петък, 22 януари 2016 г.

Цитати / ''Белжар'' - Мег Уолицър

1) Има място, където изгубените отиват, за да бъдат намерени.

2) - Всички имаме само един глас - казва госпожа Куенел. - А светът е толкова шумен. Понякога си мисля, че тъкмо тихите - кимва към грубото момче, - са открили, че най-добрият начин да привлекат вниманието на хората е не да викат, а да шепнат. Така всеки е вслушва малко повече.

3) - Всеки - продължава тя, като ни оглежда до един, - има какво да каже. Но не всеки може да понесе да го каже. Вашата задача е да намерите начин.

4) Интересно как можеш да живееш толкова дълго, без да имаш нужда от някого, но после го срещаш и вече постоянно изпитваш тази нужда.

5) Може би когато заговориш за една книга, в един момент започваш да говориш за себе си.

6) Бързо се оглеждам в огледалото на тоалетката и тогава виждам мъничката смучка, която Грифин ми е направил на врата. Момчетата не могат да не оставят някакви следи; разпръскват ги напосоки като камъчета в езеро.

7) Да разбереш какво изпитва някой друг човек, някой, който не си ти; да погледнеш под капака, така да се каже. Да погледнеш дълбоко вътре. Ето това трябва да прави писането.

8) Хората само разправят как вече нямало нужда да се чете литература - нямало да помогне на света. Всички трябвало да говорят мандарин и да се научат да програмират компютри. Повече млади хора трябвало да се реализират като учени, техници, инженери и математици.
Да, изглежда сериозно и разумно. Но не може човек да каже, че наученото в часа по литература няма значение. Че великите писалите не променят света.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

сряда, 20 януари 2016 г.

Зона 51: Отговорът

След като вече изказах мнението си за Зона 51: Началото, време е да споделя впечатленията си и от втората книга от поредицата.
Във втората част на историята, за съжаление, се сбогувах с един от хората, на които симпатизирах от първата книга.
Тук светът е на прага на война, точно в момент, когато е жизнено важно хората, населяващи планетата Земя да са единни и да се подкрепят, а не да се унищожават помежду си и да укриват знания. Скритите американци, китайци и руснаци в планината Циан Лин, която е изкуствено направена, за да съхранява артефакти от извънземните раси и в която човешки крак не е стъпвал, виждат живо доказателство, че готовността за съдействие и сработването между различните нации, е единственият шанс за оцеляване. Защото тук вече не става на въпрос за конфликти между различните страни, във втората книга се разразяват конфликти между различни планети, а липсата на единство и подкрепа между жителите на една от планетите, не дава големи шансове за спечелване на предстоящите битки.
Във втората книга най-накрая се осъществява контакт с извънземните, тъй наречените аирлианци, които обещават мир и тръгват с бойни кораби към Земята. Но монетата винаги има две страни и скоро се разбира, че компютрите (стражите), които са останали на Земята от извънземните раси, имат различни мнения относно историята на аирлианците и кой е бил добрият и кой лошият, съответно дали хората не са се подвели и не са гласували доверие на не-когото трябва? Когато остават броени часове до пристигането на извънземните кораби на Земята, и по-точно - в центъра на Ню Йорк, а цялото общество е затаило дъх и наблюдава с ококорени очи, очаквайки да види най-голямата сензация в историята на човечеството, Майк Търкот има съвсем други намерения. За човек, който е оцелял след работата си в Зона 51 и човек, успял да влезе и да излезе от планината Циан Лин, където професор Нейбингър успява да му предаде знанията си, Майк Търкот има различна гледна точка и е готов да се изправи срещу всеки опитал се да провали плановете му. Харесва ми неговият бунтарски дух, който не се страхува да застане сам срещу всички, когато е убеден в правотата си. Със своята интелигентност и смелост, съчетани с остър ум и креативност, Майк Търкот е готов да направи нещо, което никой преди него не е успявал. Само той знае колко е хубаво да се прибереш у дома, след изтощителните битки, към които тръгваш сам.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

понеделник, 11 януари 2016 г.

Зона 51: Началото

Преди три години започнах с прочита на поредицата от 9 книги за Зона 51, но някъде в средата на третата книга се отказах. Не помня какви са били причините и дали въобще е имало основателни такива или просто липсата на време е прекъснала стремежа за завършване на всички девет книги.
Затова сега реших да започна всичко отначало и този път е взето твърдо решение, че отказване няма да има.
Както преди, така и сега, прочетох първата книга за отрицателно време. Отделянето от реалността става много след средата на историята и това води до изникването на много въпроси в мислите на четящия. Самата зона буди изключителен интерес и разпалва любопитството, а в книгата се представя една алтернативна гледна точка за всичко, което може да стои скрито от нас. Летящи дискове, кораб-майка, компютри под формата на пирамиди, експерименти с хора и животни, древни езици и писменост, напълно непозната и неразчетена. Втората световна война не е била това, което пише в учебниците по история. Руснаци, американци, англичани, германци... всички в стремежа си да открият тайната, да създадат собственото си оръжие. Осъзнавайки, че книгата е фантастика, четейки размишленията на героите за пирамидите, за кръговете в полетата, за обезобразените животни, за каменните статуи и всичко останало, няма как да не подложим собствената си реалност под въпрос. Питам се колко неща наистина остават скрити от обществото, под предлог, че хората не са готови за посрещнат новините и ще изпаднат в паника. И кой всъщност дърпа конците?!
От персонажите в книгата, най-много ми допадна Търкот, който загърби положението и кариерата си, но не загърби себе си и чувството си за справедливост. Съвестта му далеч не е чиста, но осъзнаването на грешките като такива, е достатъчен показател за доброто сърце, което той притежава.
Нейбингър, с неговата страст и любов към работата си, също няма как да не предизвика симпатии. Движена от същите пориви, Кели също попада в графата на любимите.
Останалите персонажи ми останаха чужди, някои като Лиза Дънкан дори дразнещи. Изтъкването, че работи за президента и непрекъснатото споменаване на този факт, е изключително досадно, а повечето случаи ненужно.
Единственият, събудил съжаление в мен, беше генерал Гулик. Човекът, който въпреки професионализма си, беше на косъм да обрече планетата.  Независимо от положението и опита, човек не може винаги да знае в какво се забърква. В края на книгата се дава и обяснение за държанието на Гулик и неговите мотиви.
Краят на книгата вече окончателно навлиза в научната фантастика, подготвяйки ни за това, което ни очаква в следващите книги.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

петък, 8 януари 2016 г.

Не обичам да говоря лошо за книгите, нито за хората, които ги пишат. Но има книги, които чувствам като лична обида към себе си, заради времето, прекарано да ги прочета.
Започнах тази книга без очаквания, което не ми попречи да я затворя с голямо разочарование. Единственото нещо, което свърза всичко написано с фейсбук, е фактът, че от време на време самата дума ''фейсбук'' се появява измежду останалите наредени на случаен принцип думи и изречения.
През цялото време, докато четях, имах чувството, че чета наръчник как бъдем по-добри хора, написан от тийнейджър и предназначен за аудитория в предучилищна възраст. 128 страници, в които се повтаря едно и също, изпъстрено с клишета и случайни цитати (не всички обозначени като такива), не е особено интересно четиво. Четейки дума след дума, изречение след изречение и страница след страница, не спрях да си задавам въпроса защо така елементарна книга ме затормозява толкова. Към последните страници открих причината, която се крие в несвързаността на повечето изречения. Върнах няколко страници назад, прочетох едно изречение на случаен принцип от средата на страницата и видях, че само по себе си, в него няма никакъв смисъл. А четейки неопределен брой от такива изречения наредени едно след друго, кара мозъка да осъществи връзка и да придаде смисъл на прочетеното, което се оказва трудна задача и води до главоболие. True story.
Авторът споделя за проблемите си с с изразяване на емоциите гласно и очи в очи и по-конкретно, той не може да каже на собствената си майка, че я обича. Затова слава на боговете, че има фейсбук, където може да ''постне'' нещо на стената на майка си, което да изрази чувствата му. Аз лично не приемам за нормално, животът ни да протича онлайн, при положение, че имаме реалната възможност да го живеем днес и сега. Фейсбук е забавление, фейсбук е разтоварване от тежкото ежедневие. Начин да общуваме с приятелите и роднини си, които са далеч от нас, да споделяме преживяванията си, филмите, които гледаме и музиката, която слушаме. Начин да намерим себеподобни и да споделим радостта си от това. Фейсбук обаче не е начин на живот. И много ме дразни това, че авторът казва, че ако на работното ни място е забранено влизането във фейсбук и ние не можем да се примирим с това, трябва да сменим работното си място. Не, не трябва да сменяме работното си място, а трябва да сменим приоритети си.
Когато срещнем човек, с когото искаме да бъдем, трябва точно това и да направим. Да бъдем с него. Да излезем с него, да общуваме с него, да прекарваме времето си с него, да го опознаем и да му дадем възможност да направи същото с нас. Не трябва да приемаме съвети за това, че трябва да споделяме любовни песни на неговата стена във фейсбук и да коментираме и харесваме негови снимки и постове.
Изпитвах раздразнение и несъгласие, докато четях, но в интернет прочетох няколко положителни мнения за книгата. Затова изключително ще се радвам, ако някой прочел, разбрал и харесал, реши да потърси връзка с мен и да поговорим за живота от нещата, както се пее в една песен. :)

понеделник, 4 януари 2016 г.

Цитати / ''Патагония експрес'' - Луис Сепулведа

1) ''Всеки път си има начало и край и в двете точки някой те чака'', се казва в известна чилийска песен. Гадното е, че тези две точки не бележат един прав път, а път, пълен със завои, със стръмни пътеки, дупки и отклонения, водещи все доникъде.

2) Във всеки град, в който спирах, се срещах със стари познати или правех опити да завържа нови приятелства. От всички тях, с малки изключения, у мен остана горчилката от едно общо усещане: хората живееха във и със страх. Бяха го превърнали в нещо като лабиринт без изход, в постоянно присъствие и в разговорите, и на масата. Замазваха с безсрамно благоразумие дори най-елементарните неща и щом легнеха нощем, не сънуваха по-добри времена или миналото си, а потъваха в тресавището на черния смазващ страх, в страха на мъртвите часове, и призори ставаха със сенки под очите и още по-наплашени.

3) Смъртта идва тогава, когато човек приеме, че е умрял.

4) - А това небе? А всичките тези звезди, Балдо? И те ли са някоя от лъжите за Патагония?
- Няма значение. В тая земя всички лъжем, за да сме щастливи. Но никой от нас не бърка лъжата с измамата.

5) - Как ми се иска да са живи - въздиша Пабло Касорла.
- Живи ли? Щяха да са на повече от сто години.
- И какво от това? Който се е родил щурец, не спира да пее.

6) Говорихме си за живота. Аз можех да се върна в Чили, но си останах в Европа. Те можеха да се върнат в Буенос Айрес, но си останаха в Патагония. От разговора с приятелите се уверих още веднъж, че човек е оттам, където се чувства най-добре.

7) През последния етап от полета авиаторът ми разказа някои неща за себе си. Бил пилот на ,,Тексако'', много добре платен, но един ден открил, че не обича гринговците и е влюбен в Амазония.
- Тя е като жената, тап. Влиза ти под кожата, вътре в теб. Не иска нищо, но накрая почваш да правиш всичко, което си мислиш, че иска.

8) Никой не трябва да се срамува, че е щастлив.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

неделя, 3 януари 2016 г.

Цитати / ''Първа равносметка след апокалипсиса'' - Фредерик Бегбеде

... или класация на 100-те любими книги на Бегбеде!

1) Да избереш сто книги, които харесваш, означава да покажеш що за човек си.

2) Една книга става култова по причини, които нямат нищо общо с текста - необходим е конфиденциален тираж, непризнат автор (по възможност починал), неуловим издател и елитарен сюжет.

3) Проблемът, който днешните руски романисти трябва да разрешат, е следният: как да разказват истории на хора, на които им е писнало да им разказват истории? Когато човек е преживял падането на царя и падането на комунизма, експлозията в Чернобил и експлозията на олигархията, той вече не вярва в нищо. Никой друг народ не е бил разочарован толкова често в един-единствен век. Реалността в Русия е изменчива като сън.

4) На двайсет и една години Бротиган поверява един ръкопис на майката на първото си гадже. Тогава й заявява: ,,Когато стана богат и известен, това ще е твоята социална осигуровка''. Оказало се е абсолютно вярно. Дали е бил самонадеян, защото е бил млад? Не, бил е самонадеян, защото е бил писател. Всеки писател без претенции е лицемер или самозванец. Защото писането е най-задълбочената възможна дейност. Нищо не е по-досадно от склонността на днешните автори да свеждат поглед, когато по телевизията импровизирани критици ги обсипват с хули.

5) Да си кратък, не значи да си кух. Изкуството е въпрос на наситеност.

6) ''Идва възраст, в която застанали пред огледалото, отгатваме предстоящите си бръчки и възможния бъдещ старец. Смъртта най-после има лице - нашето.'' (цитат от Андре Бланшар)

7) Това, което прави живота толкова скучен, е обстоятелството, че той се развива в хронологичен ред. Миналото е преди настоящето, което предшества бъдещето.

8) Има такива хора на тази планета, хора, които успяват толкова да ни заинтригуват, че цял живот се сещаме за тях.

9) Светът става все по-грозен и тесен. Глобализацията е сложна дума за назоваване на нещо много просто: откакто стъпи на Луната, човекът знае, че планетата му е миниатюрно зелено кръгче на черен фон.

10) Той е най-радикалният и безкомпромисен автор, когото познавам. Ето какво ни казва Елис: реалността не съществува; справедливостта е илюзорна; всички искат да са топмодели; единствената отлика между хората на тази планета е етикетът на дрехите им; в модните ресторанти настиваш; ВИП-овете губят паметта си; дрогата и сексът са временни заместители; само убийството е разведряващо; две неща имат смисъл - мангизите и еякулацията в тесни отвори.

11) Някой беше казал, че културата е това, което остава, когато сме забравили всичко - не е вярно. Но е най-добрата възможна дефиниция, за щастие. Щастието, това са всички онези дребни неща, за които мислим, когато не мислим.

12) Най-прекрасните фрази са тези, които не разбираме напълно, но усещаме дълбоко - те се обръщат повече към душата ни, отколкото към мозъка ни.

13) Докато пристъпвам из дебрите на любимите си книги, разбирам, че всички те казват едно и също: бягай, спасявай се!

14) В заключение, тайната на дрезгавия клас на Кобейн, на гласните му струни, които се отличаваха с рядка красота, очевидно се крие във вътрешната му прегракналост. Кобейн пееше с пресипналата си душа.

15) Ние всички си имаме по един ,,портрет на Дориан Грей'' в банята. Достатъчно е да се погледнем в огледалото, за да открием чудовището, което си е присвоило лицето ни и от ден да ден все повече гримасничи.

16) Единствените жени, които никога не ни омръзват, са тези, които много мило ни причиняват много болка.

17) В Европа не се стремим писането непременно да е полезно. В Америка искат романите да преобразят съществуването ви. Искат да ви хванат за гушата и да ви разтърсят като крушово дърво.

18) Без много да му личи, романът поставя немалко важни въпроси: какво значи ,,свалям''? Къде свършва прелъстяването и започва мъчителният и лепкав тормоз? Къде е границата? И още: дали влюбеният мъж не е просто насилник в очакване на разрешение да действа? Дали всеки сваляч не лелее ужасяващо дивашки мечти? Като предлагат на мъжете порнографски образи, не ги ли обричат на сексуална фрустрация, не ги ли подтикват към търсене на усещания, които стават все по-недостъпни, макар и да присъстват в зрителното/виртуалното им поле? След колко време изолация и самота изгарят бушоните на нормалния мъж? И накрая главният въпрос, който си задавам непрекъснато, откакто прочетох ,,Американски психар'': сме ли ние всички потенциални серийни убийци?

19) Такъв е сюжетът на ,,Страхотно удоволствие'' - какво да направите, ако жена ви се влюби в идола ви? Какво писмо би написал Шарл Бовари на Родолф Буланже? Всеки рогоносец би се раздвоил между неприязънта и възхищението, между злобата и завистта, между ревността и желанието, между тъгата и размяната на партньорите. В края на краищата, ако някой гений е влюбен в съпругата ви, това потвърждава добрия му вкус (следователно и вашия).

20)  Какво е поезията? Поредица от думи, чийто смисъл не схващаме веднага, но които образуват съвкупност, красива за четене, за слушане, за рецитиране, за мечтаене. Поезията, това е книга, която ни говори за дъжда, книга за тишината. Тя е нещо повече от обикновена история - прелестта не се разказва.

21) Всъщност писателят би трябвало да изглежда ето по този начин: мъртвопиян, загорял от слънцето, напълно отнесен, гологръд, безпаричен, с шапка идиотка на главата и цигаре в човката, разкрещял се на плажа в далечната слънчева страна. Един писател би трябвало да разбива сърца и празни бутилки. Писателят би трябвало винаги да е заобиколен от красиви тъжни жени, тъжни поради ужаса, който изпитват от свободата му, и от красиви свободни жени, свободни, въпреки че са ужасени от тъгата му. Писателят винаги трябва да ви кара да се размечтаете или поне да му завиждате, или в краен случай да го съжалявате, а в останалото време да се преструва, че го прави.

22) Обичам да чета онова, което не преживявам. / Обичам, когато романите ми позволяват да науча това, което не знам. Съществува много тясна връзка между удоволствието от четенето и изкушението на непозволеното. Не виждам смисъл да чета само позволени, правдиви, здравословни истории. Четенето би трябвало винаги да ни позволява да бъдем престъпници, без да рискуваме да ни дадат под съд.

23) От известна възраст нататък никой не се влюбва, защото няма доверие в никого или за да се защити, за да избяга от болката. Това се примирява със старостта, за да не страда повече.
Разбира се, разказана по този начин, историята сигурно буди у вас желание да се гръмнете.

24) Книгите не могат да се препрочитат. Да препрочиташ, означава да прочетеш за първи път книга, която вече си чел. Дразнещо е, защото обичаме да си казваме, че сме чели много книги. Като свършим една, обявяваме: ,,Готово!". И отмятаме книгата в умствения си списък. ,,Тази я свърших. Следващата!" Обаче не. Ако подхванем същия роман години по-късно, ще забележим, че никога не сме го чели. Ще го преоткрием изцяло. Ще установим, че се е променил, като нас.

25) Когато баща и син се заглеждат по една и съща мацка, това се нарича по един и същи начин от две хиляди и петстотин години - трагедия.

26) Обратно на невярната, но много разпространена представа, ценностите, свързани със секса, наркотиците и рокендрола, не са се родили с рока, а са се пръкнали най-напред в литературата.

27) Когато си потомък на двама поети, рискуваш сам да се превърнеш в поема.

28) Любовта е нещо просто - тя трябва да се прави, да се изпитва, но никога да не се казва.

29) Той си играе с женската доверчивост, лъже и се надсмива над наивните си обожателки, предпочита курвата (Гигит, 18 години) и незаконния си син пред невинните и луди по него читателки, които садистично обсипва със сарказми. Чудовище ли е той? Не, мъж.

30) Алкохолът е фабрика за литература.

31) Човек може да се влюби така внезапно, както пада по стълбището.

32) По-удобно е да мразиш това, което ти се изплъзва, но разбереш ли някого, чувстваш се длъжен да го обичаш.

33) Затова винаги съветвам младите да четат живи автори - може пък и да ги срещнем и кой знае, понякога да не ни разочароват.

Like "Книжен плъх'' on facebook!