сряда, 30 декември 2015 г.

Цитати / ''Мъглата'' - Стивън Кинг

1) Разказът е съвсем друго нещо - разказът е като бърза целувка от непознат в мрака. Разбира се това не е като любовна история или брак, но целувките могат да са сладки, а краткостта им само увеличава тяхната привлекателност.

2) Ужасите на инквизицията са нищо в сравнение със съдбата, която въображението може да начертае за любимите ти хора.

3) Били е умно момче, но няма чувство за хумор. За него всичко е сериозна работа. Надявам се, че с времето ще разбере, че това е опасен подход.

4) Когато разумът е безпомощен, веригите на човешкото съзнание се претоварват. Жичките се нагряват и почервеняват. Халюцинациите стават реалност: живачната локва на мястото, където перспективата създава впечатлението, че две паралелни линии се пресичат, се оказва на наистина там. Мъртвите вървят и говорят. Розата започва да пее..

5) Има някои неща, които съзнанието ни отказва да приеме. Има неща като тъмнина и ужас - така както съм сигурен, че има такива красиви неща, - които просто не могат да минат през тясната врата на човешките възприятия.

6) Да изчезнеш, не е като да умреш. Не е като да клъцнеш нещо със сатър, повече прилича на нещо изтичащо в канала така бавно, че не се усеща, че е изчезнало, дълго след като вече го няма.

7) Твоето съзнание е най-добрият ти приятел. То може да те забавлява, когато няма какво да четеш, когато няма какво да правиш. То може да се обърне срещу теб, ако не го захранваш прекалено дълго. Може да се обърне срещу теб, което означава да се обърне срещу себе си, да се осверепи, може би дори да се самоунищожи в един немислим акт на автоканибализъм.

8) Видях десетки хора, от които бе останала само обвивката, проядени от алкохол и наркотици. Там хората нямаха имена и изобщо не използваха имена. Когато един човек падне на дъното с прояден от алкохола черен дроб, когато носът му е станал рана от непрекъснатото смъркане на кокаин и поташ, когато пръстите му са се скапали от студа, а зъбите му са прогнили до черни корени - такъв човек не се нуждае от име.

9) Не бяхме говорили, докато чакахме, но сякаш си бяхме казали много неща. Няма да ви разправям ала-бала за свръхсетивните възприятия и други такива, но вие знаете за какво става въпрос. Сигурно сами сте го усещали с някого, с когото сте много близки. Не е нужно да разговарят. Комуникацията се измества в нов, високочестотен обхват. Не се познавахме. Знаех само малкото й има и като си помисля сега, май никога не й казах своето. Но комуникирахме.

10) Рано или късно един въпрос възниква пред всеки лекар: Колко страдание може да понесе пациентът? И той забиваше показалката в картата на човешкото тяло и сочеше дроба, бъбреците, сърцето, далака, вътрешностите. В основата си господа, отговорът е винаги друг въпрос: До каква степен пациентът иска да оцелее?

11) В тъмнината мислите циркулираха лесно, независимо за какво се опитваше да мисли човек - за цветя, за Исус или за бейзбол или за златния медалист на 440 от Олимпийските игри - някак все стигаше до формата на сенките с острите нокти и немигащите очи.

12) Част от нас изпитва много силно привличането на лудостта. Всеки, който поглеждал надолу от висока сграда, е изпитвал  слаб, болезнен подтик да скочи. И всеки, който е доближавал зареден пистолет до главата си...
- О, недей! - каза жената на писателя. - Моля те.
- Добре. - отвърна редакторът. - Моето схващане е такова: дори най-уравновесената личност е свързана със своята нормалност чрез хлъзгаво въже. Наистина вярвам в това. Веригите на рационалността са неумело вградени в човешкото същество.

13) Има неща, които никога не могат да се разкажат, както има неща, които не са точно тайни, но за тях не се говори.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

сряда, 9 декември 2015 г.

"Истории от 4х100 без шопска салата" - Андрея Илиев

Във фейсбук споделих цитат от книгата, който ми направи силно впечатление и остана единствената част от този сборник разкази, която ще запомня.
По-голямата част от историите ми бяха трудни за четене, затова ми отне и толкова много време да завърша тази иначе тънка книжка. Изказът на разказвачите ми беше непонятен и чужд и спъването във всяка втора дума, може би, ми попречи да разбера и хумора в голяма част от историите. Имам усещането, че това неразбиране започна към средата и се задържа до края.
Въпреки негативите, книгата носи едно топло, българско усещане. Почти същото, което носят и приключенията на Бай Ганьо. Защото четейки, се усеща едно познаване на героите и разбиране на техните постъпки и мотиви. В тях всеки може да разпознае приятелите и роднините си, които са прекарали живота си в България и могат много да разкажат за нея и за младините си, прекарани тук. Книгата е пълна със случки, които всички ние сме чували или от дядовците, или от чичовците си... и то винаги разказани около масата.
Споделям една история, чийто прочит неминуемо ще накара всеки читател да се усмихне:

''Пет-шест бабички и още толкова дядковци в сини дочени дрехи празнуваха
„златната” сватба на дядо Кец и баба Василца. Впрочем празнуваха е неточна дума –
всъщност мъжете вече клюмаха разногледи, а женската половина триеха
зачервените си очи и скимтяха по загубените си преди десет или двайсет години
половинки.
След всяко изтърване на главата си дядо Кец се стряскаше и извикваше:
– Куно ма, Куно!...
Баба Василца ту наместваше някой изсухлен синьодрешковец на стола му, ту
прихлипваше с някоя от дружките си.
– Куно ма, Куно... След толкова години и пред акраните искам...
– Ракията свърши. И мастика няма – бързо обясни тя.
– Не, ма. Един грях искам да си призная.
– Грях ли? – настръхна баба Василца.
– Да... Помниш ли като са взехме...
– Ох, Василе, как да не помня! – изпъшка тя, обвеяна от сладостни спомени.
– Ти се връщаше от чешмата...
– А ти идеше да ме срещнеш от долната махала...
– Да те срещна... Дрън-дрън-ярина! – изсумтя дядо Кец. – Магарето се бе скъсало,
него гонех.
– Василе, не думай!
– Тъй беше, ох, тъй беше... Аз извиках: „Стой!”... Магарето не спря, спря ти... И на,
златна сватба... Ех, живот...
– Василе! – каза зловещо баба Куна.
Приятелките ѝ млъкнаха. Няколко от заспалите акрани се събудиха стреснати и
извикаха бодро наздраве...''

Like "Книжен плъх'' on facebook!