неделя, 25 декември 2016 г.

Цитати / ''Моето приключение в дивото'' - Черил Стрейд

1) И така, най-накрая дойде моментът да поема по същинския път, почти веднага последван от смразяващото прозрение с какво се бях захванала, а сетне и от твърдото решение да се откажа, понеже начинанието ми беше повече от абсурдно и безсмислено, нечовешки трудно и безкрайно надхвърлящо възможностите ми. Чак тогава настъпи истинското начало на прехода. С волята да не се отказвам и да продължавам напред, независимо от всичко.

2) Тази лишена от чувства интимност ми се струваше абсолютно нелепа сега и въпреки това продължавах да копнея за нечие тяло, долепено до моето – простичко усещане, но способно да заличи всичката мъка в душата ми.

3) Знаех, че допусна ли страхът да се настани в главата ми, пътешествието ми е обречено. Страхът се поражда до голяма степен от битуващите истории; аз пък реших да си разкажа една, различна от онези, които ние, жените, сме свикнали да чуваме. Че съм в безопасност. Че съм силна. И смела. Че нищо не може да ме надвие.

4) Шофирах, без да пускам радиото, отнесена в мисли около бременността ми. Новият живот беше колкото зрънце ориз, а го усещах с най-дълбоката си, най-осезаема същност - потискаше ме, разтърсваше ме, кънтеше от вътрешността ми.

5) - Какво ли не бих направил да съм на твое място - призна си, докато шофираше. - Аз съм волна душа, която така и не намери смелост да бъде волна.

6) Превърнах тези думи в своя мантра - когато си почивах преди поредната серия стръмнини или губех равновесие и падах по колене по някое нанадолнище, когато парченца от кожата се отлепваха от стъпалата ми заедно с чорапите, или когато лежах самотна в палатката си нощем - в такива моменти често се питах на глас: „Има ли по-упорити от мен?“.
Отговорът винаги беше един и същ и дори когато бях напълно сигурна, че нямаше начин да е вярно, повтарях: „Няма“.

7) Бях изумена от факта, че всичко, от което имах нужда за оцеляването си, можеше да се пренася върху гърба ми. А най-много ме изненадваше това, че успявах да го нося. Че можех да понеса непоносимото. Тези прозрения за физическия ми, материален живот нямаше как да не проникнат и в емоционалния и духовния ми свят. Идеята, че обърканият ми живот търпеше такова опростяване, беше поразителна.

8) Животът на открито, дори без покрив над главата, ми създаваше усещането, че светът е едновременно и по-голям, и по-малък. До този момент не бях осъзнала истински колко необятен беше всъщност - не бях дори наясно колко по-дълъг от хиляда метра можеше да е един километър - не и докато не се научих в движение да разглеждам природата в рамките на това разстояние.

9) - Жените скитници са рядко явление - не се предаваше той.
Казах му, че това е така, защото жените са твърде потиснати, за да водят скитнически живот. Че по всяка вероятност повечето жени, копнеещи по него, бяха затворени в нечия къща и отглеждаха нечии деца. Децата на бащи скитници, хванали пътя.

10) Дръпнах си от цигарата, издишах дима и си припомних как когато Джими Картър бе отпътувал, се бях почувствала по-самотна от всички хора на света. Може би наистина бях по-самотна от всички хора на света.
И може би в това нямаше нищо лошо.

11) Все не успявах да им обясня защо ми се беше наложило да сложа край на брака ни. „Но двамата изглеждахте толкова щастливи заедно“, беше единственото, което казваха. И имаха право - наистина бяхме изглеждали така. По същия начин, както и аз бях изглеждала нормално, след като майка ми умря. Скръбта няма лице.

12) Докато правех крачка след крачка, съзнанието ми отново превключи на онази първична предавка, позволяваща единствено движение напред, и аз продължих да вървя, докато не останах без сили, докато не почувствах, че не мога да направя и крачка повече. Тогава побягнах.

13) Няма как да знаем кое е това, което е довело до едно събитие, вместо до друго. Кое какво предначертава. Кое какво разрушава. Кое причинява разцвет, кое – смърт, кое – отклонение от пътя.

понеделник, 19 декември 2016 г.

Цитати / ''Залезът на боговете'' - Фридрих Ницше

1) Веднъж завинаги искам да не знам много. — Мъдростта слага граници и на познанието.

2) Човекът ли е божия грешка? Или бог е грешка на човека?

3) Имаш ли своето защо? към живота, ще можеш да понесеш почти всяко как?.

4) Търсих велики хора, а винаги намирах само маймуните на техния идеал.

5) Всякакви присъди над живота, оценки „за“ и „против“ - мисля, че те никога не могат да бъдат верни - имат стойност единствено като симптоми и само като такива, могат да бъдат разглеждани - сами за себе си подобни оценки са чиста глупост.

6) С почтеност и порядъчност не се парадира, просто е неприлично да ги развяваш. Онова, което тепърва трябва да се доказва, не струва.

7) Когато се налага да създадеш от разума тиранин, както направи Сократ, вероятно е не по-малка опасността от това - и нещо друго да създаде тиранина. Затова разумността бе посочена като спасителка - нито Сократ, нито „болните“ можеха да решат дали да бъдат разумни. Това просто бе неотложно, бе абсолютно необходимо, това бе последното средство! Фанатизмът, с който цялата гръцка мисъл се вкопчи в разума, издава нейното бедствено положение. Всичко бе в опасност, остана само един избор: или да пропаднем, или да станем разумни до абсурд.

8) Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата - историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството - нали тя е «народ».

9) Чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи - както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната - те не заблуждават…

10) Съзнанието вижда навсякъде създатели и действие, то вярва на волята като причина изобщо, то вярва на „аза“, на „аза“ като действителност, на „аза“ като субстанция и проектира вярата в субстанцията на „аза“ във всички неща - едва по този начин то сътворява понятието „нещо“… Навсякъде е прието действителността да се разглежда като причина, просто е „подпъхната“ във всички неща - едва от концепцията на „аз“ се отклонява понятието „действителност“… В началото стои съдбовното заблуждение, че волята е нещо, което въздейства - че волята е някаква способност. Днес знаем, че тя е просто една дума…

11) Нищо не е по-чуждо на човека от онзи стремеж към „мир на душата“, това християнско изискване; на нищо не завиждам толкова малко, колкото на моралното добиче, на затлъстялото щастие, което изпитва добрата съвест.

12) Ясно ли е вече колко наивно е да кажеш: „Човекът трябва да бъде такъв и такъв!“ Действителността ни разкрива огромното богатство на видове, буйност, многообразие, разточителна щедрост във формите и промените - а някакъв заблуден моралист крещи насреща й: „Не! Човекът трябва да бъде друг!“ Той, глупакът, дори знае какъв точно трябва да бъде, затова се изписва по стените и вика: Ecce homo! Но даже и когато моралистът се обръща към отделния човек, казвайки му: „Бъди такъв и такъв!“, той не престава да бъде смешен. Всеки отделен индивид е една съдба, един закон повече, още една необходимост за това, което идва и което ще бъде. Заповядвайки му да се промени - това би означавало да изискваш промяна във всичко, и то промяна в посока назад… Наистина имало е и консеквентни моралисти, които са искали да променят хората, да ги направят добродетелни - да ги построят според собствения си образ, - но по този начин те отричат света! Това не е някаква мъничка, невинна глупост! Нито пък е почтен акт в цялата непочтеност! Доколкото раздава присъди от свое име, а не от аспектите, гледищата и позициите на живота, моралът е специфична лъжа и заблуда, към която не трябва да имаме никакво състрадание. Той е дегенерирала идиосинкразия, създала безкрайно много беди! Ние останалите, безнравствениците, напротив - ние сме открили сърцата си за всички видове разбирателство, търпимост и одобрение. Ние не отричаме така лесно; за нас е просто чест да утвърдим. Нашият взор все повече е отправен към онази система, която се нуждае и която ще се възползва от всичко, което е отречено от болния разум на духовенството; към онази система от жизнени закони, която ще извлече привилегия и от най-отрицателните черти на духовника, на добродетелния, на моралиста, и то каква привилегия! Но самите ние, безнравствениците, сме отговорът…

13) Няма по-голяма, по-страшна заблуда от това, да размениш местата на причината и следствието. Това аз наричам истинско загниване на разума. При все това споменатото заблуждение е едно от най-старите в човешката история - а днес то сякаш е „осветено“ в новите си одежди: „религия“, „морал“. Всеки ред, формулиращ религията и морала, влачи със себе си тая заблуда: именно духовниците и моралистите са ония, които предизвикаха загниването на разума.

14) Своите три „вътрешни, неоспорими факти“, в които вярва сляпо, а именно „волята“, „духът“ и „азът“, човекът просто е извлякъл от себе си - понятието „действителност“ той е измъкнал от „аза“, поставил е нещата като съществуващи според своята представа, според собственото „аз“, взето като причина. Чудно ли е, че оттук нататък той винаги и всякога намира в нещата онова, което сам е вложил в тях? Самото „нещо“, нека да повторя, понятието „нещо“ е един рефлекс на вярата в „аза“ като причина…

15) Чувствата, които най-често изпитваме - като нерешителност, напрежение, конфликт във взаимодействието и противоречивостта между отделните органи и особено състоянието на нервната система, - възбуждат подтика ни към причинност: искаме да имаме основание да се чувстваме така или иначе, зле или добре. Никога не ни е достатъчен просто фактът, че се чувстваме зле или добре, ние просто го изоставяме, за да го осъзнаем едва когато сме открили нужната ни мотивировка. В подобни случаи несъзнателно се появява и споменът, който ни връща към предишни подобни състояния и до срасналите се с тях причинни интерпретации, но не и до действителната причина. Наистина вярата ни, че представите, придружаващи процесите в съзнанието, трябва да бъдат причина, се поражда от спомена.

16) Ние сме измислили понятието „цел“, „смисъл“ - а в реалността то не съществува… Ти си необходим, носиш в себе си частица от съдбата, принадлежиш на цялото, просто си в цялото - не съществува нищо, което да насочва твоята действителност, нищо, което да я измерва, сравнява или осъжда - това би означавало да се измерва, сравнява или осъжда цялото… но извън това цяло не съществува нищо!

17) Да се научим да мислим - в нашите училища това отдавна е непознато. В университетите, дори и при истинските учени, логиката започва да отмира като теория, като практика, като занаят.

18) Християнството приема, че човек не знае, не може да знае кое за него е добро и кое - лошо. Човекът вярва в бога, а само бог знае. Християнският морал е заповед.

19) В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен да, т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт - запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова суетност, типична за вида. Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е очовечил света - това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота.

20) Но великите хора биват винаги погрешно разбирани, измервани с жалката перспектива на обществената полезност.

21) Стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг не би обяснил в цяла книга…

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

неделя, 11 декември 2016 г.

Цитати / ''Да четеш Лолита в Техеран" - Азар Нафизи

1) Недейте при никакви обстоятелства да омаловажавате едно художествено произведение, като се опитате да го превърнете в копие на действителния живот; в художествената литература търсим не толкова действителността, колкото прозрение за истината.

2) За всички нас тази стая се превърна в място за прегрешения. Каква страна на чудесата! Насядали около голямата маса, отрупана с букети цветя, ние влизахме и излизахме от романите, които четяхме. Като си помисля, се изумявам колко много научихме, без да си даваме сметка. Ако използвам думите на Набоков, трябва да кажа, че ни предстоеше да разберем как обикновената песъчинка от обикновения живот може да се превърне в скъпоценен камък с магията на художествената литература.

3) Онези от нас, които живеят в Ислямска република Иран, веднага разбраха и трагедията и абсурдната жестокост, на която бяхме подложени. Ние също така инстинктивно разпознахме пошлостта - не само у другите, а и у себе си. Това беше една от причините, поради която изкуството и литературата станаха толкова важни в живота ни: те не бяха лукс, а необходимост.

4) Не само реалността, но и художествената литература беше обхваната от това странно обезцветяване в един свят, където цензорът си мери силите с поета в пренареждането и преоформянето на реалността, където ние едновременно откривахме себе си и бяхме плод на нечие чуждо въображение. Живеехме в една култура, която отричаше всякакво достойнство на литературните произведения и им отдаваше значение само когато те се оказваха удобни за нещо очевидно наложително – главно идеология.

5) Когато ти се струва, че всички възможности са ти отнети, е изумително как и най-малката пролука може да се превърне във врата към мечтаната свобода.

6) 
Онези, които съдят, трябва да вземат предвид всички аспекти на отделната личност. Само чрез литературата човек може да влезе в кожата на другия, да разбере неговите различни и противоречиви черти и да не допусне да стане безмилостен. Извън сферата на литературата се разкрива само една страна на индивида. Но ако разберете различните измерения на личността, няма да можете лесно да убивате...

7) 
Колко ли събития се случват в един неочакван и решаващ момент, когато някоя сутрин се събудиш и откриеш, че животът ти е завинаги променен от сили, които са извън твоя контрол?

8) 
Не си бях давала сметка колко много рутината в живота поддържа илюзията за стабилност.

9) 
Казах ѝ, че моят проблем не е толкова в студентите като Гоми, които ненавиждат двусмислието, а в другите, които стават жертва на недвусмисленото отношение на Гоми към тях. „Нали разбираш, имам чувството, че хора като Гоми непрекъснато нападат, защото се страхуват от това, което не разбират. Те казват, не ни е нужен Джеймс, но всъщност искат да кажат страхуваме се от този човек Джеймс той ни слисва, той ни обърква, той ни прави малко несигурни.“

10) 
В лекцията си за Мадам Бовари Набоков твърди, че всички велики романи са велики приказки. „Да не би да искате да кажете - попита Нима, - че както нашият живот, така и въображаем живот е приказка?“ Усмихнах се. Наистина - изглеждаше ми, че понякога нашият живот е по-измислен и от самите измислици.

11) 
Сравнявахме положението си с нашите способности, с това, което бихме могли да имаме, и някак намирахме малко утеха във факта, че съществуваха милиони хора, които бяха по-нещастни от нас. Защо трябва нещастието на другите да ни прави по-щастливи или по-доволни?

12) Спомените имат своя начин да стават независими от реалността, която извикват. Те могат да ни направят по-меки към тези, които са ни наранили дълбоко, или могат да ни накарат да се възмутим от тези, които някога сме приемали и обичали безусловно.

13) 
Да живееш в Ислямската република, е като да правиш секс с мъж, когото ненавиждаш.

14) 
Получаваш странно усещане, когато наближава моментът да напуснеш някое място – му казах аз, - сякаш ще ти липсват не само хората, които обичаш, но ще ти липсва човекът, който си на това място в този момент, защото никога вече няма да бъдеш този човек отново.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!