четвъртък, 25 декември 2014 г.

Скъпи Дядо Коледа,
Пиша ти отново, след повече от десетилетие прекъсване. Пиша ти, за да ти благодаря, че през годините, в които пламенно вярвах в теб и те очаквах всяка Коледа да се появиш на вратата, ти ме научи да вярвам в красотата на празника. От теб научих, че да раздаваш безплатно щастие и радост на хората, е трудна задача. Ти ме научи, че не е задължително да показваш лицето си, когато правиш добро, и въпреки това, то ще бъде високо оценено. В писмата си пламенно те уверявах, че съм слушала мама и татко цяла година и напълно заслужавам подаръците си. Научих се, че хубавите неща идват последни, дори след множество трудности. Научих, че човек трябва да е търпелив и неотлъчно да преследва желанията и мечтите си. Ако не се предаваме по неравния път към звездите, рано или късно ще стигнем до тях. Казваха ми, че дори ти не можеш да се справиш без своите джуджета. Научих, че човек не може винаги да върви сам, понякога трябва да му се протегне ръка и да му се помогне. Научих, че е нормално да се сблъскваме с непосилни задачи и приех за нормално да се помоли за помощ в такъв момент.
След това дойде един момент, в който ми казаха, че ти не си истински... Нищо от това, което знаех за теб не било истина. В мислите на малкото момиченце, което бях тогава, започнаха да се разпадат множество картини - твоята красива червена шейна и елените, малката ти къщичка, сгушена в снега и голямата бълваща пушек работилница, от която звучат коледни песни и е цялата осветена с коледни светлини. Виждах всичко като парчета от пъзел, летящи във въздуха, постепено изчезвайки от съзнанието и представите ми.
Малко след твоето изчезване, трябваше да се срещна с един друг приказен герой, наречен Живот. Той беше съвсем истински, всички го знаеха. За него ме научиха, че истинността му се познава по болката, която ще донесе. Познавах го по трудностите, сълзите, безсънните нощи, тревогата, съмнението, колебанието и всички останали допълнения от палитрата на човешките емоции, които той ми донесе. Животът и хората, които го познаваха по-добре от мен, ме научиха, че да молиш за помощ е проява на слабост, а да си слаб е лошо. Научих, че безплатен обяд няма, за всичко трябва да се плати - дори за добрината. Казаха ми, че хората не правят добро, ако няма полза от това и за тях самите. Научих, че всяко добро трябва да бъде показано, излъчено и подробно описано, да се знае неговият извършител, за да бъде оценен и той, не само делото, което е извършил. Имаше моменти, в които вярвах, че път към звездите нагоре няма, а всички се въртим в порочен кръг, търсещи изход. Попадах в ситуации, в които надеждата си е отивала от мен, оставяйки празно и студено пространство в мен, в което на по-късен етап се е настанявала убедеността, че не винаги се случва това, което искаме и за което се борим. Понякога, само понякога Животът е по-силен от нас, разполага с повече знания, умения и съоръжения, за да може спокойно да ни победи. Научих, че лошото, което ни застига е в следствие на доброто, което сме получили, а не е обратното, както ти ме беше научил ти...
Знаеш ли, Дядо Коледа, кой е най-полезният урок, който научих от Живота и от теб?! Ти ме научи на непоколебима вяра в доброто, а Животът ме научи да подлагам на съмнение всичко. Преподадохте ми тези уроци, които не са съвместими на първо четене, но благодарение на тях, аз се научих да подлагам на съмнение всичко отрицателно, с което животът ме сблъскваше и да вярвам безрезервно в добрината, която виждах в хората, въпреки, че тя често е скрита, покрита и забравена понякога дори. В трудни моменти се сблъсквах с неистински усмивки, докато истинските се криеха зад студени лица и сама научих, че всяко правило има изключения.
Дядо Коледа, не ти пиша, за да искам подарък. Не и този път. Пораснах и материалното вече не ме радва. Единственото, което искам от теб е да се върнеш в моя живот, за да продължим да учим заедно. Дълго време не сме общували и може би сме забравили как да осъществим комуникацията помежду си, но Животът ме научи, че да приемаш предизвикателсва е привилегия и огромно приключение. Предизвиквам теб, предизвиквам и себе си. Нека го направим и този път да не губим вяра в нашата мисия.
Не мога да ти кажа кой, кога и защо ме убеди в твоето несъществуване. Дори Животът така ми каза, но аз повярвах отново в теб, защото почувствах, че те има. Не си отивай отново.
Ще очаквам с нетърпение твоят отговор, под каквато форма ти избереш да ми го изпратиш!
Весели празници!