сряда, 9 декември 2015 г.

"Истории от 4х100 без шопска салата" - Андрея Илиев

Във фейсбук споделих цитат от книгата, който ми направи силно впечатление и остана единствената част от този сборник разкази, която ще запомня.
По-голямата част от историите ми бяха трудни за четене, затова ми отне и толкова много време да завърша тази иначе тънка книжка. Изказът на разказвачите ми беше непонятен и чужд и спъването във всяка втора дума, може би, ми попречи да разбера и хумора в голяма част от историите. Имам усещането, че това неразбиране започна към средата и се задържа до края.
Въпреки негативите, книгата носи едно топло, българско усещане. Почти същото, което носят и приключенията на Бай Ганьо. Защото четейки, се усеща едно познаване на героите и разбиране на техните постъпки и мотиви. В тях всеки може да разпознае приятелите и роднините си, които са прекарали живота си в България и могат много да разкажат за нея и за младините си, прекарани тук. Книгата е пълна със случки, които всички ние сме чували или от дядовците, или от чичовците си... и то винаги разказани около масата.
Споделям една история, чийто прочит неминуемо ще накара всеки читател да се усмихне:

''Пет-шест бабички и още толкова дядковци в сини дочени дрехи празнуваха
„златната” сватба на дядо Кец и баба Василца. Впрочем празнуваха е неточна дума –
всъщност мъжете вече клюмаха разногледи, а женската половина триеха
зачервените си очи и скимтяха по загубените си преди десет или двайсет години
половинки.
След всяко изтърване на главата си дядо Кец се стряскаше и извикваше:
– Куно ма, Куно!...
Баба Василца ту наместваше някой изсухлен синьодрешковец на стола му, ту
прихлипваше с някоя от дружките си.
– Куно ма, Куно... След толкова години и пред акраните искам...
– Ракията свърши. И мастика няма – бързо обясни тя.
– Не, ма. Един грях искам да си призная.
– Грях ли? – настръхна баба Василца.
– Да... Помниш ли като са взехме...
– Ох, Василе, как да не помня! – изпъшка тя, обвеяна от сладостни спомени.
– Ти се връщаше от чешмата...
– А ти идеше да ме срещнеш от долната махала...
– Да те срещна... Дрън-дрън-ярина! – изсумтя дядо Кец. – Магарето се бе скъсало,
него гонех.
– Василе, не думай!
– Тъй беше, ох, тъй беше... Аз извиках: „Стой!”... Магарето не спря, спря ти... И на,
златна сватба... Ех, живот...
– Василе! – каза зловещо баба Куна.
Приятелките ѝ млъкнаха. Няколко от заспалите акрани се събудиха стреснати и
извикаха бодро наздраве...''

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Няма коментари:

Публикуване на коментар