четвъртък, 26 септември 2013 г.

С влизането в един сайт, това съобщение веднага се появи на монитора. Още преди да прочета написаното, през главата ми гръмна следния въпрос: ,,Каква грешка пък сега?! Какъв е проблемът?!" В следващата секунда вече бях прочела съобщението, което ми подейства малко като удар с мокър парцал. Веднага се сетих за книгата, която чета в момента и как винаги очакваме първо най-лошото, никога не очакваме нещо хубаво да се случи изненадващо. Правим това на подсъзнателно ниво, с което сякаш сами си навличаме всякакви неприятности. И в книгата, а и аз си задавам този въпрос... Как ще се промени животът ни, ако започнем да очакваме повече и по-често хубави неща? Ако поне за 1 час на ден мислим позитивно. Да си изградим навик, режим... Предлагам на всички четящи, когато тръгнат за работа, училище, разходка, до магазина или пък където и да било, да отделят това си време за пръскане на позитивизъм. Ако срещнете някое бездомно куче примерно, усмихнете му се и мислено му пожелайте да намери кокал или стопанин.
Няма лошо да слагаме розови очила или пък очила с всички цветове на дъгата от време на време.
Трябва по-често да имаме reminder, особено когато всичко ни изглежда така, сякаш няма изход, сякаш някой е зазидал изхода от тунела. Взимайте една бормашина (препоръчвам тази, с която съседа си служи всяка сутрин) и тръгвайте с нея напред през живота. : ))

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

четвъртък, 19 септември 2013 г.

Цитати / ,,Осъдени души'' - Димитър Димов

1) Те говориха за чичовците и лелите, които също не бяха малко, а после, както се случва често между роднини, се поотегчиха донякъде един от друг.

2) И двамата - всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене - се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст. Пред нея стоеше лудницата, а пред Луис - затвор.

3) Понякога Луис се гордееше със съзнанието, че животът бе изтискал от сърцето му всякаква сантименталност. Понякога той изпитваше мрачно доволство от своето безстрастие пред най-ужасни драми. Но като разсъждаваше така, той не съзнаваше или съзнаваше едва по-късно, че в такива моменти влагаше, без да иска, неизкоренимата и театрална поза на идалго, тъпото заинатяване на своя аристократичен атавизъм, който противоречеше на разума и се отказваше да разбере живота и който потискаше човешкия порив на съчувствието.

4) - Ти често идваш тук - обясни тя. - Виждала съм те няколко пъти. Човек може да те запомни лесно.
- Това е цяло нещастие.
- Защо?
- Защото и полицията ме запомня лесно.
- Сега боиш ли се? - попита тя насмешливо.
- Не.
- Ще съжалявам, ако сега те уловят.
- Аз още повече.

5) - Отегчаваш ме с гордостта си.
- Това е единственото, което ми остава.
- Пази го пред другите.
- Защо не и пред теб?
- Защото и двамата сме еднакво пропаднали.

6) - Човек би казал, че се срамуваме от произхода си, което не е вярно. Срамуваме се само от себе си.

7) И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо.

8) Колко странна бе тая прилика между характера на човека и природата в Испания!

9) Двете жени се разделиха. Едната - млада и цъфтяща - отиваше с автомобила си към луксозния хотел, другата - стара и сбръчкана като маймуна - се връщаше с магаре в първобитната пещера. Едната изгаряше в пароксизма на неутолените си желания, другата, угаснала, отиваше да пее псалми. Коя бе по-разумна? Или и двете бяха еднакво оглупели, еднакво побъркани от света, към който принадлежаха?

10) Да, сигурно имаше изцерителна сила, някакво страшно щастие в тази лудост!

11) Ако всяка фибра на тялото й, всяко движение на мисълта й се стремяха към Ередиа, ако това чувство, което изпитваше към него, можеше да се нарече възвишено, какво бе направила тя, за да спечели сърцето му? Нищо, съвсем нищо!... Тя искаше да сграбчи сърцето това сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха узрелитя плод на дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита. Преследвайки Ередиа, тя не се питаше ни най-малко какво щеше да предизвика любовта й в сърцето му, защото беше свикнала да мисли само за себе си. Тя си въобразяваше, че само трябваше да отиде в Пеня Ронда и да протегне ръката си, за да го улови, след като предварително с цинична откровеност му бе признала любовта си, сякаш за да спести една празно отиване. Той сигурно си мислеше тъй и така всъщност се бе развило всичко, при все че Фани не можа в момента да го съзнае и предотврати. Ах, ето защо тя го изпълваше с отвращение.

12) Мир!... Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа?

13) - Виждам страдание, сеньор! - каза йезуитът.
- Значи страданието има цел?
- Положително.
- Каква е тази цел?
- Изкуплението!... След всяка понесена болка вие ставате една степен морално по-съвършени.

14) И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света - лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко.

15) Изведнъж тя забеляза, че двамата бяха вкопчили ръцете си конвулсивно един в друг. Колко дълбоко в тоя момент на нужда и слабост дори у тях, полублагородниците, индивидуалистите, лентяите и паразитите на обществото, които от снобизъм презираха еднакво и благородниците, и плебеи, колко дълбоко у тях, проядене от червея на егоизма и мизантропията, се проявяваше нуждата от човешка солидарност!...

16) - Има ли смисъл това дежурство?
- Никакъв!... - каза той. - Освен морален.
- Оставете морала настрана!... Най-отвратителното е да вършиш безсмислица и да се чувстваш морален.

17) - Като всеки лъжец, аз съм слаб, подъл и страхлив.
- Вие сте само нещастен... Подлеците не признават грешките си.

18) - Други ще му останат верни! - саркастично забеляза Доминго.
- Кой?
- Вие, разбира се.
- Та аз го мразя!
- Въображение на влюбена жена.

19) - Слушайте, братко...
- Не ме наричайте братко.
- Тогава слушай, идиот!

20) Ти търсиш безогледно само удоволствия, само наслади... Затова хукна подир Ередиа, затова сега пушиш тъй невъзмутимо пред пресния труп на един мъртвец, на един приятел, който те обичаше. Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена свикнали да дължим на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш.

21) - Сполучих, напълно!... - каза тя със смях.
- Не сполучихте, но отмъстихте.
- Радвам се, ако е така.
- Зная!... Защото ви липсват други радости.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

сряда, 11 септември 2013 г.

Първият път...

Махнете мазните усмивки от лицето! Не е каквото си помислихе, когато прочетохте заглавието...
Днес за пръв път дарих кръв и изпитвам нужда да разкажа за това ,,приключение''.
Отидохме рано, още преди първото кафе. Понеже в града няма кръвен център, за това трябваше да изчакаме кола от съседен град, която идва тук всяка седмица в сряда. Още щом приближихме лабораторията, в която се взима кръв, ми направи впечатление, че има много хора. Бях чела и чула, че кръводарителите са малко в България, за това се изненадах, когато видях над 15-20 човека, чакащи отпред. Впечатление ми направи най-вече това, че 95% от тях бяха от ромски произход, стоящи някак в страни. Докато чакахме докторите, един от тези ромски групи дойде при мен и попита дали не искам да купя кръв. В първият момент се обърках, защото не приемам кръвта като нещо, което става за покупко-продажби. Отказах му и той се върна, мятайки пренебрежително ядосани погледи към мен.
Колата с докторите дойде, те слязоха носейки хладилни чанти и няколко кашона, чието съдържание не видях. Влязоха в лабораторията, а ние останахме да чакаме отвън.
Стоейки пред вратата, невъзможно беше да не се завърже разговор с останалите, които също чакаха своя ред. Нямаше нито един ,,доброволец,, т.е. някой, който да е дошъл без причина, воден само от желанието да помогне на някой. Едно семейство разказа историята си, която ги е довела тук и сега. История, чиято драма се състоеше най-вече заради компетентността на българските лекари и организацията им. Друг мъж беше довел 4 ромски събратя, от които щеше да купи кръв. Разказа ни историята си. Утре ще бъде приет в болница и му трябват 4 банки кръв. Един от ромите/циганите разбра, че е възможно да се вземат повече от 250г. кръв и вдигна цената. Човекът, явно събирал последните си пари за тази кръв, остана изненадан и обезкуражен от това явно нахалство. Каза, че няма повече пари. И без това им беше приготвил достатъчно, колкото за една банка кръв. След кратко обсъждане той се отказа и си тръгна, махвайки ни с ръка. Сърцето ми се беше свило при тази гледка. Ако самата аз не бях там, за да даря за определен човек, с удоволствие бих дала кръвта си на този мъж, без да искам и една стотинка от него.
След известно време, дойде и нашият ред. Влязох в помещение, в което имаше две маси, три стола, като единият беше зает от медицинска сестра. На масата пред нея имаше медицински джунджурийки, които дори не знам как да опиша. Тя ми взе кръв от пръста. Първите няколко капки капна в шише със синя течност. Имаше отделни шишета за мъже и жени. Видях как капката се заизвива като мъгла, след това някак се прибра в по-ясна кръгла форма, сякаш малко потъмня и падна на дъното, оставайки във формата на копче, без да се разтваря в течността. Следейки капката, сестрата каза, че хемоглобинът ми е добре. Капката трябвало да падне до 30 секунди. Ако не падне, значи човек има проблем. Моята падна за има-няма 5-6. Останалите няколко капки разпредели в нещо, което ми заприлича на палитра за водни бои. Имаше 12 или може би бяха 9 гнезденца, в които до кръвта капна друга течност. Имаше синя, прозрачна и жълта течност. Лаборантката разбъркваше цветните капки с кръвта, оставяше няколко секунди и след това веднага определеше коя кръвна група е панциентът. С изненада открих, че аз съм една от най-рядко срещаните. Докторът, който междувременно беше дошъл да измери кръвното, се зардва, че ще даря такава рядко срещана кръв. Докато той измерваше кръвното ми, сестрата попълни лист, с който трябваше да вляза в друго помещение, в което ще се проведе кръводаряването. Около 5 пъти ме попитаха дали съм закусила, което е много важно. След като се установи, че всичко ми е наред, седнах и закачах да се освободи легло в съседната стая.
След не повече от 10 минути влязох и се настаних на свободното легло, като преди това дадох листа на сестрата, която седеше на масичка зад леглата. Друга сестра стегна ръката ми над лакътя и ме накара да стискам и отпускам юмрук, докато напипа вените ми. Аз ясно ги виждах, но тя явно не обръщаше внимание на видимите, защото изнамери друга, която беше малко встрани от видимите за мен. Накара ме да обърна ръката си и да стисна юмрук. Усетих как иглата мина през кожата и влезе във вената. В следващите секинди усещах как кръвта ми се изтласква в плика, който беше прикачен към тръбичката, по която минаваше кръвта и беше оставен на малък кантар до леглото. Няколко секунди, може би минута усещах интересна болка във вената. Интересна, защото никога преди не ми бяха взимали кръв от вената и нямах никаква идея какво е чувството. Усещах цялата си ръка как тупти и изтласква кръв. Сестрата ми беше дала гумена топка, която да стискам от време на време. Стиснах я точно два пъти. Усетих, че при стискането ме боли, за това просто си я премятах в ръката. За да бъда изцяло честна, трябва да спомена, че се изненадах от дебелината на иглата. Своята ръка не успях да видя, но на съседното легло видях каква дебела игра беше вкарана във вената.
Сестрата беше миловидна, възпълничка и внимателна. Питаше ме от време на време как се чувствам, всичко наред ли е. След малко дойде и докторът, който беше измерил кръвното ми. Застана до леглото и се загледа в ръката ми. Заговорихме се, той също ме попита дали всичко а наред, как се чувствам, страх ли ме е. За не знам кой път потвърдих, че всичко е наред, няма от какво да ме е страх, не се притеснявам, само ми е интересно, защото ми е за първи път. Докторът и сестрите видяха, че съм по-ведра от останалите им пациенти, затова често идваха при мен да си говорим. Докторът дори ме щипна по носа, когато след като извадиха иглата от мен, бях готова да скоча от леглото и да си ходя. Той сам стегна ръката ми с бинт и ми каза да полежа още малко. За жалост не видях колко кръв ми взеха, но това е без значение. Той напипа пулса ми, усмихна се и излезе. След по-малко от минута сестрата ми каза първо да седна в леглото и ако не ми причернее или ми се завие свят, да ставам. Седнах, а тя умишлено ме попита къде уча, какво уча... Докато й отговарях, реших, че нищо ми няма, за това станах и тръгнах към вратата. Втората сестра, която седеше на масичката зад леглата, ме повика обратно и ми даде талон за 8 лева, които мога да изхарча в определен магазин. Казаха ми да си купя нещо калорично и да пия повече течности през деня, като препоръчаха безалкохолно. Подметнах, че демек ми препоръчват да изхарча 8лв. за вредни храни и напитки, те се засмяха и ме изпратиха усмихнати. Енергично излязох от стаята, помахах на доктора отвън и на лаборантката, които очевидно не бяха свикнали пациент да се държи учтиво и да е толкова енергичен, за това приятно изненадани отвърнаха на поздрава и те като сестрите, ме изпратиха с усмивка. (Сестрите споделиха, че преди мен едно от момчетата треперело, вдигнало кръвно, не могли да му хванат ръката и т.н. и т.н.)
Излизайки от лабораторията, видях чакащите отвън, чиито имена не знам, но щом ме видяха, веднага се запътиха към мен, огледаха бинтованата ми ръка и попитаха как се чувствам. Успокоих ги, че всичко е наред, самото кръводаряване не отнема повече от 5-6 минути, не е болка за умиране и пожелавайки им успех си тръгнах.
Ромската компания, чакаща да продаде кръвта си, ме изгледа по начин, който не ми хареса, но това ми беше последна грижа.
От болницата отидох право в магазина и похарчих парите от талона за всякакви калорични глезотии. Чувствам се добре, мястото от убождането на иглата вече не ме боли (освен когато натоварвам по някакъв начин ръката) и съм 100% сигурна, че това няма да ми е последен път, в който дарявам кръв.
Живот и здраве, всичко да се оправи, ще дарявам поне по 2 пъти на година. С удоволствие бих помагала и на хора, които са готови да платят на някой ром/циганин. Както вече споменах, не бих взела една стотинка от такива хора. Добро се прави без заплащане и е ужасно тъжно, че всеки дарява кръв само при необходимост.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

вторник, 10 септември 2013 г.

Цитати / ,,Хари Потър и Орденът на феникса" - Дж. К. Роулинг

1) - Защо се навърташ под нашия прозорец, а?
- Точно така, Петуния! Какво търсеше под нашия прозорец, момче?
- Слушах новините - призна си Хари.
Леля му и вуйчо му се спогледаха възмутено.
- Слушал новините, моля ти се! Пак ли, бе?
- Ами те се сменят всеки ден - отвърна Хари.

2) - Нали вече ти обясних, изсмукват цялото щастие от теб - отвърна момчето - и ако им падне, те целуват…
- Целуват те ли? - облещи се вуйчото. - Как така те целуват?
- Така му се казва, когато ти изсмукват душата през устата.
 Леля Петуния изписка.
- Душата ли? Ама нали не са му я изсмукали… нали той още си има…
Тя сграбчи Дъдли за раменете и го разтресе, все едно да провери дали може да чуе как душата му дрънка вътре.

3) - Не ти решаваш кое е добро за Хари! - сопна се госпожа Уизли. Изражението върху обикновено добродушното й лице беше страшничко. - Нали не си забравил какво каза Дъмбълдор?
- Кое по-точно? - попита Сириус вежливо, но все пак личеше, че е готов за схватка.
- Че не бива да му съобщаваме повече, отколкото е нужно да знае  - натърти госпожа Уизли на последните думи.
Рон, Хърмаяни, Фред и Джордж въртяха глави ту към Сириус, ту към госпожа Уизли, все едно следят оспорвана среща по тенис.

4) - Точно там! - намеси се и Джордж. - Нали именно в училището беше скрил Философския камък!
- Да де, но оръжието сигурно е много по-голямо от камъка, помисли сам! - рече Рон.
- Не е задължително - възрази Фред.
- Да, размерът не е залог за мощ - отбеляза Джордж. - Вижте Джини!
- Какво искаш да кажеш? - учуди се Хари.
- Май никога не ти е прилагала едно от своите проклятия за летящи сополи!

5) Доброто първо впечатление понякога прави чудеса.

6) - Това означава, че Дъмбълдор е намерил нов преподавател по защита срещу Черните изкуства - отбеляза Джордж.
- Крайно време беше - допълни близнакът му.
- Какво искаш да кажеш? - попита Хари и скочи долу при тях.
- Преди няколко седмици подслушахме с разтегателните уши един разговор на нашите - обясни Фред —- и подразбрахме, че Дъмбълдор бил страшно затруднен, понеже тази година изобщо не можел да намери човек за предмета.
- Е, не е изненадващо, всички знаем какво сполетя последните четирима учители - отсъди Джордж.
- Един изгонен, един мъртъв, един поразен от магия за забрава и един заключен в сандък цели девет месеца - преброи на пръсти Хари. - Да, сега те разбрах.

7) - Не мога да повярвам! Направо не мога да повярвам! О, Рон, браво на теб! Префект! Като всички в семейството!
- Ние с Фред какви сме, отрочета на съседите ли? - възмути се Джордж, но майка му само го изтика встрани и прегърна най-малкия си син.

8) Ако тук, вътре, не се сплотим,
от вън ще ни сломят.

9) Той млъкна насред изречението и погледна въпросително професор Ъмбридж. Тъй като и права тя беше висока горе-долу колкото и седнала, отначало никой не разбра защо Дъмбълдор не е продължил да говори.

10) - Рон, трябва да покажем на първокурсниците къде да отидат!
- А, да - рече момчето, очевидно забравило. - Ей, вие там, дребосъците!
- Рон!
- Ама виж ги какви са фъстъци!
- Каквито е да са, не бива да ги наричаш „дребосъци“… Първокурсниците, ако обичате! - провикна се тя заповеднически над масата. - Насам, моля!

11) Той е способен да сее раздор и вражди. Ние можем да се противопоставим само с не по-малко силни връзки на приятелство и доверие…

12) - Вярно ли е, че си крещял на професор Ъмбридж?
- Да - потвърди момчето.
- И си й казал, че лъже?
- Да.
- И си обявил, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал?
- Да.
 Професор Макгонъгол седна зад писалището, без да отмества от Хари съсредоточения си поглед. После каза:
- Вземи си от бисквитите, Потър.

13) - Да, светът обаче не се дели само на добри хора и на смъртожадни - подсмихна се криво Сириус.

14) - И така, най-високо е „И“-то… „Изключителен“ - обясни тя, - после идва „П“-то…
- Не, „Н“-то - поправи я Джордж. - Което означава „Надхвърлящ очакванията“. Винаги съм си мислел, че ние с Фред е трябвало да получим по всичко „Н“, защото със самото си явяване на изпитите вече надхвърлихме очакванията.

15) - А когато бяхме в първи курс - оповести Невил напосоки, - той спаси Филологическия камък…
- Философския - подшушна Хърмаяни.
- Да, де…

16) - Всички сме дошли тук да се учим от него, а той седнал да ни разправя, че всъщност не ги умеел тези неща - продължи да мрънка момчето.
- Изобщо не е казвал такова нещо - ревна и Фред.
- Ако искаш, да ти очистим ушите? - попита Джордж и извади от един от пликовете на Зонко дълъг и смъртоносен на вид метален инструмент.
- Или някоя друга част на тялото, че това тук можем да го пъхнем навсякъде - добави Фред.

17) - Вършат ли работа? - намеси се обнадежден Рон, защото трополенето на дъжда по покрива се засили, а вятърът зави из сградата.
- И още как! - отвърна Фред. — Веднага вдигаш температура.
- Но освен това се покриваш целият с гнойни циреи - предупреди Джордж, - пък не сме измислили как да се отървем от тях.
- Не виждам никакви циреи - отбеляза Рон, след като се взря в близнаците.
- Е, няма как да ги видиш - поясни начумерен Фред, - те са на места, които обикновено не показваме на всички.
- Но яхнеш ли метлата, боли ужасно…

18) - Да, страхотно - подкрепи я разгорещен и Рон, докато се изнизваха през вратата и гледаха как тя се слива с камъка отзад. - Хари, видя ли как обезоръжих Хърмаяни?
- Само веднъж - рече жегната тя. - Аз теб те надхитрих много повече пъти, отколкото ти мен…
- Не беше само веднъж, цели три пъти…
- Да, ако броиш и онзи път, когато се спъна в собствения си крак и ми изби пръчката от ръката…

19) Единственото, което безпокоеше Хари, бе доколко Рон ще позволи тактиката на слидеринците да го извади от релси още преди да са излезли на терена. Хари, разбира се, им търпеше подмятанията още от първи курс, така че заяждания от рода на: „Ей, Потър, подочух как Уорингтън се кълне, че в събота ще те събори от метлата“, не само не го смразяваха, а обратно, дори го разсмиваха.
- На Уорингтън му е толкова крив мерникът, че ще се уплаша по-скоро ако се цели в някого до мен - отвръщаше той.

20) Косата му бе сплъстена от засъхналата кръв, лявото му око се беше превърнало в издута цепка сред моравочерни отоци. По лицето и ръцете му се виждаха множество рани, някои от които още кървяха, Хагрид стъпваше някак сковано и затова Хари заподозря, че може да има и счупени ребра. Личеше си, че се е прибрал току-що: върху облегалката на един от столовете беше хвърлено дебело черно пътно наметало, на стената точно при вратата беше облегната раница, толкова грамадна, че в нея преспокойно щяха да се поберат няколко деца. Хагрид, който бе два пъти по-висок от повечето хора, закуцука към огъня и сложи в него бакърен чайник.
- Какво ти се е случило? - попита притеснен Хари, а Фанг подрипваше около тях и се опитваше да ги близне по лицата.
- Нали ви рекох вече, нищо - отсече Хагрид. - Ще пийнете ли по едно чайче?
- На друг ги разправяй тия, я как си се подредил! - намеси се и Рон.
- Колко пъти да ви повтарям, добре съм си - инатеше се Хагрид и след като се изправи, се извърна, за да им се усмихне, но само се свъси. - Бре, как само се радвам, че ви виждам пак… добре ли си изкарахте ваканцията, а?
- Някой те е нападнал, Хагрид - заяви Рон.
- За последен път ви казвам, нищо ми няма - сопна се той.
- И за нас ли ще кажеш, че ни няма нищо, ако някой ти дойде с половин кило кайма вместо лице? - попита Рон.

21) - Е, как беше? - попита накрая Рон и погледна приятеля си.
 Хари се замисли и отвърна откровено:
- Мокро.
 Рон издаде звук, който можеше да бъде както от ликуване, така и от отвращение.
- Защото тя плачеше - допълни горчиво Хари.
- О! - подвикна Рон и усмивката му помръкна. - Толкова ли си зле с целуването?

22) - Само това, значи, е казал?  извика той. - Стой, където си! Само това ми казаха и след като ме нападнаха онези диментори! Стой и кротувай, Хари, докато възрастните разрешат проблема! Но ние няма да си правим труда да ти съобщаваме нищо, понеже малкото ти мозъче едва ли ще го смели!
- Знаеш ли - поде Финиъс Нигелус дори по-високо и от Хари, - точно заради това ми беше отвратително да съм учител! Младите са адски убедени, че са абсолютно прави за всичко. А не ти ли е хрумвало, надут глупав дърдорко, че директорът на „Хогуортс“ може би има съвсем основателна причина да не иска да те посвещава най-подробно в плановете си? Докато се чувстваш толкова онеправдан, не си ли поспирал да се замислиш, че досега, ако си спазвал заповедите на Дъмбълдор, никога не си изпадал в беда? Не. Не, като всички младежи си съвсем убеден, че само ти имаш чувства и мисли, само ти виждаш опасностите, само ти си толкова умен, че си се досетил какво точно крои Черния лорд…

23) - Умът не е книга, че да го отваряш, когато поискаш, и да го разглеждаш на воля. Мислите не са издълбани вътре в черепа ни, за да ги чете всеки, проникнал в съзнанието ни. Умът е сложен и многопластов, Потър… поне повечето умове.

24) - Изчисти съзнанието си, Потър - чу се студеният глас на мъжа. - Отърси се от всички чувства…
Но гневът на Хари към Снейп продължи да бумти като отрова в жилите му. Да се отърси от гнева си ли? Със същия успех би могъл да си откачи краката.

25) - Който е израсъл заедно с Фред и Джордж - отбеляза Джини, - започва да смята, че е възможно всичко, стига да си достатъчно смел.

26) - Не искаш да ме убиеш, нали, Дъмбълдор? - провикна се Волдемор, присвил алени очи над щита. - Ти стоиш над такава жестокост, нали?
- И двамата, Том, знаем, че има и други начини да унищожиш човек - отвърна все така спокойно Дъмбълдор и продължи да върви към Волдемор, сякаш не знаеше що е страх, сякаш не се е случило нищо, което да прекъсне разходката му из помещението. - Признавам, няма да съм доволен, ако само ти отнема живота.
- Няма нищо по-страшно от смъртта, Дъмбълдор! - изръмжа Волдемор.
- Дълбоко се заблуждаваш - заяви другият мъж и продължи да се приближава към Волдемор. - Всъщност най-голямата ти слабост винаги е била, че не разбираш: има неща, много по-страшни от смъртта.

27) Хари не намери сили да проговори. Финиъс Нигелус не знаеше за смъртта на Сириус, но момчето не можеше да му каже. Изречеше ли го на глас, значеше да потвърди нейната окончателност, необратимост, безвъзвратност.

28) - Няма нищо срамно в чувствата ти, Хари - рече гласът на Дъмбълдор. - Обратното… твоята най-голяма сила е способността ти да изпитваш такава болка.

29) Безразличието и пренебрежението често нанасят много по-големи вреди от откритата неприязън…

30) - Обичах те прекалено силно - рече просто Дъмбълдор. - Държах по-скоро да си щастлив, отколкото да знаеш истината, исках повече от всичко да имаш душевно спокойствие, а не да осъществя плана си, интересуваше ме повече ти да си жив, а не да оцелеят онези, които можеше да бъдат жертвани, ако планът ми се провалеше. С други думи, постъпвах точно така, както Волдемор очаква да постъпваме ние, глупаците, които сме способни да обичаме.

31) По китките му, там, където се бяха усукали пипалата на мозъка, още личаха дълбоки белези. Според Мадам Помфри мислите оставяли по-неизличими следи от каквото и да било друго, но все пак имаше известно подобрение, откакто тя бе започнала да маже белезите с обилни количества от мазилото за забрава.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

сряда, 4 септември 2013 г.

Цитати / ,,Единственият оцелял'' - Дийн Кунц

1) След като продаде къщата в Студио Сити, той не беше взел никакви мебели със себе си, защото мъртвите нямат нужда от такива удобства. Беше дошъл тук да умре. От десет месеца плащаше наем и чакаше утрото, когато няма да се събуди.

2) - Сякаш ме е минала цяла година, нали, Бет?
- Да. Но понякога ми се струва, че са минали хиляди години.

3) При така бързо увеличаващия се процент на убийствата, при всекидневните отвличания и изнасилвания, които бяха станали така чести, както и любовните истории, и при обирите, които бяха толкова разпространени, че изглеждаше сякаш едната половина от населението крадеше от другата, ченгетата едва ли щяха да си губят времето да го тормозят за това, че пие алкохол на обществен плаж.

4) В края на краищата едно общество с такава търпимост към корупцията и жестокостта имаше нужда ожесточено да критикува дребните нарушения, за да се убеждава, че все още има закони.

5) Момчето взе десетдоларовата банкнота, без да свали очи от Джо.
- Може би искаш да ми скроиш номер? Навън може да няма никой като тези, които ми описа, а когато се върна, искаш да вляза с теб в един от тези кенефи, за да си взема двайсетарката.
Джо се смути, не защото го подозираха, че е педофил, а заради момчето, което беше израснало във време и място, където от него се изискваше на тази възраст да знае толкова много за живота на улицата.

6) Имаше нужда да се подчини на вечния ритъм на безкрайния океан, който, подобно на вълните, които заглаждаха скалите, притъпяваше острите ръбове на безпокойството, което го беше обзело, отстраняваше отломките в неговото сърце. Океанът му казваше, че животът е само една безсмислена механика и равнодушни движения подобни на приливи и отливи. Навяваше му безнадеждност, която утихваше именно защото жестоко го смиряваше.

7) Треперейки от гняв и от страх от гнева си, той заотстъпва назад.

8) Джо вярваше, че трябва да се научи да приема студената механика на съществуването, защото тогава нямаше да има смисъл да се оплаква от тази безразлична машина. В края на краищата на един часовник не може да му се търси отговорност за това, че избързва. Тъкачният стан не може да бъде винен за това, че на него е изтъкана дреха, към която по-късно е била пришита качулката на палача. Надяваше се, че ако се примири с механичното равнодушие на вселената, с безсмислието на живота и смъртта, ще намери покой.

9) Известни актьори и обикновени продавачи са погребани тук, звезди на рокендрола и семейства на журналисти лежаха един до друг в недостижимата демокрация на смъртта.

10) През последната година след самолетната катастрофа беше обхванат от безкраен песимизъм и скръб, но беше започнал да разбира, че тези чувства са като пластове върху друго по-мрачно чувство, което той отричаше, и което изпълваше сърцето му - яростта.ю

11) Изобщо нито една журналистическа медия - електронна или печатна, не градеше своята репутация, нито получаваше доходи от добрите новини.

12) Прибоят шумеше на плажа сега, както и преди, утре ще шуми, както и днес. Часовници и тъкачни станове. Изгреви, залези, фази на луната. Машини тракат, тиктакат. Вечни тактове, безсмислени движения. Единственият разумен отговор на всичко е равнодушието.

13) Той беше работил като криминален репортер достатъчно дълго и беше свидетел на много случаи, когато жертвата е била набелязана, не защото е направила нещо, не заради парите, които е искал нападателят, а само заради информацията, с която е разполагала. Онзи, който знае прекалено много, може да бъде по-опасен от въоръжен човек.

14) Когато времето няма значение, човек не мисли за удобства.

15) Когато взимаха пари, банките бяха като индустриални прахосмукачки. Когато ги даваха, бяха досущ задръстени водопроводни тръби.

16) Извънредно строгата геометрия на къщата и градината показваше необходимост от ред и вяра в преимуществото на човешката подредба над бутна на природата.

17) Сега тя се усмихна така, както когато го посрещна - и очарова - на входната врата. На него обаче му се стори, че изражението й е така странно и ужасяващо, като усмивката на клоун, когото си срещнал посреднощ на уединено място. Беше обезпокоителната, защото бе неуместна.

18) Светът се беше обърнал наопаки. Лъжите бяха истини, истината беше лъжа, фактите бяха измислици, невъзможното беше възможно и невинността се обръщаше във вина.

19) Не ги разпита за житейската им философия, защото се страхуваше, че техният отговор няма да е нещо друго освен още един вариант на същия тъжен копнеж и самозаблуждение, на който се крепи светът.

20) За пръв път разбра, че абсолютното равнодушие може да донесе не вътрешен мир, а ожесточение и омраза.

21) Коя дейност, в която участват хора, не роботи, отговаря на идеалните стандарти?

22) Разкъсваше се между желанието да разбере истината и страха да я научи.

23) - Много коли отиваха към мястото на катастрофата - полицейски автомобили, линейки, пожарни. Не липсваха и любопитни зяпачи, които бяха паркирали край пътя. Сигурно се надявали да видят кръв. Тръпки ме побиват, като си спомня израженията им. Една трагедия може да извади на бял свят най-доброто, но и най-лошото в хората.

24) Безразличието беше единствената му защита. Безразличието беше негов приятел и утеха. Надеждата е птица, която отлита, светлина, която винаги угасва, камък, който става на прах, когато се опиташ да го пренесеш на друго място.

25) Знаеше, че хората притежават способността да предизвикват собствената си гибел, но малцина са способни да се борят за избавлението си.

26) В този момент мразеше Барбара заради неумолимата й настоятелност, макар да знаеше, че тя искрено се тревожи за него, че ,,предписва'' хапче от действителността като ваксина срещу душевното разстройство, което неминуемо ще го сполети, ако надеждите му не се оправдаят.

27) Накара го да повярва, че любовта си струва риска от загубата. Че гневът вреди само на онзи, който го изпитва. Че хората сами избират дали да страдат, или да бъдат щастливи, че съдбата не определя събитията в живота им. Научи го още, че душевно спокойствие постига всеки, примирил се с обстоятелствата, които не е в състояние да промени. Че приятелите и семейството са смисълът на живота, и че човек съществува, за да обича и да поема отговорности.

28) ,,Хората обаче се различават от ябълките и от портокалите - помисли си Джо. - Ароматната кора не е сигурен признак за вкуса на плода.''

29) Наистина не можеше да се мери с тях по професионализъм, но имаше друго предимство - действаше, вдъхновяван от бащината си любов, което го правеше двойно по-опасен.

30) Непознатият набождаше на вилицата си всяка скарида и одобрително я изучаваше, преди да я сложи в устата си. Докато бавно и с наслада вкусваше всяка хапка, не откъсваше поглед от брюнетката, сякаш искаше да й каже, че ако някога легне с нея, ще й се случи същото като на скаридите.

31) - Не я разбирам тази работа - показват ти репортажи, от които косата ти настръхва, после излъчват реклами за замразени картофи.

32) - Невежеството е удоволствие, заради което някои хора са готови да убиват.

33) Джо се почувства почти така, сякаш преди няколко часа е застанал пред огледалото на безумието и затворил очи, беше преминал през собственото си отражение в лудостта. Въпреки това не искаше да се върне към стария сив свят. Тази лудост му се струваше все по-приятна, защото му даваше единственото нещо, което искаше най-много и което можеше да намери само от тази страна на огледалото - надеждата.

34) - Ако наистина вярваш, че тя не е мъртва, а само се е преселила в друг свят - каза студено Джо, - защо да плачем за нея?
- Плача за себе си - отвърна Луис. - Защото си е отишла и ще трябва да чакам много дни, за да я видя отново.

35) - Защо не отвориш сърцето си? - промълви Нина.
- Ще го направя. Когато му дойде времето.
- Кога ще се случи това?
- Когато се науча да не мразя.
- Кого мразиш?
- Дълго време мразих теб.
- Защото не съм твоята Нина, нали?
- Вече не те мразя.
- Знам.
- Мразя себе си.

36) Осъзна, че вечният живот не е въпрос на вяра, а природен закон, истински колкото всеки закон на физиката. Вселената е кръговрат: материята се превръща в енергия; енергията се превръща в материя; една форма на енергията се превръща в друга форма; балансът е вечна промяна, но вселената е затворена система, от която нищо не се губи. Човешкият разум и дух могат да променят материалния свят към по-добро; да накарат хората да забравят първичния страх, породен в древността, когато са обитавали пещери и са треперели при гледката на луната, да ти накарат да разберат Божията промисъл. Волята не може да направи камък от светлината и камъкът не може да се изгради сам в храм. Само човешкият дух може съзнателно да се променя; той е единственото нещо в цялото мироздание, което не зависи изцяло от сили извън него и следователно е най-могъщата и ценна форма на енергията във вселената. За известно време душата може да добие плът, но когато фазата на нейното съществуване е към края си, отново ще се превърне в безплътен дух.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

неделя, 1 септември 2013 г.

Цитати / ,,Хари Потър и огненият бокал'' - Дж. К. Роулинг

1) - Ама господарю! Аз… аз нямам… и през ум не ми е минавало да ви изоставя…
- Не ме лъжи! - просъска вторият глас. - Не можеш да ме заблудиш, Опаш! Съжаляваш, че се върна при мен. Отвращаваш се от мен. Виждам как потръпваш, като ме гледаш, усещам как се сепваш, когато ме докоснеш…
- Не е вярно! Предаността ми към моя господар…
- Предаността ти не е нищо друго, освен малодушие.

2) Хари се намръщи. Реши, че е доста нагло от страна на вуйчо му да нарича някого „тантурест“, след като неговият собствен син Дъдли най-сетне бе постигнал това, към което заплашително се бе насочил още от тригодишен - беше станал по-голям на ширина, отколкото на височина.

3) - Ако кажат „да“, веднага изпрати Пиги с отговора и ние ще дойдем да те вземем в пет часа в неделя. Ако кажат „не“, пак веднага изпрати Пиги, а ние така или иначе ще дойдем да те вземем в пет часа в неделя.

4) - Ще ми предложите ли едно чайче? Опитвам се да намеря Барти Крауч. Колегата от българска страна ми създава проблеми, а аз не му разбирам нито дума. Барти ще оправи нещата. Той говори около сто и петдесет езика.
- Господин Крауч ли? - обади се скованият като бастун до този момент Пърси и лицето му се сгърчи от вълнение. - Той говори над двеста езика! Езерянски, и таласъмски, и тролски…
- Всеки знае тролски! - отсече презрително Фред. - Само сочиш и грухтиш.

5) - Как ужасно се отнасят с нея! - разгневи се Хърмаяни. - Господин Дигъри я нарича „домашен дух“ през цялото време… Ами господин Крауч! Знае, че е невинна, но все пак ще я изхвърли! Не го интересува колко се е уплашила или колко е била разстроена… Сякаш не е човешко същество!
- Е, тя наистина не е - отбеляза Рон.
- Това не значи, че е лишена от чувства, Рон.

6) - Казва, че в двора му имало някой. Чул ги да се промъкват към къщата, но били нападнати от неговите кофи за боклук.
- Какво точно са направили кофите за боклук? - попита господин Уизли, записвайки трескаво.
- Доколкото знам, вдигнали са страшна врява и са открили стрелба с боклуци - продължи Дигъри. - Явно една от тях е продължавала да стреля, когато пристигнали пилецаите…
- Ами нападателите? - изпъшка господин Уизли.
- Артър, знаеш го Лудоокия! - Очите на господин Дигъри се ококориха. - Как ти се струва някой да посмее да се промъкне в двора му в мъртвилото на нощта? Най-вероятно е някой бездомен котарак, който се разхожда сега цял в картофени обелки.

7) Ненавистта му към Снейп бе съизмерима единствено с омразата на Снейп към него.

8) - Но нали е имало смъртни случаи! - неспокойно рече Хърмаяни, като преминаха през една врата, скрита зад гоблен, и се заизкачваха по още по-тясна стълба.
- Да - безгрижно отвърна Фред, - но е било преди много години, нали така? Пък и може ли да има удоволствие, ако няма малко риск?

9) - Ох! - изкрещя Дийн Томас след около десет минути. - Боли!
 Хагрид се спусна към него разтревожен.
- Огнеметникът му избухна! - ядосано обясни Дийн и показа на Хагрид изгореното място на ръката си.
- А, да, т’ва става, кат’ се взривяват - кимна разбиращо Хагрид.
- Ох! - Лавендър Браун пак изписка. - Ох, Хагрид, какво е това остро нещо?
- Ааа, някои имат жила - ентусиазирано обясни Хагрид (Лавендър бързо дръпна ръката си от касетката). - Май т’ва са мъжките. А женските имат нещо кат’ смукалца на коремчетата, струва ми се, че с тях смучат кръв.
- Е, сега ми е ясно защо ще се опитваме да ги отглеждаме - саркастично подметна Малфой. - Кой ли не иска домашен любимец, който бълва огън, жили и боде едновременно?
- Като не са много красиви, не значи, че не са полезни — сряза го Хърмаяни.

10) - Роден под влиянието на какво, извинете? - попита Хари.
- Сатурн, мило момче, планетата Сатурн! - Професор Трелони явно се дразнеше от равнодушието му към такава новина. - Казах, че в момента на раждането ти Сатурн се е намирала в доминираща позиция в небесата. Тъмна коса, дребен ръст, трагични загуби толкова рано в живота… Мисля, че съм права в предположението си, миличък - роден си в средата на зимата.
- Не - каза Хари. - Роден съм през юли.
Рон се разкашля сухо, за да прикрие смеха си.
Половин час по-късно всички съсредоточено попълваха в сложни кръгли карти пред себе си позициите на планетите в момента на раждането си. Упражнението бе скучно и изискваше справки с календари и изчисление на ъгли.
- Имам две планети Нептун тук - обади се по едно време Хари, намръщен над пергамента. - Не е възможно, нали?
- Аааааах! - изимитира Рон загадъчния шепот на професор Трелони. - Когато в небето се появят две планети Нептун, Хари, това е недвусмислен знак, че се ражда дребосък с очила…

11) Хари и Рон занесоха „Разбулване на бъдещето“ в общата стая, намериха свободна маса и се заеха с предсказанията за следващия месец. След час те не бяха напреднали много, въпреки че масата бе покрита с парчета пергамент със сметки и символи по тях, а умът на Хари бе тъй замъглен, сякаш обгърнат в дима от камината на професор Трелони.
- Нямам представа какво означава всичко това - рече той и обходи с поглед безкрайните изчисления.
- Слушай… - започна Рон, чията коса бе щръкнала от постоянно прокарване на пръсти през нея поради пълно безсилие. - Мисля, че е време да прибегнем до стария изпитан метод в пророкуването.
- Какво… да си измисляме ли?
- Точно така - потвърди Рон, с един замах бутна изписаните бележки на земята, топна перото си в мастилото и започна да пише. - Следващия понеделник - прочете той на глас, докато пишеше - има вероятност да започна да кашлям заради неблагоприятното взаимодействие между Марс и Юпитер. - После вдигна поглед към Хари. - Нали я знаеш каква е… Стига да има достатъчно нещастия - всичко е наред.
- Прав си - съгласи се Хари, смачка първоначалните си изчисления, метна ги към огъня и те прелетяха над главите на група бъбрещи първокурсници. - Добре, в понеделник аз ще съм застрашен от изгаряне.
- Да, ще бъдеш… - зловещо изрече Рон. - В понеделник отново ще се срещнем с огнеметите. Така, във вторник  аз ще… ъъъ…
- Ще изгубиш ценна вещ - довърши Хари, прелиствайки „Разбулване на бъдещето“ за идеи.
- Става - съгласи се Рон. - Заради… ъъъ… Меркурий. А защо някой, когото си мислил за приятел, да не ти забие нож в гърба?
- Да… Жестоко! - съгласи се Хари и го записа. - Защото Венера е в дванайсетия си дом.
- А в сряда мисля да се бия и да загубя.
- Ааа, не, аз щях да се бия. Добре де, тогава аз ще изгубя бас.
- Да, защото си се обзаложил, че аз ще спечеля битката...

12) Хърмаяни седна, остави нещата, които носеше, в едно празно кресло и придърпа към себе си предсказанията на Рон.
- Идващият месец май няма да е от най-добрите за теб - язвително рече тя, а Крукшанкс се сви в скута й.
- Е, поне съм предупреден - прозя се Рон.
- Излиза, че два пъти ще се давиш - забеляза Хърмаяни.
- Така ли? - озадачи се Рон и прегледа предсказанията си. - Ще заменя единия със стъпкване от разбеснял се хипогриф.
- Не мислите ли, че личи как сте ги скалъпили? - попита Хърмаяни.
- Как смееш! - уж се възмути Рон. - Работихме усърдно като домашни духчета!
 Хърмаяни вдигна вежди.
- Просто давам пример… - бързо се оправда Рон.
Хари също остави перото си, приключил с предсказването на собствената си смърт чрез обезглавяване.

13) - Навлизате в най-важния етап от магьосническото си образование - говореше тя, а очите й святкаха строго зад очилата. - Наближават изпитите ви за степента Специалист по особена вълшебническа активност…
- Те са чак в пети курс! - възрази Дийн Томас.
- Така е, Томас, но имате още много да учите, повярвай ми! Госпожица Грейнджър единствена в класа успя да превърне таралежа в що-годе приличен игленик. Трябва ли да ти напомням, че твоят игленик още се свива на кълбо от страх, щом някой доближи карфица до него?

14) - Кой ви отбягва? - попита Рон, като се настани до тях.
- Щеше ми се да си ти - отвърна Фред, подразнен, че го прекъсват.
- А кое е тъпо? - обърна се Рон този път към Джордж.
- Да имаш брат, който си пъха гагата навсякъде - рече Джордж.

15) Запазването на самообладание при среща с непознатото е важно качество

16) Рон излезе от стаята, без изобщо да го погледне. За миг Хари понечи да го последва, като не беше сигурен дали иска да разговаря с него, или да го удари — имаше основания и за двете.

17) Колкото и да е странно, тъкмо когато се боиш от нещо и би дал всичко да го отложиш, времето като че ли напук лети още по-бързо.

18) Като стана в неделя сутринта, Хари започна да се облича съвсем разсеяно и трябваше да мине малко време, за да установи, че се опитва да обуе шапката вместо чорапа си. Когато все пак успя да облече всичките дрехи на точните части от тялото си, той побърза да открие Хърмаяни.

19) До края на часа той правеше опити да привлича различни предмети с пръчката си. Успя да накара една муха да се блъсне право в дланта му, което не беше убедително доказателство, че е усвоил призоваващата магия — просто мухата си беше глупава.

 20) - Точно така - категорично закима професор Трелони, - смъртта се приближава все повече, кръжи като хищник все по-ниско… все по-ниско над замъка…
Тя прикова облещените си очи в Хари, който нарочно се прозина широко и без смущение.
- Направо щях да се впечатля, ако не бях го чувал поне осемдесет пъти досега - отбеляза Хари, когато най-сетне поеха глътка чист въздух на стълбата под стаята на професор Трелони. - Та нали ако бях умирал всеки път, когато тя ми предскаже, щях да съм вече чудо на медицината.

21) - Защо все се движат на групички? - обърна се Хари към Рон, когато десетина момичета минаха покрай тях и се разкикотиха, вперили очи в него. - Как да издебнеш някоя насаме и да я поканиш?
- Да опитаме с ласо - предложи Рон.

22) - Нима не сме ревностни стражи на поверените ни съкровищници на знанието?

23) - Тогава кого се надява да заблуди тая Максим! - размишляваше на глас Хари, като видя, че Мадам Максим седи сама на масата на съдиите с много мрачен вид. - Щом Хагрид е полувеликан, няма как да не е и тя. Едър кокал… Единственият, който има по-едри кокали от нея, е динозавърът!

24) - Ако искаш да разбереш какво представлява някой, гледай как се отнася с подчинените си, а не с равните нему.

25) - Мислите ли, че е твърде рано да посетим професор Муди? - попита Хърмаяни, докато слизаха по спираловидната стълба.
- Да - отвърна Хари. - Ако го събудим преди изгрев, ще реши, че го нападат, и ще вземе да ни прати някоя гръмотевица още преди да е отворил вратата. Да почакаме да съмне.

26) - Любопитството не е грях - рече той. - Но трябва да бъдем предпазливи дори когато сме любопитни…

27) - Толкова лесно се манипулират почтени хора, Потър.

28) - Притъпяването на болката за известно време ще я направи по-силна после, когато я усетиш.

29) - Не искате да разберете, че не е важно като какъв е роден някой, а какъв е станал!

30) - Различните обичаи и езици нямат значение, ако целите ни са еднакви, а сърцата - отворени.

31) - И ако в някой момент сте изправени пред избора между правилното и лесното, спомнете си какво сполетя едно мило, добро и смело момче само защото се бе озовало на пътя на Лорд Волдемор. Помнете Седрик Дигъри.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella