четвъртък, 4 септември 2014 г.

Само преди секунди отворих една книга, която наскоро си взех от бабината библиотека. Преди да я извадя от село и да я пренеса в големия град, проверих една по една дали всички страници са в наличност, защото понякога (само понякога) най-интересните и заплетени редове липсват, сякаш нарочно са били откъснати и откраднати от сърцевината на една стара, грохнала книга.
Отваряйки книгата на село, стояща пред голямата бабина библиотека, нищо необичайно не ми беше направило впечатление.
Но може би, защото книгата се е чувствала като у дома си там. Тук, в града, тя се чувства по друг начин. Не я виня... Стара, пожълтяла, полу-разпаднала се, с леко размазани букви, тя седи спокойно захвърлена върху куп чисто нови книги, все още неотваряни, с прави като струни страници, подредени като войници букви, лъскави корици и мирис на лепило. И чисто нова хартия.
Така и така заговорихме за мириса, който всъщност е и причината да пиша това в момента.
За пръв път отворих тази книга в собствената си стая, удобно разположила се на мястото за четене. Въпреки, че носът ми беше и все още е, далеч от страниците на книгата, миризмата носеща се от нея прогори дупки в съзнанието ми, от които изпълзяха спомени, спомени и още спомени. Спомени за едно отминало детство, безгрижие, любов, уют... Старите книги имат една специфична миризма, която всеки би свързал само и единствено със себе си. Не е като при новите книги - всички усещаме едно и също при допир с тях. Старите книги носят много повече истории в себе си, не само тези, които можем да прочетем между кориците им. Отваряйки тази книга, затворих очи за секунда и се видях излегната на голямото легло на село, гледаща към разпадащите се страници пред мен. Слънцето тъкмо залязва и осветява стаята в мек оранжев цвят, за който допринасят и тежките оранжеви завеси, спускащи се до пода. Светлината е приглушена, тихо и спокойно е, само от време на време се чува гласът на някой горд петел от нашия или съседния двор. Усещам аромата, който се носи от кухнята. Баба готви вкусна гозба, както само тя може да си я направи. Без рецепта и без последователност при продуктите. Баба не признава мерки, грамове и правила в готвенето... и е най-добрият готвач, когото познавам. Тя готви за цяла армия, а всъщност сме само трима. Аз, тя и дядо. Който май е в двора, при животните. Милва ги по главичките, защото само при него стоят - кучета, котки, кокошки, патици, пуйки, малки пиленца, козлета, прасета, телета, магарета и коне... Какви ли не животни е отгледал дядо. Животните го обичат, той има подход към тях, който понякога му липсва при общуването с хора. Но това не е важно, той винаги е смятал животните за по-добрата компания. Баба също. Но тя няма подход. Нейният подход е в кухнята. Дядо не може да приготви друго, освен препечени филийки, просто защото слага филийките и се сеща за тях чак след часове. Това е дядовият специалитет. Баба тъкмо е извадила баницата в печката, пъхва кекса вътре, за да се опече, докато тя направи и курабийките с пудра захар отгоре. Цялата къща и дори двора ни меришат на любов. Баба готви с много любов, влага всичко от себе си. Може би за това държи толкова да се изяде всичко - за да се почувства нейната любов. Баба слага на масата всички тави, които има в шкафа, всички до една пълни с любимите ми домашни гозби. Сега съм им дошла на гости. Малкото внуче, което или е прекалено заето с уроци, или е на зелено училище през ваканцията или просто е болно и не може да ходи никъде. Малкото внуче, което е приклещено в големия град. Замисляйки се за големия град и гледката от градската ми стая, която представлява сив бетонен изглед, коли, пушек и изпалешни животни, поглеждам през прозореца и виждам мързелива дебела котка, излегнала се в бабината градина. Зелена, червена, шарена градина. Листо от краставица срамежливо наднича през прозореца ми, сякаш иска да влезе при мен. Бабината градина е много голяма. Всъщност ние нямаме двор около къщата, а имаме къща в двора. Навсякъде расте по нещо. Дори в стаята при мен. Домати. Едва възродили се от пръстта, прилежно подредени из цялата къща, уютно настанени в кофички от кисело мляко.
Стреснато отварям очи и поглеждам отворената книга, неволно изплъзнала се от пръстите ми и тупнала безшумно върху клавиатурата пред мен. Оглеждам се и виждам, че вече не съм малкото внуче, което бях до преди малко.
Телефонът прекъсва мислите ми.
- Ало?
- Обаждам се да видя как си. От месеци не си идвала на село... Кога ще дойдеш да ни погостуваш? Липсваш ни.
- Утре съм на работа, бабо. Нямам време да ходя. Съжалявам...

Няма коментари:

Публикуване на коментар