неделя, 26 май 2013 г.

Закусвалня...

... какво прекрасно място!
Странно нали? Никога не съм свързвала закусвалните със сутрешното време, слънцето, новия ден... Закусвалните винаги са означавали за мен - нощ и пътуване.
Преди години, имаше периоди, в които по цяла нощ седях на седалката в колата и изминавах хиляди километри, просто защото ми беше скучно да стоя в града. Не бях сама, естествено. Минавахме покрай села, реки, големи градове, малки градове. Пътувахме по магистрали, малки разбити пътища, павирани площади. Съжалявам в момента, че страстта към фотографията не се прояви още тогава. Колко спомени щях да запазя!
Лягахме рано - още на обяд. Не спазвахме правилата на денонощието. Ставахме, когато слънцето залязваше, приготвяхме чанта с вода, някое одеалце и поне 2 сандвича и тръгвахме. До полунощ вече бяхме изминали 200-300км. И тук идваше любимата ми част... Точно около 1-2ч. сутринта, гладът ни налягаше и се налагаше да спрем на безиностанция, крайпътно заведение или денонощна закусвалня (странно нещо, нали? явно не сме единствените, които закусват по това време - но дори така да е, никога не сме се засичали). Храната, изядена при такива обстоятелства е най-вкусна! Един настъпен сандвич, завит с найлонче и със срок на годност 5 месеца, закупен за 3 лева от бензиностанция, може да бъде най-вкусното нещо на света, когато го ядеш подправен с жажда за приключения и буйна кръв, която не ти позволява да спиш. Супите (или по-точно чорбите), скарата, та дори и хляба в крайпътните заведения са 100 пъти по-вкусни, от които и да било в градовете и селата.
Незнайно защо, най-ярко помня закусвалните. Влизахме като в просъница и най-често виждахме отегчена продавачка да ни гледа с мътен поглед. Закуските бяха предимно студени и хрупкави, останали от предишен ден, незнайно кой. Винаги беше празно и ярко осветено. Сядахме на някоя маса и можех да видя всяка отделна троха. Прожекторите (т.е. лампите) изгаряха очите, за това винаги с облекчение напускахме и се прехвърляхме в тъмнината, колата и пътя, който ни очакваше. Винаги, винаги, винаги очаквах с нетърпение точно тези моменти. Приключехме ли със закуската, задължително купувахме толкова провизии, колкото да не ни се налага да спираме отново. Колата се пълнеше с чипс, сандвичи, кока-кола, сладолед, бисквити, вафли, консерви, хляб... всичко, всичко, всичко.
Носталгия ме наляга, пишейки тези редове в 6 сутринта. Късно осъзнавам колко безценни са били онези моменти. Спомням си как, когато ни доскучаеше, започвахме да пеем на отворени прозорци. Пеехме с цяло гърло песни, чийто текст не знаехме. Никой не ни правеше забележка, просто защото рядко срещахме други хора.
Пия си кафето сега и се усмихвам. Тогава не ми трябваше кафе, за да се събудя. Трябваше ми само да помисля за приключението, което ме чака и веднага скачах от леглото, свежа като краставичка. За жалост, в днешно време са малко нещата, които биха ме накарали да скоча така. Още по-жалко е, че всички те липсват в момента. За това се нуждая от кафе! А закуската си я ям в 9:00...

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Няма коментари:

Публикуване на коментар