четвъртък, 19 септември 2013 г.

Цитати / ,,Осъдени души'' - Димитър Димов

1) Те говориха за чичовците и лелите, които също не бяха малко, а после, както се случва често между роднини, се поотегчиха донякъде един от друг.

2) И двамата - всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене - се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст. Пред нея стоеше лудницата, а пред Луис - затвор.

3) Понякога Луис се гордееше със съзнанието, че животът бе изтискал от сърцето му всякаква сантименталност. Понякога той изпитваше мрачно доволство от своето безстрастие пред най-ужасни драми. Но като разсъждаваше така, той не съзнаваше или съзнаваше едва по-късно, че в такива моменти влагаше, без да иска, неизкоренимата и театрална поза на идалго, тъпото заинатяване на своя аристократичен атавизъм, който противоречеше на разума и се отказваше да разбере живота и който потискаше човешкия порив на съчувствието.

4) - Ти често идваш тук - обясни тя. - Виждала съм те няколко пъти. Човек може да те запомни лесно.
- Това е цяло нещастие.
- Защо?
- Защото и полицията ме запомня лесно.
- Сега боиш ли се? - попита тя насмешливо.
- Не.
- Ще съжалявам, ако сега те уловят.
- Аз още повече.

5) - Отегчаваш ме с гордостта си.
- Това е единственото, което ми остава.
- Пази го пред другите.
- Защо не и пред теб?
- Защото и двамата сме еднакво пропаднали.

6) - Човек би казал, че се срамуваме от произхода си, което не е вярно. Срамуваме се само от себе си.

7) И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо.

8) Колко странна бе тая прилика между характера на човека и природата в Испания!

9) Двете жени се разделиха. Едната - млада и цъфтяща - отиваше с автомобила си към луксозния хотел, другата - стара и сбръчкана като маймуна - се връщаше с магаре в първобитната пещера. Едната изгаряше в пароксизма на неутолените си желания, другата, угаснала, отиваше да пее псалми. Коя бе по-разумна? Или и двете бяха еднакво оглупели, еднакво побъркани от света, към който принадлежаха?

10) Да, сигурно имаше изцерителна сила, някакво страшно щастие в тази лудост!

11) Ако всяка фибра на тялото й, всяко движение на мисълта й се стремяха към Ередиа, ако това чувство, което изпитваше към него, можеше да се нарече възвишено, какво бе направила тя, за да спечели сърцето му? Нищо, съвсем нищо!... Тя искаше да сграбчи сърцето това сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха узрелитя плод на дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита. Преследвайки Ередиа, тя не се питаше ни най-малко какво щеше да предизвика любовта й в сърцето му, защото беше свикнала да мисли само за себе си. Тя си въобразяваше, че само трябваше да отиде в Пеня Ронда и да протегне ръката си, за да го улови, след като предварително с цинична откровеност му бе признала любовта си, сякаш за да спести една празно отиване. Той сигурно си мислеше тъй и така всъщност се бе развило всичко, при все че Фани не можа в момента да го съзнае и предотврати. Ах, ето защо тя го изпълваше с отвращение.

12) Мир!... Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа?

13) - Виждам страдание, сеньор! - каза йезуитът.
- Значи страданието има цел?
- Положително.
- Каква е тази цел?
- Изкуплението!... След всяка понесена болка вие ставате една степен морално по-съвършени.

14) И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света - лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко.

15) Изведнъж тя забеляза, че двамата бяха вкопчили ръцете си конвулсивно един в друг. Колко дълбоко в тоя момент на нужда и слабост дори у тях, полублагородниците, индивидуалистите, лентяите и паразитите на обществото, които от снобизъм презираха еднакво и благородниците, и плебеи, колко дълбоко у тях, проядене от червея на егоизма и мизантропията, се проявяваше нуждата от човешка солидарност!...

16) - Има ли смисъл това дежурство?
- Никакъв!... - каза той. - Освен морален.
- Оставете морала настрана!... Най-отвратителното е да вършиш безсмислица и да се чувстваш морален.

17) - Като всеки лъжец, аз съм слаб, подъл и страхлив.
- Вие сте само нещастен... Подлеците не признават грешките си.

18) - Други ще му останат верни! - саркастично забеляза Доминго.
- Кой?
- Вие, разбира се.
- Та аз го мразя!
- Въображение на влюбена жена.

19) - Слушайте, братко...
- Не ме наричайте братко.
- Тогава слушай, идиот!

20) Ти търсиш безогледно само удоволствия, само наслади... Затова хукна подир Ередиа, затова сега пушиш тъй невъзмутимо пред пресния труп на един мъртвец, на един приятел, който те обичаше. Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена свикнали да дължим на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш.

21) - Сполучих, напълно!... - каза тя със смях.
- Не сполучихте, но отмъстихте.
- Радвам се, ако е така.
- Зная!... Защото ви липсват други радости.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Няма коментари:

Публикуване на коментар