вторник, 7 февруари 2017 г.

Цитати / ''Зодия убиец'' - Дейвид Хосп

1) Човек можеше да разбере привилегиите, ако първо разбереше какво е лишение.

2) Стресът беше най-добрият серум на истината.

3) Кой го е грижа кои са родителите ти или пък какъв е произходът ти? Единственото нещо, което има значение, е къде си и какво си в момента.

4) Икономическата свобода води до всички останали форми на свобода, включително и до сексуалната.

5) От прекалената самоувереност до смъртта имаше само една крачка.

6)  От полицейските телевизионни сериали се създава впечатлението, че накрая с достатъчно усилия и находчивост всичко излиза наяве. Мотивите и интересите на престъпниците биват разкрити със стопроцентова сигурност. В реалния живот обаче не е така. В повечето случаи, дори в разкритите престъпления, винаги остават въпроси, съмнение и несигурност. Колкото и да си мислим, че знаем за хората и техните постъпки, никога не можем да си обясним напълно какво ги подтиква да извършват брутални и жестоки деяния.

сряда, 1 февруари 2017 г.

Цитати / ''Атентатът'' - Ясмина Кадра

1) Този, който ти е казал, че мъжът никога не трябва да плаче, не знае какво означава да си мъж.

2) Само глупаците не си променят мнението.

3) Но атентатът си е атентат. Технически можеш да го ръководиш, но чисто човешки - не. Вълнението и страхът гонят хладнокръвието. Когато ужасът удря, винаги се цели първо в сърцето.

4) - Доктор Джаафари, изпитанията никога не свършват за опитния воин. Животът е непрестанна мръсотия, дълъг тунел, изпълнен с вълчи ями и кучешки лайна. Дали ще скочиш или ще останеш легнал на земята, почти нищо не се променя. Има само една възможност да стигнеш до края на изпитанията: всеки ден и всяка нощ да си подготвен да се случи най-лошото…

5) Невъзможно е да се върнеш към обичайните навици, когато сърцето не те следва.

6) Въобразяваме си, че всичко знаем. Отпускаме се и решаваме, че всичко е наред. С течение на времето преставаме да обръщаме внимание на дребните неща. Проявяваме доверие. Какво можем да желаем повече? Животът ни се усмихва, шансът - също. Обичаме и сме обичани. Имаме средства да постигнем мечтите си. Всичко се къпе в нега, всичко ни благославя… А след това без предупреждение небето се сгромолясва отгоре ни. Безпомощно паднали по гръб, откриваме, че животът, целият живот - с полетите и паденията си, с мъките и радостите, с обещанията и спуканите балони - се държи на тъничка и неосезаема нишка, подобна на паяжина. Изведнъж и най-малкият шум ни плаши, вече не вярваме в чудеса.

7) Никога няма да разбера защо оцелелите от една драма се чувстват принудени да изглеждат по-окаяни, отколкото онези, които са загинали.

8) И знаем ли ние всъщност кое е справедливо и кое не? Нещата, които са ни удобни; тези, които не ни понасят. Не сме достатъчно разумни както когато сме в правото си, така и когато грешим. Така си живеят хората: в лошо, когато то е добро за тях, и в добро, когато то не означава кой знае какво…

9) Дълголетието се дължи не на непоколебимостта на убежденията, а на непрекъснатото поставяне под въпрос на собствената убеденост.

10) Онзи, който твърди, че съществува по-велика симфония от дъха, който ти вдъхва живот, лъже. Той се изправя срещу онова, което е най-хубавото в теб: шанса да се възползваш от всеки миг в живота си. Ако тръгнеш от принципа, че най-лютият ти враг е онзи, който се опитва да сее омраза в сърцето ти, ще познаеш половината от щастието. Останалото само трябва да протегнеш ръка, за да го постигнеш. И помни: няма нищо, абсолютно нищо над живота… И твоят живот не е над този на другите.

11) Колкото и да очакваме най-лошото, то винаги ни изненадва. Ако за нещастие стане така, че достигнем дъното, от нас и само от нас зависи дали да останем там, или да изплуваме на повърхността. Между горещото и студеното има само една крачка. Трябва да знаем къде стъпваме. Много лесно е да се изплъзнем от контрол. Едно избързване, и падаш в ямата. Но дали това е краят на света? Не мисля. За да се измъкнеш, трябва просто да си намериш причина.

12) Защото истинско копеле не е онзи, който не познава баща си, а който няма ориентири.

13) Не обичам да унижавам хората. Бил съм унижаван и отлично знам какво е. Всякакви драми са възможни, щом самолюбието е посрамено. Особено когато човек забележи, че е изгубил достойнството си, че е безпомощен. Смятам, че най-доброто училище по омраза е точно тази дупка. Истински започваш да мразиш в момента, когато осъзнаеш своята безпомощност. Това е трагичен момент; най-ужасният и най-отвратителният от всички.

14) Да заминеш, където искаш, не означава свобода. Да ядеш до насита, не означава успех.

15) Човек не може с едната ръка да полива цветето, което изскубва с другата; не се смиляваш към розата, която поставяш във ваза, убиваш я; вярваш, че разкрасяваш салона си, но всъщност обезобразяваш градината си…

16) Никой не ми се сърди, задето съм заминал далече и дълго съм останал там. Всички са доволни, че ме виждат отново, че съм техен за времето на една прегръдка; всички ми прощават, че не съм се сещал за тях дълги години, че съм предпочитал грейналите градски сгради пред прашните хълмове, големите булеварди пред козите пътеки, измамния блясък пред простичките неща от живота. Виждайки колко всички тези хора ме обичат и като не мога в замяна да им отвърна с нищо повече от усмивка, усещам колко съм обеднял. Обръщайки гръб на тези шумни, но със запушена уста земи, съм си представял, че разкъсвам вериги.

петък, 27 януари 2017 г.

Цитати / ''Забравени цветя'' - Андре Стил

1) Един ден детето ще научи, че могат да съществуват двеста хиляди пръчки на барабани, особено когато са въображаеми, и то преди да се е научило да брои до две.

2) Въпреки ще земята постоянно иска и иска, трябва да се признае, че доколкото зависи от нея, тя все пак се опитва и да дава. Невероятно е колко неща се раждат от земята всяка година.

3) Големината на снаряда го изпълваше с недоверие, като че ли снарядът беше човек. Пък и колко много от човека е вложено в един снаряд! Той не е нито растение, нито камъче. Смъртта, която се таи вътре в него, е поставена там от хората. Може би хората от преди много години, може би от друга страна, но тъй или иначе - снарядът е пълен с пороците на човека. Той е човекът, затворен в консервена кутия.

4) Беше забелязал, че най-много идеи му идват, когато пътува в колата сам. И колкото по-бързо се движеше, толкова повече идеи му хрумваха. Сякаш се превръщаше в друг човек, когато оставаше колкото е възможно повече неща зад себе си.

5) За да мислиш по новому, трябва да се осмелиш да гледаш с лекота на всичко, да се издигнеш над собствения си презрян живот, да се освободиш от всички тежести и всяко благоразумие.

6)  Белязаните се мъчат по всякакъв начин да бъдат като другите. Често изтърсват първата глупост, която им хрумне, за да не доловят другите тъгата им. Но това не е всичко, те са просто хора, изгубили много илюзии, амбиции и може би заедно с тях и лошото, което са имали у себе си.

7) - Казвам ти, че пушекът идва насам...
- Ако е опасно? Какво ще правим?
- Ще бягаме и това е!
- Ами къщите?
Да си оставят къщите? И всички познати вещи да бъдат обхванати и задушени от този газ, от тази смрад. А после да се върнат при тях, след като са ги изоставили? Да се чувстват виновни? Да си мислят, че те са се докоснали до смъртта и са запазили следи от нея... Невъзможно! После човек вече никога няма да се чувствува у дома си.

събота, 21 януари 2017 г.

Цитати / ''Затъпяване'' - Джон Гатоу

1) Училището осигурява професионални кадри, които няма да се опълчват (най-големият страх в началото на XX век); ще са физически, интелектуално и емоционално зависими от корпоративните институции по отношение на доходите, самооценката и стимулите си; ще се чувстват социално значими в живота единствено благодарение на производството и консумацията на материални блага.

2) Всички мои приятели имат спомени за себе си като затворници (о, извинете, имах предвид „ученици“), които биват компрометирани, засрамвани, тормозени, докарвани до оскотяване, третирани с лекарства, разболявани от скука или просто игнорирани. Споменът им за тези преживявания е несравнимо по-жив, от каквото и да е, което се твърди, че им е било преподавано през тези години.

3) Стабилността на цялата ни икономика е застрашена, от каквато и да е форма на обучение, променяща манталитета, който е продукт на училищата. Икономиката, в която днешните ученици очакват да живеят и да служат, няма да успее да оцелее, ако едно единствено поколение бъде обучено например да мисли критически.

4) Логиката на училищния манталитет е, че е по-добре да напуснеш училище, въоръжен с някакъв повърхностен жаргон, извлечен от икономиката, социологията, естествените науки и т.н., отколкото с чист, неподправен ентусиазъм.

5) Добрите ученици чакат учителят да им каже какво да правят. Това е най-важният урок, който им преподавам: винаги трябва да чакаме някой, който знае повече от нас, да придаде значение на живота ни.

6) Помислете само какви последствия ще има, ако не научим децата да са зависими. Социалните служби едва ли ще оцелеят; те ще изчезнат в неотдавнашния исторически ад, от който са произлезли. Съветниците и терапевтите ще изпаднат в ужас, тъй като редовните доставки на психологически инвалиди ще секнат. Всички видове комерсиални забавления, включително телевизията, ще западнат, тъй като хората ще се научат отново да се забавляват сами. Ресторантите, производството на полуфабрикати и цялата плеяда от услуги в сферата на храненето ще се свият чувствително, тъй като хората ще се научат да си приготвят храна, вместо да зависят от непознати, които садят, берат, режат и готвят вместо тях. Голяма част от съвременното право, медицина и инженерство също ще отпаднат, както и производството на облекла и учителската професия. Всичко това може да ни сполети, ако училищата не продължават редовно да бълват безпомощни хора.

7) Някога опитвали ли сте се да излезете наглава с деца, чиито родители са ги убедили да вярват, че са обичани, независимо от всичко? Значи сте наясно колко невъзможно е да накарате човек, който е уверен в себе си, да се подчини. Нашият свят не би устоял дълго, ако го залее поток от уверени хора. Ето защо уча децата, че тяхната самооценка трябва да зависи от нечие експертно мнение. Класът ми бива непрекъснато оценяван и критикуван.

8) Макар че учителите не са безразлични и полагат големи, наистина големи усилия, институцията е душевно болна - тя няма съвест. Тя бие звънеца и юношата, потънал в писането на поема, трябва да скочи, да затвори тетрадката и да се придвижи към друга килия, където да зазубри, че хората и маймуните имат общ предшественик.

9) Принадлежността към много мрежи не може да се приравни с принадлежността към общност, независимо колко много са те или колко често звъни телефонът ви.

10) В Реймс крепостните селяни, фермерите и селяните са изпълнили огромно пространство с най-невероятните стъклописи в света, но никой не си е направил труда да се подпише под тях. Не се знае кой ги е проектирал и направил, тъй като съвременната форма на институционални хвалебствия още не е съществувала като корумпиран индикатор за общностна принадлежност. Векове наред тези творения продължават да оповестяват на всеослушание какво всъщност значи да си човек.

Цитати / ''Три ябълки паднаха от небето'' - Нарине Абгарян

1) В края на краищата какво толкова, и да говорят на чужд език, и да се обличат различно, нали небето навсякъде е еднакво синьо и вятърът духа точно както в земите, където си имал щастието да се родиш.

2) Ованес често ги преглеждаше страница по страница. Заглавията до последното бяха гръмки, а съдържанието - никакво, и това само засилваше мнението му, че в сравнение с изреченото слово печатното си е вятър работа.
- По-добре сто пъти помисли и тогава говори, отколкото да тиражираш като последен глупак всякакви небивалици - тюхкаше се Ованес, като отгръщаше раздразнено страниците.
- Може пък да са помислили сто пъти, преди да го отпечатат? - възразяваше Ясаман.
- Ако мислеха по сто пъти над всяка дума, вестниците в най добрия случай щяха да излизат веднъж в месеца. Нима е възможно за един ден да измислиш толкова умни страници?

3) Едва ли на този свят има нещо по-мъчително от самотната старост.

4) Колкото и да му беше досадно, се притесняваше при спомена как веднъж я е видял да мие с парцал, топнат в слаб разтвор на оцет и омотан около метлата, каменната стена под гнездата на лястовиците, като плъзга внимателно парцала под всяко гнездо, за да не го закачи и без да иска, да го събори. Все се сещаше как навремето, като вятърничав младеж заради един бас е убил с юмрук невинния бик и го досрамяваше много. Ето къде беше разликата между грамотния и неграмотния, мислеше си Василий, докато се отдалечаваше от библиотеката към горещата ковачница - грамотният се притеснява да не разруши празно гнездо, а неукият е готов да убие невинна животинка, само и само да докаже глупавата си сила.

5) Човешката памет е избирателна. Ще се обидиш до смърт, но веднага ще забравиш, че майка ти те е набила безпощадно с хурката, задето си взел от сайванта колелото на съседа.

6) Като здравомислещ човек, който се отнасяше скептично към всичко необяснимо, Вано и този път се опита да разтълкува смислено случилото се. Но след като претърпя поражение, махна с ръка и се предаде, примири се, че има неща, които няма как да обясниш с обичайните думи и е невъзможно да проумееш с човешкия разум.

7) - Земетресението не успя да ме прогони оттук, та тя ли!  кимаше той сърдито по посока на пропуканата стена.
Случваше се Валинка да започне да спори с него, но после се подчиняваше - какво пък, негова работа! Щом за толкова години не му беше омръзнало да воюва с пукнатината, така да бъде. Всеки си има свой смисъл на живота и своя война.

8) - А сега си представи, тер айр, че не Исус, а богаташът е казал, ако те ударят по дясната буза, да подложиш и лявата? Нима тези думи могат да породят у слугата друго освен ненавист?
- Защо ми ги говориш тези неща?
- Защото смисълът не трябва да се променя в зависимост от това кой ги изрича. Иначе каква полза от тях?

9) Навремето правеха такива сладкиши само за кръщенета, а Валинка го приготви за малкото момиченце, което по закона на живота нямаше никаква връзка с нея, но по закона на сърцето ѝ бе по-близко и скъпо и от родния внук.

10) Най-голямата болка е от това, че градовете умират точно в деня, когато ги напускаме - за малко или завинаги, те се залостват с всички катанци, задръстват се с прах и пепел, превръщат се в мараня, в мираж, и ние - блудните синове и дъщери - хукваме, втурваме се презглава назад, надпреварваме се със сърцето си натам, където отдавна вече няма никой - твърде дълго растяхме, твърде дълго се учехме да отделяме зърното от плявата. Най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, които не са успели да те дочакат.

неделя, 8 януари 2017 г.

Цитати / ''Отмъстителите'' - Стивън Кинг

(под псевдонима Ричард Бакман)

1) Стомахът му се сви - органът (а не сърцето, както винаги са твърдели поетите), който е най-чувствителен към болките на човешката душа.

2) Да, искаше й се да избяга. О, толкова й се искаше да избяга. Но понякога познатото зло е по-добро от непознатото.

3) Странно - рече си тя, - все миризмите събуждат най-ярък спомен за миналото.

4) Брад погледна Белинда и в погледа му се четеше онази смесица от любов и раздразнение, която е присъща единствено на съпрузи, женени повече от десет години.

5) Внимаваме, защото разбираме, че един пистолет крие силата да обезобразява и убива - мислено отбелязва писателят, - но това не е единствената причина. Макар и подсъзнателно, си даваме сметка, че оръжията са нещо зло. Дяволско. Дори най-големите им почитатели и защитници го долавят.

6) Бог е създал свят, в който не можеш да надделееш над желанието си да бъдеш докосвана и целувана от мъж, който често - по дяволите, най-редовно - има мръсни крака, а косата си мие не повече от четири пъти в месеца. В най-добрия случай.

7) Когато нещо се оплесква, оплесква се със зашеметяваща ненадейност.

8) Никога през живота си Джони не бе изпитвал подобен ужас, но сега откри, че само първата крачка е трудна - веднъж ако разчупиш вцепенението на тялото си, смъртният страх като че ли изгубва силата си. Най-много звярът да го убие, а смъртта поне ще заличи особеното чувство, че в главата му става земетресение.

9) Днес следобед отново бе потвърдено едно откритие - в общи линии хората умират трудно, а когато напускат този свят, не са преизпълнени с достойнство... и най-вероятно изобщо не осъзнават, че си отиват.

10) Не зная дали човек би могъл да успокои съвестта си, създавайки писания с надеждата, че впоследствие те ще бъдат прочетени от някого, но предполагам, че си струва да опитам.

11) ,,Връщай се веднага! - викнах му. - Тази шахта може да се срути всеки миг. Изкопана е преди сто и тридесет години! Че дори и повече!''
,,Ако ще на хиляда години да е - отвърна той, без да спира нито за миг. - Моето дете е там и ще вляза след него.''

12) Всъщност добрата памет бе истинско проклятие.

13) На някакво равнище Сет сигурно знае истината, както когато станат на осем-девет години, децата престават да вярват в Дядо Коледа... но всички мразим да признаваме, че измислиците ни не съществуват, нали?
Всички те са пълни с особена сладост, която ни помага да преодолеем тежките моменти.

14) Исках да я избърша от праха, а тя се изплъзна и се разби на пода. Отначало имах чувството, че собственото ми сърце се пръсна заедно с нея. Естествено не става въпрос за самата чиния, а за това колко много съм я обичала винаги. Сякаш не някаква си най-обикновена стара порцеланова чиния се бе разбира на пода в дневната, а самият ми живот. Банална метафора, както би казал Питър Джаксън. Банална и сантиментална. И може би ще бъде прав, но когато страдаме, рядко ни идват гениални хрумвания.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

неделя, 25 декември 2016 г.

Цитати / ''Моето приключение в дивото'' - Черил Стрейд

1) И така, най-накрая дойде моментът да поема по същинския път, почти веднага последван от смразяващото прозрение с какво се бях захванала, а сетне и от твърдото решение да се откажа, понеже начинанието ми беше повече от абсурдно и безсмислено, нечовешки трудно и безкрайно надхвърлящо възможностите ми. Чак тогава настъпи истинското начало на прехода. С волята да не се отказвам и да продължавам напред, независимо от всичко.

2) Тази лишена от чувства интимност ми се струваше абсолютно нелепа сега и въпреки това продължавах да копнея за нечие тяло, долепено до моето – простичко усещане, но способно да заличи всичката мъка в душата ми.

3) Знаех, че допусна ли страхът да се настани в главата ми, пътешествието ми е обречено. Страхът се поражда до голяма степен от битуващите истории; аз пък реших да си разкажа една, различна от онези, които ние, жените, сме свикнали да чуваме. Че съм в безопасност. Че съм силна. И смела. Че нищо не може да ме надвие.

4) Шофирах, без да пускам радиото, отнесена в мисли около бременността ми. Новият живот беше колкото зрънце ориз, а го усещах с най-дълбоката си, най-осезаема същност - потискаше ме, разтърсваше ме, кънтеше от вътрешността ми.

5) - Какво ли не бих направил да съм на твое място - призна си, докато шофираше. - Аз съм волна душа, която така и не намери смелост да бъде волна.

6) Превърнах тези думи в своя мантра - когато си почивах преди поредната серия стръмнини или губех равновесие и падах по колене по някое нанадолнище, когато парченца от кожата се отлепваха от стъпалата ми заедно с чорапите, или когато лежах самотна в палатката си нощем - в такива моменти често се питах на глас: „Има ли по-упорити от мен?“.
Отговорът винаги беше един и същ и дори когато бях напълно сигурна, че нямаше начин да е вярно, повтарях: „Няма“.

7) Бях изумена от факта, че всичко, от което имах нужда за оцеляването си, можеше да се пренася върху гърба ми. А най-много ме изненадваше това, че успявах да го нося. Че можех да понеса непоносимото. Тези прозрения за физическия ми, материален живот нямаше как да не проникнат и в емоционалния и духовния ми свят. Идеята, че обърканият ми живот търпеше такова опростяване, беше поразителна.

8) Животът на открито, дори без покрив над главата, ми създаваше усещането, че светът е едновременно и по-голям, и по-малък. До този момент не бях осъзнала истински колко необятен беше всъщност - не бях дори наясно колко по-дълъг от хиляда метра можеше да е един километър - не и докато не се научих в движение да разглеждам природата в рамките на това разстояние.

9) - Жените скитници са рядко явление - не се предаваше той.
Казах му, че това е така, защото жените са твърде потиснати, за да водят скитнически живот. Че по всяка вероятност повечето жени, копнеещи по него, бяха затворени в нечия къща и отглеждаха нечии деца. Децата на бащи скитници, хванали пътя.

10) Дръпнах си от цигарата, издишах дима и си припомних как когато Джими Картър бе отпътувал, се бях почувствала по-самотна от всички хора на света. Може би наистина бях по-самотна от всички хора на света.
И може би в това нямаше нищо лошо.

11) Все не успявах да им обясня защо ми се беше наложило да сложа край на брака ни. „Но двамата изглеждахте толкова щастливи заедно“, беше единственото, което казваха. И имаха право - наистина бяхме изглеждали така. По същия начин, както и аз бях изглеждала нормално, след като майка ми умря. Скръбта няма лице.

12) Докато правех крачка след крачка, съзнанието ми отново превключи на онази първична предавка, позволяваща единствено движение напред, и аз продължих да вървя, докато не останах без сили, докато не почувствах, че не мога да направя и крачка повече. Тогава побягнах.

13) Няма как да знаем кое е това, което е довело до едно събитие, вместо до друго. Кое какво предначертава. Кое какво разрушава. Кое причинява разцвет, кое – смърт, кое – отклонение от пътя.

понеделник, 19 декември 2016 г.

Цитати / ''Залезът на боговете'' - Фридрих Ницше

1) Веднъж завинаги искам да не знам много. — Мъдростта слага граници и на познанието.

2) Човекът ли е божия грешка? Или бог е грешка на човека?

3) Имаш ли своето защо? към живота, ще можеш да понесеш почти всяко как?.

4) Търсих велики хора, а винаги намирах само маймуните на техния идеал.

5) Всякакви присъди над живота, оценки „за“ и „против“ - мисля, че те никога не могат да бъдат верни - имат стойност единствено като симптоми и само като такива, могат да бъдат разглеждани - сами за себе си подобни оценки са чиста глупост.

6) С почтеност и порядъчност не се парадира, просто е неприлично да ги развяваш. Онова, което тепърва трябва да се доказва, не струва.

7) Когато се налага да създадеш от разума тиранин, както направи Сократ, вероятно е не по-малка опасността от това - и нещо друго да създаде тиранина. Затова разумността бе посочена като спасителка - нито Сократ, нито „болните“ можеха да решат дали да бъдат разумни. Това просто бе неотложно, бе абсолютно необходимо, това бе последното средство! Фанатизмът, с който цялата гръцка мисъл се вкопчи в разума, издава нейното бедствено положение. Всичко бе в опасност, остана само един избор: или да пропаднем, или да станем разумни до абсурд.

8) Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата - историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството - нали тя е «народ».

9) Чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи - както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната - те не заблуждават…

10) Съзнанието вижда навсякъде създатели и действие, то вярва на волята като причина изобщо, то вярва на „аза“, на „аза“ като действителност, на „аза“ като субстанция и проектира вярата в субстанцията на „аза“ във всички неща - едва по този начин то сътворява понятието „нещо“… Навсякъде е прието действителността да се разглежда като причина, просто е „подпъхната“ във всички неща - едва от концепцията на „аз“ се отклонява понятието „действителност“… В началото стои съдбовното заблуждение, че волята е нещо, което въздейства - че волята е някаква способност. Днес знаем, че тя е просто една дума…

11) Нищо не е по-чуждо на човека от онзи стремеж към „мир на душата“, това християнско изискване; на нищо не завиждам толкова малко, колкото на моралното добиче, на затлъстялото щастие, което изпитва добрата съвест.

12) Ясно ли е вече колко наивно е да кажеш: „Човекът трябва да бъде такъв и такъв!“ Действителността ни разкрива огромното богатство на видове, буйност, многообразие, разточителна щедрост във формите и промените - а някакъв заблуден моралист крещи насреща й: „Не! Човекът трябва да бъде друг!“ Той, глупакът, дори знае какъв точно трябва да бъде, затова се изписва по стените и вика: Ecce homo! Но даже и когато моралистът се обръща към отделния човек, казвайки му: „Бъди такъв и такъв!“, той не престава да бъде смешен. Всеки отделен индивид е една съдба, един закон повече, още една необходимост за това, което идва и което ще бъде. Заповядвайки му да се промени - това би означавало да изискваш промяна във всичко, и то промяна в посока назад… Наистина имало е и консеквентни моралисти, които са искали да променят хората, да ги направят добродетелни - да ги построят според собствения си образ, - но по този начин те отричат света! Това не е някаква мъничка, невинна глупост! Нито пък е почтен акт в цялата непочтеност! Доколкото раздава присъди от свое име, а не от аспектите, гледищата и позициите на живота, моралът е специфична лъжа и заблуда, към която не трябва да имаме никакво състрадание. Той е дегенерирала идиосинкразия, създала безкрайно много беди! Ние останалите, безнравствениците, напротив - ние сме открили сърцата си за всички видове разбирателство, търпимост и одобрение. Ние не отричаме така лесно; за нас е просто чест да утвърдим. Нашият взор все повече е отправен към онази система, която се нуждае и която ще се възползва от всичко, което е отречено от болния разум на духовенството; към онази система от жизнени закони, която ще извлече привилегия и от най-отрицателните черти на духовника, на добродетелния, на моралиста, и то каква привилегия! Но самите ние, безнравствениците, сме отговорът…

13) Няма по-голяма, по-страшна заблуда от това, да размениш местата на причината и следствието. Това аз наричам истинско загниване на разума. При все това споменатото заблуждение е едно от най-старите в човешката история - а днес то сякаш е „осветено“ в новите си одежди: „религия“, „морал“. Всеки ред, формулиращ религията и морала, влачи със себе си тая заблуда: именно духовниците и моралистите са ония, които предизвикаха загниването на разума.

14) Своите три „вътрешни, неоспорими факти“, в които вярва сляпо, а именно „волята“, „духът“ и „азът“, човекът просто е извлякъл от себе си - понятието „действителност“ той е измъкнал от „аза“, поставил е нещата като съществуващи според своята представа, според собственото „аз“, взето като причина. Чудно ли е, че оттук нататък той винаги и всякога намира в нещата онова, което сам е вложил в тях? Самото „нещо“, нека да повторя, понятието „нещо“ е един рефлекс на вярата в „аза“ като причина…

15) Чувствата, които най-често изпитваме - като нерешителност, напрежение, конфликт във взаимодействието и противоречивостта между отделните органи и особено състоянието на нервната система, - възбуждат подтика ни към причинност: искаме да имаме основание да се чувстваме така или иначе, зле или добре. Никога не ни е достатъчен просто фактът, че се чувстваме зле или добре, ние просто го изоставяме, за да го осъзнаем едва когато сме открили нужната ни мотивировка. В подобни случаи несъзнателно се появява и споменът, който ни връща към предишни подобни състояния и до срасналите се с тях причинни интерпретации, но не и до действителната причина. Наистина вярата ни, че представите, придружаващи процесите в съзнанието, трябва да бъдат причина, се поражда от спомена.

16) Ние сме измислили понятието „цел“, „смисъл“ - а в реалността то не съществува… Ти си необходим, носиш в себе си частица от съдбата, принадлежиш на цялото, просто си в цялото - не съществува нищо, което да насочва твоята действителност, нищо, което да я измерва, сравнява или осъжда - това би означавало да се измерва, сравнява или осъжда цялото… но извън това цяло не съществува нищо!

17) Да се научим да мислим - в нашите училища това отдавна е непознато. В университетите, дори и при истинските учени, логиката започва да отмира като теория, като практика, като занаят.

18) Християнството приема, че човек не знае, не може да знае кое за него е добро и кое - лошо. Човекът вярва в бога, а само бог знае. Християнският морал е заповед.

19) В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен да, т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт - запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова суетност, типична за вида. Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е очовечил света - това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота.

20) Но великите хора биват винаги погрешно разбирани, измервани с жалката перспектива на обществената полезност.

21) Стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг не би обяснил в цяла книга…

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

неделя, 11 декември 2016 г.

Цитати / ''Да четеш Лолита в Техеран" - Азар Нафизи

1) Недейте при никакви обстоятелства да омаловажавате едно художествено произведение, като се опитате да го превърнете в копие на действителния живот; в художествената литература търсим не толкова действителността, колкото прозрение за истината.

2) За всички нас тази стая се превърна в място за прегрешения. Каква страна на чудесата! Насядали около голямата маса, отрупана с букети цветя, ние влизахме и излизахме от романите, които четяхме. Като си помисля, се изумявам колко много научихме, без да си даваме сметка. Ако използвам думите на Набоков, трябва да кажа, че ни предстоеше да разберем как обикновената песъчинка от обикновения живот може да се превърне в скъпоценен камък с магията на художествената литература.

3) Онези от нас, които живеят в Ислямска република Иран, веднага разбраха и трагедията и абсурдната жестокост, на която бяхме подложени. Ние също така инстинктивно разпознахме пошлостта - не само у другите, а и у себе си. Това беше една от причините, поради която изкуството и литературата станаха толкова важни в живота ни: те не бяха лукс, а необходимост.

4) Не само реалността, но и художествената литература беше обхваната от това странно обезцветяване в един свят, където цензорът си мери силите с поета в пренареждането и преоформянето на реалността, където ние едновременно откривахме себе си и бяхме плод на нечие чуждо въображение. Живеехме в една култура, която отричаше всякакво достойнство на литературните произведения и им отдаваше значение само когато те се оказваха удобни за нещо очевидно наложително – главно идеология.

5) Когато ти се струва, че всички възможности са ти отнети, е изумително как и най-малката пролука може да се превърне във врата към мечтаната свобода.

6) 
Онези, които съдят, трябва да вземат предвид всички аспекти на отделната личност. Само чрез литературата човек може да влезе в кожата на другия, да разбере неговите различни и противоречиви черти и да не допусне да стане безмилостен. Извън сферата на литературата се разкрива само една страна на индивида. Но ако разберете различните измерения на личността, няма да можете лесно да убивате...

7) 
Колко ли събития се случват в един неочакван и решаващ момент, когато някоя сутрин се събудиш и откриеш, че животът ти е завинаги променен от сили, които са извън твоя контрол?

8) 
Не си бях давала сметка колко много рутината в живота поддържа илюзията за стабилност.

9) 
Казах ѝ, че моят проблем не е толкова в студентите като Гоми, които ненавиждат двусмислието, а в другите, които стават жертва на недвусмисленото отношение на Гоми към тях. „Нали разбираш, имам чувството, че хора като Гоми непрекъснато нападат, защото се страхуват от това, което не разбират. Те казват, не ни е нужен Джеймс, но всъщност искат да кажат страхуваме се от този човек Джеймс той ни слисва, той ни обърква, той ни прави малко несигурни.“

10) 
В лекцията си за Мадам Бовари Набоков твърди, че всички велики романи са велики приказки. „Да не би да искате да кажете - попита Нима, - че както нашият живот, така и въображаем живот е приказка?“ Усмихнах се. Наистина - изглеждаше ми, че понякога нашият живот е по-измислен и от самите измислици.

11) 
Сравнявахме положението си с нашите способности, с това, което бихме могли да имаме, и някак намирахме малко утеха във факта, че съществуваха милиони хора, които бяха по-нещастни от нас. Защо трябва нещастието на другите да ни прави по-щастливи или по-доволни?

12) Спомените имат своя начин да стават независими от реалността, която извикват. Те могат да ни направят по-меки към тези, които са ни наранили дълбоко, или могат да ни накарат да се възмутим от тези, които някога сме приемали и обичали безусловно.

13) 
Да живееш в Ислямската република, е като да правиш секс с мъж, когото ненавиждаш.

14) 
Получаваш странно усещане, когато наближава моментът да напуснеш някое място – му казах аз, - сякаш ще ти липсват не само хората, които обичаш, но ще ти липсва човекът, който си на това място в този момент, защото никога вече няма да бъдеш този човек отново.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!




неделя, 20 ноември 2016 г.

Цитати / ''Тръгвам си'' - Жан Ешноз

1) Никое летище не съществува само за себе си. Това просто е място, през което се минава, междинно съоръжение, крехка фасада насред полето, панорамна тераса, обкръжена от писти, по които скачат зайци с дъх на керосин, подвижна платформа, брулена от въздушни течения, носещи всевъзможни частици материя с най-различен произход - зрънца пясък от всички пустини, люспички злато и сляда от всички реки, вулканични или радиоактивни прашинки, полени и вируси, пепел от пури и козметична пудра. Не е лесно да намериш спокойно кътче на такова място.

2) И наистина, в компанията на двеста души, натъпкани в самолета, човек се чувства по-изолиран от всякога. Струва му се, че тази пасивна самота ще го подтикне да си направи равносметка, да поразсъждава за смисъла на нещата в живота му. Опитва за момент, напъва се, но не издържа дълго на произтеклия от усилията му несвързан вътрешен монолог, така че го зарязва, сгушва се и повече не помръдва - иска му се да поспи.

3) Това е то химията, така стоят нещата. Търсиш какви ли не молекули, за да ги комбинираш - нищо. Поръчваш проби от другия край на света - пак нищо. Но един ден някой бута по погрешка два предмета, които с месеци са се въргаляли в лабораторията, случайно разплискване, изсипана в кристализатора епруветка и хоп - получава се очакваната от години реакция.

4) Знаем ги ние тези заинтригувани погледи, които двама харесали се непознати настойчиво разменят при първата си среща сред група от хора. Това са мимолетни, но сериозни и леко неспокойни, кратки и същевременно продължителни погледи, чието времетраене изглежда по-дълго, отколкото е в действителност.

5) А той си почива, макар че никой никога не си почива истински, понякога казваме, въобразяваме си, че си почиваме или че ще си починем, но това е просто надежда, много добре знаем, че няма да се получи и че дори такова нещо няма, просто така говорим, когато сме уморени.

6) Ферер ги гледа, проявявайки повече интерес към нежната половина на човечеството, което както знаем, количествено превишава другата половина
Тази нежна половина, е забелязал той, също може да се раздели на две: групата на онези, които щом се разделят с мъжа - не непременно завинаги, - се обръщат, когато слизат по стълбището на метрото, и групата на останалите, които, независимо дали се разделят завинаги, или не, не се обръщат.

7) Мълчанието е хубаво нещо. Подправено с подходящ поглед и усмивка, то може да даде отлични резултати - да ви предложи рядко наситени моменти с изтънчен привкус, да открие пред вас деликатни перспективи, да ви помогне да вземете някое окончателно решение.

8) Гримът прикрива и същевременно разкрасява сетивните органи или поне онези, забележете, които имат повече от една употреба. Например устата, която диша, говори, яде, усмихва се, шепне, целува, смуче, ближе, хапе, духа, въздиша, вика, пуши, мръщи се, смее се, пее, свири, хълца, плюе, оригва се, повръща, издиша, заслужено я боядисват за това, че изпълнява толкова много благородни функции. Боядисват се околностите на окото, което гледа, изразява, плаче и се затваря, за да спи, което също е благородно. Боядисват се и ноктите, които стоят в най-предните ложи на огромното благородно многообразие от ръчни операции.
Но никой не гримира онова, което върши само една-две услуги.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!