- Точно така, Петуния! Какво търсеше под нашия прозорец, момче?
- Слушах новините - призна си Хари.
Леля му и вуйчо му се спогледаха възмутено.
- Слушал новините, моля ти се! Пак ли, бе?
- Ами те се сменят всеки ден - отвърна Хари.
2) - Нали вече ти обясних, изсмукват цялото щастие от теб - отвърна момчето - и ако им падне, те целуват…
- Целуват те ли? - облещи се вуйчото. - Как така те целуват?
- Така му се казва, когато ти изсмукват душата през устата.
Леля Петуния изписка.
- Душата ли? Ама нали не са му я изсмукали… нали той още си има…
Тя сграбчи Дъдли за раменете и го разтресе, все едно да провери дали може да чуе как душата му дрънка вътре.
3) - Не ти решаваш кое е добро за Хари! - сопна се госпожа Уизли. Изражението върху обикновено добродушното й лице беше страшничко. - Нали не си забравил какво каза Дъмбълдор?
- Кое по-точно? - попита Сириус вежливо, но все пак личеше, че е готов за схватка.
- Че не бива да му съобщаваме повече, отколкото е нужно да знае - натърти госпожа Уизли на последните думи.
Рон, Хърмаяни, Фред и Джордж въртяха глави ту към Сириус, ту към госпожа Уизли, все едно следят оспорвана среща по тенис.
4) - Точно там! - намеси се и Джордж. - Нали именно в училището беше скрил Философския камък!
- Да де, но оръжието сигурно е много по-голямо от камъка, помисли сам! - рече Рон.
- Не е задължително - възрази Фред.
- Да, размерът не е залог за мощ - отбеляза Джордж. - Вижте Джини!
- Какво искаш да кажеш? - учуди се Хари.
- Май никога не ти е прилагала едно от своите проклятия за летящи сополи!
5) Доброто първо впечатление понякога прави чудеса.
6) - Това означава, че Дъмбълдор е намерил нов преподавател по защита срещу Черните изкуства - отбеляза Джордж.
- Крайно време беше - допълни близнакът му.
- Какво искаш да кажеш? - попита Хари и скочи долу при тях.
- Преди няколко седмици подслушахме с разтегателните уши един разговор на нашите - обясни Фред —- и подразбрахме, че Дъмбълдор бил страшно затруднен, понеже тази година изобщо не можел да намери човек за предмета.
- Е, не е изненадващо, всички знаем какво сполетя последните четирима учители - отсъди Джордж.
- Един изгонен, един мъртъв, един поразен от магия за забрава и един заключен в сандък цели девет месеца - преброи на пръсти Хари. - Да, сега те разбрах.
7) - Не мога да повярвам! Направо не мога да повярвам! О, Рон, браво на теб! Префект! Като всички в семейството!
- Ние с Фред какви сме, отрочета на съседите ли? - възмути се Джордж, но майка му само го изтика встрани и прегърна най-малкия си син.
8) Ако тук, вътре, не се сплотим,
от вън ще ни сломят.
9) Той млъкна насред изречението и погледна въпросително професор Ъмбридж. Тъй като и права тя беше висока горе-долу колкото и седнала, отначало никой не разбра защо Дъмбълдор не е продължил да говори.
10) - Рон, трябва да покажем на първокурсниците къде да отидат!
- А, да - рече момчето, очевидно забравило. - Ей, вие там, дребосъците!
- Рон!
- Ама виж ги какви са фъстъци!
- Каквито е да са, не бива да ги наричаш „дребосъци“… Първокурсниците, ако обичате! - провикна се тя заповеднически над масата. - Насам, моля!
11) Той е способен да сее раздор и вражди. Ние можем да се противопоставим само с не по-малко силни връзки на приятелство и доверие…
12) - Вярно ли е, че си крещял на професор Ъмбридж?
- Да - потвърди момчето.
- И си й казал, че лъже?
- Да.
- И си обявил, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал?
- Да.
Професор Макгонъгол седна зад писалището, без да отмества от Хари съсредоточения си поглед. После каза:
- Вземи си от бисквитите, Потър.
13) - Да, светът обаче не се дели само на добри хора и на смъртожадни - подсмихна се криво Сириус.
14) - И така, най-високо е „И“-то… „Изключителен“ - обясни тя, - после идва „П“-то…
- Не, „Н“-то - поправи я Джордж. - Което означава „Надхвърлящ очакванията“. Винаги съм си мислел, че ние с Фред е трябвало да получим по всичко „Н“, защото със самото си явяване на изпитите вече надхвърлихме очакванията.
15) - А когато бяхме в първи курс - оповести Невил напосоки, - той спаси Филологическия камък…
- Философския - подшушна Хърмаяни.
- Да, де…
16) - Всички сме дошли тук да се учим от него, а той седнал да ни разправя, че всъщност не ги умеел тези неща - продължи да мрънка момчето.
- Изобщо не е казвал такова нещо - ревна и Фред.
- Ако искаш, да ти очистим ушите? - попита Джордж и извади от един от пликовете на Зонко дълъг и смъртоносен на вид метален инструмент.
- Или някоя друга част на тялото, че това тук можем да го пъхнем навсякъде - добави Фред.
17) - Вършат ли работа? - намеси се обнадежден Рон, защото трополенето на дъжда по покрива се засили, а вятърът зави из сградата.
- И още как! - отвърна Фред. — Веднага вдигаш температура.
- Но освен това се покриваш целият с гнойни циреи - предупреди Джордж, - пък не сме измислили как да се отървем от тях.
- Не виждам никакви циреи - отбеляза Рон, след като се взря в близнаците.
- Е, няма как да ги видиш - поясни начумерен Фред, - те са на места, които обикновено не показваме на всички.
- Но яхнеш ли метлата, боли ужасно…
18) - Да, страхотно - подкрепи я разгорещен и Рон, докато се изнизваха през вратата и гледаха как тя се слива с камъка отзад. - Хари, видя ли как обезоръжих Хърмаяни?
- Само веднъж - рече жегната тя. - Аз теб те надхитрих много повече пъти, отколкото ти мен…
- Не беше само веднъж, цели три пъти…
- Да, ако броиш и онзи път, когато се спъна в собствения си крак и ми изби пръчката от ръката…
19) Единственото, което безпокоеше Хари, бе доколко Рон ще позволи тактиката на слидеринците да го извади от релси още преди да са излезли на терена. Хари, разбира се, им търпеше подмятанията още от първи курс, така че заяждания от рода на: „Ей, Потър, подочух как Уорингтън се кълне, че в събота ще те събори от метлата“, не само не го смразяваха, а обратно, дори го разсмиваха.
- На Уорингтън му е толкова крив мерникът, че ще се уплаша по-скоро ако се цели в някого до мен - отвръщаше той.
20) Косата му бе сплъстена от засъхналата кръв, лявото му око се беше превърнало в издута цепка сред моравочерни отоци. По лицето и ръцете му се виждаха множество рани, някои от които още кървяха, Хагрид стъпваше някак сковано и затова Хари заподозря, че може да има и счупени ребра. Личеше си, че се е прибрал току-що: върху облегалката на един от столовете беше хвърлено дебело черно пътно наметало, на стената точно при вратата беше облегната раница, толкова грамадна, че в нея преспокойно щяха да се поберат няколко деца. Хагрид, който бе два пъти по-висок от повечето хора, закуцука към огъня и сложи в него бакърен чайник.
- Какво ти се е случило? - попита притеснен Хари, а Фанг подрипваше около тях и се опитваше да ги близне по лицата.
- Нали ви рекох вече, нищо - отсече Хагрид. - Ще пийнете ли по едно чайче?
- На друг ги разправяй тия, я как си се подредил! - намеси се и Рон.
- Колко пъти да ви повтарям, добре съм си - инатеше се Хагрид и след като се изправи, се извърна, за да им се усмихне, но само се свъси. - Бре, как само се радвам, че ви виждам пак… добре ли си изкарахте ваканцията, а?
- Някой те е нападнал, Хагрид - заяви Рон.
- За последен път ви казвам, нищо ми няма - сопна се той.
- И за нас ли ще кажеш, че ни няма нищо, ако някой ти дойде с половин кило кайма вместо лице? - попита Рон.
21) - Е, как беше? - попита накрая Рон и погледна приятеля си.
Хари се замисли и отвърна откровено:
- Мокро.
Рон издаде звук, който можеше да бъде както от ликуване, така и от отвращение.
- Защото тя плачеше - допълни горчиво Хари.
- О! - подвикна Рон и усмивката му помръкна. - Толкова ли си зле с целуването?
22) - Само това, значи, е казал? извика той. - Стой, където си! Само това ми казаха и след като ме нападнаха онези диментори! Стой и кротувай, Хари, докато възрастните разрешат проблема! Но ние няма да си правим труда да ти съобщаваме нищо, понеже малкото ти мозъче едва ли ще го смели!
- Знаеш ли - поде Финиъс Нигелус дори по-високо и от Хари, - точно заради това ми беше отвратително да съм учител! Младите са адски убедени, че са абсолютно прави за всичко. А не ти ли е хрумвало, надут глупав дърдорко, че директорът на „Хогуортс“ може би има съвсем основателна причина да не иска да те посвещава най-подробно в плановете си? Докато се чувстваш толкова онеправдан, не си ли поспирал да се замислиш, че досега, ако си спазвал заповедите на Дъмбълдор, никога не си изпадал в беда? Не. Не, като всички младежи си съвсем убеден, че само ти имаш чувства и мисли, само ти виждаш опасностите, само ти си толкова умен, че си се досетил какво точно крои Черния лорд…
23) - Умът не е книга, че да го отваряш, когато поискаш, и да го разглеждаш на воля. Мислите не са издълбани вътре в черепа ни, за да ги чете всеки, проникнал в съзнанието ни. Умът е сложен и многопластов, Потър… поне повечето умове.
24) - Изчисти съзнанието си, Потър - чу се студеният глас на мъжа. - Отърси се от всички чувства…
Но гневът на Хари към Снейп продължи да бумти като отрова в жилите му. Да се отърси от гнева си ли? Със същия успех би могъл да си откачи краката.
25) - Който е израсъл заедно с Фред и Джордж - отбеляза Джини, - започва да смята, че е възможно всичко, стига да си достатъчно смел.
26) - Не искаш да ме убиеш, нали, Дъмбълдор? - провикна се Волдемор, присвил алени очи над щита. - Ти стоиш над такава жестокост, нали?
- И двамата, Том, знаем, че има и други начини да унищожиш човек - отвърна все така спокойно Дъмбълдор и продължи да върви към Волдемор, сякаш не знаеше що е страх, сякаш не се е случило нищо, което да прекъсне разходката му из помещението. - Признавам, няма да съм доволен, ако само ти отнема живота.
- Няма нищо по-страшно от смъртта, Дъмбълдор! - изръмжа Волдемор.
- Дълбоко се заблуждаваш - заяви другият мъж и продължи да се приближава към Волдемор. - Всъщност най-голямата ти слабост винаги е била, че не разбираш: има неща, много по-страшни от смъртта.
27) Хари не намери сили да проговори. Финиъс Нигелус не знаеше за смъртта на Сириус, но момчето не можеше да му каже. Изречеше ли го на глас, значеше да потвърди нейната окончателност, необратимост, безвъзвратност.
28) - Няма нищо срамно в чувствата ти, Хари - рече гласът на Дъмбълдор. - Обратното… твоята най-голяма сила е способността ти да изпитваш такава болка.
29) Безразличието и пренебрежението често нанасят много по-големи вреди от откритата неприязън…
30) - Обичах те прекалено силно - рече просто Дъмбълдор. - Държах по-скоро да си щастлив, отколкото да знаеш истината, исках повече от всичко да имаш душевно спокойствие, а не да осъществя плана си, интересуваше ме повече ти да си жив, а не да оцелеят онези, които можеше да бъдат жертвани, ако планът ми се провалеше. С други думи, постъпвах точно така, както Волдемор очаква да постъпваме ние, глупаците, които сме способни да обичаме.
31) По китките му, там, където се бяха усукали пипалата на мозъка, още личаха дълбоки белези. Според Мадам Помфри мислите оставяли по-неизличими следи от каквото и да било друго, но все пак имаше известно подобрение, откакто тя бе започнала да маже белезите с обилни количества от мазилото за забрава.
Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella
Няма коментари:
Публикуване на коментар