неделя, 26 май 2013 г.

Закусвалня...

... какво прекрасно място!
Странно нали? Никога не съм свързвала закусвалните със сутрешното време, слънцето, новия ден... Закусвалните винаги са означавали за мен - нощ и пътуване.
Преди години, имаше периоди, в които по цяла нощ седях на седалката в колата и изминавах хиляди километри, просто защото ми беше скучно да стоя в града. Не бях сама, естествено. Минавахме покрай села, реки, големи градове, малки градове. Пътувахме по магистрали, малки разбити пътища, павирани площади. Съжалявам в момента, че страстта към фотографията не се прояви още тогава. Колко спомени щях да запазя!
Лягахме рано - още на обяд. Не спазвахме правилата на денонощието. Ставахме, когато слънцето залязваше, приготвяхме чанта с вода, някое одеалце и поне 2 сандвича и тръгвахме. До полунощ вече бяхме изминали 200-300км. И тук идваше любимата ми част... Точно около 1-2ч. сутринта, гладът ни налягаше и се налагаше да спрем на безиностанция, крайпътно заведение или денонощна закусвалня (странно нещо, нали? явно не сме единствените, които закусват по това време - но дори така да е, никога не сме се засичали). Храната, изядена при такива обстоятелства е най-вкусна! Един настъпен сандвич, завит с найлонче и със срок на годност 5 месеца, закупен за 3 лева от бензиностанция, може да бъде най-вкусното нещо на света, когато го ядеш подправен с жажда за приключения и буйна кръв, която не ти позволява да спиш. Супите (или по-точно чорбите), скарата, та дори и хляба в крайпътните заведения са 100 пъти по-вкусни, от които и да било в градовете и селата.
Незнайно защо, най-ярко помня закусвалните. Влизахме като в просъница и най-често виждахме отегчена продавачка да ни гледа с мътен поглед. Закуските бяха предимно студени и хрупкави, останали от предишен ден, незнайно кой. Винаги беше празно и ярко осветено. Сядахме на някоя маса и можех да видя всяка отделна троха. Прожекторите (т.е. лампите) изгаряха очите, за това винаги с облекчение напускахме и се прехвърляхме в тъмнината, колата и пътя, който ни очакваше. Винаги, винаги, винаги очаквах с нетърпение точно тези моменти. Приключехме ли със закуската, задължително купувахме толкова провизии, колкото да не ни се налага да спираме отново. Колата се пълнеше с чипс, сандвичи, кока-кола, сладолед, бисквити, вафли, консерви, хляб... всичко, всичко, всичко.
Носталгия ме наляга, пишейки тези редове в 6 сутринта. Късно осъзнавам колко безценни са били онези моменти. Спомням си как, когато ни доскучаеше, започвахме да пеем на отворени прозорци. Пеехме с цяло гърло песни, чийто текст не знаехме. Никой не ни правеше забележка, просто защото рядко срещахме други хора.
Пия си кафето сега и се усмихвам. Тогава не ми трябваше кафе, за да се събудя. Трябваше ми само да помисля за приключението, което ме чака и веднага скачах от леглото, свежа като краставичка. За жалост, в днешно време са малко нещата, които биха ме накарали да скоча така. Още по-жалко е, че всички те липсват в момента. За това се нуждая от кафе! А закуската си я ям в 9:00...

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

вторник, 21 май 2013 г.

Цитати / "Законите на Мърфи" - Артур Блох


1) Ако нещо върви зле, бъдете сигурни, че то ще стане по-зле!

2) Ако съществува вероятност няколко неща да тръгнат зле, то ще се случи това от тях, което ще причини най-много поразии.

3) Ако едно начинание може да бъде провалено по 4 начина и ние отстраним и четирите, то веднага се появява пети, който го проваля.

4) Когато човек реши да свърши нещо, което отлага отдавна, веднага се появява друго нещо, което трябва да се свърши преди това.

5) Истинският характер на нещата е винаги скрит.

6) Нещата се повреждат право пропорционално на тяхната стойност.

7) Винаги има по-лесен начин да се направи нещо.
 Следствие:
Но не си губете времето — никога няма да го намерите.

8) Всеки път, когато изглежда, че нещата се подобряват, нещо сте пренебрегнали.

9) Дори да обяснявате така ясно, че да няма място даже за недоразумения, ще се намери някой, който да ви разбере накриво.

10) Не вярвайте в чудеса — използвайте ги.

11) Вероятността нещо да се случи е обратно пропорционална на желанието за това.

12) Рано или късно най-лошата комбинация от обстоятеластва се случва.

13) Нещата, които не са равни на нищо друго, са равни помежду си.

14) Винаги може да намерите това, което не търсите.

15) Невъзможно е оптимистът да бъде приятно изненадан.

16) Ако повече от един човек е виновен за дадени грешни пресмятания, няма да има виновни.

17) Винаги откривате нещо, когато хвърляте последен поглед.

18) Пред най-интересния обект няма табела.

19) Лошото идва на вълни.

20) Всичко може да се накара да работи, ако безделничите достатачно дълго време с него.

21) Решението на проблема изменя неговата същност.

22) Компютърната програма прави каквото сте и казали, а не каквото искате от нея.

23) Отделете достатъчно време, за да потвърдите нуждата от нещо, и тя ще изчезне.

24) Обстоятелствата могат да принудят некомпетентен да стане компетентен поне по нещо.

25) Това, което не е направено, е винаги по-важно от онова, което е направено.

26) По-лесно е да получите прошка, отколкото разрешение.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

четвъртък, 9 май 2013 г.

Цитати / "Обич за обич" - Евтим Евтимов

1) Куршумът не признава чужда мъка.

2) И гласа си скрил под страшни вежди,
хляб за другите да търсиш ти.
И загубвал в себе си надежда,
сам надежда да им ставаш ти.
И да вземаш болката им скрито,
за да крачат в снегове и лед.
И веднъж дори да не попиташ
колко път остава ти напред.

3) Дано не се забравят стари рани,
че има закъснели врагове.

4) Простира своите човешки тайни,
намерени под някой звезден кош.
Простира сънищата си незнайни,
сънувани в една безсънна нощ.

5) Под старата череша - белодреша.
изплела над прозореца венче,
аз хванах снощи да краде череши
избягало от моя сън момче.
Напълнило бе пазвата догоре
със спомени, откраднати от мен.
Забравил с просто думи да говоря,
плесница му ударих разгневен.
Припламнаха очите му сред мрака,
събрали сякаш моята тъга.
И детството ми отведнъж заплака,
завинаги обидено сега.

6) Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.
И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее:
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

7) ЗасЕлена отдавна с горски птици,
небе под стряхата й не расте,
крила не носят над гора зорница,
защото препарирани са те.
Ах, колко птици, пък не чувам песен,
ах, колко птици, пък не виждам шир,
ах, колко птици, пък света е тесен,
ах, колко птици, пък не носят мир.
Приятелю, какви са тези странства?
Когато стрелял си по птици ти,
загивали са винаги пространства
и ти си препарирал висоти.
Земя си препарирал. И летене.
Небе далечно. И далечен зов...
Защо показваш в къщата студена
днес свойта препарирана любов?
Убити птици... Ах, какво наследство
за твоя син или за твоя внук.
А аз си шепна: мое птиче детство,
убили са ти приказките тук.

8) Написаха рождената му дата,
до нея има дата на смъртта,
и между двете дати - по средата -
поставиха една черта.
Житейската черта. Това е всичко,
което е могъл да извърви.
Една черта. Или една чертичка.
Или земя, люляна от треви.
Това е пътя му. Това е моста
между живота земен и смъртта...

9) Събаряха отсреща къща стара,
пораснала в очите на дете.
Зидарите, незнайните зидари,
събаряха и спомена ми те.
Разтуряха игри недоиграни,
трошаха приказки, покрити с вар,
и скритото ми царство на тавана
оставаше завинаги без цар.
Прозорци плачеха с момчешки сълзи,
греди се сриваха със детски вик
и песен, за която бях завързан,
отиваше си може би за миг.
Светът на сънищата беше в нея,
а ето че събаряха я днес.
Започваше над мен да се люлее
като подсечен в коленете лес;
да рухва тя, да пада в паметта ми
и сянката си в мене да спаси...
Остана люлката ми детска само,
завързана в небето да виси.

10) Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Задържат ли се спорове горещи,
полека да отстъпвам. Без тъга.
Полека всичко аз намалявам -
и виното, и хляба, и солта.
Големи крачки вече да не правя,
защото си отива младостта...
По дяволите късните съвети,
по дяволите мъдростта дори! -
Предлагам аз отново на сърцето
в пожарите от чувства да гори.

11) А някога, преди навън да падне,
валеше първо в моята душа.
Сега през мен минава тръпка хладна.
Нима в душата нещо оглуша?

12) Заболееше ли в миг коза,
скрила в погледна една дъбрава,
бляскаше в очите ми сълза
и се чудех аз какво да правя.
А козаря с поглед като нощ,
от листилите листа премрежен,
вдигаше в ръката тънък нож,
клюмналите й уши да среже.
И усетил непозната стръв,
гледах го открито как се смее:
- Братко, трябва да се пусне кръв,
лошото да изтече от нея.
Лошото изтичаше. И тя
оживяваше пред мен отново...
Тази страшна тайна на кръвта
аз пренесох после в свойто слово.

13) Запалване на свещ от друга свещ,
в коята пламъка остава -
това не е ли вечния копнеж
живота тъй да продължава?

14) Прескачане на огън
Дойдеше ли този празник гален,
по народен, светъл обичай
огън трябваше да се запали
някъде зад къщите - накрай.
И през него да прескочи всеки,
и да помни до смъртта дори -
честния ще го прелитне леко,
а нечестния - ще изгори.
Древното поверие нечуто
през годините при мен дойде.
Искам някой само за минута
този огън пак да накладе.
И пред него да ни изправи,
пламнал до небесната дъга.
Всички го прескачаха тогава.
Колко биха скочили сега?

15) Нечувани гласове аз чувам
отвъд онази глуха тишина,
неотсънувания сън сънувам
отвъд виденията на съня.

16) За вечното са нужни две-три нощи,
а за останалото - много дни.

17) Отвъд - море,
отсам земя незнайна,
а по средата само
аз и ти -
една голяма,
удвоена тайна,
останала за нечии черти.

18) Откъснала с ръката си гореща
едно дъждовно облаче над мен,
ти бършеше прозореца отсреща,
от погледите мои замъглен.
Нечути думи, срещи неприети,
извезана от сълзи стъклопис
изтриваше над мене ти. И ето -
прозорецът отново беше чист.
Просветваха стъклата като листи.
Изтрити бяха тъмните следи.
А аз си мислех, че небето чистиш
и падаха в ръцете ми звезди.

19) Ще идваме при своята мечта,
но всичко тук ще е познато нощем...
Остава вечна само красота,
която е недостижима още.

20) Изчезнали са първите звезди,
излъгани от твоя свят на мрака.
Остават само срещи отпреди,
забравили дори кого да чакат.
---
И колкото да шепна с нежен зов,
пристигнал от една земя далечна,
дори от най-щастливата любов
остава болка, за да бъде вечна.

21) Сега за миг не те убиват,
а искат да умираш цял живот.

22) Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам
ще те намери.
Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай,
нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото -
умира.

23) Покорявах думите ти скрити,
без дори да ме усетиш ти.
И когато станах победител
на очи, на мисли, на мечти,
на безсънни нощи и тревоги,
аз разбрах в един изстрадан ден,
че без тебе повече не мога.
Победителят бе победен.

24) Затова ли всичко е било
в оня миг на пролетна измама -
да пречупим нечие крило,
а пък ние да политнем двама?
Затова ли - двама да летим,
да направим през небе пътека,
а след време да се разделим,
както е било от триста века?
Затова ли - път да ни зове,
никой да не чува, да не вижда?
Затова ли - толкоз стихове,
на които всеки е завиждал?
Затова ли? Спри се малко, спри,
както всичо в тоя миг е спряло.
Опустяват нежните гори,
на които имена сме дали.
Затова ли топла планина
аз оставих с дъх на теменуга?
Ти да тръгнеш на една страна,
аз - за никъде, на друга...

25) И за какво е тази участ стара?
Единия за нещо да боли,
сърцето му от огън да изгаря,
а другия на две да го дели.

26) Приличаш ми на кестен в планината,
зад гъстите дървета невидян.
Узрял дълбоко някъде в средата
и затова останал необран,

27) Безкраен път до тебе извървях -
едва не се разминахме сред мрака.
Защо сега да крия като грях,
години толкова кого съм чакал?
Сега не може нищо да ме спре -
за теб ще пея до часа последен...
Аз искам тоя свят да разбере,
че няма повече да бъда беден.

28) По милост никога при мен не спирай,
че милостинята сега убива.
Започна ли тропици да събирам,
край мене отмини си мълчалива.
Върви нататък, обич светлоока,
присъда в твойте стъпки да открия.
Започне ли човек любов да проси,
убива най-човешката магия.

29) Ако някога една раздяла
дългата ни среща раздели,
застани до мен с усмивка бяла,
тъй, поравно, всичко да боли.
Тъй - понесли болка мълчалива,
двама да вървим по пътя нов.
Даже и когато си отива,
любовта остава си любов.

30) Понякога на себе си се чудя,
понякога на тебе се гневя.
Защо не може още да си луда,
а дваж по-луда - моята глава?
Да тръгнем пак по забранени друми,
изправили над облаци лица.
И в тишината някой да продума:
,,Пораснаха. И пак са си деца."

31) И късат се в душата светли струни.
А искам аз дори през час суров
доверие да има помежду ни.
Доверието също е любов.

32) Аз пиша песните за теб. Не крия.
Но никога не те заключвам в тях,
че мойте стихове не са килии.
Самият аз килиите презрях.
Гнездо сред топлите им клони свивай
и гледай към планинските била.
Поезията, мила, не убива,
макар убивана да е била.

33) И няма за какво да бъда таен -
богат аз само с тебе бях.
И може би след време ще узная
какво богатство пропилях.

34) А как е хубаво да станеш рано,
да скъсаш клонка от дърво,
да тръгнеш през скалите на балкана
и просто да не знаеш за какво.

35) А бяхме толкоз мрачни и смълчани,
заключени във своите сърца.
И отведнъж събрахме длани в длани -
пред нас играеха деца.
Света играеше пред нас. Земята
припомняше ни първите игри.
И чезнеше от мислите мъглата.
И тръгвахме си толкова добри!

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella