Скъпи Дядо Коледа,
Пиша ти отново, след повече от десетилетие прекъсване. Пиша ти, за да ти благодаря, че през годините, в които пламенно вярвах в теб и те очаквах всяка Коледа да се появиш на вратата, ти ме научи да вярвам в красотата на празника. От теб научих, че да раздаваш безплатно щастие и радост на хората, е трудна задача. Ти ме научи, че не е задължително да показваш лицето си, когато правиш добро, и въпреки това, то ще бъде високо оценено. В писмата си пламенно те уверявах, че съм слушала мама и татко цяла година и напълно заслужавам подаръците си. Научих се, че хубавите неща идват последни, дори след множество трудности. Научих, че човек трябва да е търпелив и неотлъчно да преследва желанията и мечтите си. Ако не се предаваме по неравния път към звездите, рано или късно ще стигнем до тях. Казваха ми, че дори ти не можеш да се справиш без своите джуджета. Научих, че човек не може винаги да върви сам, понякога трябва да му се протегне ръка и да му се помогне. Научих, че е нормално да се сблъскваме с непосилни задачи и приех за нормално да се помоли за помощ в такъв момент.
След това дойде един момент, в който ми казаха, че ти не си истински... Нищо от това, което знаех за теб не било истина. В мислите на малкото момиченце, което бях тогава, започнаха да се разпадат множество картини - твоята красива червена шейна и елените, малката ти къщичка, сгушена в снега и голямата бълваща пушек работилница, от която звучат коледни песни и е цялата осветена с коледни светлини. Виждах всичко като парчета от пъзел, летящи във въздуха, постепено изчезвайки от съзнанието и представите ми.
Малко след твоето изчезване, трябваше да се срещна с един друг приказен герой, наречен Живот. Той беше съвсем истински, всички го знаеха. За него ме научиха, че истинността му се познава по болката, която ще донесе. Познавах го по трудностите, сълзите, безсънните нощи, тревогата, съмнението, колебанието и всички останали допълнения от палитрата на човешките емоции, които той ми донесе. Животът и хората, които го познаваха по-добре от мен, ме научиха, че да молиш за помощ е проява на слабост, а да си слаб е лошо. Научих, че безплатен обяд няма, за всичко трябва да се плати - дори за добрината. Казаха ми, че хората не правят добро, ако няма полза от това и за тях самите. Научих, че всяко добро трябва да бъде показано, излъчено и подробно описано, да се знае неговият извършител, за да бъде оценен и той, не само делото, което е извършил. Имаше моменти, в които вярвах, че път към звездите нагоре няма, а всички се въртим в порочен кръг, търсещи изход. Попадах в ситуации, в които надеждата си е отивала от мен, оставяйки празно и студено пространство в мен, в което на по-късен етап се е настанявала убедеността, че не винаги се случва това, което искаме и за което се борим. Понякога, само понякога Животът е по-силен от нас, разполага с повече знания, умения и съоръжения, за да може спокойно да ни победи. Научих, че лошото, което ни застига е в следствие на доброто, което сме получили, а не е обратното, както ти ме беше научил ти...
Знаеш ли, Дядо Коледа, кой е най-полезният урок, който научих от Живота и от теб?! Ти ме научи на непоколебима вяра в доброто, а Животът ме научи да подлагам на съмнение всичко. Преподадохте ми тези уроци, които не са съвместими на първо четене, но благодарение на тях, аз се научих да подлагам на съмнение всичко отрицателно, с което животът ме сблъскваше и да вярвам безрезервно в добрината, която виждах в хората, въпреки, че тя често е скрита, покрита и забравена понякога дори. В трудни моменти се сблъсквах с неистински усмивки, докато истинските се криеха зад студени лица и сама научих, че всяко правило има изключения.
Дядо Коледа, не ти пиша, за да искам подарък. Не и този път. Пораснах и материалното вече не ме радва. Единственото, което искам от теб е да се върнеш в моя живот, за да продължим да учим заедно. Дълго време не сме общували и може би сме забравили как да осъществим комуникацията помежду си, но Животът ме научи, че да приемаш предизвикателсва е привилегия и огромно приключение. Предизвиквам теб, предизвиквам и себе си. Нека го направим и този път да не губим вяра в нашата мисия.
Не мога да ти кажа кой, кога и защо ме убеди в твоето несъществуване. Дори Животът така ми каза, но аз повярвах отново в теб, защото почувствах, че те има. Не си отивай отново.
Ще очаквам с нетърпение твоят отговор, под каквато форма ти избереш да ми го изпратиш!
Весели празници!

Цитати / "Малко след залеза" - Стивън Кинг

1) Възприятието не е всичко, бе казала Уила, но възприятие и надежда, взети заедно? Смеси ги и мозъкът ти ще се размекне.

2) Не вярваме на повечето лъжи, които срещаме по пътя си, ала в същото време се вкопчваме в най-голямата - че животът има смисъл.

3) Използването на цитати е проклятието на четящата класа.

4) Необходимостта е майка на изобретателността.

5) Според мен фотографията е доста по-творческа материя, отколкото повечето хора смятат. Логично е да се мисли, че ако имаш набито око за композицията - плюс елементарни технически умения, които можеш да усвоиш във всеки курс по фотография, - от всяко красиво място ще излиза красива снимка, особено ако се специализираш в пейзажите. Харлоу, щата Мейт, или Сарасота, щата Флорида - само нагласяваш подходящия обектив, после насочваш апарата и щрак! - готово. Само че изобщо не е така. Ролята на дадено място във фотографията е точно толкова важна, колкото е в живописта, писането на разкази или поезията. Не знам защо е така, но...

6) Реалността е мистерия, доктор Бонсейнт, и делничната същност на нещата от живота е по-скоро покривало, което намятаме отгоре му, за да замаскираме техния блясък и мрак. Мисля, че по същата причина покриваме със саван лицата на покойниците. Защото лицата на мъртвите са нещо като врата. Врата, която е заключена... ала вътре в себе си знаем, че това няма да продължи вечно. Някой ден тя ще се отвори за всеки от нас и всеки от нас ще премине през нея.

7) Някои от тях имаха човешки облик, ала бяха не по-малко ужасяващи от другите. Дори бяха по-ужасяващи, понеже човешкото винаги е по-страшно, нали? Защото познаваме човешкото, разбираме човешкото. Или само си мислим, че е така.

8) Не е ли иронично, че именно поведението, което обикновено определяме като ,,невротично'', всъщност държи света подреден и стабилен?!

9) Понякога просто се носим по течението, нали? И се озоваваме на места, където изборът ни вече не е лесен, а последствията от погрешното решение са застрашителни. Застрашителни за живота ни, за разсъдъка ни или и за двете едновременно.
Ами... ако изобщо не сме изправени през избор? Ако само ни се струва, че имаме избор?

10) Просто нямаше начин да не направя погрешния избор, след като се ръководех от образованието си и поставях интелекта пред инстинктите си.

11) Ако тогава бе заплакала, сигурно щях да я прегърна. Защото след двайсет и шест години семеен живот тия неща ти стават нещо като рефлекс. Дори когато чувствата вече са минали и заминали. Тя обаче не заплака и аз излязох навън. Просто е обърнах и си излязох.

12) Установих един крайно любопитен факт - медицинското определение за ,,чудо'' е ,,погрешно поставена диагноза''.

Facebook page

Цитати / "Мери Попинз" - Памела Травърз

1) Вечерта, когато Мери Попинз се върна, Джейн и Майкъл се втурнаха насреща й.
- Къде бяхте? - в един глас извикаха те.
- В Страната на приказките - отвърна Мери Попинз.
- Видяхте ли Пепеляшка? - попита Джейн.
- Пепеляшка ли? Хич не ме интересува! - отсече презрително Мери Попинз. - Как ли не, Пепеляшка!
- Може би Робинзон Крузо? - полюбопитства Майкъл.
- Робинзон Крузо! Хайде де! - отвърна рязко Мери Попинз.
- Къде сте били тогава? Значи не сте били в нашата Страна на приказките?
Мери Попинз се усмихна самодоволно.
- Не знаете ли, че всеки си има своя Страна на приказките?
И с още по-загадъчна усмивка се качи в детската стая да свали белите си ръкавици и да прибере чадъра.

2) Рибарят, за разлика от месаря беше висок и слаб, толкова слаб, че просто нямаше анфас, само два профила. И гледаше тъжно, сякаш току-що беше плакал или пък се канеше да заплаче.
Според Джейн на младини той е преживял голяма скръб, но Майкъл беше на мнение, че като дете майка му го е хранела само с хляб и вода и той още не може да го забрави.

3) - Говори, дете мое! - насърчи я кобрата. - Какво ссси мислела?
- Ами… че лъвовете и птиците, тигрите и малките животни - всички…
Индийската кобра й помогна:
- Мислела ссси, че ссса врагове, че лъвът не може да види антилопа, без да я изяде, нито пък тигърът - заек?
Джейн се изчерви и кимна.
- Е, да… може би ссси права. Отчасти е така. Но - не на Рождения ден - каза кобрата. - Тази нощ ссслабите не се боят от сссилните, сссилните закрилят малките. Дори аз… - тя млъкна и сякаш се умисли, - дори аз мога да сссрещна дивата гъска, без да помисля за вечеря. Но сссамо тази нощ. Най-сссетне - продължи тя и ужасният й разцепен език се замята в устата й - може би да ядеш и да бъдеш изяден е едно и сссъщо нещо. Моята мъдрост ми подсказва, че е така. Всички ние, и вие в градовете, и ние в джунглите, сссме направени от едно и сссъщо вещество, от една материя. Дървото над главите ни, камъкът под краката ни, птицата, звярът, звездата - всички сссме едно и сссе движим към една цел. Помни това, дори когато напълно ме забравиш, дете мое!

Facebook page

Цитати / "Генезис" - Бърнард Бекет

1) Въображението е незаконна рожба на времето и невежеството.

2) Под дух разбирам преобладаващите по онова време настроения. Човешкият дух обуславя способността да посрещаш несигурното бъдеще с оптимизъм и любознателност, той подклажда вярата, че проблемите и противоречията са разрешими. Той е увереност. И е нещо крехко. Страхът и суеверията го помрачават.

3) Искате да кажете, че общество, опустошено от чумата, е за предпочитане от общество, разядено от безразличие?

4) ПНВП - Положението е нормално, всичко е прецакано.

5) Колкото по-пламенно е обещанието, толкова по-грандиозен е провалът.

6) Единственото свързващо звено между отделните личности са идеите. Идеите се променят и разпространяват; хората формират идеите, но и идеите в същата степен преобразуват хората.

7) Анакс не изпрати съобщение на приятелите си. Всъщност не разказа на никого за срещата. Чувството бе твърде непознато, твърде странно и твърде ефимерно. Изрази ли го с думи, със сигурност ще се разпадне на парченца.

8) - Програмиран съм да харесвам външността си.
- Не каза ли, че се програмираш сам?
- Добър избор, не смяташ ли?
- Отвратителното си е отвратително, без значение как изглежда в твоите очи.
- Интересно твърдение. Обоснови го.
- Доведи двайсетина души и те до един ще потвърдят, че си противен. Всички без изключение.
- Доведи двайсетима като мен - контрира Арт - и те ще кажат, че задникът ти е по-красив от лицето.
- Няма двайсет като теб.
- Прав си. Аз съм уникален. И затова мога спокойно да твърдя, че всички андроиди те намират грозен. Не всички човешки същества ме смятат за противен. Технически и обективно погледнато аз изглеждам по-добре от теб.

9) - Аз съм жив - отвърна Адам. - Щеше да ти е достатъчно, ако знаеше за какво говоря.
- Дефинирай какво означава да си жив, преди да реша, че си твърде глупав.
- Предизвикваш ме.
- Хванах те натясно, нали?
- Дефиницията няма да ти помогне да разбереш. Звуците не предават чувства.
- Слаб отговор.
- Животът е порядък, сътворен от хаоса. Способността да извличаш сили от околния свят, да създаваш нови форми. Да се възпроизвеждаш. Няма как да го разбереш.

10) Има опасност да те разстроя, но това не е повод да скрия истината.

11) - Гърбът ме заболява само като те слушам. На какво го отдаваш?
- Тялото ти се опитва да отвлече вниманието на мозъка от думите, които не иска да чуе.

12) - Вие, хората, се ласкаете от мисълта, че сте създали света на идеите, но сте безкрайно далеч от истината. Идеята влиза в мозъка отвън. Тя го реорганизира, за да пригоди интериора по свой вкус. Сварва други идеи, настанили се там преди нея; бори се с едни, с други се съюзява. Съюзите оформят нови структури, за да се защитават от натрапници. И в подходящия момент идеята изпраща военните си отряди да завземат нови мозъци. Успялата да се утвърди идея пътешества от мозък в мозък, завладява нови територии и пътьом мутира. Живеем в джунгла, Адам. Много идеи отмират. Оцеляват само най-силните. Вие се гордеете с идеите; смятате ги за свои творения, ала те са паразити. Защо според теб еволюцията засяга само физическата форма? Еволюцията не държи сметка за средствата. Кое се е появило първо - разума или идеята за разума? Не си ли се питал досега? Те са възникнали едновременно. Съзнанието е идея.

13) - Програмата те е лишила от по-дълбоката истина. Аз не съм машина. Какво знае машината за аромата на влажната трева призори или за плача на бебето? Аз съм усещането за топлите слънчеви лъчи, галещи кожата ми, аз съм прохладата, която хладният бриз ми носи. Аз съм всички онези земи, където кракът ми не е стъпвал, ала въображението ми рисува. Аз съм вкусът на дъха на Жената, аз съм цветът на нейните коси. Подиграваш ме, че дните ми са преброени, но именно страхът от смъртта ми вдъхва живот. Аз съм мислителят, който промисля мисълта. Аз съм любознателност, разум, любов и омраза. Аз съм безразличие. Аз съм син на баща, който на свой ред е син на своя баща. Аз съм карал майка си да плаче и да се смее. Аз съм чудо и съм чудесен. Да, светът натиска бутони, преминавайки през твоите чипове. Но светът не преминава през мен. Той се връща отново и отново. Аз съм в него и той е в мен. Аз съм средството, с което Вселената е опознала себе си. Машината не може да ме сътвори. Аз съм смисълът.

Facebook page

Цитати / Съвети за щастлив живот на... Сенека

1) Нищо не ни вдъхва увереност, че утре наистина ще имаме време да направим онова, което можем да направим днес, и поради това трябва да действаме сега и то по такъв начин, сякаш в неотложността на действието изразяваме целия смисъл на живота си.

2) Ако искаш да те обичат, обичай!

3) Да заповядаш на себе си е най-голямата власт.

4) И след лоша реколта трябва да се сее.

5) Началото на оправдаването е признаване на вината.

6) Прибързаността е сама по себе си забавяне.

7) Изпълнението на нашите най-силни желания често стават източник на нашите най-големи скърби.

Facebook page

Само преди секунди отворих една книга, която наскоро си взех от бабината библиотека. Преди да я извадя от село и да я пренеса в големия град, проверих една по една дали всички страници са в наличност, защото понякога (само понякога) най-интересните и заплетени редове липсват, сякаш нарочно са били откъснати и откраднати от сърцевината на една стара, грохнала книга.
Отваряйки книгата на село, стояща пред голямата бабина библиотека, нищо необичайно не ми беше направило впечатление.
Но може би, защото книгата се е чувствала като у дома си там. Тук, в града, тя се чувства по друг начин. Не я виня... Стара, пожълтяла, полу-разпаднала се, с леко размазани букви, тя седи спокойно захвърлена върху куп чисто нови книги, все още неотваряни, с прави като струни страници, подредени като войници букви, лъскави корици и мирис на лепило. И чисто нова хартия.
Така и така заговорихме за мириса, който всъщност е и причината да пиша това в момента.
За пръв път отворих тази книга в собствената си стая, удобно разположила се на мястото за четене. Въпреки, че носът ми беше и все още е, далеч от страниците на книгата, миризмата носеща се от нея прогори дупки в съзнанието ми, от които изпълзяха спомени, спомени и още спомени. Спомени за едно отминало детство, безгрижие, любов, уют... Старите книги имат една специфична миризма, която всеки би свързал само и единствено със себе си. Не е като при новите книги - всички усещаме едно и също при допир с тях. Старите книги носят много повече истории в себе си, не само тези, които можем да прочетем между кориците им. Отваряйки тази книга, затворих очи за секунда и се видях излегната на голямото легло на село, гледаща към разпадащите се страници пред мен. Слънцето тъкмо залязва и осветява стаята в мек оранжев цвят, за който допринасят и тежките оранжеви завеси, спускащи се до пода. Светлината е приглушена, тихо и спокойно е, само от време на време се чува гласът на някой горд петел от нашия или съседния двор. Усещам аромата, който се носи от кухнята. Баба готви вкусна гозба, както само тя може да си я направи. Без рецепта и без последователност при продуктите. Баба не признава мерки, грамове и правила в готвенето... и е най-добрият готвач, когото познавам. Тя готви за цяла армия, а всъщност сме само трима. Аз, тя и дядо. Който май е в двора, при животните. Милва ги по главичките, защото само при него стоят - кучета, котки, кокошки, патици, пуйки, малки пиленца, козлета, прасета, телета, магарета и коне... Какви ли не животни е отгледал дядо. Животните го обичат, той има подход към тях, който понякога му липсва при общуването с хора. Но това не е важно, той винаги е смятал животните за по-добрата компания. Баба също. Но тя няма подход. Нейният подход е в кухнята. Дядо не може да приготви друго, освен препечени филийки, просто защото слага филийките и се сеща за тях чак след часове. Това е дядовият специалитет. Баба тъкмо е извадила баницата в печката, пъхва кекса вътре, за да се опече, докато тя направи и курабийките с пудра захар отгоре. Цялата къща и дори двора ни меришат на любов. Баба готви с много любов, влага всичко от себе си. Може би за това държи толкова да се изяде всичко - за да се почувства нейната любов. Баба слага на масата всички тави, които има в шкафа, всички до една пълни с любимите ми домашни гозби. Сега съм им дошла на гости. Малкото внуче, което или е прекалено заето с уроци, или е на зелено училище през ваканцията или просто е болно и не може да ходи никъде. Малкото внуче, което е приклещено в големия град. Замисляйки се за големия град и гледката от градската ми стая, която представлява сив бетонен изглед, коли, пушек и изпалешни животни, поглеждам през прозореца и виждам мързелива дебела котка, излегнала се в бабината градина. Зелена, червена, шарена градина. Листо от краставица срамежливо наднича през прозореца ми, сякаш иска да влезе при мен. Бабината градина е много голяма. Всъщност ние нямаме двор около къщата, а имаме къща в двора. Навсякъде расте по нещо. Дори в стаята при мен. Домати. Едва възродили се от пръстта, прилежно подредени из цялата къща, уютно настанени в кофички от кисело мляко.
Стреснато отварям очи и поглеждам отворената книга, неволно изплъзнала се от пръстите ми и тупнала безшумно върху клавиатурата пред мен. Оглеждам се и виждам, че вече не съм малкото внуче, което бях до преди малко.
Телефонът прекъсва мислите ми.
- Ало?
- Обаждам се да видя как си. От месеци не си идвала на село... Кога ще дойдеш да ни погостуваш? Липсваш ни.
- Утре съм на работа, бабо. Нямам време да ходя. Съжалявам...

Цитати / "Забранено за чувствителни" - Николай Рангелов

1) Не е това България, което беше, въпреки че никога не е била това, което заслужава да бъде.

2) Хубава страна е България, ама не случи на народ.

3) - Как мислиш, кой е по-демократ, драгалевският мангал, столипиновският циганин или този, дето никога в живота си не е употребил думата другарю?

4) Всичко бе ясно, всичко разпределено. Акулите ще лапат. Баламите ще бачкат. Вътрешно-политическата посока на страната и вътрешната й насоченост се определяше в чужбина. Изборите просто бяха фарс, който трябваше да узакони беззаконието и грабежа.

5) Странна страна бе това България. Каквото и да направиш, ще сбъркаш.

6) Григоров, пенсиониран учител, реши да се разходи по софийските улици, които така обичаше преди. Сега трябваше да прави сложни слаломи и пируети между спрените коли, изкъртени плочки и стърчащи корени. Интересно, необичайното стана норма. Мръсотията естествена. Безхаберието и хаосът - най-естественото нещо.

Facebook page

Цитати / "Питър Пан трябва да умре" - Джон Вердън

(От автора на НАМИСЛИ СИ ЧИСЛО, ЗАТВОРИ ОЧИ и НЕ ДЪРПАЙ ДЯВОЛА ЗА ОПАШКАТА.)

1) И двете му предоставяха достатъчно доказателства, че човекът не е рационално създание и че така наречената логика не е нищо повече от ярка фасада, прикриваща по-тъмни мотиви; опит страстта да бъде наметната с плащ от строги геометрични аксиоми.

2) - Не смятам публично да лея сълзи, за да докажа невинността си пред съдебните заседатели, пред вас или пред когото и да било другиго - погледна го предизвикателно Кей Спалтър. - Това прави нещата малко по-трудни, нали? Не е лесно да докажеш невинността на една безсърдечна кучка.

3) Крайното впечатление, което получи, бе, че обещаният блажен живот се състои от нагласа на ума, смътно ориентирана към ню ейдж идеологията, с лека философия, пастелни графики и хубаво време.

4) Всичко бе документирано в досието по делото. Но да види сградата и после да открие точния прозорец, от който бе изстрелян фаталният куршум, насочен към мястото, на което се намираше в момента, имаше разтърсващ ефект. Ефектът на сблъсъка на реалността с предварителните представи.

5) Нищо не ни дразни толкова в другите, колкото поведение, което отразява собствените ни недостатъци по непривлекателен начин.

6) Очакваме хората да ни казват всичко, но не искаме да разкриваме нищо.

7) - Ще го кажа така - предпазливостта винаги е добродетел. При разследване на убийство може да ти спаси живота.
- Какво ми казвате?
- Ако Кей не го е направила, трябва да бил някой друг. Може дори да е човек, когото познавате. Няма начин да кажете погрешното нещо на погрешния човек, ако изберете да не казвате нищо на никого.

8) Няма по-добра причина за това човек да пожелае да ти даде нещо от убеждението, че можеш да получиш това нещо от някъде другаде.

9) Ако вярваш в кармата, няма смисъл да се занимаваш да арестуваш и наказваш убийците. Но ако искаш убийците да бъдат задържани и наказани, трябва да се съгласиш, че кармата е пълна глупост.

10) Да предположим, че имате избор. Кое бихте избрали - да сте убиецът... или неговата жертва?

11) Всеки човек на земята на определена географска ширина вижда едни и същи звезди. Но нямаше две култури, които да виждат едни и същи съзвездия. Той бе виждал доказателства за този феномен много път: събитията, които виждаме, зависят от историите, в които искаме да повярваме.

12) Гръцките трагедии имат простичка идея. Една велика истина: силата на човека е и негова слабост.

13) Подходът му към случая бе притеснителен - не защото беше напълно противоположен на обичайната процедура, а защото не беше. Обвинението, което Клемпът бе отправил към Гърни, не беше чак толкова несправедливо или неоснователно. Представата, че добрият детектив винаги действа по принципите на чистата логика и е с отворено съзнание за обективни заключения, засягащи характера на престъплението и идентичността на извършителя, в най-добрия случай е само приятна фантазия. В реалния свят на престъпленията и наказанията - както и във всички човешки действия и постъпки - обективността е илюзия. Самото оцеляване изисква да стигаме до заключения по-бързо, направо с прескоци.
Решаващото действие винаги се основава на частични доказателства. Ловецът, който започне да изисква писмено потвърждение от зоолога, че еленът, който вижда пред себе си, наистина е елен, скоро ще издъхне от глад. Обитателят на джунглата, който реши да преброи всички ивици по кожата на тигъра, преди да хукне да бяга, ще бъде убит и изяден. Гените, които настояват за сигурност, не са от тези, които се предават на следващото поколение.
В реалния свят трябва да свързваме малкото точки, които имаме, и бързо да създаваме модел, който звучи поне донякъде логично. Системата не е съвършена. Както и самият живот. Опасността не идва от недостатъчното количество точки, а от подсъзнателните лични причини, заради които отдаваме предимство на едни точки пред други, и заради които искаме моделът да изглежда по определен начин. Възприятието ни за събитията се изкривява много повече от силата на нашите емоции, отколкото от несъвършенството на информацията, с която разполагаме.

14) Човешките очи са интересно нещо, помисли си Гърни. Те съдържат и отразяват емоционалната същност на всичко, което са видели - въпреки опитите на притежателя им да го прикрият.

15) Действието е най-добрата противоотрова срещу безпокойтвото, а информацията - единственото лекарство за несигурността.

16) - Вината е болезнен глад за хармония - нужда да компенсираш нечие нарушение, да възстановиш баланса, целостта.
- Каква цялост?
- Връзката между убежденията и поведението. Когато действията ни не съвпадат с ценностите, създаваме дупка, източник на напрежение. А дупката създава дискомфорт. Съзнателно или несъзнателно, ние се опитваме да я затворим. Търсим мисловната хармония, която ще ни донесе затваряне на дупката - компенсиране на нарушението.

17) Ние не мислим това, което си мислим, защото виждаме това, което виждаме. Виждаме това, което виждаме, защото мислим това, което мислим. Предварителните нагласи могат лесно да замъглят възприятията на очите ни и дори могат да ни накарат да виждаме неща, които не съществуват.

18) Парченцата, които сякаш не пасват, са тези, които разкриват най-много накрая.

19) Злото бе интелект в служба на желания, неограничени от емпатия.

20) Постигането на себепознание не е терапевтична панацея. Фактът, че знаеш кой си, не ти вдъхва автоматично силата да се промениш.

21) Щеше да е добре, ако всичко си личеше в очите му - ако можеше с един поглед да открие злото така лесно, както можеше и да го изключи.

22) Отлично знаеше, че човешките възприятия имат свойството да се натрупват в подкрепа на някое конкретно заключение. След като моделът се оформеше, колкото и погрешен да беше, умът подсъзнателно започваше да дава предимство на всички факти, които го подкрепят, и да отхвърля тези, които са в противоречие. Резултатът може да е катастрофален и - особено когато става дума за служител на реда - фатален.

23) В живота няма нищо по-важно от любовта. Нищо, освен любовта.

Facebook page

Цитати / "22 ноември 1963" - Стивън Кинг

1) Смятам, че сравнително добре приспособеното човешко съзнание може да понесе доста странни неща, преди напълно да се предаде.

2) Знам, че смъртта е неудобна тема за разговор, особено когато умиращият сам си е виновен...

3) Ако се даде време на човека, той може да привикне към всичко.

4) Исках да запазя това чувство по-дълго, затова се отдалечих, като си повтарях: ,,Не поглеждай назад, никога не поглеждай назад." Колко пъти хората си го повтарят, след като са преживели нещо много приятно (или много неприятно)? Често, предполагам. И обикновено не се вслушват в съвета. Човек е устроен така, че винаги да поглежда назад - затова имаме въртяща се става на врата.

5) Търкот изглеждаше изненадан и подозрителен. Според мен обсебените винаги изглеждат така, когато чуят нещата, които дълго са ги държали будни нощем, не само произнесени, но и потвърдени. ,,Сигурно е илюзия", мислят си те. Само че не е илюзия.

6) Като се замисля, не съм сигурен защо го направих. Понякога не искаме да знаем, нали? Отиваме твърде далеч и после се обръщаме.

7) Съпротивата за промяна е пропорционална на това доколко бъдещето може да се промени от определено действие.

8) Извършвайки самоубийство, Ал бе премахнал най-голямата слабост на учения - да нарича колебанието изследване.

9) Обясненията са евтина поезия.

10) Дискретността е по-добра от храбростта.

11) Най-простите отговори в живота често се подминават най-лесно.

12) Но глупостта е едно от двете неща, които виждаме ясно, когато премисляме минали събития. Другото са пропуснатите възможности.

13) Актьорският талант се среща много по-често от таланта да го развиеш.

14) Всеки учител знае, че има повече дрехи, отколкото можеш да облечеш, и че храната не е онова, което слагаш в устата си.

15) Саркастичните хора са меки като памук под бронята.

16) Да се чувстваш у дома означава да гледаш как луната е издига над откритата, спяща земя и да има кого да извикаш на прозореца, за да гледате заедно.

17) Помъчих се да се убедя, че това няма значение и че любовта побеждава всичко, но не е така. Любовта не побеждава лъжите.

18) Не знам на чий живот повлияваме, нито кога или защо. Не и докато бъдещето не погълне настоящето. Разбираме, когато е твърде късно.

19) Животът е низ от иронии.

20) Хора като Лемей и Уокър са далеч по-опасни от онази кучка Ранд, и то не защото имат оръжия. А защото имат последователи.

21) Ето едно странно мое наблюдение: жените пазят по-добре тайните, но мъжете ги приемат по-спокойно.

22) За влюбения белезите от шарка са по-очарователни от трапчинки.

23) За момент всичко ми стана ясно: най-вече, че светът почти не съществува. Нима всеки от нас не го осъзнава, без да си го признае? Това е само майсторски балансиран механизъм, съставен от викове и отзвуци, въображаем часовник, отмерващ времто под загадъчния стъклен похлупак, който наричаме живот. Какво се таи зад него? Под него и около него? Хаос, бури. Мъже с чукове, мъже с ножове, мъже с пистолети. Жени, които развращават онова, над което нямат власт, и принизяват непонятното. Всемир, изпълнен с ужас и с разрушение, обкръжаващ една-едничка осветена сцена, на която смъртните танцуват напук на тъмата.

24) В трудни времена, когато дори мъдреците изпитват несигурност, обясненията в любов винаги се посрещат радушно.

25) - Нещата следват логичния си ход - заяви долбокомислено Хости и аз едва се удържах да не се хвърля отгоре му и да размажа тлъстата му физиономия. И не защото грешеше - о, не! Според скромното ми мнение нещата действително следват логичния си ход, ала вслушват ли се хората в гласа на разума и логиката? Много рядко.

26) Има ли по-страшни думи от "Трябва да се върнеш и да видиш какво точно си сторил"? Не можех да се сетя.

27) Обаче вярвам в любовта, разбирате ли; за мен любовта е уникална магия. Не мисля, че се определя от звездите, но вярвам, че духът ни, кръвта ни и сърцето ни отправят зов към духа, кръвта и сърцето на другия.

28) Миналото е кораво и неотстъпчиво поради същата причина, поради която и черупката на костенурката е корава - защото живата плът под нея е нежна, беззащитна и уязвима.
Има и друго: многобройните избори и възможности, пред които се изправяме във всеки ден от живота си, всъщност са музика, по която танцуваме. Те са като струни на китара. Погали ги и ще извлечеш приятни звуци. Хармонии.

29) Подобно на всички хубави съниша, и този ще е кратък... ала точно мимолетността прави сънищата толкова прелестни, не мислите ли? Според мен е точно така. Защото щом мигът отмине, вече нищо не може да го върне.

Facebook page

Хаос

... защото няма нищо невъзможно.
Може би има причина, ние хората, да не можем да виждаме бъдещето. Да не знаем какво ще поледва, какво ще се случи, кой ще присъства и кой ще отсъства от нашия живот в най-хубавите и най-лошите ни моменти... Защото, ако знаехме всичко това, може би всички щяхме да си правим компания в някоя голяма жълта сграда, с решетки на прозорците.
Сещам се за филма "If Only" и колко хубаво би било, ако наистина ни се даваше втори шанс, шанс да направим нещата по по-добър начин, да поправим грешките си и да изживеем всеки момент по начин, който ще си струва и ще остане красив спомен. Но не е така, нали?! Винаги се сблъскваме с нещата за пръв и последен път, никога не попадаме в една ситуация два пъти. Винаги грешим, винаги бъркаме, винаги сме объркани и винаги, абсолютно винаги си даваме сметка, че може да се представим и по-добре в дадената ни житейска ситуация. Подготвяме се за по-доброто представление, разшифроваме грешките, запомняме как трябва да се държим, какво да кажем, къде да гледаме, как да се отнесем, каква ще е подходящата реакция и точно, когато се чувстваме стопроцентово готови да се впуснем в същите страшни житейски преживявания, животът ни сблъсква с нещо ново, неочаквано, непознато и отново ни хваща по долни гащи, или казано по друг начин - неподготвени. И ние отново трябва да си учим урока от начало... и отново... и после пак... отново.
Може би това не звучи като нещо ново за повечето хора. Но пропастта между знанието за нещо и неговото осъзнаване, е огромна. След осъзнаването идва и приемането на нещата, което също не е лесна задача. Трудно бихме приели, че живеем в хаос, където нищо не е сигурно, всичко може да се случи и то всеки момент. Най-хубавото и най-лошото могат да ни връхлетят за секунда. Това е като да спечелиш от тотото, без да си пускал билет. Или да те улучи куршум от празен пистолет. Животът е неочакван и нелогичен, непринуден, несъзнателен дори.
И миналото... Нещо, което се предполага, че трябва да си седи там - при всички неща, останали зад нас. Но не, понякога дори то се връща. Буквално. Връщат се хора от миналото, връщат се предмети от миналото, връщат се песни, миризми. Дали в тези моменти ние се връщаме в миналото или то застига настоящето ни? Къде е истината? Отговорът е - никой не знае, по простата причина, че не трябва да се знае. Трябва да се живее, без отговори на въпросите. Защото отговорите биха били плашещи. Защото никой няма да се зарадва например да научи, че само няколко дни след като срещне голяма любов, ще трябва да лекува разбитото си сърце и да бърше сълзи от очите си цяла нощ. Или, че най-щастливият му ден ще завърши в болница в два през нощта, изплашен, с разтуптяно сърце и несигурен какво ще се случи в следващите минути. Не трябва да разбираме колко наивни сме понякога, по колко грешен път вървим и как най-хубавите ни спомени са неосъзнато най-лошите ни преживявания.
Хаос. Хаос. Хаос.