събота, 9 август 2014 г.

Хаос

... защото няма нищо невъзможно.
Може би има причина, ние хората, да не можем да виждаме бъдещето. Да не знаем какво ще поледва, какво ще се случи, кой ще присъства и кой ще отсъства от нашия живот в най-хубавите и най-лошите ни моменти... Защото, ако знаехме всичко това, може би всички щяхме да си правим компания в някоя голяма жълта сграда, с решетки на прозорците.
Сещам се за филма "If Only" и колко хубаво би било, ако наистина ни се даваше втори шанс, шанс да направим нещата по по-добър начин, да поправим грешките си и да изживеем всеки момент по начин, който ще си струва и ще остане красив спомен. Но не е така, нали?! Винаги се сблъскваме с нещата за пръв и последен път, никога не попадаме в една ситуация два пъти. Винаги грешим, винаги бъркаме, винаги сме объркани и винаги, абсолютно винаги си даваме сметка, че може да се представим и по-добре в дадената ни житейска ситуация. Подготвяме се за по-доброто представление, разшифроваме грешките, запомняме как трябва да се държим, какво да кажем, къде да гледаме, как да се отнесем, каква ще е подходящата реакция и точно, когато се чувстваме стопроцентово готови да се впуснем в същите страшни житейски преживявания, животът ни сблъсква с нещо ново, неочаквано, непознато и отново ни хваща по долни гащи, или казано по друг начин - неподготвени. И ние отново трябва да си учим урока от начало... и отново... и после пак... отново.
Може би това не звучи като нещо ново за повечето хора. Но пропастта между знанието за нещо и неговото осъзнаване, е огромна. След осъзнаването идва и приемането на нещата, което също не е лесна задача. Трудно бихме приели, че живеем в хаос, където нищо не е сигурно, всичко може да се случи и то всеки момент. Най-хубавото и най-лошото могат да ни връхлетят за секунда. Това е като да спечелиш от тотото, без да си пускал билет. Или да те улучи куршум от празен пистолет. Животът е неочакван и нелогичен, непринуден, несъзнателен дори.
И миналото... Нещо, което се предполага, че трябва да си седи там - при всички неща, останали зад нас. Но не, понякога дори то се връща. Буквално. Връщат се хора от миналото, връщат се предмети от миналото, връщат се песни, миризми. Дали в тези моменти ние се връщаме в миналото или то застига настоящето ни? Къде е истината? Отговорът е - никой не знае, по простата причина, че не трябва да се знае. Трябва да се живее, без отговори на въпросите. Защото отговорите биха били плашещи. Защото никой няма да се зарадва например да научи, че само няколко дни след като срещне голяма любов, ще трябва да лекува разбитото си сърце и да бърше сълзи от очите си цяла нощ. Или, че най-щастливият му ден ще завърши в болница в два през нощта, изплашен, с разтуптяно сърце и несигурен какво ще се случи в следващите минути. Не трябва да разбираме колко наивни сме понякога, по колко грешен път вървим и как най-хубавите ни спомени са неосъзнато най-лошите ни преживявания.
Хаос. Хаос. Хаос.

Няма коментари:

Публикуване на коментар