неделя, 23 октомври 2011 г.

Харесвам...


Харесвам непрозрачните мъже... 
Ония, дето трудно се предвиждат... 
Мъжете със стоманено лице... 
С сърце, което девет порти крият... 
Мъжете-войни, с поглед на орли... 
С черти сурови, в битки закалени... 
И на самотен остров със сто жени, 
на своята, през зъби, да са верни... 
По- грубите, по-дивите мъже... 
не фини, нежни със обноски светски.. . 
А тия, що брадата им боде... 
С ръце - въжета плели, а не плетки... 
Харесвам непрозрачните мъже... 
С характер на приспани урагани.

петък, 23 септември 2011 г.

Истинската история на Снейп и Лили

Не, Роулинг не ви е излъгала в книгата.
Историята, която тя е разказала за Снейп и Лили е напълно истинска. За нея. За мен не е. Аз си имам друга история, която се завъртя в главата ми още щом прочетох 'истината'.
Нека започнем от началото.


Хари потапя глава в мислоема.
Вижда майка си. Далечна, крехко млада, леко сива, но безкрайно щастлива. Седи на стара люлка, скърцаща и отронваща прашинки ръжда при всяко движение. Някъде далеч под светлините на лампите се вижда висока, леко прегърбена фигура, крачеща с бързи крачки. Всичко около тях спи, а мъглата ги е обрагила внушавайки, че те са просто сън. Момчето подава роза. Червена, ухаеща на нежност. Двамата тръгват някъде.
Хари стисна главата си, защото люлката се завъртя, мъглата се вдигна, очите му просълзиха и изведнъж той осъзна, че се намира в празна стая. Огледа се. Нищо не му беше познато. След секунди в стаята нахлу разплаканото момиче. Големи сълзи се стичаха по бузите. Тя се метна на леглото, зарови глава във възглавниците и зарида. След още няколко секунди в стаята влезе прегърбената фигура. Стоеше неподвижно, гледаше изплашено малката фигурка в леглото и непрекъснато оправяше косата си.
Хари затвори очи, готов да падне на коленете си всеки момент. Секунди по-късно се стресна от ядосан вик. Отвори очи и се намери лице срещу лице с момчето. На масата до тях стоеше пощенски плик. Хари се изправи и отиде до масичката. Зачете краткото писмо, захвърлено непрежно в страни.
"Скъпи Сивиръс,
Искам да ти съобщя радостната новина, че ще се женя. Джеймс ми предложи вчера.
Моля те, радвай се за мен. И двамата знаехме, че нямаме бъдеще заедно. Оценявам моментите ни заедно, оценявам нежността и вниманието, което отделяш за мен. Винаги ще си приятелят, който обичам най-много, винаги ще си ми ценен.
Обичам те, Сивиръс, помни го. Знам, че и ти ме обичаш, надявам се си готов да запазиш тайната, която ти поверих.
Вечно твоя - Лили"
В моментът, в който Хари откъсна объркания си поглед от листа, погледа ми отново се замъгли.
Отново беше в същата стая. Прегърбеното момче беше видимо пораснало, възмажало, но все още тъжно. Хари погледна, че на масата отново има пощенски плик и писмо до него.
"Скъпи Сивиръс,
Благодаря ти от цялото си сърце за последното писмо, което ми написа. Наистина бременноста ми протече гладко, раждането беше лесно. Джеймс беше до мен през цялото време.
Роди се момче, Сивиръс. Малък е, а е ужасно красив. Кръстихме го Хари. Хари Джеймс Потър. Ден след раждането му получихме писмото, в което потвърдиха, че момчето ми е вече записано в училището. Толкова се радвам, Сивиръс. Толкова се радвам.
Вечно твоя - Лили Потър"
Белегът на Хари започна да гори, той нервно го разтри, премятайки се през мъглата, докато накрая болката намаля, а краката му силно се удариха в паркета. До ушите му достигна нежна мелодия, която беше сигурен, че е чувал и преди. Огледа се нервно и забеляза едно малко момченце да се взира през него от креватчето си до прозореца. Хари видя себе си, облечен в сини дрешки, държащ се за таблата на леглото и нервно гледащ към вратата. Хари се приближи до това малко човече и го огледа. Имаше големи и кръгли очи, крачетата му бяха пухкави и още по бебешки изкривени, а от устата му се показваха две зъбчета, наскоро появили се. Хари се стресна от прегълтането, което чу. Обърна се светкавично и видя, че до вратата стои Снейп. Момчето не го беше забелязало до сега. Снейп държеше малка порцеланова чашка, от която се носеше приятният ароман на билков чай. Взираше се в детето, което все още стоеше в креватчето си и с не по-малко любопитство го наблюдаваше.
След секунди Хари видя майка си, която бързаше по коридора. Тя влезе в стаята и хвърли топъл поглед към детето. Хари стоеше точно пред креватчето и за секунда помисли, че майка му го вижда. Сърцето му започна да бие по-силно и малки капчици пот се стекоха по лицето му.
- Сивиръс, вярно ли е? - в очите на жената се четеше нещо по-силно от тревога.
-  Да. - Снейп гледаше чашата си.
- Сивиръс... - в очите на Лили се появиха сълзи, които без предупреждение се стекоха по бузите й.
- Дай ми Хари, Лили. Има време, дай ми го.
- Не. Не мога. Хари е мой син. Джеймс... какво ще кажа на Джеймс? Не мога, просто не мога.
- Ела и ти. Има време, Лили. Помисли за Хари.
- Сивиръс... той ще ни намери. Не става. Аз... аз... Джеймс и Хари... не знам.
Хари видя как майка му зарида по-силно и се строполи на най-близкият стол, който се намираше на сантиметри от креватчето на детето. Малкият Хари вече беше седнал и объркано гледаше ту към майка си, чиито сълзи капеха направо на пода, ту към мъжът в черно, който продължаваше да гледа чашата си.
- Той ще убие Джеймс. - прошепна Лили сякаш на себе си.
В същият момент входната врата се отвори.
- Лил, прибрах се. - провикна се мъжки глас някъде от долния етаж. Хари беше сигурен, че това е гласът на баща му. Малкият Хари беше на същото мнение. Чувайки гласът на баща си, той отново се изправи на крачетата си и започна радостно да пищи с ръце протегнати към вратата.
Хари забърза да излезе от стаята и да зърне баща си, но още не беше направи първата крачка, когато се чу силен звук от счупване. Лили веднага скочи и тръгна към вратата, но Снейп я хвана за ръката.
- Лили, идвайте с мен. Няма да позволя да умрете. Тръгвай, аз ще взема Хари.
- Сивиръс, НЕ. - изпищя Лили - Ако ме обичаш или ако някога си ме обичал, остави ни. Върви си, Сивиръс. Не искам и ти да пострадаш. Аз мога да защитя Хари. Той е мой син. Тръгвай.
Още не беше изрекла последните си думи, когато зелена светлина облъчи цялата стая. Лили вдигна малкият Хари и го прегърна, закривайки го с тялото си. Снейп се опита да вземе детето.
- Лили, той е И мой син. Аз също мога да се грижа за него. Пусни го.
Снейп също не успя да довърши, защото зелен лъч светлина обгърна Лили. Чу се силен писък и  малкият Хари се изтърколи обратно в леглото си. Пепелта покриваше очите на Снейп, а самият той беше отхвръкнал в ъгъла на стаята. Качулатата фигура гледаше право в леглото. Не забелязваше, че има още един човек в стаята.
Когато Снейп успя да отвори очите си, нов лъч зелена светлина изпълни стаята. Чу се тъп удар, след това силна гръмотевица.
Хари стоеше в прашното помещение, сърцето му почти беше излязло от гръдния му кош. Опитваше се с поглед да намери Лили и малкият Хари. Единственото, което виждаше бяха счупени предмети, много прах във въздуха и прегърбената фигура, която вече се беше надвесила над детското креватче.
Снейп вдигна на ръце малкото дете, което сега пищеше почти истерично и риташе с крака. От челото на детето капеха малки капчици кръв. Снейп излезе пред къщата с малкото дете на ръце. Хари вървеше плътно зад тях.
Снейп постави детето далеч от постройката, която беше обгърната в прах и пепел.
- Прости ми малък Хари. - прошепна мъжът в ухото на детето, след което го целуна по челото. Кръвта на детето и сълзите на мъжът се сляха.
Всичко се завъртя отново. Хари бързаше напред да стигне до прегърбената фигура, която се отдалечаваше. Колкото повече бързаше, толкова по-силно нещо го дърпаше назад. Накрая Хари падна на колене и затвори очи. Когато ги отвори се намираше в кабинета на Дъмбълдор. Беше легнал на земята и очите му бяха замъглени от сълзите, които се стичаха без позволение.

събота, 20 август 2011 г.

Never leave me alone...

Never leave me alone...
I'm sweet and I'm good. I always do everything I should.
Never leave me alone...
The world can be kind but also cold. I'm so very young.
I depend on you to show me how to be brave, how to be strong...
... and just to survive from today to tomorrow.
But with you to guide me I'm not afraid!
Never leave me alone...
Just show me the way and I'll be alright,
YES, I'll be okay ! <3














И все пак нявга ще се срещнем,
 
и все тъй мило ще се поздравим, 
дали сърцето радостно ще трепне 
или остра болка ще се появи? 
Това не знам, но в погледа ми свиден, 
ще се открият две слова, 
които пиша в този ред последен: 
"Обичах те, но ти така не ме разбра!" 
И все пак нещо трябва да остане, 
дори това да бъде пепелта, 
защото всичко силно и голямо 
оставя някаква следа!

петък, 19 август 2011 г.

Из архивите *Моят роден край* - фотоконкурс (2003)

Желанито да снимате е крехко растение, което трябва постоянно да поддържате с четене на фотографски книги, гледане на изложби и снимачен опит.
С книгите ще опознаете същността на фотографията, техническата й природа и нейната история. Общуването с живописта, киното и другите сродни изкуства ще събуди въображението и ще задълбочи интереса ви към възможностите на фотографията. Снимането, разбира се, ще ви помогне най-много. То изисква да сте наблюдателни, да имате свой поглед и бързи реакции.
Ще ви предложа няколко фотографски похвата, които ще внесат по-голямо разнообразие във вашите снимки по темата.
1. Разходете се из квартала, градинката, улицата. Когато сте с фотоапарат в ръце и искате да снимате, започват да ви правят впечатление обекти, на които иначе не бихте обърнали внимание. Изберете сюжет с няколко елемента и ги подредете в рамкъте на кадъра, така че равномерно да го запълват и да не пречат. Това упражнение правете при различно осветление (сутрешно, обедно, слънчево, облачно). Така изучавайте едновременно законите на композицията и характера на светлината.
2. Изберете ярък цвят да преобладава в снимката. Сюжетът може да е незначителен и маловажен, но цветът влияе на цялостното впечатление, оживява и внася настроение в образа.
3. Снимайте движещи се обекти дори без да знаете какво точно ще се получи. Постепенно научавайте как се снима движение. Неочакваните резултати обаче винаги приятно ще ви съпровождат.
4. Ако сте нащрек, можете да "хванете" някой минувач на фона на вашия дом. Наоколо е пълно със случайности, които очакват бързата ви реакция.
5. Може и съвсем статична ситуация да бъде интересна, стига да носи очарованието на обекта, пък бил той и най-обикновена къща с магаре отпред.
6. Опитайте да направите снимка, в която да има преден и заден план. Нека ваш приятел да застане с лице съвсем близо до апарата, който е насочен към друг обект. Лицето няма да бъде на  фокус, но това не е недостатък. Този тип фотография има големи възможности, ако искате да направите нещо съвсем уникално и авторско.

- Николай Трейман

петък, 15 април 2011 г.

Писмо до Жералдин

Мое момиче,
      Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми.  Той е тук - на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.
                Аз съм твоят баща, Жералдин!
                Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето... А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?”
                Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.
Иди! Иди и там! Но се връщай на земята!  И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин... Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал... А тя също е интересна... Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после ... събираше милостиня...Това е моята приказка!
Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.
По-добре да говорим за теб!След твоето име , Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!
В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена... И ако е бремемнна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!”  Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!... Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък  на прожекторите  на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на  Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена...Аз ще умра, но ти ще живееш...  Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи...  Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат... Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!
И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга  да ти говори за това...
Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист...
Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.
Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният  човек, който става поданик на острова  на голите!...
Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това  писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.
Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.
Целувам те: Чарли