понеделник, 19 декември 2016 г.

Цитати / ''Залезът на боговете'' - Фридрих Ницше

1) Веднъж завинаги искам да не знам много. — Мъдростта слага граници и на познанието.

2) Човекът ли е божия грешка? Или бог е грешка на човека?

3) Имаш ли своето защо? към живота, ще можеш да понесеш почти всяко как?.

4) Търсих велики хора, а винаги намирах само маймуните на техния идеал.

5) Всякакви присъди над живота, оценки „за“ и „против“ - мисля, че те никога не могат да бъдат верни - имат стойност единствено като симптоми и само като такива, могат да бъдат разглеждани - сами за себе си подобни оценки са чиста глупост.

6) С почтеност и порядъчност не се парадира, просто е неприлично да ги развяваш. Онова, което тепърва трябва да се доказва, не струва.

7) Когато се налага да създадеш от разума тиранин, както направи Сократ, вероятно е не по-малка опасността от това - и нещо друго да създаде тиранина. Затова разумността бе посочена като спасителка - нито Сократ, нито „болните“ можеха да решат дали да бъдат разумни. Това просто бе неотложно, бе абсолютно необходимо, това бе последното средство! Фанатизмът, с който цялата гръцка мисъл се вкопчи в разума, издава нейното бедствено положение. Всичко бе в опасност, остана само един избор: или да пропаднем, или да станем разумни до абсурд.

8) Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата - историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството - нали тя е «народ».

9) Чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи - както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната - те не заблуждават…

10) Съзнанието вижда навсякъде създатели и действие, то вярва на волята като причина изобщо, то вярва на „аза“, на „аза“ като действителност, на „аза“ като субстанция и проектира вярата в субстанцията на „аза“ във всички неща - едва по този начин то сътворява понятието „нещо“… Навсякъде е прието действителността да се разглежда като причина, просто е „подпъхната“ във всички неща - едва от концепцията на „аз“ се отклонява понятието „действителност“… В началото стои съдбовното заблуждение, че волята е нещо, което въздейства - че волята е някаква способност. Днес знаем, че тя е просто една дума…

11) Нищо не е по-чуждо на човека от онзи стремеж към „мир на душата“, това християнско изискване; на нищо не завиждам толкова малко, колкото на моралното добиче, на затлъстялото щастие, което изпитва добрата съвест.

12) Ясно ли е вече колко наивно е да кажеш: „Човекът трябва да бъде такъв и такъв!“ Действителността ни разкрива огромното богатство на видове, буйност, многообразие, разточителна щедрост във формите и промените - а някакъв заблуден моралист крещи насреща й: „Не! Човекът трябва да бъде друг!“ Той, глупакът, дори знае какъв точно трябва да бъде, затова се изписва по стените и вика: Ecce homo! Но даже и когато моралистът се обръща към отделния човек, казвайки му: „Бъди такъв и такъв!“, той не престава да бъде смешен. Всеки отделен индивид е една съдба, един закон повече, още една необходимост за това, което идва и което ще бъде. Заповядвайки му да се промени - това би означавало да изискваш промяна във всичко, и то промяна в посока назад… Наистина имало е и консеквентни моралисти, които са искали да променят хората, да ги направят добродетелни - да ги построят според собствения си образ, - но по този начин те отричат света! Това не е някаква мъничка, невинна глупост! Нито пък е почтен акт в цялата непочтеност! Доколкото раздава присъди от свое име, а не от аспектите, гледищата и позициите на живота, моралът е специфична лъжа и заблуда, към която не трябва да имаме никакво състрадание. Той е дегенерирала идиосинкразия, създала безкрайно много беди! Ние останалите, безнравствениците, напротив - ние сме открили сърцата си за всички видове разбирателство, търпимост и одобрение. Ние не отричаме така лесно; за нас е просто чест да утвърдим. Нашият взор все повече е отправен към онази система, която се нуждае и която ще се възползва от всичко, което е отречено от болния разум на духовенството; към онази система от жизнени закони, която ще извлече привилегия и от най-отрицателните черти на духовника, на добродетелния, на моралиста, и то каква привилегия! Но самите ние, безнравствениците, сме отговорът…

13) Няма по-голяма, по-страшна заблуда от това, да размениш местата на причината и следствието. Това аз наричам истинско загниване на разума. При все това споменатото заблуждение е едно от най-старите в човешката история - а днес то сякаш е „осветено“ в новите си одежди: „религия“, „морал“. Всеки ред, формулиращ религията и морала, влачи със себе си тая заблуда: именно духовниците и моралистите са ония, които предизвикаха загниването на разума.

14) Своите три „вътрешни, неоспорими факти“, в които вярва сляпо, а именно „волята“, „духът“ и „азът“, човекът просто е извлякъл от себе си - понятието „действителност“ той е измъкнал от „аза“, поставил е нещата като съществуващи според своята представа, според собственото „аз“, взето като причина. Чудно ли е, че оттук нататък той винаги и всякога намира в нещата онова, което сам е вложил в тях? Самото „нещо“, нека да повторя, понятието „нещо“ е един рефлекс на вярата в „аза“ като причина…

15) Чувствата, които най-често изпитваме - като нерешителност, напрежение, конфликт във взаимодействието и противоречивостта между отделните органи и особено състоянието на нервната система, - възбуждат подтика ни към причинност: искаме да имаме основание да се чувстваме така или иначе, зле или добре. Никога не ни е достатъчен просто фактът, че се чувстваме зле или добре, ние просто го изоставяме, за да го осъзнаем едва когато сме открили нужната ни мотивировка. В подобни случаи несъзнателно се появява и споменът, който ни връща към предишни подобни състояния и до срасналите се с тях причинни интерпретации, но не и до действителната причина. Наистина вярата ни, че представите, придружаващи процесите в съзнанието, трябва да бъдат причина, се поражда от спомена.

16) Ние сме измислили понятието „цел“, „смисъл“ - а в реалността то не съществува… Ти си необходим, носиш в себе си частица от съдбата, принадлежиш на цялото, просто си в цялото - не съществува нищо, което да насочва твоята действителност, нищо, което да я измерва, сравнява или осъжда - това би означавало да се измерва, сравнява или осъжда цялото… но извън това цяло не съществува нищо!

17) Да се научим да мислим - в нашите училища това отдавна е непознато. В университетите, дори и при истинските учени, логиката започва да отмира като теория, като практика, като занаят.

18) Християнството приема, че човек не знае, не може да знае кое за него е добро и кое - лошо. Човекът вярва в бога, а само бог знае. Християнският морал е заповед.

19) В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен да, т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт - запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова суетност, типична за вида. Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е очовечил света - това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота.

20) Но великите хора биват винаги погрешно разбирани, измервани с жалката перспектива на обществената полезност.

21) Стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг не би обяснил в цяла книга…

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Няма коментари:

Публикуване на коментар