сряда, 30 март 2016 г.

Цитати / ''Писателят призрак'' - Филип Рот

1) Всичко, което без съмнение бе истина, зазвучаваше фалшиво още щом го напишех и колкото повече се стараех да бъда искрен, толкова по-лошо ставаше.

2) - В час той често казваше на студентите с литературни амбиции: ,,Няма живот без търпение''. Никой от нас не разбираше за какво говори.
- Ти обаче разбираше. Сигурен съм. Мило мое момиче, тъкмо ти ме научи на тази житейска истина.
- Но аз съм абсолютно нетърпелива, когато чакам.
- И все пак го правиш.
- Да, и през цялото време се гърча от чувство на безсилие.
- Ако нямаше това чувство - обясни учителят й, - нямаше да имаш нужда от търпение.

3) Съвършена личност - не прави никакво впечатление, но и нищо не му прави впечатление.

4) - Мислил ли си за това?
- Да.
- И до какво заключение стигна?
- О, не мога да го изразя с една дума, камо ли пък тук, на улицата. Нямаше да напиша петнайсет хиляди думи, ако можех да изразя сега всичко само с една.

5) Щеше да се качи горе и да нахлузи нощницата си в стаята над главата ми. Нямах представа каква полза можех да извлека от тази ситуация. Но все пак да лежиш буден и съблечен в едно легло по същото време, когато тя лежи будна и полусъблечена в друго, беше все нещо. Все някакво начало.

6) Де да можеше собствената ми фантазия да роди сцената, на която току-що бях станал свидетел! Де да можех да измислям тъй дързостно, както самият живот!

7) ''Съжалявам, но съм скучен човек.'' - ,,Ни най-малко - отговори Бойс, - пасивността у именитата личност не е лишена от специфично очарование и загадъчност.'' - ,,Наистина ли? - възкликна Лоноф. - Трябва да го кажа на съпругата си.''

8) И тогава изпитах неистово желание да отмъстя. Не за мъртвите - нямах за цел да върна мъртвите или да дамгосам живите. Не за труповете отмъщавах аз, а за онова останало без майка, без баща, без сестра, пълно с мъст, с омраза и срам, полуодрано, клокочещо от гняв същество. Аз отмъщавах за себе си. Исках сълзи, исках християнските им сълзи да потекат като еврейска кръв - за мен. Исках жалостта им, и то по най-безжалостния начин. А също и обич, исках да ме обичат безмилостно и безкрай, точно както ме бяха унижавали. Исках своя неувехнал живот и неувехналото си тяло, очистени и неомърсени. И за това бяха нужни двайсет милиона души. Двайсет милиона, умножени по десет.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

вторник, 29 март 2016 г.

''Завинаги'' - Константина Живова

Както, може би, вече съм споменавала, не обичам да изказвам негативното си мнение относно книги. Затова ще бъда кратка.
Книгата на Константина Живова е писана с голямо желание и вдъхновение, това се вижда веднага, НО... няма никаква литературна стойност. Авторката е използвала изключително беден речник, а страниците са изпъстрени с еднакви сравнения, описания и прилагателни. Прекалено често, за да е просто неосъзната грешка, се среща и напълно неправилна употреба на минали времена.
Цялата книга, историята на всяка една от трите жени в нея, е написана без никакво задълбочаване в техните образи. Без никакво представяне на техните характери и чертите, които ги отличават една от друга.
За мен тайната на доброто представяне на един художествен образ се крие в това, авторът/авторката да успее да влезе под кожата на своя герой, да повърви в неговите обувки, както се казва, и да успее след това да предаде емоциите му и да обоснове мотивите му върху белия лист, а не да описва себе си и собствените си чувства и мисли, но под различни имена.
Цялата идея на книгата може да се обобщи в една хубава статия за женско списание. Съвсем не е било нужно да се разтяга до цяла книга.
Не ми хареса книгата, това е ясно. Прочетох я от инат, защото любопитството ми не успя да го събуди. Отново ще спомена обаче, че авторката е писала с голямо желание и това се усеща, което е похвално. Не всички имаме талант в тази област, но всеки от нас има какво да каже.
И въпреки, че това не е моята книга, сигурна съм, че много други читатели ще я оценят по различен начин и ще открият в нея това, което търсят.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

петък, 18 март 2016 г.

Зона 51: Сфинксът

В четвъртата книга от поредицата, човечеството отново е в опасност, започва обратното броене, опасността дебне от космоса, но се управлява от земята, а малката група хора, в които е надеждата за спасение, разбират, че не могат да вярват на никой, освен на себе си. Митовете се преплитат с фактите, а фактите не се покриват с истината, защото тя е изкривено понятие. Търкот и Дънкан отново поемат в различни посоки по света, за да открият ключ, който води към истината такава, каквато е.
В тази книга извънземната раса не е под светлината на прожекторите. Действията на хората, предизвикват противодействие от страна на извънземните компютри. Изходът от тези сблъсъци никога не е в полза на хората, защото от другата страна стои компютър-страж, който има способността да обработва множество потоци от информация и да извлича максимална полза от нея. Създавайки роботи, с помощта на нанотехнологията, стражът-компютър вече надминава този етап от развитието на човечеството, за чието достигане са били нужни години. С тези си възможности, компютърът е способен в рамките на няколко часа да създаде оръжия, за които на хората са им нужни месеци, за да ги направят.
На Земята действат различни сили, организации и интереси и историята е на път да се повтори, разкривайки всички заровени тайни. Заражда се нова война, но по всичко личи, че този път ще е последна. Хората се стремят да унищожат това, което не разбират, без да имат представа срещу каква сила се изправят.
В тази книга се запознаваме и с един нов персонаж, който имам чувството, че ще играе голяма роля в следващите части от историята. Всеки е тръгнал по пътя на истината, някои следват отъпканата пътека, други си проправят собствени пътеки, но целта е една и срещата е неизбежна.
Кели, която познава историята на стража-компютъра повече от всеки друг, но и се намира в негов плен, успява да използва връзката си с него, за да изпрати съобщение до Зона 51 и да накара прочелите го да се замислят дали познават враговете си. Тя за пореден път се застъпва за становището си, че хората нямат врагове в космоса и някога са живели в мир с извънземните, но дали този път някой ще й повярва? Човечеството е на прага на Армагедон, а никой не знае на чия страна е, защото истината зависи от гледната точка. Отговорите се крият във великия Сфинкс в Гиза, където се намира Дънкан, в компанията на професор Муалама и към които се е запътил Търкот, но те бързо разбират, че не са единствените, които искат да стигнат до истината. А мотивите на всеки се различни.
Нещото, което особено много ми хареса в тази книга, беше, че се обърна внимание и на влиянието, което всичко това оказва върху хората. Шокът от това, че всичко, в което хората са вярвали и приемали за нормално, е лъжа, води до скок в ръста на самоубийствата. Книгата ни кара и да се замислим и да почувстваме отчаянието на всички религиозни хора, за които изведнъж целият свят се сгромолясва с гръм и трясък, защото религията им е безсилна пред новите факти и доказателства.
Определено има моменти в книгата, които карат читателя да спре да чете и да се замисли как би реагирал, ако това се случи на него... да потрепери... и да продължи да чете.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!