с него...
Трябват велики умове, наистина велики умове, за да вземат правилните решения в такива моменти. Гениален ум ще е нужен на човек, решил да се изправи сам срещу осъзнатата лудост. Във филма виждаме как самата лудост, може да доведе до още по-голяма такава, ако човек не съумее да разграничава случващото се и това, което си мисли, че се случва.
Важно е, човек да не се отказва да се бори и да подкрепя борещите се... Защото любовта е причината. Тя е всички причини.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

четвъртък, 7 ноември 2013 г.

Усмивката


Живеем в такова тъжно време, в което усмивката отправена към непознат, може да предизвика дори намръщване в него, въпросителен поглед или учтивото "не се познаваме, съжалявам". Ако сте мъж около 30те си години, най-вероятно хората ще се отдалечат от вас. Майката би предупредила детето си, че такива чичковци искат само едно, младите момичета възмутено ще обърнат гръб, а може да чуете и някоя обидна дума от случаен младеж.
Къде сгрешихме и защо ни се налага да живеем в такъв свят? Една усмивка, едно извиване на устните може да предизвика куп негативни мисли, реакции и последствия.
Аз, за себе си, си наложих, че трябва да се усмихвам по-често. Попринцип съм човек, най-често затворен в собствените си мисли, не обръщащ внимание на случващото се около него. Не осъзнавах (или пък осъзнавах, но не се впечатлявах), че хората ме смятат за негативно настроен човек, пълен непукист, който често е в лошо настроение. Wait... what?!
По моите виждания, аз се усмихвам често и на всеки. Явно не съм оставяла такова впечатление в останалите, затова започнах да се усмихвам още по-често и наистина на абсолютно всеки.
За кратко време се запознах с всякакви физиономии. Със задоволство мога да отбележа, че повечето хора отвръщат на усмивката. Рядко, но се случваше, усмивките се превръщаха в смях, а смехът е ясен знак, че между хората може да се породи и приятелство.
Някои хора лепваха почти невидима усмивка, но важното беше, че тя е там. Други пък приемаха усмивката като поздрав и в отговор ми помахваха.
Разбира се, имаше хора, които посрещаха усмивката ми с каменно лице и както споменах в началото, с въпросително изражение. Колкото и добри да бяха намеренията ми, такова отношение най-често сковаваше моята усмивка и започвах да я чувствам изкуствена. В началото се притеснявах и смущавах от леденото сърце и отношение на хората, които търсеха смисъл и причина в една обикновена усмивка. Несъзнателно приемах тези хора за лоши, въпреки, че знам, че не са. Няма лоши хора. Има хора, които са били разочаровани, наранени, отхвърлени, забравени, нагрубени, обидени, изоставени... но не и лоши. Знаех, че може би срещам точно такива хора зад някои от каменни изражения срещу мен. Научих се да ги приемам и да им отправям дори повече усмивки и по-често.
Срещам и хора, които носят този позитивизъм в себе си, но все още не знаят как най-лесно да го извадят от себе си. Усмихвах се на някой и виждах как този някой после ме наблюдава с любопитство, сякаш очаква да направя още нещо, което хората не правят. Може би кълбо напред в средата на улицата. :) Такива хора най-често първо ме гледат с любопитство и очакване, но скоро започват да виждат истинските ми намерения събрани в една усмивка и започват да отвръщат на отправените усмивки.
Най-интересното е, че започнах да раздавам толкова усмивки заради себе си, не заради другите. Нямах намерение да се запознавам с хорските изражения, скрити истории, въпроси, очаквания и усмивки. Една усмивка отправена дори към стената повишата настроението, било то и с 1%. Постепенно обаче открих, че една усмивка може да оправи настроението не само на един човек. Понякога на двама, понякога на трима, четирима. Зависи колко човека се заразяват от внезапно избухналата бомба от открити зъби. :)
Живеем в свят, в който усмивката към непознат е нещо нетипично, странно, лишено от смисъл, подозрително, глупаво. Повечето хора вярват, че дори е трудно да се усмихнеш на непознат. Признавам, че в началото и моите лицеви мускули имаха собствено мнение и сякаш ме питаха ''какво въобще се опитваш да правиш?''. Но започне ли веднъж човек да практикува тези изблици на добро настроение, вижда, че това е най-лесното нещо, най-бързият начин да заличиш/забравиш лошите си, негативни мисли, а да помогнеш в същото и на някой друг.
Нека не си мислим, че трябва да се усмихваме, само когато сме щастливи. Понякога трябва да се усмихваме именно защото не сме. Можем да заблудим себе си в началото, а заблудата лесно се превръща в истина.
Да не забравям да спомена, че една усмивка между непознати означава, че тези хора вече не са непознати!
В заключение...
Усмивката не е поздрав, не е въпрос, не е изискване, не е очакване, не е покана, не е любопитство, не е фалшива. Тя нищо не изисква/иска, но страшно много дава. Усмивката е... усмивка. Абсолютно лишена от логика. Не боли, не наранява, но може да лекува.
Усмивката е абсолютно безплатна терапия!
Това е призив към всички четящи: Нека се усмихваме по-често и на повече хора. Ако не сте съгласни с написаното, направете си поне един малък експеримент. Само днес!! Само днес се усмихвайте на всички. Ако вечерта не виждате разлика и се чувствате глупаво, не го правете повече! Ако видите и почувствате обаче разликата.... Е, вие си знаете! :)

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

сряда, 30 октомври 2013 г.

Цитати / ,,Водовъртеж'' - Весела Люцканова

1) Човек не избира къща, избира съседи.

2) - Сивото, защитният цвят... На мишките и на плъховете, които се промъкват навсякъде и са непобедими. Не си ли се замисляла за тях?
- Не - отвърна тя.
- А за ония с яркия цвят, които се набиват в очи и се забелязват от всички? И се набелязват от всички? За да ги премахнат от пътя си? Защото доказват сивотата си...

3) Как да отговори на нейните защо? Можеше ли някой да й отговори защо се случва? В тази държава с толкова много защо. В коя ли не област... В какво ли не.

4) Полудяваше ли? Но нали на всеки творец му е нужна и малко лудост? Изострени сетива, оголени нерви, за да улавят почти неуловимото. Онова, невидимото за очите, както казва малкият принц.

5) Поне сега ме послушай! Не оставяй сама! Край теб все още кръжат мъже, готови да те обичат. Но ти не искаш никого. Не вярваш на никого. Единият бил сметкаджия и женкар, другият прекалено млад за теб, третият следвал различни интереси от твоите, четвъртият... да не изброявам. А трябва да има кой да ти подаде чаша вода, когато няма да можеш да си я налееш.

6) Разбери ме, нужен ти е някой жив до теб. Загрижен и топъл. С когото да разговаряш. С когото да се разхождаш, да гледаш телевизия или да ти пречи, докато рисуваш или четеш. Но някой до теб!

7) - Ще те нарисувам...
- На тия години? Рисува ме като млад.
- Сега си много по-интересен. След всичко, което сме преживели. Всяка твоя бръчица е преодоляна трудност или болка, познавам ги до една, ако ти е трудно да позираш, мога да те нарисувам и със затворени очи...

8) Обичаше да разговаря с нея. Не знаеше дали я ухажва или просто е толкова самотен, че би разговарял с всекиго.

9) - Вие, жените твърдите, че едва ли не всеки мъж е жиголо. Търсим някоя, която да ни осигури всичко - удоволствията, бита, жилището и комфорта.
- Винаги има изключения от правилата...
- Може би аз съм едно от тях? На трийсет и пет години съм. Искам да се оженя за добра жена...
- Което означава?
- Жена, достойна да роди децата ми. Да бъде къщовница, добра домакиня, майка и съпруга.
- А това означава да ти се посвети изцяло, без да мисли за собственото си себеутвърждаване. Смяташ ли, че ще намериш такава? В двайсет и първи век, когато и жената иска да бъде някоя? С успешна кариера или бизнес, постигнала мечтите си. Аз, например, не бих приела. За нищо на света.
- Ти имаш вече своята реализация...
- Защото успях да си я извоювам. Не че мъжът ми мислеше по-различно от теб...
- Не всяка се ражда с талант.
- Всяка. Стига да успее да го открие в себе си. Все едно какво прави. Обувки или шие ризи, или меси хляб. А може и да рисува. Или да пише стихове. Или... да композира. Върши ли го с любов, трябва да се уважава. И да бъде оставяна да го прави.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

понеделник, 28 октомври 2013 г.

Цитати / ,,Непознати пътища'' - Дийн Кунц

1) Съботните вечери бяха най-тежки за него, макар и да не знаеше защо. Може би ги мразеше, защото тогава хората се издокарваха и излизаха на вечеря, на танци или някъде да отпразнуват края на поредната работна седмица, докато Джоу можеше да празнува само прекарването на изминалите седем дни в затвора, в който се беше превърнал животът му.

2) Като малък обичаше да чете и мечтаеше да стане писател. Това бе едно от малкото неща, в които не успя да се провали през последните двайсет години, защото така и не се опита.

3) Сърцето го заболя от разкаянието и натежа като желязна наковалня в гърдите му, ала разговорите с мъртвите не осигуряваха опрощение.

4) Нямаше представа защо падналото сякаш от небето богатство го ужасява, не знаеше защо късметът, който имаше, лесно го убеждаваше, че душата му е в опасност.

5) - Често хора, на които си помагал цял живот, ти обръщат гръб. Като постоиш повече в колежа, Джоуи, и поживееш по-дълго в град като Ню Йорк, ще видиш колко злобни могат да бъдат хората, как могат да се отмятат като фурнаджийски лопати.

6) Горчиво разкаяние прогаря душата му като смъртоносна киселина и единствено спасение за него е да унищожи завинаги част от паметта си, да забрави за чувствата си. Душата му е изпепелена и пепелта се сипе върху сърцето му като дъжд.

7) Истината не е нещо обективно, а само онова, което си избереш да мислиш за истинно.

8) Паметта може да бъде проклятие за човек и той никога да не бъде щастлив. Забравата от своя страна може да се превърне в благословия, в добродетел.

9) - И по-умни от нас са се опитвали да отговорят на този въпрос.
- И са се провалили.
- Това обаче не означава, че няма отговор.

10) - Ако мислиш върху нещо прекалено дълго, няма да можеш да повярваш в него. Ако видиш птица, която прелита в небето и скоро се загубва от поглед, след нея не остава доказателство, че наистина е съществувала. Откъде знаеш, че Париж съществува, като не си го виждал?

11) Ненамесата беше дала по-силни резултати дори от евентуален опит да направи нещо.

12) Много от психарите са чувствителни към символичното. Те живеят в своя реалност. В техния свят всичко има скрит смисъл. Няма съвпадения.

13) - Мисля, че бе достатъчно, че го исках адски много. С всяка своя клетка, с цялото си сърце, толкова го исках, че ме болеше - и точно това му отвори вратата към мен.

14) Макар борбата със злото да бе изключително важна, за света не можеше да има надежда без любов.

15) А хората, даже и най-издръжливите, можеха изведнъж да се окажат приклещени между колелата на съдбата, премазани и пречупени само за секунда.

16) - Но как се досетихте, че ще се притесня, че им преподавате материал за по-горен клас?
- Защото всички винаги подценяват децата. Одобреният материал не ги предизвиква. Всички толкова се притесняват за психологическия стрес, притесняват се да не би децата да станат прекалено амбициозни, а резултатът е, че те всъщност биват окуражавани да станат неамбициозни. Аз разбирам децата, господин Енрайт, и ви уверявам, че те са много по-силни, много по-умни, отколкото всички си мислят.

17) Явно, че хората бяха вид, стремящ се към създаването на ред в хаоса, опитваха се да открият смисъл в съществуването си и бяха решени да наложат своя ред на природата единствено с помощта на силната си воля.

18) А където имаше съмнение, там със сигурност живееше и надежда.

19) Тъмнината намира приют дори в най-добрите от нас. В най-лошите тя не само вирее, но и властва.

20) Знаем също, че за благословията трябва да се плати определена цена, която понякога е твърде висока. Отчасти цената е да загърбиш завинаги това, което някога си бил.

21) Били Никс никога не вярваше в съществуването на душата, но сега съзнаваше, че притежава такава и че някой току-що му я бе отнел.

22) Молеше се да полудее. Лудостта щеше да е благословено бягство от ужаса, който го бе връхлетял. Лудостта щеше да го дари със сладко спасение.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

петък, 25 октомври 2013 г.

Цитати / ,,Виртуален роман'' - Mia2442 (Мариана Царкова)

1) ,,Часовникът скрива незнанието за времето, заложено в нас...
Мигът, който е бил, не съществува вече...
Мигът, който ще дойде, не съществува още...
- Какво е времето? - попитали дете.
- Часовник без стрелки!"

2) Странно, колко е лесно общуването в интернет - натракваш 4-5 букви и си казал цяло изречение, кликваш върху една иконка и си изразил цяла емоция. Обаче се притеснявам, че един ден нашите деца, деца като моята Поли, ще спрат да си говорят с думи...

3) В сериозен план наистина се питам имат ли англичаните дума като българската ,,ухажвам''. Знам, че тази дума мирише на нафталин, но за мен тя е пропита с носталгия по времето, когато не всичко се свеждаше до едното бързо чукане...

4) Българи, учете езици! Нашия никой няма да го научи!

5) Имам своя теория за псевдонимите (т.нар. никове). Все пак, за разлика от името, ника си го избираш сам и той би трябвало да те изразява по някакъв начин. Все си мисля, че тези с помпозните никове са комплексари. Напр. има ник, който звучи така: ,,толкова сладка лейди". Кой знае каква дебела лелка се крие зад него. Или ,,елегантният Джон" - най-вероятно кривокрак и кривоглед чичко с коремче. Но все пак това е интернетът.

6) Да, аз съм лекар. Моите пациенти стоят и ме чакат - всеки със своите болежки, страдания, съдба. Всеки има нужда да бъде изслушан, да получи моето внимание, помощ, усмивка. Те се подобряват, моите пациенти, когато ти изслушам. Нуждаят се от толкова малко... само да бъдат изслушани. Само да могат пред някого да разкажат какво им тежи - съпругата, работата, началникът...

7) - Мисля, че е трудно да намериш нещо красиво, но още по-трудно е да разбереш какво красиво нещо си намерил или загубил...

8) И продължих да се лутам в гората от възможности. Някъде по пътеките бях загубила много приятели, надежди и илюзии. Бях загубила усмивката и мечтите, а накрая просто бях загубила себе си.

9) След рапорта питам един колега: ,,Добре де, от какво все пак е починала тази болна?".
Отговорът беше:
- От несъвпадение на диагнозите.

10) Само, че нали знаеш, никой още не е успял да избяга от себе си... освен в лудостта.

11) Понякога очакването на нещо е по-хубаво, отколкото самото му случване.

12) Няма нищо по-тъжно от лекар, крачещ сам в дъжда, уморен след дежурството...

13) Ами аз си го обичам, какъвто и да е - това май е по-силно от всичките ми предразсъдъци!

14) Нима е възможно да се привържеш така към една кутия с кабели и жици!
Ами да, възможно е!
Доре е по-лошо от наркотик - да кликнеш с мишката и да избягаш от всичко.
Толкова е лесно - да заглушиш собствените си мисли, да запълниш празнотата с илюзии.
И е съвсем социално приемливо - всички вече работят на компютри. Всички смятаме, че животът ни е невъзможен без тях.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

сряда, 16 октомври 2013 г.

Цитати / ,,Тайната градина'' - Франсис Бърнет

1) Мери беше започнала да се чувства самотна и й идваха странни мисли, които бяха нови за нея. Започна да се чуди защо никога не е принадлежала на някого дори когато майка й и баща й бяха живи. Другите деца, изглежда, принадлежаха на своите родители, а тя сякаш никога не е била нечие момиченце. Бе имала и прислужници, и храна, и дрехи, но никой не бе й обръщал внимание. Тя не знаеше, че причината за това е била нейната неприветливост, но тогава й беше неизвестно, че е неприятна. Често мислеше, че другите хора са неприятни, но не се сещаше, че и тя самата е такава.

2) ,,Не искам да виждам дете, облечено в черно, да обикаля наоколо като изгубена душа."

3) - Аз харесвам и Дикън - допълни Мери. - И него не съм го виждала.
- Е, нали ти казах, че и лисиците го обичат, дивите овце и понита, че и лисиците го обичат. Чудя се - рече Марта, като я гледаше замислено - какво ще каже Дикън за теб, като те види.
- Той няма да ме хареса - каза Мери студено и начумерено. - Мен никой не ме харесва.
Марта отново се замисли.
- А ти самата харесваш ли се? - попита тя, сякаш наистина много искаше да разбере.
- Не, изобщо не се харесвам - отвърна тя. - Но по-рано никога не съм се замисляла за това.

4) О, само като си помислеше, че птичето й позволи да се приближи толкова много! То знаеше, че за нищо на света тя няма да протегне ръка към него и да го изплаши. То знаеше, защото беше истински човек, но по-добър от всички други хора на света.

5) - Нямаше да дойде толкова близо, ако не те харесваше - отвърна Дикън. - Птиците трудно избират приятели, особено червеношийките. Те могат да презират по-силно от човек.

6) Доктор Крейвън не стоя дълго. Когато бавачката дойде в стаята, той говори с нея няколко минути и даде на Колин някои наставления: че не трябва да говори много, не трябва да забравя, че е болен, не трябва да забравя, че лесно се изморява.
Колин изглеждаше неспокоен и не сваляше от доктора необикновените си очи с черни ресници.
- Аз искам да забравя всичко това - каза той. - Мери ме кара да забравя. Затова искам да идва тук.

7) - Дали той наистина иска Колин да умре? - прошепна Мери.
- Не, но би желал Колин да не се е раждал. Мама казва, че това е най-лошото нещо на света за едно дете. Мистър Крейвън му купува всичко, което се купува с пари, но той иска да го забрави, все едно че изобщо не съществува.

8) - Мама казва, че двете най-лоши неща, които могат да се случат с едно дете, са никога да не може да прави каквото си иска - и винаги да прави каквото иска.

9) - Бих искал да съм приятел с всички - продума най-сетне той. - Но не съм. Никога не съм имал приятели и не мога да понасям хора.
- Мене можеш ли да понасяш? - попита Мери.
- Теб мога - отвърна той. - Смешно е, но ти дори ми харесваш.
- Бен Уедърстаф каза, че съм като него - продължи Мери. - Каза, че и двамата имаме лош нрав. Мисля, че и ти си като него. Ние и тримата си приличаме - ти, аз и Бен Уедърстаф. Той каза, че не сме красиви, а и сме толкова неприятни, колкото изглеждаме.

10) - Когато ходех на училище, по география учехме, че земята има форма на портокал, и още преди да навърша десет години, открих, че този портокал никому не принадлежи. Никой не притежава повече от собственото си парче от него, пък и понякога като че ли няма достатъчно парчета за всички. Но нека никога никой от вас да не мисли, че притежава целия портокал, защото ще разбере, че е сгрешил, и няма да го разбере без силни удари. Децата научават едно от друго, че няма смисъл да се борят за целия портокал. Защото ако се бориш за целия, няма да получиш дори и горчивите му семки.

11) Разправяше им толкова неща за къщите на язовците, видрите и водните плъхове, за гнездата на птиците, за полските мишки и техните дупки, че човек можеше да се разтрепери от вълнение, когато слуша всички тези интимни подробности, разказани от един укротител на животни, и осъзнае с каква трепетна пламенност и желание работи целият подземен свят.

12) Едно от най-странните неща в живота е, че само от време на време човек е напълно сигурен, че ще живее вечно. Понякога го осъзнава, когато стане рано в часа на нежната тържествена зора и застане сам, отметнал назад глава, загледан нагоре в бледото небе, което бавно се променя и порозовява, а на изток стават такива прекрасни непознати неща, които карат човек да изкрещи от възторг и сърцето му да замре - неща, които се повтарят всяка сутрин от хиляди, хиляди години. Тогава човек го осъзнава за миг. Друг път го осъзнава, когато стои сам в някоя гора на залез слънце и тайнственото златно спокойствие, което се процежда през клоните, сякаш бавно повтаря отново и отново нещо, което той не чува напълно, колкото и да се мъчи. Понякога безкрайната тишина и черната синева на нощта с милиони звезди, които чакат и гледат, карат човек да повярва. А понякога само звукът на далечна музика или погледът в нечии очи го прави истинско.

13) О, какви неща само се случиха в тази градина! Ако не сте имали градина, не бихте разбрали, а ако сте имали - ще знаете, че цяла книга е нужна, за да опише всичко, което ставаше там.

14) Беше убедил сам себе си, че ще оздравее, което означаваше, че е спечелил по-голямата част от битката, стига да си даваше сметка за това.

15) - Вярвате ли в Магията! - попита Колин, след като беше разказвала за индийските факири. - Надявам се, че вярвате.
- Да, момчето ми - отговори тя. - Не я знам с това име, но какво значение има името? Сигурно има едно име във Франция, друго в Германия. Това е същото нещо, което кара семената да поникват, слънцето да свети, а на тебе помагат да оздравееш - това е Доброто. А ние, бедните глупаци, мислим, че е важно да ни наричат с имената ни. Слава богу, Великото Добро не се безпокои от това, продължава да твори милиони светове като нашия. Никога не преставайте да вярвате във Великото Добро. Знайте, че светът е пълен с него - и го наричайте както искате.

16) Във всеки век, от сътворението на света до днес, са се правили различни чудесни открития. През посленото столетие обаче бяха открити повече и по-изумителни неща от преди, а през нашето ще излязат на бял свят още стотици невероятни неща. Отначало хората отказват да вярват, че може да се направи нещо непознато и ново, след това започват да се надяват, че то не може да не се направи, после виждат, че може да се направи - след това то бива извършено и цял свят се чуди защо не е било сторено преди стотици години. Едно от новите неща, които хората започнаха да откриват през последното столетие, е, че мислите - обикновени човешки мисли - могат да бъдат мощни като електричеството: за едни - полезни като слънчевата светлина, а за други - пагубни като отрова. Ако човек позволи на някоя тъжна и лоша мисъл да влезе в съзнанието му, то е не по-малко зло, отколкото да пусне в тялото си бацил на скарлатина. А ако я остави у себе си, след като веднъж е проникнала, може да не се излекува цял живот.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

събота, 12 октомври 2013 г.

Цитати / ,,Благосклонната чума'' - Росица Казакова

1) Карина не обичаше да си спомня за онзи ден, ала докато пиеше чай сама в кухнята сутринта след инспекцията, неволно изживяваше отново този момент. Но не го правеше по съвсем същия начин. Или по-точно това, което изживяваше сега, не бе същото като онова, което изживя тогава. Беше открила, че човек може нарочно да измени дори собствените си спомени. Спомените, мислеше си тя, са като картина на нещо познато, която рисуваш, без то да е пред теб. Ето защо можеш да го направиш по-хубаво или по-грозно, да промениш някоя част, която не ти допада или да добавиш нещо, което изобщо не е съществувало.

2) Но веднъж щом влезеш в редиците на еманципираните деца, започваш да не обръщаш особено внимание на подробности като възрастта - всички се превръщат просто в хора.

3) - Във всички часове ни казват някакви неща, които трябва да си запишем и после да повторим дословно - какъв е смисълът? Никога не ни питат какво мислим ние.

4) - Отговорът няма да ти хареса.
- Няма значение дали ми харесва, или не, щом е честен отговор!

5) Само да имаше в този момент по-зрял човек до нея, който да й обясни, че не е нужно да мразиш, това което те е отхвърлило, достатъчно е просто да продължиш напред с чисто сърце! Достатъчно, но определено не лесно.

6) - Извинявай. Не биваше да го правя. Нямам много приятели, нито близки и понякога не знам как се очаква да се държа.
- Нищо. Аз имам и приятели, и близки, но пак не знам как да се държа с тях.

7) Жерардо се е оказал прав - веднъж щом нещо стане навик, хората престават да се замислят.

8) Светът, в който живеем, е някаква лоша шега, нищо повече от несполучлив опит да наподобим нещо, което отдавна сме изгубили.

9) За втори път, въпреки че взехме мерки това да не се случи, ние изгубихме и трябваше отново да преживеем страданието. С него не се свиква. Дори веднъж да си го опознал, то пак ще те разтресе. Винаги страдаш като за първи път, все едно не ти се е случвало никога досега.

10) - Само да не хванеш някоя бълха от Вранго.
- Вранго? Значи си има име и е ваш, но защо тогава няма каишка?
- Не му и трябва - каза Баба.
- Но ако се изгуби и някой го намери, как ще разбере къде е домът му?
Старицата изсумтя:
- Той много добре знае къде е домът му - затова не му трябва каишка.
С тези думи тя бутна входната врата на къщата и влезе вътре, като тихичко си мърмореше нещо. Карина отново остана сама и си помисли, че тя е съвсем различна от Вранго. Имаше си каишка, каишката на еманципирано дете, но нямаше представа къде е домът й.

11) Някои неща се явяват неочаквано и си тръгват по същия начин, тях не можеш да ги задържиш, колкото и да искаш.

12) - Когато бях дете, по света живееха толкова много хора и въпреки това имаше толкова много деца, на които никой не искаше да бъде родител. Как е възможно това? И досега не мога да го проумея - как може в това изобилие за малцина да няма абсолютно нищо.

13) - Никога не е късно да се промениш.
Жерардо я измери от глава до пети, все едно я виждаше за пръв път:
- Карина, ти си на единайсет. Погледни ме, колко време имам още, за да започна отначало?
Тя се замисли, но отговорът беше очевиден:
- Не знам. Но работата е там, че и ти не знаеш.

кратък коментар: Това е дебютната книга на авторката.
Ясно си личи, че тя тепърва прохожда в това начинание, но ако доразвие таланта и идеите си, сигурна съм, че българските читатели ще знаят и обичат това име.
Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

събота, 5 октомври 2013 г.

Цитати / ,,Задната къща'' - Ане Франк

1) Хартията е по-търпелива от хората!

2) Ще се задушим от горещина, всеки пухти и се пече и при такава топлина аз трябва да вървя само пеш. Чак сега разбирам какво чудесно нещо е трамваят, особено откритият, но това удоволствие не е позволено вече на нас, евреите, стига ни и кракомобилът.

3) Хари си имал приятелка, Фани, която аз познавам - олицетворение на кротост и скука. След като срещнал мене, Хари открил, че когато е с Фани, направо заспива. Следователно аз съм някакъв вид средство против заспиване. Човек никога не знае за какво може да бъде използуван.

4) Любов насила не става.

5) Ние се навлякохме в дрехи сякаш щяхме да нощуваме в хладилник, но единствената причина беше да вземем повече облекло с нас. Никой евреин в нашето положение дори не би и помислил да излезе от дома си с куфар, пълен с дрехи.

6) Някои хора, изглежда, намират за особено удоволствие да възпитават не само собствените си деца, но и децата на своите познати. Семейство Ван Даан спадат към този род хора. А Марго няма какво повече да се възпитава: тя е самата доброта, любезност и мъдрост, а пък аз съм взела и нейния дял злина и си имам в излишък от нея.

7) - Аз съм също много скромна, много по-скромна от моя мъж.
Представи си! Това изречение съвсем ясно показва нейната скромност! Господин Ван Даан, който сметна за необходимо да поясни това "от моя мъж", каза доста спокойно:
- Аз и не искам да съм спокоен; от опит в живота си зная, че нескромните хора постигат много повече от скромните.

8) Но едно нещо вече зная и то е: човек се опознава добре едва когато поне веднъж си се скарал истински с него. Едва тогава  можеш да съдиш за характера му.

9) Веднъж попитах Марго дали ме намира много грозна. Тя каза, че изглеждам смешно и че имам хубаво очи. Много неясно, не мислиш ли?

10) Марго е винаги най-умната, най-милата, най-красивата и най-добрата. Но и аз малко имам право да бъда приемана сериозно. Винаги съм била клоунът и непрокопсаникът в семейството, винаги е трябвало двойно да заплащам за всичко - веднъж по време на разпрата и още веднъж с отчаянието в душата ми след това.

11) Бих искала да почувствувам от страна на татко истинска обич, не само обич като на родител към детето му, а обич към Ане - към мен, такава каквато съм.

12) Дали някой родител някога е успял да задоволи напълно децата си?

13) Може да изглежда много детинско, но трябва да си го преживял, за да съдиш.

14) Няма да се плаша от истината, защото колкото по-дълго я крием, толкова по-трудно ни е после да я чуем.

15) Кокетно се усмихва, прави се, сякаш разбира всичко, съветва и окуражава всекиго, това трябва да остави впечатление, че е добра. Но ако се вгледаш по-внимателно, виждаш, че тъкмо добрината липсва.

16) Сълзите могат да донесат такова облекчение!

17) Постоянно се питам дали всичко хора, като поживеят продължително време заедно, след време започват да се карат. Или ние сме имали лош късмет? Дали повечето хора са такива егоисти и толкова стиснати?

18) Не се плаша от нищо освен от собствените си недостатъци.

19) Той стоеше подпрял глава на дебелата греда, а аз бях седнала. Вдишвахме свежия въздух, гледахме навън и усещахме нещо, което не биваше да се прекъсва с думи. Дълго гледахме навън и когато той трябваше да се качи горе, за да цепи дърва, аз вече знаех, че е чудесно момче.

20) Най-доброто за всеки, който е изплашен, самотен или нещастен, е да излезе навън, някъде, където е съвсем сам, сам с небето и с природата. Защото едва тогава и единствено тогава човек усеща, че всичко е така, както трябва да бъде, и че той може да бъде щастлив само в обикновената, но прекрасна природа.

21) Нейният съвет за издръжливост е: ,,Мисли за нещастието по света и бъди благодарна, че не си сполетяна от него!" Моят съвет е: ,,Излез навън, на полето, на слънце сред природата, излез и потърси щастието в себе си и в доброто! Мисли за всичко красиво, което съществува и е в теб, и бъди щастлива!"

22) Нима родителите са забравили своята собствена младост? Така изглежда: те винаги ни възприемат на сериозно, ако се случи да се пошегуваме и ни се надсмиват, когато сме сериозни.

23) Бе ни напомнено много настоятелно, че сме нелегални, че сме белязани евреи, че сме приковани на едно място, без права, но с хиляди задължения. Ние, евреите, не можем да оставяме чувствата да ни влияят, трябва да сме смели и силни, да понасяме всичко неудобства и да не се оплакваме, трябва да правим всичко, което е по силите ни, и да се уповаваме на бога. Все някога тази ужасна война ще свърши, някога отново ще сме хора, а не само евреи.

24) Често падам духом, но никога не съм отчаяна; гледам на това наше укриване като на опасно приключение, което е романтично и интересно. Гледам на всяко лишение като на нещо забавно за описване в дневника ми. Решила съм да живея различно от другите момичета, а и по-късно да не съм като обикновените домакини. Това наше укриване е добро начало на един интересен живот и затова в най-опасните моменти се смея на комичното в тях.
Млада съм и притежавам още много неоткрити качества, млада съм и силна, и изживявам това голямо приключение; то все още продължава и аз не трябва да се оплаквам по цял ден. Дадено ми е много - жизнерадост, ведрост и издръжливост. Всеки ден чувствувам как се развива вътрешният ми живот, как освобождението приближава, колко са добри хората около мен, колко интересно е нашето преживяване! Защо тогава да бъда отчаяна?

25) Много хубаво стана, че бях смъкната от недостижимите висини, на които се бях въздигнала, добре, че гордостта ми бе малко накърнена, защото си бях въобразила прекалено много за себе си. Но това, което госпожица Ане върши, не винаги е правилно! Да причиняваш такава мъка на човека, когото твърдиш, че обичаш, и то да го нараниш нарочно - това е долно, много долно!

26) О, тъжно е, много тъжно, че за кой ли път вече се потвърждава старата истина: ,,За това, което един християнин направи, отговаря само той, за това, което е направил един евреин, са виновни всички евреи."

27) Леността може да изглежда примамлива, но само трудът удовлетворява.

28) Адът и небето са неща, които много хора не могат да приемат, но все пак вярата в нещо, няма значение в какво, държи човека на правия път. И това не е страхът от бога, а съхраняването на собствената чест и съвест. Колко красиви и добри биха били хората, ако всяка вечер, преди да заспят, извикваха пред погледа си събитията, станали през деня, и проследяваха точно какво е било добро и какво лошо в собственото им поведение. Така човек несъзнателно се опитва всеки ден отново и отново да поправи нещо в себе си и естествено след време ще постигне много. Този начин може да се използува от всеки, не струва нищо и определено е много полезен.

29) О, колко е трудно да бъдеш наистина силен и смел във всяко отношение!

30) Това е най-трудното в нашето време: идеалите, мечтите и хубавите очаквания още не са покълнали в нас, а жестоката действителност ги поваля и унищожава напълно.
Истинско чудо е, че не съм се отказала от всички свои мечти, защото те изглеждат абсурдни и неизпълними. Но аз здраво се държа за тях въпреки всичко, защото все още вярвам в присъщата на човека доброта. Напълно ми е невъзможно обаче и да градя всичко върху основата на смърт, злочестие и хаос. Виждам как светът бавно все повече заприличва на пустиня, все по-силно чувам приближаващата се гръмотевична буря, която ще унищожи и нас, съчувствувам на мъката на милиони хора, но като погледна към небето, си мисля, че всичко все пак ще се оправи, че тази жестокост ще свърши, че пак ще настъпят спокойствие и мир в света.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

четвъртък, 3 октомври 2013 г.

Всички май сме чували песента на Miley Cyrus - Wrecking ball. Обмислях да пиша за това колко много ми напомня на Sinead O'Connor и нейната песен Nothing compares to you.
Отлагах коментарите си, защото не намирах подходящи думи, с които да обясня какво точно не ми харесва и какво ме отвращава (силна дума е това, но е точна) в една от песните. Предчувствах, че идеята е взаимствана, най-вече защото съм слушала и гледала Sinead O'Connor стотици пъти и до болка познавам всяка секунда и нота от нейната песен и видео. Чувствах почти някаква лична обида от видеото на Дисни принцесата. Натъжавах се сравнявайки музиката от деведесетте години и тази, която се прави днес. Тъжно е колко са се променили ценностите на артистите, ако въобще могат да се нарекат вече така.
Така обмисляйки как да изразя възмущението си, съвсем случайно попаднах на писмото на Sinead O'Connor до Miley Cyrus. В сравнително кратко писмо, тя е казала всичко, за което аз не успях да намеря думи. Тя го е оформила като съвет към младата звезда, но всеки може да чете и между редовете.
Докато четях писмото се изпълвах с гордост отправена към собствения ми музикален вкус. :-) Въпреки, че не съм запозната добре с цялостното творчество на Sinead O'Connor, почувствах възхищение към нея и нещо граничещо с необяснима любов към това, което е.
Поствам писмото тук, за да го прочете, който вече не е, а и за да мога сама да го чета, когато имам нужда от него.

Dear Miley,
I wasn’t going to write this letter, but today i’ve been dodging phone calls from various newspapers who wished me to remark upon your having said in Rolling Stone your Wrecking Ball video was designed to be similar to the one for Nothing Compares… So this is what I need to say… And it is said in the spirit of motherliness and with love.
I am extremely concerned for you that those around you have led you to believe, or encouraged you in your own belief, that it is in any way ‘cool’ to be naked and licking sledgehammers in your videos. It is in fact the case that you will obscure your talent by allowing yourself to be pimped, whether its the music business or yourself doing the pimping.
Nothing but harm will come in the long run, from allowing yourself to be exploited, and it is absolutely NOT in ANY way an empowerment of yourself or any other young women, for you to send across the message that you are to be valued (even by you) more for your sexual appeal than your obvious talent.
I am happy to hear I am somewhat of a role model for you and I hope that because of that you will pay close attention to what I am telling you.
The music business doesn’t give a shit about you, or any of us. They will prostitute you for all you are worth, and cleverly make you think its what YOU wanted.. and when you end up in rehab as a result of being prostituted, ‘they’ will be sunning themselves on their yachts in Antigua, which they bought by selling your body and you will find yourself very alone.
None of the men oggling you give a shit about you either, do not be fooled. Many’s the woman mistook lust for love. If they want you sexually that doesn’t mean they give a fuck about you. All the more true when you unwittingly give the impression you don’t give much of a fuck about yourself. And when you employ people who give the impression they don’t give much of a fuck about you either. No one who cares about you could support your being pimped.. and that includes you yourself.
Yes, I’m suggesting you don’t care for yourself. That has to change. You ought be protected as a precious young lady by anyone in your employ and anyone around you, including you. This is a dangerous world. We don’t encourage our daughters to walk around naked in it because it makes them pray [sic] for animals and less than animals (a distressing majority of whom work in the music industry and the associated media).
You are worth more than your body or your sexual appeal. The world of showbiz doesn’t see things that way, they like things to be seen the other way, whether they are magazines who want you on their cover, or whatever.. Don’t be under any illusions.. ALL of them want you because they’re making money off your youth and your beauty.. which they could not do except for the fact your youth makes you blind to the evils of show business. If you have an innocent heart you can’t recognise those who do not.
I repeat, you have enough talent that you don’t need to let the music business make a prostitute of you. You shouldn’t let them make a fool of you either. Don’t think for a moment that any of them give a flying fuck about you. They’re there for the money.. we’re there for the music. It has always been that way and it will always be that way. The sooner a young lady gets to know that, the sooner she can be REALLY in control.
You also said in Rolling Stone that your look is based on mine. The look I chose, I chose on purpose at a time when my record company were encouraging me to do what you have done. I felt I would rather be judged on my talent and not my looks. I am happy that I made that choice, not least because I do not find myself on the proverbial rag heap now that I am almost 47 yrs of age.. which unfortunately many female artists who have based their image around their sexuality, end up on when they reach middle age.
Real empowerment of yourself as a woman would be to in future refuse to exploit your body or your sexuality in order for men to make money from you. I needn’t even ask the question.. I’ve been in the business long enough to know that men are making more money than you are from you getting naked. Its really not at all cool. And its sending dangerous signals to other young women. Please in future say no when you are asked to prostitute yourself. Your body is for you and your boyfriend. It isn’t for every spunk-spewing dirtbag on the net, or every greedy record company executive to buy his mistresses diamonds with.
As for the shedding of the Hannah Montana image.. whoever is telling you getting naked is the way to do that does absolutely NOT respect your talent, or you as a young lady. Your records are good enough for you not to need any shedding of Hannah Montana. She’s waaaaaaay gone by now.. Not because you got naked but because you make great records.
Whether we like it or not, us females in the industry are role models and as such we have to be extremely careful what messages we send to other women. The message you keep sending is that its somehow cool to be prostituted.. its so not cool Miley.. its dangerous. Women are to be valued for so much more than their sexuality. we aren’t merely objects of desire. I would be encouraging you to send healthier messages to your peers.. that they and you are worth more than what is currently going on in your career. Kindly fire any motherfucker who hasn’t expressed alarm, because they don’t care about you.


За завършек на този пост, поствам и видеото на единстената звезда, която заслужава толкова внимание. Една артистична личност, една истинска жена, един истински силен характер:

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

вторник, 1 октомври 2013 г.

Цитати / ,,Ако животът не е чудо" - Ивинела Самуилова

(Втората книга на Ивинела Самуилова, авторка и на Животът може да е чудо)

1) ,,Да, да! Уиски!'' - помисли трескаво Мила, все едно бе открила сламката, за която да се хване, преди да потъне напълно. Алкохолът може би щеше да притъпи болката й, да неутрализира страха, да я отпусне и да й позволи да помисли трезво. Мила усети иронията в това да се отрезвява с алкохол, но сега не й беше до майтап.

2) Ако обичаш себе си, няма дори да страдаш, че някой е решил да ти изневерява, камо ли пък да ти хрумне да се самоубиваш.

3) Невинаги можем да се извадим сами от блатото, издърпвайки се за косата като барон Мюнхаузен, не го забравяйте... Жената просто се е фиксирала много здраво в някакво убеждение - например, че без него животът няма смисъл... Има нужда от преименуване и от разширяване на границите - сега се е фиксирала върху една точка и точно затоав тази точка й изглежда огромна. Трябва да се преименува, за да може да разшири периметъра на виждане - тогава точката-проблем ще започне да се смалява, а други опции, нови възможности - да се увеличават.

4) Любов не се гради върху чувство за вина. Или върху съжаление...

5) Да не си обичан е най-страшното нещо на света и лудниците са пълни с необичани хора... Това е основна необходимост на душата!

6) Когато си в дупка, първото, което трябва да направиш, е да спреш да копаеш.

7) Щастието обаче не е цел - то е естествено състояние, в което се раждаме и можем да пребиваваме, но вместо това целенасочено и упорито се опитваме да изгубим през целия живот, убедени в същото време, че се стремим към него. Този парадокс съществува, защото в потребителското общество щастието е изнесено извън човека. То е социализирано, социално обусловено, обвързано с толкова много обществено условности и външни причини, че е недостоверно да бъдеш щастлив, когато те на са на лице. Това, меко казано, се счита за неадекватност или пък направо за сериозен психологически и дори псигиатричен проблем. Нещо повече: самите хора до такава степен са приели тази му обусловеност, че трудно намират в себе си жизнерадост, ако не са налице някои от външните основания. Има изследвания, които ясно показват, че някъде към 10-ата година от живота социалните механизми успяват сериозно да потиснат жизнеността на децата, а това определено не е нещо, което ги прави щастливи - нито в момента, нито по-късно. В по-лошия случай се стига и до възникване на сериозни проблеми, защото жизнеността, принудително вкарана в един или друг модел, започва да се губи или да се деформира в страхове, гняв, агресивност, загуба на смисъл, безнадеждност, различни его мании и т.н. Това е общата причина за усещането, че постигането на щастието е нещо трудно - щастието да се търси някъде навън, да се преследва, сякаш е дивеч или престъпник. И понеже хората най-сериозно приемат това отношение не само към щастието, а и към живота изобщо, шансовете им да са щастливи са по-малко от минимални.

8) - Ами какво става с доверието, след като простиш?

9) Човек може да се доверява на 100% на вътрешния си глас единствено и само когато той го информира, че е време да отиде до тоалетната. Иначе - във всички останали случаи - човек би могъл да съжалява дълбоко, че го е послушал, освен ако не е израсъл на някоя планета без социум.

10) Много хора, като не могат да се похвалят с някаква сериозна медицинска диагноза, се надяват поне да им открият някоя предразположеност към нещо гадно - магии например. Това прилича на отчаян вопъл да им бъде признато правото на ,,нещастие''.

11) - Мисля, че парите, къщите, колите И МЪЖЕТЕ... - Ади многозначително и с усмивка натърти на ,,и мъжете'', - ... могат да добавят нюанси или нови аспекти към твоето съществуващо вече усещане за щастие, но не могат да те направят от нещастен - щастлив. Точно затова моята Мила, въпреки всичко, което има, не е щастлива, а само задоволена.

12) Нашето вътреличностно пространство е запълнено с бог знае какво и ние считаме, че това е нашият характер, личност, мироглед и пр. Това са т.нар. ,,метапрограми", или живот с чужди модели, чийто наем винаги е много висок и се плаща с най-скъпата валута - нашата жизнена енергия. Всеки от нас пише като че ли свой собствен сценарий на живота, без да забелязва, че го пише под чужда диктовка или дори - преписвайки от услужливо отворени чернови на чужд сценарий. И с това създава не просто набор от постъпки, а цяла система, начин на съществуване и мислене, който не отговаря на собствената ни природа. Именно затова ни е нужно да достигнем до потенциала - той ни дава възможността да надскочим ограниченията на средата и социалните модели, за да заемем авторовата позиция и сами да оформим карта на нашата реалност, коята да е адекватна на нашите потребности и да показва собствения ни път през територията на живота.

13) Сцената с приятелката първоначално бе включена с идеята да покаже как манипулацията може да дойде от уж най-добронамерените и готови да помогнат хора - нашите приятели. Тяхната ,,помощ'' обаче беше според тяхната карта на света, а това означаваше, че нещо, което е задължително да проработи и за нас. А поради особената връзка на доверие, в някои ситуации добронамерената манипулация от приятели можеше да се окаже особено вредна.

14) Казваше, че един от абсурдите на линейното мислене и логика е, че противопоставят решението и проблема: сякаш решението е обратната страна на проблема, или просто липсата му, изчезването му, неговото елиминиране. ,,Това обаче е невъзможно - казваше Алексей - най-малкото защото в природата няма отрицание - то е езиково явление. Кое е обратното на кокичето, на слона, на желязото? - питаше риторично той. - Освен това - обясняваше още Алексей - не може решението да се поставя в пряка зависимост от определянето на проблема. Защото, ако е така, се получава, че проблемът ,,решава'' решението, вместо да е обратното. Или с други думи, опитват се чрез обяснението на проблема да намерят неговото разрешение.

15) Защо сме толкова подозрителни? Защо някои от  нас винаги първо предполагат най-лошото, а не най-доброто? До какъв ли живот води такова мислене - винаги да очакваш и подозираш най-лошото?

16) Жената прави печено, реже от двата края на месото, хвърля ги и тогава го слага в тавата. Когато мъжът й я попитал защо реже и хвърля месо, тя казва, че ,,така се прави печено''. После той вижда, че и майка й прави същото и тя също му обяснява, че ,,така се прави печено''. Отиват при бабата и тя започва да приготвя  традиционното печено за обяд и когато мъжът забелязал, че тя не реже и не хвърля краищата на месото, я попитал: ,,Не забрави ли нещо? Няма ли да отрежеш краищата на месото и да ги изхвърлиш?", тя възкликнала: ,,О, аз отдавна си купих голяма тава..."

17) - Как разбирате, че сте простили?
- Ами ето как - когато срещата с този, на когото е трябвало да простя, вече не ме изкарва от равновесие, т.е. когато човекът и случката вече са разделени и реагирам отделно на двете. Отделна тема е това дали мога отново да му имам доверие.

18) Където има любов, не само има прошка - всичко има.

19) Да простиш на някого не означава, че този човек задължително ще остане в живота ти. Може да простиш на някого, но и твърдо и категорично да му покажеш, че той няма място покрай теб. Приемаш го такъв, какъвто е. Не го съдиш. Но избираш да се разделите, защото иначе би могъл пак да ти причини същото.

20) Ади се обърна към разума си, повдигайки въпросително вежди, с надежда да получи отговор от него, но той само сви рамене, обърна й гръб и започна да си припява под носа.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

четвъртък, 26 септември 2013 г.

С влизането в един сайт, това съобщение веднага се появи на монитора. Още преди да прочета написаното, през главата ми гръмна следния въпрос: ,,Каква грешка пък сега?! Какъв е проблемът?!" В следващата секунда вече бях прочела съобщението, което ми подейства малко като удар с мокър парцал. Веднага се сетих за книгата, която чета в момента и как винаги очакваме първо най-лошото, никога не очакваме нещо хубаво да се случи изненадващо. Правим това на подсъзнателно ниво, с което сякаш сами си навличаме всякакви неприятности. И в книгата, а и аз си задавам този въпрос... Как ще се промени животът ни, ако започнем да очакваме повече и по-често хубави неща? Ако поне за 1 час на ден мислим позитивно. Да си изградим навик, режим... Предлагам на всички четящи, когато тръгнат за работа, училище, разходка, до магазина или пък където и да било, да отделят това си време за пръскане на позитивизъм. Ако срещнете някое бездомно куче примерно, усмихнете му се и мислено му пожелайте да намери кокал или стопанин.
Няма лошо да слагаме розови очила или пък очила с всички цветове на дъгата от време на време.
Трябва по-често да имаме reminder, особено когато всичко ни изглежда така, сякаш няма изход, сякаш някой е зазидал изхода от тунела. Взимайте една бормашина (препоръчвам тази, с която съседа си служи всяка сутрин) и тръгвайте с нея напред през живота. : ))

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

четвъртък, 19 септември 2013 г.

Цитати / ,,Осъдени души'' - Димитър Димов

1) Те говориха за чичовците и лелите, които също не бяха малко, а после, както се случва често между роднини, се поотегчиха донякъде един от друг.

2) И двамата - всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене - се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст. Пред нея стоеше лудницата, а пред Луис - затвор.

3) Понякога Луис се гордееше със съзнанието, че животът бе изтискал от сърцето му всякаква сантименталност. Понякога той изпитваше мрачно доволство от своето безстрастие пред най-ужасни драми. Но като разсъждаваше така, той не съзнаваше или съзнаваше едва по-късно, че в такива моменти влагаше, без да иска, неизкоренимата и театрална поза на идалго, тъпото заинатяване на своя аристократичен атавизъм, който противоречеше на разума и се отказваше да разбере живота и който потискаше човешкия порив на съчувствието.

4) - Ти често идваш тук - обясни тя. - Виждала съм те няколко пъти. Човек може да те запомни лесно.
- Това е цяло нещастие.
- Защо?
- Защото и полицията ме запомня лесно.
- Сега боиш ли се? - попита тя насмешливо.
- Не.
- Ще съжалявам, ако сега те уловят.
- Аз още повече.

5) - Отегчаваш ме с гордостта си.
- Това е единственото, което ми остава.
- Пази го пред другите.
- Защо не и пред теб?
- Защото и двамата сме еднакво пропаднали.

6) - Човек би казал, че се срамуваме от произхода си, което не е вярно. Срамуваме се само от себе си.

7) И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо.

8) Колко странна бе тая прилика между характера на човека и природата в Испания!

9) Двете жени се разделиха. Едната - млада и цъфтяща - отиваше с автомобила си към луксозния хотел, другата - стара и сбръчкана като маймуна - се връщаше с магаре в първобитната пещера. Едната изгаряше в пароксизма на неутолените си желания, другата, угаснала, отиваше да пее псалми. Коя бе по-разумна? Или и двете бяха еднакво оглупели, еднакво побъркани от света, към който принадлежаха?

10) Да, сигурно имаше изцерителна сила, някакво страшно щастие в тази лудост!

11) Ако всяка фибра на тялото й, всяко движение на мисълта й се стремяха към Ередиа, ако това чувство, което изпитваше към него, можеше да се нарече възвишено, какво бе направила тя, за да спечели сърцето му? Нищо, съвсем нищо!... Тя искаше да сграбчи сърцето това сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха узрелитя плод на дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита. Преследвайки Ередиа, тя не се питаше ни най-малко какво щеше да предизвика любовта й в сърцето му, защото беше свикнала да мисли само за себе си. Тя си въобразяваше, че само трябваше да отиде в Пеня Ронда и да протегне ръката си, за да го улови, след като предварително с цинична откровеност му бе признала любовта си, сякаш за да спести една празно отиване. Той сигурно си мислеше тъй и така всъщност се бе развило всичко, при все че Фани не можа в момента да го съзнае и предотврати. Ах, ето защо тя го изпълваше с отвращение.

12) Мир!... Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа?

13) - Виждам страдание, сеньор! - каза йезуитът.
- Значи страданието има цел?
- Положително.
- Каква е тази цел?
- Изкуплението!... След всяка понесена болка вие ставате една степен морално по-съвършени.

14) И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света - лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко.

15) Изведнъж тя забеляза, че двамата бяха вкопчили ръцете си конвулсивно един в друг. Колко дълбоко в тоя момент на нужда и слабост дори у тях, полублагородниците, индивидуалистите, лентяите и паразитите на обществото, които от снобизъм презираха еднакво и благородниците, и плебеи, колко дълбоко у тях, проядене от червея на егоизма и мизантропията, се проявяваше нуждата от човешка солидарност!...

16) - Има ли смисъл това дежурство?
- Никакъв!... - каза той. - Освен морален.
- Оставете морала настрана!... Най-отвратителното е да вършиш безсмислица и да се чувстваш морален.

17) - Като всеки лъжец, аз съм слаб, подъл и страхлив.
- Вие сте само нещастен... Подлеците не признават грешките си.

18) - Други ще му останат верни! - саркастично забеляза Доминго.
- Кой?
- Вие, разбира се.
- Та аз го мразя!
- Въображение на влюбена жена.

19) - Слушайте, братко...
- Не ме наричайте братко.
- Тогава слушай, идиот!

20) Ти търсиш безогледно само удоволствия, само наслади... Затова хукна подир Ередиа, затова сега пушиш тъй невъзмутимо пред пресния труп на един мъртвец, на един приятел, който те обичаше. Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена свикнали да дължим на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш.

21) - Сполучих, напълно!... - каза тя със смях.
- Не сполучихте, но отмъстихте.
- Радвам се, ако е така.
- Зная!... Защото ви липсват други радости.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

сряда, 11 септември 2013 г.

Първият път...

Махнете мазните усмивки от лицето! Не е каквото си помислихе, когато прочетохте заглавието...
Днес за пръв път дарих кръв и изпитвам нужда да разкажа за това ,,приключение''.
Отидохме рано, още преди първото кафе. Понеже в града няма кръвен център, за това трябваше да изчакаме кола от съседен град, която идва тук всяка седмица в сряда. Още щом приближихме лабораторията, в която се взима кръв, ми направи впечатление, че има много хора. Бях чела и чула, че кръводарителите са малко в България, за това се изненадах, когато видях над 15-20 човека, чакащи отпред. Впечатление ми направи най-вече това, че 95% от тях бяха от ромски произход, стоящи някак в страни. Докато чакахме докторите, един от тези ромски групи дойде при мен и попита дали не искам да купя кръв. В първият момент се обърках, защото не приемам кръвта като нещо, което става за покупко-продажби. Отказах му и той се върна, мятайки пренебрежително ядосани погледи към мен.
Колата с докторите дойде, те слязоха носейки хладилни чанти и няколко кашона, чието съдържание не видях. Влязоха в лабораторията, а ние останахме да чакаме отвън.
Стоейки пред вратата, невъзможно беше да не се завърже разговор с останалите, които също чакаха своя ред. Нямаше нито един ,,доброволец,, т.е. някой, който да е дошъл без причина, воден само от желанието да помогне на някой. Едно семейство разказа историята си, която ги е довела тук и сега. История, чиято драма се състоеше най-вече заради компетентността на българските лекари и организацията им. Друг мъж беше довел 4 ромски събратя, от които щеше да купи кръв. Разказа ни историята си. Утре ще бъде приет в болница и му трябват 4 банки кръв. Един от ромите/циганите разбра, че е възможно да се вземат повече от 250г. кръв и вдигна цената. Човекът, явно събирал последните си пари за тази кръв, остана изненадан и обезкуражен от това явно нахалство. Каза, че няма повече пари. И без това им беше приготвил достатъчно, колкото за една банка кръв. След кратко обсъждане той се отказа и си тръгна, махвайки ни с ръка. Сърцето ми се беше свило при тази гледка. Ако самата аз не бях там, за да даря за определен човек, с удоволствие бих дала кръвта си на този мъж, без да искам и една стотинка от него.
След известно време, дойде и нашият ред. Влязох в помещение, в което имаше две маси, три стола, като единият беше зает от медицинска сестра. На масата пред нея имаше медицински джунджурийки, които дори не знам как да опиша. Тя ми взе кръв от пръста. Първите няколко капки капна в шише със синя течност. Имаше отделни шишета за мъже и жени. Видях как капката се заизвива като мъгла, след това някак се прибра в по-ясна кръгла форма, сякаш малко потъмня и падна на дъното, оставайки във формата на копче, без да се разтваря в течността. Следейки капката, сестрата каза, че хемоглобинът ми е добре. Капката трябвало да падне до 30 секунди. Ако не падне, значи човек има проблем. Моята падна за има-няма 5-6. Останалите няколко капки разпредели в нещо, което ми заприлича на палитра за водни бои. Имаше 12 или може би бяха 9 гнезденца, в които до кръвта капна друга течност. Имаше синя, прозрачна и жълта течност. Лаборантката разбъркваше цветните капки с кръвта, оставяше няколко секунди и след това веднага определеше коя кръвна група е панциентът. С изненада открих, че аз съм една от най-рядко срещаните. Докторът, който междувременно беше дошъл да измери кръвното, се зардва, че ще даря такава рядко срещана кръв. Докато той измерваше кръвното ми, сестрата попълни лист, с който трябваше да вляза в друго помещение, в което ще се проведе кръводаряването. Около 5 пъти ме попитаха дали съм закусила, което е много важно. След като се установи, че всичко ми е наред, седнах и закачах да се освободи легло в съседната стая.
След не повече от 10 минути влязох и се настаних на свободното легло, като преди това дадох листа на сестрата, която седеше на масичка зад леглата. Друга сестра стегна ръката ми над лакътя и ме накара да стискам и отпускам юмрук, докато напипа вените ми. Аз ясно ги виждах, но тя явно не обръщаше внимание на видимите, защото изнамери друга, която беше малко встрани от видимите за мен. Накара ме да обърна ръката си и да стисна юмрук. Усетих как иглата мина през кожата и влезе във вената. В следващите секинди усещах как кръвта ми се изтласква в плика, който беше прикачен към тръбичката, по която минаваше кръвта и беше оставен на малък кантар до леглото. Няколко секунди, може би минута усещах интересна болка във вената. Интересна, защото никога преди не ми бяха взимали кръв от вената и нямах никаква идея какво е чувството. Усещах цялата си ръка как тупти и изтласква кръв. Сестрата ми беше дала гумена топка, която да стискам от време на време. Стиснах я точно два пъти. Усетих, че при стискането ме боли, за това просто си я премятах в ръката. За да бъда изцяло честна, трябва да спомена, че се изненадах от дебелината на иглата. Своята ръка не успях да видя, но на съседното легло видях каква дебела игра беше вкарана във вената.
Сестрата беше миловидна, възпълничка и внимателна. Питаше ме от време на време как се чувствам, всичко наред ли е. След малко дойде и докторът, който беше измерил кръвното ми. Застана до леглото и се загледа в ръката ми. Заговорихме се, той също ме попита дали всичко а наред, как се чувствам, страх ли ме е. За не знам кой път потвърдих, че всичко е наред, няма от какво да ме е страх, не се притеснявам, само ми е интересно, защото ми е за първи път. Докторът и сестрите видяха, че съм по-ведра от останалите им пациенти, затова често идваха при мен да си говорим. Докторът дори ме щипна по носа, когато след като извадиха иглата от мен, бях готова да скоча от леглото и да си ходя. Той сам стегна ръката ми с бинт и ми каза да полежа още малко. За жалост не видях колко кръв ми взеха, но това е без значение. Той напипа пулса ми, усмихна се и излезе. След по-малко от минута сестрата ми каза първо да седна в леглото и ако не ми причернее или ми се завие свят, да ставам. Седнах, а тя умишлено ме попита къде уча, какво уча... Докато й отговарях, реших, че нищо ми няма, за това станах и тръгнах към вратата. Втората сестра, която седеше на масичката зад леглата, ме повика обратно и ми даде талон за 8 лева, които мога да изхарча в определен магазин. Казаха ми да си купя нещо калорично и да пия повече течности през деня, като препоръчаха безалкохолно. Подметнах, че демек ми препоръчват да изхарча 8лв. за вредни храни и напитки, те се засмяха и ме изпратиха усмихнати. Енергично излязох от стаята, помахах на доктора отвън и на лаборантката, които очевидно не бяха свикнали пациент да се държи учтиво и да е толкова енергичен, за това приятно изненадани отвърнаха на поздрава и те като сестрите, ме изпратиха с усмивка. (Сестрите споделиха, че преди мен едно от момчетата треперело, вдигнало кръвно, не могли да му хванат ръката и т.н. и т.н.)
Излизайки от лабораторията, видях чакащите отвън, чиито имена не знам, но щом ме видяха, веднага се запътиха към мен, огледаха бинтованата ми ръка и попитаха как се чувствам. Успокоих ги, че всичко е наред, самото кръводаряване не отнема повече от 5-6 минути, не е болка за умиране и пожелавайки им успех си тръгнах.
Ромската компания, чакаща да продаде кръвта си, ме изгледа по начин, който не ми хареса, но това ми беше последна грижа.
От болницата отидох право в магазина и похарчих парите от талона за всякакви калорични глезотии. Чувствам се добре, мястото от убождането на иглата вече не ме боли (освен когато натоварвам по някакъв начин ръката) и съм 100% сигурна, че това няма да ми е последен път, в който дарявам кръв.
Живот и здраве, всичко да се оправи, ще дарявам поне по 2 пъти на година. С удоволствие бих помагала и на хора, които са готови да платят на някой ром/циганин. Както вече споменах, не бих взела една стотинка от такива хора. Добро се прави без заплащане и е ужасно тъжно, че всеки дарява кръв само при необходимост.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella