петък, 27 януари 2017 г.

Цитати / ''Забравени цветя'' - Андре Стил

1) Един ден детето ще научи, че могат да съществуват двеста хиляди пръчки на барабани, особено когато са въображаеми, и то преди да се е научило да брои до две.

2) Въпреки ще земята постоянно иска и иска, трябва да се признае, че доколкото зависи от нея, тя все пак се опитва и да дава. Невероятно е колко неща се раждат от земята всяка година.

3) Големината на снаряда го изпълваше с недоверие, като че ли снарядът беше човек. Пък и колко много от човека е вложено в един снаряд! Той не е нито растение, нито камъче. Смъртта, която се таи вътре в него, е поставена там от хората. Може би хората от преди много години, може би от друга страна, но тъй или иначе - снарядът е пълен с пороците на човека. Той е човекът, затворен в консервена кутия.

4) Беше забелязал, че най-много идеи му идват, когато пътува в колата сам. И колкото по-бързо се движеше, толкова повече идеи му хрумваха. Сякаш се превръщаше в друг човек, когато оставаше колкото е възможно повече неща зад себе си.

5) За да мислиш по новому, трябва да се осмелиш да гледаш с лекота на всичко, да се издигнеш над собствения си презрян живот, да се освободиш от всички тежести и всяко благоразумие.

6)  Белязаните се мъчат по всякакъв начин да бъдат като другите. Често изтърсват първата глупост, която им хрумне, за да не доловят другите тъгата им. Но това не е всичко, те са просто хора, изгубили много илюзии, амбиции и може би заедно с тях и лошото, което са имали у себе си.

7) - Казвам ти, че пушекът идва насам...
- Ако е опасно? Какво ще правим?
- Ще бягаме и това е!
- Ами къщите?
Да си оставят къщите? И всички познати вещи да бъдат обхванати и задушени от този газ, от тази смрад. А после да се върнат при тях, след като са ги изоставили? Да се чувстват виновни? Да си мислят, че те са се докоснали до смъртта и са запазили следи от нея... Невъзможно! После човек вече никога няма да се чувствува у дома си.

събота, 21 януари 2017 г.

Цитати / ''Затъпяване'' - Джон Гатоу

1) Училището осигурява професионални кадри, които няма да се опълчват (най-големият страх в началото на XX век); ще са физически, интелектуално и емоционално зависими от корпоративните институции по отношение на доходите, самооценката и стимулите си; ще се чувстват социално значими в живота единствено благодарение на производството и консумацията на материални блага.

2) Всички мои приятели имат спомени за себе си като затворници (о, извинете, имах предвид „ученици“), които биват компрометирани, засрамвани, тормозени, докарвани до оскотяване, третирани с лекарства, разболявани от скука или просто игнорирани. Споменът им за тези преживявания е несравнимо по-жив, от каквото и да е, което се твърди, че им е било преподавано през тези години.

3) Стабилността на цялата ни икономика е застрашена, от каквато и да е форма на обучение, променяща манталитета, който е продукт на училищата. Икономиката, в която днешните ученици очакват да живеят и да служат, няма да успее да оцелее, ако едно единствено поколение бъде обучено например да мисли критически.

4) Логиката на училищния манталитет е, че е по-добре да напуснеш училище, въоръжен с някакъв повърхностен жаргон, извлечен от икономиката, социологията, естествените науки и т.н., отколкото с чист, неподправен ентусиазъм.

5) Добрите ученици чакат учителят да им каже какво да правят. Това е най-важният урок, който им преподавам: винаги трябва да чакаме някой, който знае повече от нас, да придаде значение на живота ни.

6) Помислете само какви последствия ще има, ако не научим децата да са зависими. Социалните служби едва ли ще оцелеят; те ще изчезнат в неотдавнашния исторически ад, от който са произлезли. Съветниците и терапевтите ще изпаднат в ужас, тъй като редовните доставки на психологически инвалиди ще секнат. Всички видове комерсиални забавления, включително телевизията, ще западнат, тъй като хората ще се научат отново да се забавляват сами. Ресторантите, производството на полуфабрикати и цялата плеяда от услуги в сферата на храненето ще се свият чувствително, тъй като хората ще се научат да си приготвят храна, вместо да зависят от непознати, които садят, берат, режат и готвят вместо тях. Голяма част от съвременното право, медицина и инженерство също ще отпаднат, както и производството на облекла и учителската професия. Всичко това може да ни сполети, ако училищата не продължават редовно да бълват безпомощни хора.

7) Някога опитвали ли сте се да излезете наглава с деца, чиито родители са ги убедили да вярват, че са обичани, независимо от всичко? Значи сте наясно колко невъзможно е да накарате човек, който е уверен в себе си, да се подчини. Нашият свят не би устоял дълго, ако го залее поток от уверени хора. Ето защо уча децата, че тяхната самооценка трябва да зависи от нечие експертно мнение. Класът ми бива непрекъснато оценяван и критикуван.

8) Макар че учителите не са безразлични и полагат големи, наистина големи усилия, институцията е душевно болна - тя няма съвест. Тя бие звънеца и юношата, потънал в писането на поема, трябва да скочи, да затвори тетрадката и да се придвижи към друга килия, където да зазубри, че хората и маймуните имат общ предшественик.

9) Принадлежността към много мрежи не може да се приравни с принадлежността към общност, независимо колко много са те или колко често звъни телефонът ви.

10) В Реймс крепостните селяни, фермерите и селяните са изпълнили огромно пространство с най-невероятните стъклописи в света, но никой не си е направил труда да се подпише под тях. Не се знае кой ги е проектирал и направил, тъй като съвременната форма на институционални хвалебствия още не е съществувала като корумпиран индикатор за общностна принадлежност. Векове наред тези творения продължават да оповестяват на всеослушание какво всъщност значи да си човек.

Цитати / ''Три ябълки паднаха от небето'' - Нарине Абгарян

1) В края на краищата какво толкова, и да говорят на чужд език, и да се обличат различно, нали небето навсякъде е еднакво синьо и вятърът духа точно както в земите, където си имал щастието да се родиш.

2) Ованес често ги преглеждаше страница по страница. Заглавията до последното бяха гръмки, а съдържанието - никакво, и това само засилваше мнението му, че в сравнение с изреченото слово печатното си е вятър работа.
- По-добре сто пъти помисли и тогава говори, отколкото да тиражираш като последен глупак всякакви небивалици - тюхкаше се Ованес, като отгръщаше раздразнено страниците.
- Може пък да са помислили сто пъти, преди да го отпечатат? - възразяваше Ясаман.
- Ако мислеха по сто пъти над всяка дума, вестниците в най добрия случай щяха да излизат веднъж в месеца. Нима е възможно за един ден да измислиш толкова умни страници?

3) Едва ли на този свят има нещо по-мъчително от самотната старост.

4) Колкото и да му беше досадно, се притесняваше при спомена как веднъж я е видял да мие с парцал, топнат в слаб разтвор на оцет и омотан около метлата, каменната стена под гнездата на лястовиците, като плъзга внимателно парцала под всяко гнездо, за да не го закачи и без да иска, да го събори. Все се сещаше как навремето, като вятърничав младеж заради един бас е убил с юмрук невинния бик и го досрамяваше много. Ето къде беше разликата между грамотния и неграмотния, мислеше си Василий, докато се отдалечаваше от библиотеката към горещата ковачница - грамотният се притеснява да не разруши празно гнездо, а неукият е готов да убие невинна животинка, само и само да докаже глупавата си сила.

5) Човешката памет е избирателна. Ще се обидиш до смърт, но веднага ще забравиш, че майка ти те е набила безпощадно с хурката, задето си взел от сайванта колелото на съседа.

6) Като здравомислещ човек, който се отнасяше скептично към всичко необяснимо, Вано и този път се опита да разтълкува смислено случилото се. Но след като претърпя поражение, махна с ръка и се предаде, примири се, че има неща, които няма как да обясниш с обичайните думи и е невъзможно да проумееш с човешкия разум.

7) - Земетресението не успя да ме прогони оттук, та тя ли!  кимаше той сърдито по посока на пропуканата стена.
Случваше се Валинка да започне да спори с него, но после се подчиняваше - какво пък, негова работа! Щом за толкова години не му беше омръзнало да воюва с пукнатината, така да бъде. Всеки си има свой смисъл на живота и своя война.

8) - А сега си представи, тер айр, че не Исус, а богаташът е казал, ако те ударят по дясната буза, да подложиш и лявата? Нима тези думи могат да породят у слугата друго освен ненавист?
- Защо ми ги говориш тези неща?
- Защото смисълът не трябва да се променя в зависимост от това кой ги изрича. Иначе каква полза от тях?

9) Навремето правеха такива сладкиши само за кръщенета, а Валинка го приготви за малкото момиченце, което по закона на живота нямаше никаква връзка с нея, но по закона на сърцето ѝ бе по-близко и скъпо и от родния внук.

10) Най-голямата болка е от това, че градовете умират точно в деня, когато ги напускаме - за малко или завинаги, те се залостват с всички катанци, задръстват се с прах и пепел, превръщат се в мараня, в мираж, и ние - блудните синове и дъщери - хукваме, втурваме се презглава назад, надпреварваме се със сърцето си натам, където отдавна вече няма никой - твърде дълго растяхме, твърде дълго се учехме да отделяме зърното от плявата. Най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, които не са успели да те дочакат.

неделя, 8 януари 2017 г.

Цитати / ''Отмъстителите'' - Стивън Кинг

(под псевдонима Ричард Бакман)

1) Стомахът му се сви - органът (а не сърцето, както винаги са твърдели поетите), който е най-чувствителен към болките на човешката душа.

2) Да, искаше й се да избяга. О, толкова й се искаше да избяга. Но понякога познатото зло е по-добро от непознатото.

3) Странно - рече си тя, - все миризмите събуждат най-ярък спомен за миналото.

4) Брад погледна Белинда и в погледа му се четеше онази смесица от любов и раздразнение, която е присъща единствено на съпрузи, женени повече от десет години.

5) Внимаваме, защото разбираме, че един пистолет крие силата да обезобразява и убива - мислено отбелязва писателят, - но това не е единствената причина. Макар и подсъзнателно, си даваме сметка, че оръжията са нещо зло. Дяволско. Дори най-големите им почитатели и защитници го долавят.

6) Бог е създал свят, в който не можеш да надделееш над желанието си да бъдеш докосвана и целувана от мъж, който често - по дяволите, най-редовно - има мръсни крака, а косата си мие не повече от четири пъти в месеца. В най-добрия случай.

7) Когато нещо се оплесква, оплесква се със зашеметяваща ненадейност.

8) Никога през живота си Джони не бе изпитвал подобен ужас, но сега откри, че само първата крачка е трудна - веднъж ако разчупиш вцепенението на тялото си, смъртният страх като че ли изгубва силата си. Най-много звярът да го убие, а смъртта поне ще заличи особеното чувство, че в главата му става земетресение.

9) Днес следобед отново бе потвърдено едно откритие - в общи линии хората умират трудно, а когато напускат този свят, не са преизпълнени с достойнство... и най-вероятно изобщо не осъзнават, че си отиват.

10) Не зная дали човек би могъл да успокои съвестта си, създавайки писания с надеждата, че впоследствие те ще бъдат прочетени от някого, но предполагам, че си струва да опитам.

11) ,,Връщай се веднага! - викнах му. - Тази шахта може да се срути всеки миг. Изкопана е преди сто и тридесет години! Че дори и повече!''
,,Ако ще на хиляда години да е - отвърна той, без да спира нито за миг. - Моето дете е там и ще вляза след него.''

12) Всъщност добрата памет бе истинско проклятие.

13) На някакво равнище Сет сигурно знае истината, както когато станат на осем-девет години, децата престават да вярват в Дядо Коледа... но всички мразим да признаваме, че измислиците ни не съществуват, нали?
Всички те са пълни с особена сладост, която ни помага да преодолеем тежките моменти.

14) Исках да я избърша от праха, а тя се изплъзна и се разби на пода. Отначало имах чувството, че собственото ми сърце се пръсна заедно с нея. Естествено не става въпрос за самата чиния, а за това колко много съм я обичала винаги. Сякаш не някаква си най-обикновена стара порцеланова чиния се бе разбира на пода в дневната, а самият ми живот. Банална метафора, както би казал Питър Джаксън. Банална и сантиментална. И може би ще бъде прав, но когато страдаме, рядко ни идват гениални хрумвания.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!