сряда, 17 август 2016 г.

Часовникът на Пандора - Джон Нанс

Това е четвъртата книга на Джон Нанс, която чета и чак при нея усетих, че на места авторът прекалява с описанията си, относно техническата част на самолетите и тяхното управление. Авторът ме спечели с детайлните си описания и високи познания, но смятам, че е пропуснал да се съобрази с факта, че читателите не са дотолкова запознати с термините от авиацията, както и с устройството и възможностите на различните видове самолети.
За мен ''Часовникът на Пандора'' е книга за това как страхът влияе на човека. Водени от страх, който не е подкрепен с факти, хората са склонни да взимат прибързани решения, като понякога дори обричат живота на други хора.
В тази книга на борда на един боинг, професор получава инфаркт, следствие на което умира. Но властите на земята са сигурни, че мъжът е бил заразен от непознат и опасен вирус, който е и реалният причинител на смъртта. Трупът все още е в самолета, който по закон трябва да кацне на най-близкото летище, но подплашени от непознатия вирус, всички държави забраняват навлизането на боинга в тяхното въздушно пространство, защото се опасяват, че професорът е заразил и всички на борда, което превръща самолета в смъртна заплаха за цялото човечество.
Единственото, което се знае за вируса е, че е със 100% смъртност, а инкубационният му период е само два дни.
Часовникът тиктака, храната и горивото на самолета привършват, тоалетните са препълнени, а хората и екипажът изживяват ужаса от това да бъдат отхвърлени и нежелани, дори в собствената си родина. Докато те търсят решение на проблема, на земята се водят преговори къде може да се приземи самолета, за да се поставят всички под карантина, и дали приземяването ще е легално или самолетът-убиец ще бъде приземен без знанието и позволението на страната, където ще кацне.
В хода на събитията се намесват терористични организации и хора, чиято цел е боингът да бъде свален. На земята, както и в небето, се разиграва играта на котка и мишка. Единствената връзка между самолета и човека, на когото капитанът има доверие, е прекъсната и всеки се оказва сам в надпреварата си с времето.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

петък, 12 август 2016 г.

Последният заложник - Джон Нанс

Това е книга, която се чете на един дъх. Или в моя случай - за една нощ. Държи под напрежение през цялото време, въпреки малките забележки, които имам. В предишните две книги на Джон Нанс, за които писах (Проектът ''Медуза'' и Скайхук). той набляга повече на авиационните и правните си познания. В "Последният заложник" обаче, авторът навлиза в чужди за него води и това си личи.
Голяма част от ключовите моменти са предсказуеми, а някои дори не звучат достоверни. Най-интересен е фактът, че тази малка подробност, въобще не смъква напрежението, нито разваля удоволствието от четенето.
В ''Последният заложник'' един отчаян баща отвлича самолет, в търсене на справедливост. По неговите думи, той няма какво повече да губи, след като 11-годишната му дъщеря е била отвлечена, насилвана, изнасилена и убита, а убиецът е на свобода. Виновникът за неговото освобождаване също се намира в самолета, което е изненада за самотния баща, но и перфектната възможност да получи това, което иска - убиецът да е в затвора, виновните да са наказани.
ФБР изпраща свой агент, новобранец да преговаря с похитителя на самолета. Освен новобранец, агент Бронски е и жена, проправяща си път в мъжки свят, където никой не я приема с отворени обятия.
След като тя, водена от интуицията си, пренебрегва заповедите на началниците си, заобикаля закона и поема риск след риск, успява да навлезе в историята на бащата, търсещ справедливост. Но всеки, забъркан в историята с отвличането на малкото момиче, има своя истина. Колкото по-навътре се навлиза в историята, толкова по-объркващи стават фактите. На бял свят излизат дълго пазени тайни, високопоставени лица са уличени в незаконни занимания свързани с детската порнография, а обърканият баща има нужда от солидни доказателства, за да прекрати мисията си, да освободи пътниците в самолета и да сложи край на историята. Но колкото повече време минава, толкова повече заподозрени има и все повече препятствия по пътя към справедливостта.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

сряда, 10 август 2016 г.

Цитати / ''Северозападен романь'' - Стоян Николов-Торлака

1) Очите й беа зелени, де че ли са изскубани от жабурняко у блатото до ТКЗС-то.

2) Братан беше голем сътвер и, макар и по принцип кротък, като побеснееше, моеше да прееде гръцмуньо на влък единак.

3) ,,Целата гора прилича на чипровски килим, да го еба. Еба таа убос!" - помисли си Чворо и тръгна да вади нов фасец от кутиата, ама се отказа, що беше си рекъл да се прибере дом, да омаа един леб с последнио буркань месо от ланшното прасе, да иде у нужнико да поолаби, да си сипе една котленка рикийца и да я отфръли с те тиа деветнаесе цигаре, къде му беа останали.

4) Чеелите му беа лъснати така, че ако на тех кацнеше муа, щеше моменталически да се разкикерчи.

5) И господ не знаа кво се връти из главата на един шашав северозападен пустиняк.

6) Он беше добър човек, ама си го мандръсаше северозападнио гявол - неутолимата юбов къде скоросмрътницата. 

7) Иначе Свилко от нищо се не оплакваше. Не го интересуваше ни един от стресообразуващете факторе на съвременното общество, да му го намаам. Ни му пукаше за световна финансова и икономическа криза (да й го намаам и на ньеа), ни за потенциално опасните нива на младежката безработица, ни че Северозападна България е най-беднио регион у Европа... Да не прикааме за лихвите по кредитете, корупцеате у правителството и местната администрацеа, глобалното загреванье, кризата на среднята възрас... Беше му през дедовио.

8) Он се натъкнал на толко интересна гледка, че чак забраил, че не мое да си земе въздуй от драпаньето по баиро.

9) И вкусо у устата му беше обичайнио - се едно нощеска там се беа умъкнали млогодетньо семейство порове, беа се изсрали и после беа умрели.

10) Не съм те виждал от кво те извадих да се не удавиш у Женскио вир. Ама и ти си един уръфяк... Мое ли у тоа гьол да се забъкнеш с вода, да те ебем у дреата, да те ебем?

11) Сестра ми разпрая, че само за тебе мисли, не мое да спи, коги па заспи ви сънува кък тръчате къди залезо, фанати за ръце през неква пояна и се смеете като улави.

12) - Вюбен! - не издържа Данчо. - Он не знаа колко уши има на главата, ти за юбов ше ми прикааш...

13) Ако не сте от Северозападо... абе, но вие ако не сте от Северозападо надали ше се фанете да четете таа дивотия, па и да го напраите, ше разберете на некому дедовиа, ама... Кък и да е...

14) Представете си да се возиш нади пропас, къде, ако паднеш у ньеа, мое спокойно да си палнеш цигара и да си дръпнеш неколко пъти, преди да станеш на джваньок на дъното.

15) Между нас казано обаче, ако ги немаше женоро, ниа, мъжете, щехме да се пропиаме и да се избиаме само за две недии. А кой остане, щеше да се качи на неко колица, да се проба да дигне триста километра, и да стане на паздерки.

16) Пиеш неко пиенье, туриш дечоро, къде е мръзнал цел ден на пръзалкята, да си лега, па нагръчиш жената на ебанье. Деньо - къс, ношта - длъга, кюмбето бумка, у кръчмата се врътът само най-големите пропадлъци... Романтикя, да му ебеш макята!

17) Кък се вика съга, беа му правили освежителен ремонтец. Демек йозгоре-йозгоре...

18) Така Беломунявата за втори път тоа день показа, че не само е паметна жена, а има и мъдуряце да зима бръзи решенеа и да ги налага на ората покрай ньеа. Жена, къде, ако беше я запратила орисията на друго место и у друга епоха, моеше да стане я Жана Д'Арк, я Макя Тереза, я Коко Шанел. Ама на ньеа й се беше паднало да бели компире и да пръжи мекици кво да праиш...

19) Ше каете „Ама кък 24 грама!? Но за един зъб нема!“. Ше го каате, що сте пияници и пропадлъци. Знаате ли кво се случва с организмо на един човек, къде не а от нашио край, коги лизне северозападня скоросмрътница? Сигур знаате, ама я да си каем. Мумифицирва се. Изтръпват му ногите. Очите му излазат от гньездата си. Ще му се да се не а раждал на тоа свет. Потачат му слъзи. Засръбева го далако. Дванаестопръснико му скланя панкреасо да си биат камшико. Дири макье си. Аха да ревне и да не спре, докъде си не съдере дробецо.

20) Префиненио е рапнал неко пиенье йозгоре, нищо, че по принцип избегваше да се праи на абно манарче.

21) Комшиата, Ваньо на Мито Глуио, по цел ден обикая по улицата като маанат горски и дебне да ми исипе каниколит у кючалкята на вратницата. Беги, не мом да си излеам от дом. Излеам ли, па нема улазанье. Косата ми е побелела..

22) Не а ли по-убаво да се прибереме като ората у вазе, да палнеме неко свеш, да ме награбиш като по филмете, да ме фрълиш на кревато... и те така те. Закво беше целата таа лудница покрай сватбата, ако продлъжиме да си се лундзиме поди връбата или у кукурузо?

23) Грозотиа си беше Денка и те тва си е. И но от ониа грозотии, дека те е стра да ги срешнеш и по видело, па камо ли у тевница.

24) Младоженяко бръкна у сандъко с дръвата и извади три-четири какаяшки. „Суй на барут“, помисли си доволно он и ги подреди йоозгоре на плааналите ратии у формата на пръти, къде притискат найлонете връз навияк. Какаяшките фанаа отеднъж, сметам знааш, предполагаеми читатею. Ма я съм длъжен да си каем, що па мое да си неко градско чедо, дека цел живот се е греяло на парно. Тогива ше знааш кво са разпалки и какаяшки друг път.

25) Тоа суек Свилен, дека го превъзнасаа за некъв велик цар, седеше на вратата баш де че ли беше паметник. Ама не некой изящен паметник, образец на древното или ренесансово изкуство, а най-обикновен дирек, дека се тура да подпира провиснала вратница.

26) Ог магаре на конь се свиква, ама от конь на магаре ич не е толко лесно.

27) Свето, къде живеаме у ньего, е сбръкан по целата глава и една пегя от врато.

28) Лично я, ако некогиж издадем неква илюстрована енциклопедия, срещу обясненеето на думата „урунгел“ бих сложил негова снимка у цел ръс и йоздоле бих писал „Без думи“.

29) Тоа край мое да е изтръбушен отсегде, мое да сме оскотели от беднотиа, ама си има неква магия, къде врача ората пак и пак. Душицата нги остава тука и ги чека да си дойдат, колко и да се слунят като глуи кучки по свето. Се ги тегли на навам и рано или късно се прибират. Понекогиж завинаги, понекогиж за месец, за недя, за день...

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Истината

"За нещастие, въпреки че Третата световна война бе приключила, Първата междупланетна война, с участието на Земята, се очертаваше като съвсем реална възможност.''

Седмата книга от поредицата за Зона 51 е пример за това как собствените ни оръжия могат да се обърнат срещу нас. И колко неподготвени сме за истината. Също колко безполезна и непоносима може да е тя.
За петата книга бях писала за загатването, че смъртта може да е изкуствено създадена, а безсмъртието да е естествено. Тук най-накрая получаваме отговор на този въпрос, както и на много други, свързани със самите нас, нашата история и произход.
Безсмъртието е обяснено в такива детайли, че четящият няма как да не приеме реалната възможност за неговото съществуване.
Майк Търкот, със своята човешка арогантност, отново тръгва по петите на извънземните, дори успява да плени и да преговоря с един от тях, жертвайки Великденските острови, но спасявайки хората и областите около тях. Но дори това изглежда като малка победа, сравнена със заплахата, която буквално е надвиснала над Земята. Категоричната победа на хората над извънземните на територията на планетата, води до изместването на войната в междупланетното пространство. Много ми хареса това, че авторът, сякаш между другото, показа, че на извънземните също не са им чужди човешките емоции. В частност - любовта и болката от предателството и изневярата.
Единственото, което не ми хареса е колко уязвим е представен най-големият враг на хората и на извънземните. Предишните книги описваха непобедим, коварен и хитър Рояк, а в тази книга, по мое скромно мнение, врагът се представи като нетърпелив, глупав и непресметлив.
Донякъде ми напомня и за поредицата за Хари Потър. Най-могъщите са толкова съсредоточени в успеха си, че пропускат дребни, но важни подробности, които винаги се улавят от техните врагове и се използват срещу тях.
Краят на книгата покри всички пропуски от предишните книги, запълни всички дупки и даде отговор на много от въпросите. Любопитно ми е още какво има да предложи авторът в оставащите две книги от поредицата. Надявам се, когато затворя и последната книга, да не остана с чувството, с което ме остави седмата книга. Чувство, че живеем в порочен кръг и събитията се повтарят, през определен период от време. И че хората са малка, незначителна част от историята на света.

Like "Книжен плъх" on facebook!

Аз преди теб - Джоджо Мойс

Всъщност очаквах книгата да не ми допадне. Недоверието ми към масово хвалените и харесвани книги е нещо, което не мога да контролирам. Също както не мога да контролирам и емоциите си, докато чета. Това, че не знаех защо роня сълзи и кога всъщност съм започнала, ми е достатъчно, за да определя книгата като въздействаща.
Тук се засягат познати и банални теми, но Джоджо Мойс успява да избяга от клишето и да представи историята по истински начин. Като казвам истински, имам предвид, че събитията се развиват така, както вероятно биха се развили в истинския свят. Не както ние искаме, не както се надяваме, не както мечтаем.
Шамарите, с които реалността понякога ни обръща на 360 градуса, са нещо, от което всеки се нуждае.
В "Аз преди теб'' ми харесва това, че надеждата не умира последна и се поставя под съмнение това, което много други книги затвърдяват като истина. А именно, че понякога любовта и подкрепата на любимите ни хора, не са достатъчни, за да помогнат да победим в битките, които водим със себе си. Доказателство за това е, че докато четях, не бях съсредоточена върху любовната история. Измъчваха ме съвсем различни мисли и чувства, свързани с неща, с които никога не съм се сблъсквала лично. А именно, физическата болка, която не отминава. Мисълта, че тялото ми не е под мой контрол и съм принудена да го поверя на друг човек. Погледите на хората, винаги и навсякъде. И наистина придобих представа за живота, който един от главните герои води. И за себе си успях да обоснова решенията, които той взима.
Първите минути и часове, след като прочетох книгата, краят на историята беше заседнал като буца в гърлото ми. В продължение на дни се поставях на мястото на различни герои от книгата, което променяше вижданията ми върху цялата история. След кратко главоболие, стигнах до извода, че това, което определях като егоистично поведение на героите в книгата, всъщност е породено от страх. Страх от безсилие, от безпомощност, страх да оставиш любим човек да си тръгне от теб, страх от мисълта как ти самият ще преживееш загубата. И най-вече добре прикрит страх от това да оставиш всичко след себе си. Но и страх да останеш.
Ако оставя настрана мрачните теми, книгата засяга и далеч по-приятни неща. Личностното развитие, подтиснатия интелект, побутването, от което човек се нуждае, за да разкрие потенциала си и да осъзнае жаждата си за приключения.
Може би, върху това е искала да се съсредоточи авторката. Човек трябва да пътува, да опитва нови неща, да посещава нови места и да следва мечтите си, като не пропуска възможностите и шансовете, които получава.

Like ''Книжен плъх" on facebook!