Днес за пръв път дарих кръв и изпитвам нужда да разкажа за това ,,приключение''.
Отидохме рано, още преди първото кафе. Понеже в града няма кръвен център, за това трябваше да изчакаме кола от съседен град, която идва тук всяка седмица в сряда. Още щом приближихме лабораторията, в която се взима кръв, ми направи впечатление, че има много хора. Бях чела и чула, че кръводарителите са малко в България, за това се изненадах, когато видях над 15-20 човека, чакащи отпред. Впечатление ми направи най-вече това, че 95% от тях бяха от ромски произход, стоящи някак в страни. Докато чакахме докторите, един от тези ромски групи дойде при мен и попита дали не искам да купя кръв. В първият момент се обърках, защото не приемам кръвта като нещо, което става за покупко-продажби. Отказах му и той се върна, мятайки пренебрежително ядосани погледи към мен.
Колата с докторите дойде, те слязоха носейки хладилни чанти и няколко кашона, чието съдържание не видях. Влязоха в лабораторията, а ние останахме да чакаме отвън.
Стоейки пред вратата, невъзможно беше да не се завърже разговор с останалите, които също чакаха своя ред. Нямаше нито един ,,доброволец,, т.е. някой, който да е дошъл без причина, воден само от желанието да помогне на някой. Едно семейство разказа историята си, която ги е довела тук и сега. История, чиято драма се състоеше най-вече заради компетентността на българските лекари и организацията им. Друг мъж беше довел 4 ромски събратя, от които щеше да купи кръв. Разказа ни историята си. Утре ще бъде приет в болница и му трябват 4 банки кръв. Един от ромите/циганите разбра, че е възможно да се вземат повече от 250г. кръв и вдигна цената. Човекът, явно събирал последните си пари за тази кръв, остана изненадан и обезкуражен от това явно нахалство. Каза, че няма повече пари. И без това им беше приготвил достатъчно, колкото за една банка кръв. След кратко обсъждане той се отказа и си тръгна, махвайки ни с ръка. Сърцето ми се беше свило при тази гледка. Ако самата аз не бях там, за да даря за определен човек, с удоволствие бих дала кръвта си на този мъж, без да искам и една стотинка от него.
След известно време, дойде и нашият ред. Влязох в помещение, в което имаше две маси, три стола, като единият беше зает от медицинска сестра. На масата пред нея имаше медицински джунджурийки, които дори не знам как да опиша. Тя ми взе кръв от пръста. Първите няколко капки капна в шише със синя течност. Имаше отделни шишета за мъже и жени. Видях как капката се заизвива като мъгла, след това някак се прибра в по-ясна кръгла форма, сякаш малко потъмня и падна на дъното, оставайки във формата на копче, без да се разтваря в течността. Следейки капката, сестрата каза, че хемоглобинът ми е добре. Капката трябвало да падне до 30 секунди. Ако не падне, значи човек има проблем. Моята падна за има-няма 5-6. Останалите няколко капки разпредели в нещо, което ми заприлича на палитра за водни бои. Имаше 12 или може би бяха 9 гнезденца, в които до кръвта капна друга течност. Имаше синя, прозрачна и жълта течност. Лаборантката разбъркваше цветните капки с кръвта, оставяше няколко секунди и след това веднага определеше коя кръвна група е панциентът. С изненада открих, че аз съм една от най-рядко срещаните. Докторът, който междувременно беше дошъл да измери кръвното, се зардва, че ще даря такава рядко срещана кръв. Докато той измерваше кръвното ми, сестрата попълни лист, с който трябваше да вляза в друго помещение, в което ще се проведе кръводаряването. Около 5 пъти ме попитаха дали съм закусила, което е много важно. След като се установи, че всичко ми е наред, седнах и закачах да се освободи легло в съседната стая.
След не повече от 10 минути влязох и се настаних на свободното легло, като преди това дадох листа на сестрата, която седеше на масичка зад леглата. Друга сестра стегна ръката ми над лакътя и ме накара да стискам и отпускам юмрук, докато напипа вените ми. Аз ясно ги виждах, но тя явно не обръщаше внимание на видимите, защото изнамери друга, която беше малко встрани от видимите за мен. Накара ме да обърна ръката си и да стисна юмрук. Усетих как иглата мина през кожата и влезе във вената. В следващите секинди усещах как кръвта ми се изтласква в плика, който беше прикачен към тръбичката, по която минаваше кръвта и беше оставен на малък кантар до леглото. Няколко секунди, може би минута усещах интересна болка във вената. Интересна, защото никога преди не ми бяха взимали кръв от вената и нямах никаква идея какво е чувството. Усещах цялата си ръка как тупти и изтласква кръв. Сестрата ми беше дала гумена топка, която да стискам от време на време. Стиснах я точно два пъти. Усетих, че при стискането ме боли, за това просто си я премятах в ръката. За да бъда изцяло честна, трябва да спомена, че се изненадах от дебелината на иглата. Своята ръка не успях да видя, но на съседното легло видях каква дебела игра беше вкарана във вената.
Сестрата беше миловидна, възпълничка и внимателна. Питаше ме от време на време как се чувствам, всичко наред ли е. След малко дойде и докторът, който беше измерил кръвното ми. Застана до леглото и се загледа в ръката ми. Заговорихме се, той също ме попита дали всичко а наред, как се чувствам, страх ли ме е. За не знам кой път потвърдих, че всичко е наред, няма от какво да ме е страх, не се притеснявам, само ми е интересно, защото ми е за първи път. Докторът и сестрите видяха, че съм по-ведра от останалите им пациенти, затова често идваха при мен да си говорим. Докторът дори ме щипна по носа, когато след като извадиха иглата от мен, бях готова да скоча от леглото и да си ходя. Той сам стегна ръката ми с бинт и ми каза да полежа още малко. За жалост не видях колко кръв ми взеха, но това е без значение. Той напипа пулса ми, усмихна се и излезе. След по-малко от минута сестрата ми каза първо да седна в леглото и ако не ми причернее или ми се завие свят, да ставам. Седнах, а тя умишлено ме попита къде уча, какво уча... Докато й отговарях, реших, че нищо ми няма, за това станах и тръгнах към вратата. Втората сестра, която седеше на масичката зад леглата, ме повика обратно и ми даде талон за 8 лева, които мога да изхарча в определен магазин. Казаха ми да си купя нещо калорично и да пия повече течности през деня, като препоръчаха безалкохолно. Подметнах, че демек ми препоръчват да изхарча 8лв. за вредни храни и напитки, те се засмяха и ме изпратиха усмихнати. Енергично излязох от стаята, помахах на доктора отвън и на лаборантката, които очевидно не бяха свикнали пациент да се държи учтиво и да е толкова енергичен, за това приятно изненадани отвърнаха на поздрава и те като сестрите, ме изпратиха с усмивка. (Сестрите споделиха, че преди мен едно от момчетата треперело, вдигнало кръвно, не могли да му хванат ръката и т.н. и т.н.)
Излизайки от лабораторията, видях чакащите отвън, чиито имена не знам, но щом ме видяха, веднага се запътиха към мен, огледаха бинтованата ми ръка и попитаха как се чувствам. Успокоих ги, че всичко е наред, самото кръводаряване не отнема повече от 5-6 минути, не е болка за умиране и пожелавайки им успех си тръгнах.
Ромската компания, чакаща да продаде кръвта си, ме изгледа по начин, който не ми хареса, но това ми беше последна грижа.
От болницата отидох право в магазина и похарчих парите от талона за всякакви калорични глезотии. Чувствам се добре, мястото от убождането на иглата вече не ме боли (освен когато натоварвам по някакъв начин ръката) и съм 100% сигурна, че това няма да ми е последен път, в който дарявам кръв.
Живот и здраве, всичко да се оправи, ще дарявам поне по 2 пъти на година. С удоволствие бих помагала и на хора, които са готови да платят на някой ром/циганин. Както вече споменах, не бих взела една стотинка от такива хора. Добро се прави без заплащане и е ужасно тъжно, че всеки дарява кръв само при необходимост.
Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella
Няма коментари:
Публикуване на коментар