понеделник, 11 януари 2016 г.

Зона 51: Началото

Преди три години започнах с прочита на поредицата от 9 книги за Зона 51, но някъде в средата на третата книга се отказах. Не помня какви са били причините и дали въобще е имало основателни такива или просто липсата на време е прекъснала стремежа за завършване на всички девет книги.
Затова сега реших да започна всичко отначало и този път е взето твърдо решение, че отказване няма да има.
Както преди, така и сега, прочетох първата книга за отрицателно време. Отделянето от реалността става много след средата на историята и това води до изникването на много въпроси в мислите на четящия. Самата зона буди изключителен интерес и разпалва любопитството, а в книгата се представя една алтернативна гледна точка за всичко, което може да стои скрито от нас. Летящи дискове, кораб-майка, компютри под формата на пирамиди, експерименти с хора и животни, древни езици и писменост, напълно непозната и неразчетена. Втората световна война не е била това, което пише в учебниците по история. Руснаци, американци, англичани, германци... всички в стремежа си да открият тайната, да създадат собственото си оръжие. Осъзнавайки, че книгата е фантастика, четейки размишленията на героите за пирамидите, за кръговете в полетата, за обезобразените животни, за каменните статуи и всичко останало, няма как да не подложим собствената си реалност под въпрос. Питам се колко неща наистина остават скрити от обществото, под предлог, че хората не са готови за посрещнат новините и ще изпаднат в паника. И кой всъщност дърпа конците?!
От персонажите в книгата, най-много ми допадна Търкот, който загърби положението и кариерата си, но не загърби себе си и чувството си за справедливост. Съвестта му далеч не е чиста, но осъзнаването на грешките като такива, е достатъчен показател за доброто сърце, което той притежава.
Нейбингър, с неговата страст и любов към работата си, също няма как да не предизвика симпатии. Движена от същите пориви, Кели също попада в графата на любимите.
Останалите персонажи ми останаха чужди, някои като Лиза Дънкан дори дразнещи. Изтъкването, че работи за президента и непрекъснатото споменаване на този факт, е изключително досадно, а повечето случаи ненужно.
Единственият, събудил съжаление в мен, беше генерал Гулик. Човекът, който въпреки професионализма си, беше на косъм да обрече планетата.  Независимо от положението и опита, човек не може винаги да знае в какво се забърква. В края на книгата се дава и обяснение за държанието на Гулик и неговите мотиви.
Краят на книгата вече окончателно навлиза в научната фантастика, подготвяйки ни за това, което ни очаква в следващите книги.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Няма коментари:

Публикуване на коментар