Не обичам да говоря лошо за книгите, нито за хората, които ги пишат. Но има книги, които чувствам като лична обида към себе си, заради времето, прекарано да ги прочета.
Започнах тази книга без очаквания, което не ми попречи да я затворя с голямо разочарование. Единственото нещо, което свърза всичко написано с фейсбук, е фактът, че от време на време самата дума ''фейсбук'' се появява измежду останалите наредени на случаен принцип думи и изречения.
През цялото време, докато четях, имах чувството, че чета наръчник как бъдем по-добри хора, написан от тийнейджър и предназначен за аудитория в предучилищна възраст. 128 страници, в които се повтаря едно и също, изпъстрено с клишета и случайни цитати (не всички обозначени като такива), не е особено интересно четиво. Четейки дума след дума, изречение след изречение и страница след страница, не спрях да си задавам въпроса защо така елементарна книга ме затормозява толкова. Към последните страници открих причината, която се крие в несвързаността на повечето изречения. Върнах няколко страници назад, прочетох едно изречение на случаен принцип от средата на страницата и видях, че само по себе си, в него няма никакъв смисъл. А четейки неопределен брой от такива изречения наредени едно след друго, кара мозъка да осъществи връзка и да придаде смисъл на прочетеното, което се оказва трудна задача и води до главоболие. True story.
Авторът споделя за проблемите си с с изразяване на емоциите гласно и очи в очи и по-конкретно, той не може да каже на собствената си майка, че я обича. Затова слава на боговете, че има фейсбук, където може да ''постне'' нещо на стената на майка си, което да изрази чувствата му. Аз лично не приемам за нормално, животът ни да протича онлайн, при положение, че имаме реалната възможност да го живеем днес и сега. Фейсбук е забавление, фейсбук е разтоварване от тежкото ежедневие. Начин да общуваме с приятелите и роднини си, които са далеч от нас, да споделяме преживяванията си, филмите, които гледаме и музиката, която слушаме. Начин да намерим себеподобни и да споделим радостта си от това. Фейсбук обаче не е начин на живот. И много ме дразни това, че авторът казва, че ако на работното ни място е забранено влизането във фейсбук и ние не можем да се примирим с това, трябва да сменим работното си място. Не, не трябва да сменяме работното си място, а трябва да сменим приоритети си.
Когато срещнем човек, с когото искаме да бъдем, трябва точно това и да направим. Да бъдем с него. Да излезем с него, да общуваме с него, да прекарваме времето си с него, да го опознаем и да му дадем възможност да направи същото с нас. Не трябва да приемаме съвети за това, че трябва да споделяме любовни песни на неговата стена във фейсбук и да коментираме и харесваме негови снимки и постове.
Изпитвах раздразнение и несъгласие, докато четях, но в интернет прочетох няколко положителни мнения за книгата. Затова изключително ще се радвам, ако някой прочел, разбрал и харесал, реши да потърси връзка с мен и да поговорим за живота от нещата, както се пее в една песен. :)