Цитати / ''Моето приключение в дивото'' - Черил Стрейд

1) И така, най-накрая дойде моментът да поема по същинския път, почти веднага последван от смразяващото прозрение с какво се бях захванала, а сетне и от твърдото решение да се откажа, понеже начинанието ми беше повече от абсурдно и безсмислено, нечовешки трудно и безкрайно надхвърлящо възможностите ми. Чак тогава настъпи истинското начало на прехода. С волята да не се отказвам и да продължавам напред, независимо от всичко.

2) Тази лишена от чувства интимност ми се струваше абсолютно нелепа сега и въпреки това продължавах да копнея за нечие тяло, долепено до моето – простичко усещане, но способно да заличи всичката мъка в душата ми.

3) Знаех, че допусна ли страхът да се настани в главата ми, пътешествието ми е обречено. Страхът се поражда до голяма степен от битуващите истории; аз пък реших да си разкажа една, различна от онези, които ние, жените, сме свикнали да чуваме. Че съм в безопасност. Че съм силна. И смела. Че нищо не може да ме надвие.

4) Шофирах, без да пускам радиото, отнесена в мисли около бременността ми. Новият живот беше колкото зрънце ориз, а го усещах с най-дълбоката си, най-осезаема същност - потискаше ме, разтърсваше ме, кънтеше от вътрешността ми.

5) - Какво ли не бих направил да съм на твое място - призна си, докато шофираше. - Аз съм волна душа, която така и не намери смелост да бъде волна.

6) Превърнах тези думи в своя мантра - когато си почивах преди поредната серия стръмнини или губех равновесие и падах по колене по някое нанадолнище, когато парченца от кожата се отлепваха от стъпалата ми заедно с чорапите, или когато лежах самотна в палатката си нощем - в такива моменти често се питах на глас: „Има ли по-упорити от мен?“.
Отговорът винаги беше един и същ и дори когато бях напълно сигурна, че нямаше начин да е вярно, повтарях: „Няма“.

7) Бях изумена от факта, че всичко, от което имах нужда за оцеляването си, можеше да се пренася върху гърба ми. А най-много ме изненадваше това, че успявах да го нося. Че можех да понеса непоносимото. Тези прозрения за физическия ми, материален живот нямаше как да не проникнат и в емоционалния и духовния ми свят. Идеята, че обърканият ми живот търпеше такова опростяване, беше поразителна.

8) Животът на открито, дори без покрив над главата, ми създаваше усещането, че светът е едновременно и по-голям, и по-малък. До този момент не бях осъзнала истински колко необятен беше всъщност - не бях дори наясно колко по-дълъг от хиляда метра можеше да е един километър - не и докато не се научих в движение да разглеждам природата в рамките на това разстояние.

9) - Жените скитници са рядко явление - не се предаваше той.
Казах му, че това е така, защото жените са твърде потиснати, за да водят скитнически живот. Че по всяка вероятност повечето жени, копнеещи по него, бяха затворени в нечия къща и отглеждаха нечии деца. Децата на бащи скитници, хванали пътя.

10) Дръпнах си от цигарата, издишах дима и си припомних как когато Джими Картър бе отпътувал, се бях почувствала по-самотна от всички хора на света. Може би наистина бях по-самотна от всички хора на света.
И може би в това нямаше нищо лошо.

11) Все не успявах да им обясня защо ми се беше наложило да сложа край на брака ни. „Но двамата изглеждахте толкова щастливи заедно“, беше единственото, което казваха. И имаха право - наистина бяхме изглеждали така. По същия начин, както и аз бях изглеждала нормално, след като майка ми умря. Скръбта няма лице.

12) Докато правех крачка след крачка, съзнанието ми отново превключи на онази първична предавка, позволяваща единствено движение напред, и аз продължих да вървя, докато не останах без сили, докато не почувствах, че не мога да направя и крачка повече. Тогава побягнах.

13) Няма как да знаем кое е това, което е довело до едно събитие, вместо до друго. Кое какво предначертава. Кое какво разрушава. Кое причинява разцвет, кое – смърт, кое – отклонение от пътя.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Залезът на боговете'' - Фридрих Ницше

1) Веднъж завинаги искам да не знам много. — Мъдростта слага граници и на познанието.

2) Човекът ли е божия грешка? Или бог е грешка на човека?

3) Имаш ли своето защо? към живота, ще можеш да понесеш почти всяко как?.

4) Търсих велики хора, а винаги намирах само маймуните на техния идеал.

5) Всякакви присъди над живота, оценки „за“ и „против“ - мисля, че те никога не могат да бъдат верни - имат стойност единствено като симптоми и само като такива, могат да бъдат разглеждани - сами за себе си подобни оценки са чиста глупост.

6) С почтеност и порядъчност не се парадира, просто е неприлично да ги развяваш. Онова, което тепърва трябва да се доказва, не струва.

7) Когато се налага да създадеш от разума тиранин, както направи Сократ, вероятно е не по-малка опасността от това - и нещо друго да създаде тиранина. Затова разумността бе посочена като спасителка - нито Сократ, нито „болните“ можеха да решат дали да бъдат разумни. Това просто бе неотложно, бе абсолютно необходимо, това бе последното средство! Фанатизмът, с който цялата гръцка мисъл се вкопчи в разума, издава нейното бедствено положение. Всичко бе в опасност, остана само един избор: или да пропаднем, или да станем разумни до абсурд.

8) Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата - историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството - нали тя е «народ».

9) Чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи - както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната - те не заблуждават…

10) Съзнанието вижда навсякъде създатели и действие, то вярва на волята като причина изобщо, то вярва на „аза“, на „аза“ като действителност, на „аза“ като субстанция и проектира вярата в субстанцията на „аза“ във всички неща - едва по този начин то сътворява понятието „нещо“… Навсякъде е прието действителността да се разглежда като причина, просто е „подпъхната“ във всички неща - едва от концепцията на „аз“ се отклонява понятието „действителност“… В началото стои съдбовното заблуждение, че волята е нещо, което въздейства - че волята е някаква способност. Днес знаем, че тя е просто една дума…

11) Нищо не е по-чуждо на човека от онзи стремеж към „мир на душата“, това християнско изискване; на нищо не завиждам толкова малко, колкото на моралното добиче, на затлъстялото щастие, което изпитва добрата съвест.

12) Ясно ли е вече колко наивно е да кажеш: „Човекът трябва да бъде такъв и такъв!“ Действителността ни разкрива огромното богатство на видове, буйност, многообразие, разточителна щедрост във формите и промените - а някакъв заблуден моралист крещи насреща й: „Не! Човекът трябва да бъде друг!“ Той, глупакът, дори знае какъв точно трябва да бъде, затова се изписва по стените и вика: Ecce homo! Но даже и когато моралистът се обръща към отделния човек, казвайки му: „Бъди такъв и такъв!“, той не престава да бъде смешен. Всеки отделен индивид е една съдба, един закон повече, още една необходимост за това, което идва и което ще бъде. Заповядвайки му да се промени - това би означавало да изискваш промяна във всичко, и то промяна в посока назад… Наистина имало е и консеквентни моралисти, които са искали да променят хората, да ги направят добродетелни - да ги построят според собствения си образ, - но по този начин те отричат света! Това не е някаква мъничка, невинна глупост! Нито пък е почтен акт в цялата непочтеност! Доколкото раздава присъди от свое име, а не от аспектите, гледищата и позициите на живота, моралът е специфична лъжа и заблуда, към която не трябва да имаме никакво състрадание. Той е дегенерирала идиосинкразия, създала безкрайно много беди! Ние останалите, безнравствениците, напротив - ние сме открили сърцата си за всички видове разбирателство, търпимост и одобрение. Ние не отричаме така лесно; за нас е просто чест да утвърдим. Нашият взор все повече е отправен към онази система, която се нуждае и която ще се възползва от всичко, което е отречено от болния разум на духовенството; към онази система от жизнени закони, която ще извлече привилегия и от най-отрицателните черти на духовника, на добродетелния, на моралиста, и то каква привилегия! Но самите ние, безнравствениците, сме отговорът…

13) Няма по-голяма, по-страшна заблуда от това, да размениш местата на причината и следствието. Това аз наричам истинско загниване на разума. При все това споменатото заблуждение е едно от най-старите в човешката история - а днес то сякаш е „осветено“ в новите си одежди: „религия“, „морал“. Всеки ред, формулиращ религията и морала, влачи със себе си тая заблуда: именно духовниците и моралистите са ония, които предизвикаха загниването на разума.

14) Своите три „вътрешни, неоспорими факти“, в които вярва сляпо, а именно „волята“, „духът“ и „азът“, човекът просто е извлякъл от себе си - понятието „действителност“ той е измъкнал от „аза“, поставил е нещата като съществуващи според своята представа, според собственото „аз“, взето като причина. Чудно ли е, че оттук нататък той винаги и всякога намира в нещата онова, което сам е вложил в тях? Самото „нещо“, нека да повторя, понятието „нещо“ е един рефлекс на вярата в „аза“ като причина…

15) Чувствата, които най-често изпитваме - като нерешителност, напрежение, конфликт във взаимодействието и противоречивостта между отделните органи и особено състоянието на нервната система, - възбуждат подтика ни към причинност: искаме да имаме основание да се чувстваме така или иначе, зле или добре. Никога не ни е достатъчен просто фактът, че се чувстваме зле или добре, ние просто го изоставяме, за да го осъзнаем едва когато сме открили нужната ни мотивировка. В подобни случаи несъзнателно се появява и споменът, който ни връща към предишни подобни състояния и до срасналите се с тях причинни интерпретации, но не и до действителната причина. Наистина вярата ни, че представите, придружаващи процесите в съзнанието, трябва да бъдат причина, се поражда от спомена.

16) Ние сме измислили понятието „цел“, „смисъл“ - а в реалността то не съществува… Ти си необходим, носиш в себе си частица от съдбата, принадлежиш на цялото, просто си в цялото - не съществува нищо, което да насочва твоята действителност, нищо, което да я измерва, сравнява или осъжда - това би означавало да се измерва, сравнява или осъжда цялото… но извън това цяло не съществува нищо!

17) Да се научим да мислим - в нашите училища това отдавна е непознато. В университетите, дори и при истинските учени, логиката започва да отмира като теория, като практика, като занаят.

18) Християнството приема, че човек не знае, не може да знае кое за него е добро и кое - лошо. Човекът вярва в бога, а само бог знае. Християнският морал е заповед.

19) В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен да, т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт - запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова суетност, типична за вида. Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е очовечил света - това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота.

20) Но великите хора биват винаги погрешно разбирани, измервани с жалката перспектива на обществената полезност.

21) Стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг не би обяснил в цяла книга…

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Да четеш Лолита в Техеран" - Азар Нафизи

1) Недейте при никакви обстоятелства да омаловажавате едно художествено произведение, като се опитате да го превърнете в копие на действителния живот; в художествената литература търсим не толкова действителността, колкото прозрение за истината.

2) За всички нас тази стая се превърна в място за прегрешения. Каква страна на чудесата! Насядали около голямата маса, отрупана с букети цветя, ние влизахме и излизахме от романите, които четяхме. Като си помисля, се изумявам колко много научихме, без да си даваме сметка. Ако използвам думите на Набоков, трябва да кажа, че ни предстоеше да разберем как обикновената песъчинка от обикновения живот може да се превърне в скъпоценен камък с магията на художествената литература.

3) Онези от нас, които живеят в Ислямска република Иран, веднага разбраха и трагедията и абсурдната жестокост, на която бяхме подложени. Ние също така инстинктивно разпознахме пошлостта - не само у другите, а и у себе си. Това беше една от причините, поради която изкуството и литературата станаха толкова важни в живота ни: те не бяха лукс, а необходимост.

4) Не само реалността, но и художествената литература беше обхваната от това странно обезцветяване в един свят, където цензорът си мери силите с поета в пренареждането и преоформянето на реалността, където ние едновременно откривахме себе си и бяхме плод на нечие чуждо въображение. Живеехме в една култура, която отричаше всякакво достойнство на литературните произведения и им отдаваше значение само когато те се оказваха удобни за нещо очевидно наложително – главно идеология.

5) Когато ти се струва, че всички възможности са ти отнети, е изумително как и най-малката пролука може да се превърне във врата към мечтаната свобода.

6) Онези, които съдят, трябва да вземат предвид всички аспекти на отделната личност. Само чрез литературата човек може да влезе в кожата на другия, да разбере неговите различни и противоречиви черти и да не допусне да стане безмилостен. Извън сферата на литературата се разкрива само една страна на индивида. Но ако разберете различните измерения на личността, няма да можете лесно да убивате...

7) Колко ли събития се случват в един неочакван и решаващ момент, когато някоя сутрин се събудиш и откриеш, че животът ти е завинаги променен от сили, които са извън твоя контрол?

8) Не си бях давала сметка колко много рутината в живота поддържа илюзията за стабилност.

9) Казах ѝ, че моят проблем не е толкова в студентите като Гоми, които ненавиждат двусмислието, а в другите, които стават жертва на недвусмисленото отношение на Гоми към тях. „Нали разбираш, имам чувството, че хора като Гоми непрекъснато нападат, защото се страхуват от това, което не разбират. Те казват, не ни е нужен Джеймс, но всъщност искат да кажат страхуваме се от този човек Джеймс – той ни слисва, той ни обърква, той ни прави малко несигурни.“

10) В лекцията си за Мадам Бовари Набоков твърди, че всички велики романи са велики приказки. „Да не би да искате да кажете - попита Нима, - че както нашият живот, така и въображаем живот е приказка?“ Усмихнах се. Наистина - изглеждаше ми, че понякога нашият живот е по-измислен и от самите измислици.

11) Сравнявахме положението си с нашите способности, с това, което бихме могли да имаме, и някак намирахме малко утеха във факта, че съществуваха милиони хора, които бяха по-нещастни от нас. Защо трябва нещастието на другите да ни прави по-щастливи или по-доволни?

12) Спомените имат своя начин да стават независими от реалността, която извикват. Те могат да ни направят по-меки към тези, които са ни наранили дълбоко, или могат да ни накарат да се възмутим от тези, които някога сме приемали и обичали безусловно.

13) Да живееш в Ислямската република, е като да правиш секс с мъж, когото ненавиждаш.

14) Получаваш странно усещане, когато наближава моментът да напуснеш някое място – му казах аз, - сякаш ще ти липсват не само хората, които обичаш, но ще ти липсва човекът, който си на това място в този момент, защото никога вече няма да бъдеш този човек отново.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Тръгвам си'' - Жан Ешноз

1) Никое летище не съществува само за себе си. Това просто е място, през което се минава, междинно съоръжение, крехка фасада насред полето, панорамна тераса, обкръжена от писти, по които скачат зайци с дъх на керосин, подвижна платформа, брулена от въздушни течения, носещи всевъзможни частици материя с най-различен произход - зрънца пясък от всички пустини, люспички злато и сляда от всички реки, вулканични или радиоактивни прашинки, полени и вируси, пепел от пури и козметична пудра. Не е лесно да намериш спокойно кътче на такова място.

2) И наистина, в компанията на двеста души, натъпкани в самолета, човек се чувства по-изолиран от всякога. Струва му се, че тази пасивна самота ще го подтикне да си направи равносметка, да поразсъждава за смисъла на нещата в живота му. Опитва за момент, напъва се, но не издържа дълго на произтеклия от усилията му несвързан вътрешен монолог, така че го зарязва, сгушва се и повече не помръдва - иска му се да поспи.

3) Това е то химията, така стоят нещата. Търсиш какви ли не молекули, за да ги комбинираш - нищо. Поръчваш проби от другия край на света - пак нищо. Но един ден някой бута по погрешка два предмета, които с месеци са се въргаляли в лабораторията, случайно разплискване, изсипана в кристализатора епруветка и хоп - получава се очакваната от години реакция.

4) Знаем ги ние тези заинтригувани погледи, които двама харесали се непознати настойчиво разменят при първата си среща сред група от хора. Това са мимолетни, но сериозни и леко неспокойни, кратки и същевременно продължителни погледи, чието времетраене изглежда по-дълго, отколкото е в действителност.

5) А той си почива, макар че никой никога не си почива истински, понякога казваме, въобразяваме си, че си почиваме или че ще си починем, но това е просто надежда, много добре знаем, че няма да се получи и че дори такова нещо няма, просто така говорим, когато сме уморени.

6) Ферер ги гледа, проявявайки повече интерес към нежната половина на човечеството, което както знаем, количествено превишава другата половина
Тази нежна половина, е забелязал той, също може да се раздели на две: групата на онези, които щом се разделят с мъжа - не непременно завинаги, - се обръщат, когато слизат по стълбището на метрото, и групата на останалите, които, независимо дали се разделят завинаги, или не, не се обръщат.

7) Мълчанието е хубаво нещо. Подправено с подходящ поглед и усмивка, то може да даде отлични резултати - да ви предложи рядко наситени моменти с изтънчен привкус, да открие пред вас деликатни перспективи, да ви помогне да вземете някое окончателно решение.

8) Гримът прикрива и същевременно разкрасява сетивните органи или поне онези, забележете, които имат повече от една употреба. Например устата, която диша, говори, яде, усмихва се, шепне, целува, смуче, ближе, хапе, духа, въздиша, вика, пуши, мръщи се, смее се, пее, свири, хълца, плюе, оригва се, повръща, издиша, заслужено я боядисват за това, че изпълнява толкова много благородни функции. Боядисват се околностите на окото, което гледа, изразява, плаче и се затваря, за да спи, което също е благородно. Боядисват се и ноктите, които стоят в най-предните ложи на огромното благородно многообразие от ръчни операции.
Но никой не гримира онова, което върши само една-две услуги.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Бостънският удушвач'' - Джералд Франк

1) Той обичаше да изтъква пред своите студенти, че един от признаците на умственото здраве е способността да се потиска знанието за жестокостта на света, умението да се живее спокойно въпреки заобикалящите ни от всичко страни ужас, жестокост и насилствена смърт.

2) Професорът с горчива ирония приемал действията си, когато в неговия кабинет влизал някой потиснат пациент и казвал, че не може да гледа този жесток свят около себе си, а той трябвало да го лекува, все едно че е болен човек. Всъщност пациентът бил прав. Просто виждал истината прекалено ясно. Болестта му се състояла в това, че е загубил някои основни защитни механизми или, казано по друг начин, вече не притежавал нормалните илюзии, върху които се крепи нашето умствено здраве.

3) Невероятно е с колко много хора може да се срещне човек за съвсем кратко време от живота си - да разговаря с тях и дори да им довери тайните си.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Легендата

9 месеца, 9 книги. Успях да завърша поредицата, чийто опит за първо четене се оказа провал преди няколко години.
В първата книга авторът започва да разказва историята от настоящето и постепенно, с всяка следваща книга, той ни връща към все по-далечното минало.
Още в първите страници на последната книга, авторът ни препраща 12 426 г.пр.Хр., където ставаме свидетели на завършването на една война, умирането на една планета и заселяването на друга, наречена Земя.
Не ми хареса това, че въпреки, че се обясняват, много от случките от предишните книги се повтарят. И въпреки, че авторът даде отговор на всички въпроси в последните две книги, те самите пораждат двойно повече въпроси, чиито отговори явно остават за въображението на читателя.
Може би това е една от причините, поради които книгата ми вървеше много по-бавно от предвиденото.
Като оставим настрана това, удивително е каква история е развита в тези 9 книги. Започвайки от Зона 51 и тайните, които крие, стигаме до междупланетни войни и това, че Земята не е нито първата, нито последната планета, населявана от хора. В първата книга се питаме какво се крие от хората, в последната вече си задаваме въпроса какво всъщност са хората. Ако в първата книга сме се чудели дали ще оцелеем, ако на Земята дойдат същества от други планети, в последната книга вече знаем, че те са причините ние да оцеляваме.
Книгите показват първичното желание в човека да оцелява, да се бори и да помага. Поставят на изпитание страха, сляпата вяра и религията. Проправят си собствен път в съзнанието на читателя, карайки го да си зададе въпроса какво би станало, ако нещата, които приемаме за истина, се окажат лъжа?!
Препоръчвам поредицата!

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Бухтичка'' - Джули Мърфи

1) Хвана ръката ми и главата ми се напълни със спомени за неща, които никога не съм изживявала.

2) Думата дебел кара хората да се чувстват неудобно. Но когато ме види човек, първото, което забелязва, е моето тяло. А тялото ми е дебело. По същия начин аз забелязвам, че някои момичета имат големи гърди, лъскава коса или ръбати колене. Счита се за нормално да кажеш подобни неща. А думата дебел, тази, която най-добре ме описва, кара устните да се смръщват и изтрива руменината от скулите. Но това съм аз. Аз съм дебела. Не е ругатня. Нито обида. Поне не е, когато го казвам аз. Защо да не го изясним веднага?

3) Двамата с Тим излизат вече почти година и половина и тя все още се изчервява, когато говори за него. Не знам как се измерва любовта, но това ми изглежда добро начало.

4) През целия си живот съм имала тяло, което заслужава много коментари, и ако съм научила нещо от това да живея в собствената си кожа, то е, че ако тялото не е твое, нямаш право да го коментираш. Дебело. Слабо. Ниско. Високо. Няма значение.

5) Но той се усмихва и аз се чувствам така, сякаш съм глътнала шепа камъни. Не знам защо го наричаме хлътване, когато чувството е по-близо до гътване.

6) Ако което и да е друго момиче ми каже, че някое момче му е сервирало нещо подобно, ще му кажа да го зареже. Да сложи край. Защото той звучи като пълен кретен. Но за Бо не мога да мисля така. Сигурно точно това е начинът, по който се прецаква всяка жена в играта на половете. Защото правилата винаги важат за всяка ситуация с изключение на твоята.

7) Преди мислех за себе си като за понеделник, а Елън беше петък. Но понеделниците и петъците са просто двайсет и четири часови отрязъци от време с различни имена.

8) Не винаги е нужно да печелиш конкурс за красота, за да носиш корона.

9) Мразя да гледам дебели момичета по телевизията или във филмите, защото очевидно единственият вариант, в който светът е съгласен да постави някоя дебеланка пред камерата е, ако тя се чувства ужасно в своята кожа или ако е веселата най-добра приятелка.

10) Има толкова много неща, които Луси никога не е правила. Не защото не можеше, а защото си казваше, че не може, и никой не я убеждаваше в обратното.

11) - Мога да разбера, когато човек не иска да е себе си. Но не е ли още по-тъжно да се преструваш, че не е така?
- Не знам. Мисля, че трябва да си този, който искаш да бъдеш, докато не усетиш, че си този, който си се опитвал да станеш. Понякога да се преструваш, че можеш, е половината от това наистина да свършиш нещо.

12) Знам, че звучи ужасно, но малка част от мен гледа на разплаканите момичета като на елиминирана конкуренция. Дори не искам да печеля, но мисля, че във всеки от нас има инстинкт за оцеляване, който се включва, когато видим някой друг да се проваля.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Обича ме, не те обича''

1)  Болният по-леко понася болестта, когато само наблюдава симптомите, но няма поставена диагноза.

2) Всеки харесва това, което е като него. Дори и да бъде грозно, важно е двете да си приличат. Противоположностите се привличат в интимния живот на магнитите, но в този на хората привлича само еднаквостта.

3) Двамата почнаха да редуват дълги епистоларни монолози. Колкото повече пишеха, толкова повече откриваха, че си приличат. Опознаваха се обратно на обичайното - почваха първо отвътре. В един момент Стан осъзна, че дори не знае как изглежда тази жена. В следващия момент призна, че това няма значение. Когато веднъж харесаш някого, дори полът е просто подробност, какво остава за външността.

4) Правил съм много глупости, лъгал съм безочливо, но не съм могъл да изговоря едни и същи думи на различни жени.

5) Страх ме е, че ще ме напуснат внезапно. Точно тогава, когато всичко изглежда наред и най- малко очаквам това. Затова се научих да го очаквам винаги.

6) Казват „докато смъртта ни раздели“. Но има нещо, което разделя по-силно от нея - животът, разбира се. Успяхме да му се изплъзнем ние. Затова не отвърнах тогава. Нас смъртта вече може само да ни събере.

7) Всичко е толкова елементарно. Спусък... чукче... ударник... барут... гилза.... изгорели газове... налягане... кинетична енергия... олово... смърт. Всичко свършва за огнестрелна частица от секундата. Спомени, мечти, стремежи и желания... Цялото минало и цялото бъдеще на един пропилян живот, събрани във вулгарно опростената механика на един-единствен изстрел.

8) Човечество без чувства е човечество без човечество.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Носферату

Ако Робърт Дохърти продължава да пише така, може да направи една поредица безкрайна.
От тази книга останах малко разочарована, основно защото тези, на които симпатизирам от предишните книги, са в сянка тук и имената им се споменават само по веднъж-два пъти.
Под светлините на прожекторите застават създания, за които дори не беше загатнато в предишните седем книги - децата на боговете/аирлианците и човешките жени, които искат да отмъстят за себе си, за любимите си и за своите братя и сестри.
Авторът ни връща хиляди, хиляди (8000) години преди Христа, за да може постепенно да оплете още повече митове, исторически факти и познати имена, заедно със собствената си фантазия и да ни покаже за пореден път, че в неговия свят, хората са само пионки, а дори и храна за по-висшите същества, които винаги управляват в сянка.
Неживите, както се наричат децата на извънземните и човеците, оставят своя отпечатък върху историята на хората и участват във всяко важно, историческо събитие. Понякога като войници без имена, понякога като могъщи владетели. Но винаги са там!
Сега, когато аирлианците са победени и окончателно изгонени от планетата Земя, неживите усещат, че тяхното време е дошло. Натрупали несметни богатства през годините, те знаят, че парите им осигуряват власт и умело се възползват от това.
Един от двамата най-стари неживи е воден от чиста и безусловна любов, докато другият е изпълнен с омраза, горчилка и жажда за мъст. Единственото, което ги свързва е жаждата им за кръв, желаното безсмъртие и господството над хората. По пътя към общите цели, срещата помежду им е неизбежна... и фатална, може би.
Мога само да предполагам как ще се развият събитията в последната книга и колко години напред или назад ще ни завърти автора, но очаквам с нетърпение да разбера какво ще се случи.
Тази книга я усетих като подготовка за последната от поредицата. Тук се запознахме с миналото на неживите, опознахме и характерите им до някаква степен, но аз в никакъв случай не ги почувствах близки и категорично не спечелиха симпатиите ми.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Дневник от панелните блокове'' - Никола Крумов

1) Мъжете имаме две оръжия - чеп да я обладаем и умение да я разсмеем. Жените владеят всичко останало.

2) Открай време момичетата се захласват по разни природни гледки. Камънаци, острови, къщичка в планината - дай им снимки да зяпат и спокойно можеш да си следиш мача.

3) „Ще правя салата, ти иди до магазина да сготвя за вечеря.“ Отвръщам, че това не ми изглежда като мъжка работа. „Тогава поправи тостера.“ „Къде е чантата?“

4) Виждам, че търси с поглед из стаята с какво точно да ме убие. Явно нищо не ѝ се струва достатъчно жестоко, затова казва: „Мразя те.“ „И аз.“ „Повече няма да се обезкосмявам.“ „Аз пък ще се потя повече.“ „Ще се подстрижа.“ „Ще си пусна коса.“ „Когато заспя, ще ти пръцкам.“ „Ти и сега го правиш.“

5) Шкембе чорбата премазва поезията в съревнованието за въздигане на човешкия дух над посредствеността. Тази супа от животински нечистотии разчупва бледото ежедневие, стимулирайки съзнанието ни да търси значимите неща в еднообразния човешки свят.

6) Интересно защо, когато леем плоча в къщата на някой приятел или поправям колата, се измъквам без драскотина, а реша ли да помогна в домакинството съм целият в рани.

7) Ще готвя палачинки за вечеря. Поради горчивия ми опит с баницата (ползваме я за дъска да си режем мезета) съм много предпазлив.

8) Трудно се предавам - олио, подгряване, гейзер, нова смес, подхвърляне... сега пък я няма. Оглеждам се наляво-надясно, палачинката изчезнала.

9) Думи няма - ръцете ѝ треперят по-силно от „обичам те“.

10) Здраво тежи, но ще успея някак да го метна на простора. Хоооооп.... и го изхвърлих през терасата. Стига бе. Гледам го долу, разчекнал се връз някакво дърво.

11) Не мога да повярвам, но ни се размина. Скришом благодарих на майка, а тя ми опъна такъв селски шамар, че космите на бузата ми взеха да растат навътре към зъбите.

12) Докато се мъчех да избегна озверялата си годеница, ритнах по невнимание крачето на дивана - пръстите на десния ми крак сочат във всички посоки на света, а един гледа в космоса.

13) Наех трима работници и започнахме да бачкаме (непреводима дума на български, която означава, че ще работиш здраво, а после задължително ще се напиеш).

14) Наближават избори, които отново ще спечеля с преднина. Изобщо не се притеснявам – махалата е зад мен, свестните хора напускат страната, а и бая балъци ще ме подкрепят.

15) Лятото изкарваме телевизора навън. Пускам някоя среща, а шопарът сяда като куче и с нищо не можеш му отклони вниманието (освен ако му сипеш бира). На полувремето превключвам на новините, но свинята като види политици и светкавично губи интерес – явно себеподобните са му скучни.

16) Ако изключим тялото ѝ, дори не я харесвам... но я обичам... много. Харесването няма нищо общо с любовта.

17) Книгите ефикасно служат за лекарство при следните тежки заболявания: лична деградация, духовна кухост, наследствена простащина, избледняване на съзнанието, мозъчна депресия и много други.

18) Тогава бяхме пресни гаджета (сиреч Нора още не беше събрала смелост да ми крещи).

19)  Инак е изумителна на вид – невероятно момиче с характер на гнойна афта.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Часовникът на Пандора - Джон Нанс

Това е четвъртата книга на Джон Нанс, която чета и чак при нея усетих, че на места авторът прекалява с описанията си, относно техническата част на самолетите и тяхното управление. Авторът ме спечели с детайлните си описания и високи познания, но смятам, че е пропуснал да се съобрази с факта, че читателите не са дотолкова запознати с термините от авиацията, както и с устройството и възможностите на различните видове самолети.
За мен ''Часовникът на Пандора'' е книга за това как страхът влияе на човека. Водени от страх, който не е подкрепен с факти, хората са склонни да взимат прибързани решения, като понякога дори обричат живота на други хора.
В тази книга на борда на един боинг, професор получава инфаркт, следствие на което умира. Но властите на земята са сигурни, че мъжът е бил заразен от непознат и опасен вирус, който е и реалният причинител на смъртта. Трупът все още е в самолета, който по закон трябва да кацне на най-близкото летище, но подплашени от непознатия вирус, всички държави забраняват навлизането на боинга в тяхното въздушно пространство, защото се опасяват, че професорът е заразил и всички на борда, което превръща самолета в смъртна заплаха за цялото човечество.
Единственото, което се знае за вируса е, че е със 100% смъртност, а инкубационният му период е само два дни.
Часовникът тиктака, храната и горивото на самолета привършват, тоалетните са препълнени, а хората и екипажът изживяват ужаса от това да бъдат отхвърлени и нежелани, дори в собствената си родина. Докато те търсят решение на проблема, на земята се водят преговори къде може да се приземи самолета, за да се поставят всички под карантина, и дали приземяването ще е легално или самолетът-убиец ще бъде приземен без знанието и позволението на страната, където ще кацне.
В хода на събитията се намесват терористични организации и хора, чиято цел е боингът да бъде свален. На земята, както и в небето, се разиграва играта на котка и мишка. Единствената връзка между самолета и човека, на когото капитанът има доверие, е прекъсната и всеки се оказва сам в надпреварата си с времето.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Последният заложник - Джон Нанс

Това е книга, която се чете на един дъх. Или в моя случай - за една нощ. Държи под напрежение през цялото време, въпреки малките забележки, които имам. В предишните две книги на Джон Нанс, за които писах (Проектът ''Медуза'' и Скайхук). той набляга повече на авиационните и правните си познания. В "Последният заложник" обаче, авторът навлиза в чужди за него води и това си личи.
Голяма част от ключовите моменти са предсказуеми, а някои дори не звучат достоверни. Най-интересен е фактът, че тази малка подробност, въобще не смъква напрежението, нито разваля удоволствието от четенето.
В ''Последният заложник'' един отчаян баща отвлича самолет, в търсене на справедливост. По неговите думи, той няма какво повече да губи, след като 11-годишната му дъщеря е била отвлечена, насилвана, изнасилена и убита, а убиецът е на свобода. Виновникът за неговото освобождаване също се намира в самолета, което е изненада за самотния баща, но и перфектната възможност да получи това, което иска - убиецът да е в затвора, виновните да са наказани.
ФБР изпраща свой агент, новобранец да преговаря с похитителя на самолета. Освен новобранец, агент Бронски е и жена, проправяща си път в мъжки свят, където никой не я приема с отворени обятия.
След като тя, водена от интуицията си, пренебрегва заповедите на началниците си, заобикаля закона и поема риск след риск, успява да навлезе в историята на бащата, търсещ справедливост. Но всеки, забъркан в историята с отвличането на малкото момиче, има своя истина. Колкото по-навътре се навлиза в историята, толкова по-объркващи стават фактите. На бял свят излизат дълго пазени тайни, високопоставени лица са уличени в незаконни занимания свързани с детската порнография, а обърканият баща има нужда от солидни доказателства, за да прекрати мисията си, да освободи пътниците в самолета и да сложи край на историята. Но колкото повече време минава, толкова повече заподозрени има и все повече препятствия по пътя към справедливостта.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Северозападен романь'' - Стоян Николов-Торлака

1) Очите й беа зелени, де че ли са изскубани от жабурняко у блатото до ТКЗС-то.

2) Братан беше голем сътвер и, макар и по принцип кротък, като побеснееше, моеше да прееде гръцмуньо на влък единак.

3) ,,Целата гора прилича на чипровски килим, да го еба. Еба таа убос!" - помисли си Чворо и тръгна да вади нов фасец от кутиата, ама се отказа, що беше си рекъл да се прибере дом, да омаа един леб с последнио буркань месо от ланшното прасе, да иде у нужнико да поолаби, да си сипе една котленка рикийца и да я отфръли с те тиа деветнаесе цигаре, къде му беа останали.

4) Чеелите му беа лъснати така, че ако на тех кацнеше муа, щеше моменталически да се разкикерчи.

5) И господ не знаа кво се връти из главата на един шашав северозападен пустиняк.

6) Он беше добър човек, ама си го мандръсаше северозападнио гявол - неутолимата юбов къде скоросмрътницата. 

7) Иначе Свилко от нищо се не оплакваше. Не го интересуваше ни един от стресообразуващете факторе на съвременното общество, да му го намаам. Ни му пукаше за световна финансова и икономическа криза (да й го намаам и на ньеа), ни за потенциално опасните нива на младежката безработица, ни че Северозападна България е най-беднио регион у Европа... Да не прикааме за лихвите по кредитете, корупцеате у правителството и местната администрацеа, глобалното загреванье, кризата на среднята възрас... Беше му през дедовио.

8) Он се натъкнал на толко интересна гледка, че чак забраил, че не мое да си земе въздуй от драпаньето по баиро.

9) И вкусо у устата му беше обичайнио - се едно нощеска там се беа умъкнали млогодетньо семейство порове, беа се изсрали и после беа умрели.

10) Не съм те виждал от кво те извадих да се не удавиш у Женскио вир. Ама и ти си един уръфяк... Мое ли у тоа гьол да се забъкнеш с вода, да те ебем у дреата, да те ебем?

11) Сестра ми разпрая, че само за тебе мисли, не мое да спи, коги па заспи ви сънува кък тръчате къди залезо, фанати за ръце през неква пояна и се смеете като улави.

12) - Вюбен! - не издържа Данчо. - Он не знаа колко уши има на главата, ти за юбов ше ми прикааш...

13) Ако не сте от Северозападо... абе, но вие ако не сте от Северозападо надали ше се фанете да четете таа дивотия, па и да го напраите, ше разберете на некому дедовиа, ама... Кък и да е...

14) Представете си да се возиш нади пропас, къде, ако паднеш у ньеа, мое спокойно да си палнеш цигара и да си дръпнеш неколко пъти, преди да станеш на джваньок на дъното.

15) Между нас казано обаче, ако ги немаше женоро, ниа, мъжете, щехме да се пропиаме и да се избиаме само за две недии. А кой остане, щеше да се качи на неко колица, да се проба да дигне триста километра, и да стане на паздерки.

16) Пиеш неко пиенье, туриш дечоро, къде е мръзнал цел ден на пръзалкята, да си лега, па нагръчиш жената на ебанье. Деньо - къс, ношта - длъга, кюмбето бумка, у кръчмата се врътът само най-големите пропадлъци... Романтикя, да му ебеш макята!

17) Кък се вика съга, беа му правили освежителен ремонтец. Демек йозгоре-йозгоре...

18) Така Беломунявата за втори път тоа день показа, че не само е паметна жена, а има и мъдуряце да зима бръзи решенеа и да ги налага на ората покрай ньеа. Жена, къде, ако беше я запратила орисията на друго место и у друга епоха, моеше да стане я Жана Д'Арк, я Макя Тереза, я Коко Шанел. Ама на ньеа й се беше паднало да бели компире и да пръжи мекици кво да праиш...

19) Ше каете „Ама кък 24 грама!? Но за един зъб нема!“. Ше го каате, що сте пияници и пропадлъци. Знаате ли кво се случва с организмо на един човек, къде не а от нашио край, коги лизне северозападня скоросмрътница? Сигур знаате, ама я да си каем. Мумифицирва се. Изтръпват му ногите. Очите му излазат от гньездата си. Ще му се да се не а раждал на тоа свет. Потачат му слъзи. Засръбева го далако. Дванаестопръснико му скланя панкреасо да си биат камшико. Дири макье си. Аха да ревне и да не спре, докъде си не съдере дробецо.

20) Префиненио е рапнал неко пиенье йозгоре, нищо, че по принцип избегваше да се праи на абно манарче.

21) Комшиата, Ваньо на Мито Глуио, по цел ден обикая по улицата като маанат горски и дебне да ми исипе каниколит у кючалкята на вратницата. Беги, не мом да си излеам от дом. Излеам ли, па нема улазанье. Косата ми е побелела..

22) Не а ли по-убаво да се прибереме като ората у вазе, да палнеме неко свеш, да ме награбиш като по филмете, да ме фрълиш на кревато... и те така те. Закво беше целата таа лудница покрай сватбата, ако продлъжиме да си се лундзиме поди връбата или у кукурузо?

23) Грозотиа си беше Денка и те тва си е. И но от ониа грозотии, дека те е стра да ги срешнеш и по видело, па камо ли у тевница.

24) Младоженяко бръкна у сандъко с дръвата и извади три-четири какаяшки. „Суй на барут“, помисли си доволно он и ги подреди йоозгоре на плааналите ратии у формата на пръти, къде притискат найлонете връз навияк. Какаяшките фанаа отеднъж, сметам знааш, предполагаеми читатею. Ма я съм длъжен да си каем, що па мое да си неко градско чедо, дека цел живот се е греяло на парно. Тогива ше знааш кво са разпалки и какаяшки друг път.

25) Тоа суек Свилен, дека го превъзнасаа за некъв велик цар, седеше на вратата баш де че ли беше паметник. Ама не некой изящен паметник, образец на древното или ренесансово изкуство, а най-обикновен дирек, дека се тура да подпира провиснала вратница.

26) Ог магаре на конь се свиква, ама от конь на магаре ич не е толко лесно.

27) Свето, къде живеаме у ньего, е сбръкан по целата глава и една пегя от врато.

28) Лично я, ако некогиж издадем неква илюстрована енциклопедия, срещу обясненеето на думата „урунгел“ бих сложил негова снимка у цел ръс и йоздоле бих писал „Без думи“.

29) Тоа край мое да е изтръбушен отсегде, мое да сме оскотели от беднотиа, ама си има неква магия, къде врача ората пак и пак. Душицата нги остава тука и ги чека да си дойдат, колко и да се слунят като глуи кучки по свето. Се ги тегли на навам и рано или късно се прибират. Понекогиж завинаги, понекогиж за месец, за недя, за день...

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Истината

"За нещастие, въпреки че Третата световна война бе приключила, Първата междупланетна война, с участието на Земята, се очертаваше като съвсем реална възможност.''

Седмата книга от поредицата за Зона 51 е пример за това как собствените ни оръжия могат да се обърнат срещу нас. И колко неподготвени сме за истината. Също колко безполезна и непоносима може да е тя.
За петата книга бях писала за загатването, че смъртта може да е изкуствено създадена, а безсмъртието да е естествено. Тук най-накрая получаваме отговор на този въпрос, както и на много други, свързани със самите нас, нашата история и произход.
Безсмъртието е обяснено в такива детайли, че четящият няма как да не приеме реалната възможност за неговото съществуване.
Майк Търкот, със своята човешка арогантност, отново тръгва по петите на извънземните, дори успява да плени и да преговоря с един от тях, жертвайки Великденските острови, но спасявайки хората и областите около тях. Но дори това изглежда като малка победа, сравнена със заплахата, която буквално е надвиснала над Земята. Категоричната победа на хората над извънземните на територията на планетата, води до изместването на войната в междупланетното пространство. Много ми хареса това, че авторът, сякаш между другото, показа, че на извънземните също не са им чужди човешките емоции. В частност - любовта и болката от предателството и изневярата.
Единственото, което не ми хареса е колко уязвим е представен най-големият враг на хората и на извънземните. Предишните книги описваха непобедим, коварен и хитър Рояк, а в тази книга, по мое скромно мнение, врагът се представи като нетърпелив, глупав и непресметлив.
Донякъде ми напомня и за поредицата за Хари Потър. Най-могъщите са толкова съсредоточени в успеха си, че пропускат дребни, но важни подробности, които винаги се улавят от техните врагове и се използват срещу тях.
Краят на книгата покри всички пропуски от предишните книги, запълни всички дупки и даде отговор на много от въпросите. Любопитно ми е още какво има да предложи авторът в оставащите две книги от поредицата. Надявам се, когато затворя и последната книга, да не остана с чувството, с което ме остави седмата книга. Чувство, че живеем в порочен кръг и събитията се повтарят, през определен период от време. И че хората са малка, незначителна част от историята на света.

Like "Книжен плъх" on facebook!

Аз преди теб - Джоджо Мойс

Всъщност очаквах книгата да не ми допадне. Недоверието ми към масово хвалените и харесвани книги е нещо, което не мога да контролирам. Също както не мога да контролирам и емоциите си, докато чета. Това, че не знаех защо роня сълзи и кога всъщност съм започнала, ми е достатъчно, за да определя книгата като въздействаща.
Тук се засягат познати и банални теми, но Джоджо Мойс успява да избяга от клишето и да представи историята по истински начин. Като казвам истински, имам предвид, че събитията се развиват така, както вероятно биха се развили в истинския свят. Не както ние искаме, не както се надяваме, не както мечтаем.
Шамарите, с които реалността понякога ни обръща на 360 градуса, са нещо, от което всеки се нуждае.
В "Аз преди теб'' ми харесва това, че надеждата не умира последна и се поставя под съмнение това, което много други книги затвърдяват като истина. А именно, че понякога любовта и подкрепата на любимите ни хора, не са достатъчни, за да помогнат да победим в битките, които водим със себе си. Доказателство за това е, че докато четях, не бях съсредоточена върху любовната история. Измъчваха ме съвсем различни мисли и чувства, свързани с неща, с които никога не съм се сблъсквала лично. А именно, физическата болка, която не отминава. Мисълта, че тялото ми не е под мой контрол и съм принудена да го поверя на друг човек. Погледите на хората, винаги и навсякъде. И наистина придобих представа за живота, който един от главните герои води. И за себе си успях да обоснова решенията, които той взима.
Първите минути и часове, след като прочетох книгата, краят на историята беше заседнал като буца в гърлото ми. В продължение на дни се поставях на мястото на различни герои от книгата, което променяше вижданията ми върху цялата история. След кратко главоболие, стигнах до извода, че това, което определях като егоистично поведение на героите в книгата, всъщност е породено от страх. Страх от безсилие, от безпомощност, страх да оставиш любим човек да си тръгне от теб, страх от мисълта как ти самият ще преживееш загубата. И най-вече добре прикрит страх от това да оставиш всичко след себе си. Но и страх да останеш.
Ако оставя настрана мрачните теми, книгата засяга и далеч по-приятни неща. Личностното развитие, подтиснатия интелект, побутването, от което човек се нуждае, за да разкрие потенциала си и да осъзнае жаждата си за приключения.
Може би, върху това е искала да се съсредоточи авторката. Човек трябва да пътува, да опитва нови неща, да посещава нови места и да следва мечтите си, като не пропуска възможностите и шансовете, които получава.

Like ''Книжен плъх" on facebook!

Цитати / ''Миниапокалипсис'' - Виржини Депант

1) Страхът е нещо животинско, което се случва отвъд езика, макар е някои думи го предизвикват по-добре от други.

2) Разликата между истински коравите и онези, които избират изкуплението, е, че едните имат избор, другите нямат.

3) Коментарите. Мръсна анонимност, литании от упорити оскърбления, бълвани от некомпетентни индивиди. В момента когато ги откри, разбра, че е проникнал в десетия кръг на ада. Кратки успоредни писания на лица, глухи един за друг, всички еднакво лаконични и враждебни до погнуса. Посредствеността имаше свой глас. Коментарите в мрежата.

4) Не се познаваме достатъчно, за да стоим една до друга, без да говорим.

5) Писането имаше могъща сила. Всяка фраза ставаше еротична, защото съдържаше нещо от мъжа, който я желаеше. Никога дотогава не бе чела роман с мисълта за физическото присъствие на онзи, който го е писал.

6) Спортистите, политиците могат и да я впечатлят. Но творецът... винаги е самозванец. На първо място в списъка си на най-лошите би поставила писателите. Познава ги. Това, което даряват с любезна ръка, стократно си връщат с другата, хищната, безскрупулната ръка. Пишещата ръка предава, забожда и те разпъва на кръст.

7) Обичам да я разплаква, само в такива моменти бил сигурен, че тя държи на него. Утешавал я, бог бил на утешенията. Бързо възприели следната тактика: унижавам те, изневерявам ти, после се прибирам и заличавам всичко. Кокаинът и членът му - две зависимости, които добре се допълвали. Тя никога нямало да го напусне, драмата добре се вписваше във връзката им. Мерела любовта си по изпитваната болка. Болката и облекчаването й. Хората, които не разбират защо момичето остава със своя партньор, въпреки че я бие, не разбират нищо от жени.

8) Хиената вдига поглед към Христос. Би било толкова удобно да вярваш. Изповедта. Прошката. Изкуплението. Целият този възхитителен фолклор.

9) Понякога се изгубваше във времето, в историята на Съединените американски щати, Инквизицията, религиозните войни, колонизацията. Кой е възнаграден, кой е наказан, кой кого изяжда. Кой побеждава и пише историята. Кой решава кое е лошо. Серийните убийци, големите бандити, терористите не й допадаха особено. Те бяха малко като нея - любители. Предпочиташе сериозните събития - когато престъплението е масово, открито, признато. Истински възнаградено.
Само в романите се срещаха ридаещи престъпници, които искрено молеха за прошка. И всички истории си приличаха - виновният си спомня за унижението, за раната, за ужаса, предшествали решението му да убие. Спомня си на него какво са му направили.

10) Политици, спортисти, лекари, актьори, журналисти, помощник-префекти, коафьори, курви, брокери, шофьори... като не се смята сексът, нищо не сближава хората повече от дрогата.

11) Добре устроените мозъци са такива още в детството. В това отношение не можеш да се надяваш да стане чудо.

12) Децата не започват да се друсат, защото им става хубаво, защото се отегчават или за да забравят грижите си, нито защото ги е ударил хормонът, а за да потиснат своята интелигентност. Защото, ако я запазят непокътната в момент, когато е най-остра, не биха понесли силата на презрението.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Роман с кокаин'' - М. Агеев

1) Тази болка, макар вече да не ме болеше, все още някак ми напомняше как ме бе заболяло.

2) Много особено ставаше в живота ми. Изпитах ли щастие, щом само си помислех, че то е за кратко, и щастието ми мигом се изпаряваше. Изпаряваше се усещането ми за щастие не защото външните предпоставки за него изчезваха, а единствено поради осъзнаването, че външните предпоставки много скоро непременно ще изчезнат. И щом го осъзнаех, в същия миг вече не изпитвах щастие, а създалите го външни предпоставки, които още не се бяха изпарили и още съществуваха, започваха да ме дразнят.

3) Удивително нещо е отдалечаващият се гръб на несправедливо засегнат и завинаги отиващ си човек. В него има някакво човешко безсилие, някаква жалка слабост, която моли за милост, която те мами подире си. Нещо такова изразява гърбът на отиващия си, което ти напомня за несправедливостите и обидите, които трябва да се обсъдят и още веднъж да се сбогувате, и това трябва да стане много бързо, защото човекът си отива завинаги и ще те остави с много болка за него, която още дълго ще те мъчи, може и на стари години да не те оставя нощем да мигнеш.

4) Както и преди, във времената на конската тяга, така и сега, във времената на влаковете, животът е по-лесен за глупавия, отколкото за умния, по-добре е хитрият, отколкото честният, по-лесно е за алчния, отколкото за сърдечния, по-приятно е за жестокия, отколкото за слабия, по-разкошно е за властния, отколкото за смирения, по-сит е лъжецът, отколкото праведникът и по-сладко е за сластолюбеца, отколкото за въздържания. Така е било и така ще е вечно, докато има хора на тази земя.

5) Близостта на целта в никакъв случай не означава по-сигурна непременност на достигането й, отколкото от която и да било по-отдалечена от целта точка. По този въпрос имах разделяне на чувството от разума, на практиката от теорията, първото съществуваше наравно с второто и двете - разумът и чувството - не бяха в състояние нито да се помирят и да изберат общ път, нито да се преборят и едното да победи другото.

6) Той изрече името ми и това, че го каза, без да вижда кой е при него, означаваше за мен за първи път да бъда разпознат не с безсърдечната ми обиграност, а с отзивчивостта и нежността на сърцето ми.

7) Булевардите бяха като хората: на младини вероятно доста еднакви, те постепенно се променяха в зависимост от това, което се случваше по тях.

8) Не припарвах до жените, които ми отвръщаха с усмивка, знаех, че на поглед като моя с усмивка може да отвърне само уличница или девственица.

9) Аз. Остроумието допринася за облика на жената по същия начин, както мъжката дреха за фигурата й: подчертава прелестите и недостатъците й.
Тя. Боя се, че само благодарение на мъжката ми дреха оценихте моето остроумие.
Аз. От любезност. Би било жалко според остроумието ви да оценя вашата фигура.
Тя. Галантността би била за предпочитане пред любезността ви.
Аз. Благодаря ви.
Тя. За кое?
Аз. Любезността е безполова. Галантността е сексапилна.

10) В тези кратки минути за първи път наистина се убедих, че и най-долното човече изпитва чувства, такива непримиримо горди и изискващи безпрекословна взаимност чувства, че страданията на тъжната самота са му по-мили от радостите на успеха, постигнат с унизителното посредничество на разума.

11) Сякаш от собствен влюбен опит се убеждавах, че може красиво да говори за любовта само онзи, за когото любовта се е превърнала в спомен, че може убедително да говори за любовта само онзи, у когото е засегнала чувствеността, и че трябва да мълчи за любовта онзи, когото е ударила право в сърцето.

12) За влюбения мъж всички жени са само жени освен тази, в която е влюбен: за него тя е човек.
За влюбената жена всички мъже са човеци с изключение на този, в когото е влюбена: за нея той е мъж.

13) Нали виждаш, между другото, колко глупави сме жените: ефектът, който постигаме, като проявим наблюдателността си, ни е по-скъп от ползата, която бихме имали от нея, ако я спотаим.

14) Има нещо много странно в това, че най-отвратителни явления имат почти непреодолима притегателна сила за нас.

15) Човек живее не със събитията на външния свят, а само с отразяването на тези събития в съзнанието му.
Целият живот на човека, цялата му дейност, постъпките му, волята му, физическата и мозъчната му сила, всичко се напряга и използва без мяра и край единствено за да се случи във външния свят някакво събитие, но не заради събитието само по себе си, а за да усети човек отражението на това събитие в своето съзнание. И ако добавим, че в този си стремеж човек постига случването само на събития, които отразени в съзнанието му, да създадат у него усещане за радост и щастие, ясно се разкрива целият движещ механизъм в живота на абсолютно всеки, независимо дали е тъп и жесток, или свестен и добър.

16) Колкото по-силно е чувството, което те обзема, толкова по-слаба е способността за самонаблюдение.

17) Образно казано, се питах: дали човешката душа не е нещо като махало, което, тласнато в посока към човечността, поради самия този факт има предразположението да се оттласне съответно в посока към озверяването.

18) Обзе ме такъв страх, какъвто се случва само на нещастен човек на години, когато внезапно посред нощ се събуди и осъзнае, че току-що, в този нощен миг, когато наоколо е тихо и няма никой, се е събудил не само от сънувания сън, а от целия си живот, който е живял напоследък.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Сойка-присмехулка'' - Сюзан Колинс

1) Гражданите на Окръг 12 нямаха собствено организирано съпротивително движение. Те нямаха нищо общо с това. Имаха само лошия късмет да имат мен.

2) - Колкото и да ти е неприятно, ще се наложи да убиеш някого, защото на арената имаш право само на едно желание. И то ти струва много скъпо.
- Струва ти живота - казва Цезар.
- О, не. Струва ти много повече от живота. Да убиваш невинни хора? - казва Пийта. - Струва ти цялата ти същност.

3) Веднъж вече почти изчезнахме като вид, биейки се помежду си. Сега сме още по-малко. Условията, при които живеем - по-несигурни. Наистина ли искаме точно това? Да се избием напълно помежду си? С надеждата, че - какво? Някой прекрасен вид ще наследи димящите останки на земята?

4) Да мислиш като жертвите си... именно така откриваш уязвимите им места.

5) Не знам как да му опиша какво се случва, след като убиеш човек. Как споменът никога не те напуска.

6) Честно казано, няма от какво толкова да се гордеем с нашите предци. Само като погледне човек в какво състояние са ни оставили - войни и съсипана планета. Явно не ги е било грижа какво ще стане с хората, които ще дойдат след тях.

7) Когато един ранен мъж улавя лицето ми между двете си ръце, отправям безмълвна благодарност към Долтън за това, че ме посъветва да отмия грима. Колко нелепо, колко извратено щях да се чувствам, представяйки тази боядисана маска на Капитола пред тези хора. Белезите, изтощението, несъвършенствата. По тях ме разпознават, затова съм една от тях.

8) Може би всички просто се опитват да ме предпазят, като ме лъжат. Не ме е грижа. Омръзна ми хората да ме лъжат, за мое добро. Защото обикновено е главно за тяхно добро.

9) Едно време си мислех, че убиецът е най-страшният човек, когото мога да си представя. Сега, с две участия в Игрите на глада зад гърба си, решавам да не го съдя, без да знам повече подробности.

10) Ако съществува по-голямо чувство за безпомощност от това да се опитваш да достигнеш до любим човек, хванат като в капан под земята, то не ми е познато.

11) Може би онези от Шести наистина знаеха какво правят. Натъпчи се с дрога и рисувай цветя по тялото си. Не е чак толкова лош живот. Във всеки случай изглеждаха по-щастливи от нас, останалите.

12) Желанието за отмъщение може да гори дълго и силно.

13) - Ти я спечели. Отказа се от всичко заради нея. Може би това е единственият начин да я убедиш, че я обичаш.

14) Вече няма значение кои сме. Няма значение кой кой е. Защото никой не гледа лицата. / Миротворец, бунтовник, гражданин... кой знае? Всичко, което се движи, е мишена.

15) Няма смисъл да затварям очи. В тъмното огънят гори по-ярко.

16) Всичките ми любими хора са мъртви, а ние обсъждаме следващите Игри на глада с цел да загинат по-малко хора. Нищо не се е променило. И няма никога да се промени.

17) Вече не храня никаква вярност към тези чудовища, наречени човешки същества, презирам факта, че самата аз съм такова. Мисля, че в думите на Пийта имаше нещо наистина вярно, когато казваше, че трябва да се унищожим помежду си и да оставим някой свестен вид да поеме нещата в свои ръце. Защото има нещо много сбъркано в едно създание, което жертва живота на децата си, за да намери разрешение на конфликтите си.

18) Колективното мислене обикновено е краткотрайно. Ние сме непостоянни, глупави същества със слаба памет и невероятна дарба за самоунищожение.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Незавършеният роман на една студентка'' - Любен Дилов

1) - А вие, защо говорите така? Не говорите ли, както пише в книгите ви?
- А! Че кой ще ти говори, както пише в книгите? Нали ще го вземат за смахнат!

2) Трудно е да целуваш побъркана жена, колкото и красива да е!

3) Упоритостта е едно от най-ценните човешки качества; до голяма степен на нея се дължи човешкият прогрес и в бъдещето нейната жена щеше все повече да се покачва.

4) - Искаш да вземеш хляба на писателите ли? - пак така предпазливо се пошегува мъдрецът. - Народът не ходи в театъра за техните пиеси, а да види как накрая боговете раздават справедливост. Защото... къде другаде да я види?

5) - А ти наистина ли нищо... с този Праксител?
- Разбира се. Нали знаеш, че теб обичам!
- А! - смая се Александър. - За пръв път го чувам!
- Тия неща не са предназначени за слухово възприемане, мили!

6) Дори и да разполагаш с машина на времето, времето за любов винаги ще си остава недостатъчно.

7) Всички знаем, че истинското изкуство не отразява пряко действителността. То не копира, то създава паралелна на живота действителност.

8) - Добре де, защо да не потъгувам малко? Неморално ли е? Осъдително ли е, когато те е напуснал любимият човек, да потъгуваш за него?
- Напротив. И почтено е, и красиво е, ако този човек е заминал и ти липсва. Но щом той изобщо те е напуснал, щом няма да се върне при теб, тогава става безсмислено. И опасно.

9) Изглежда, тук наистина имаше някаква степен на полудяване от гледна точка на законите на компютърната техника. Ако, разбира се, решим да назоваваме лудост нещо, което много прилича на очовечаване.

10) Човекът открай време е свикнал да облича голия си страх в пъстрите одежди на легенди и приказки.

11) - Как да ти повярвам, като всички разправят съвсем друго?
Той не се засегна от неверието ми.
- Младичка си ми ти, дъще, затова и не знаеш, че никога не е вярно онова, което всички го разправят. Същинските истини ги знаят само отделните човеци; влязат ли в устата на хората, превръщат се в кесим приказки.

12) През цялата своя история човекът бе си измислял, общо взето, все удобни богове - уж страшни, уж неумолими, но да не му пречат да си трупа каквито си ще грехове.

13) Прелестна лудетина, в която не може да не се влюбиш, пред която обаче винаги си оставаш нащрек, защото не знаеш какво ще ти сервира в следващата минута. Да, много обичаме да четем и да пишем за такива момичета, с горчива самоирония си призна бившият историк, но не дай си боже да ги срещнем на живо!

14) Известно е това свойство на паметта ни човешка, да възприемаме най-лесно онова, което сме чули от враговете си.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Екскалибур

Резюме: Ескалибур. Реликва. Легендарен предмет. Абсолютно оръжие. Някога смятан за мит, легендарният меч на крал Артур се оказва реално съществуващ предмет - най-важната фигура в сложната игра за контрол над съдбините на човечеството. Двете съперничещи си фракции се надпреварват помежду си коя първа ще сложи ръка върху него. Но в играта се появява нов участник - Майк Търкот и неговият елитен отряд се готвят да объркат плановете на пришълците. Търкот знае, че митичното оръжие е ключ за разрешаването на всички загадки и за окончателната победа над аирлианците и техните машини. Но за да го спечели, ще трябва да изкачи най-високата планина на света, да преодолее в суровия период извън подходящия сезон "мъртвата зона" на Еверест, гробница на много прочути алпинисти.

Лично мнение: От прочетените книги, шестата от поредицата за Зона 51 ми вървеше най-мудно. А не би трябвало да е така, защото войната вече е в разгара си, аирлианците воюват срещу собствената си раса и срещу човечеството, опитвайки се да привлекат на тяхна страна хората, независимо по какъв начин - чрез преговори или с намесата на нановируси, които да контролират тялото. Представители от всички групи се устремяват към Еверест, но въпросът не е колко са тръгнали, а колко ще пристигнат. И по-важното - кой ще докосне пръв Екскалибур?
Харесва ми това, че само хората нямат доверие на тези, с които работят и не знаят кои са всъщност те. И в тази книга също се загатва за ролята, която има религията и какво влияние върху човешкия живот може да упражнява. Но и тук тази тема не е развита. Прекалено много теми, които лично за мен, биха представлявали интерес, са започнати или загатнати, но незавършени и неразвити, което ще го броя като минус за поредицата.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Чудакът Томас: Завръщането" - Дийн Кунц

1) Сега съм на двайсет и една и много по-възрастен, отколкото когато бях на двайсет.

2) Дните ми са прекалено заето и напрегнати, за да си позволя да пътувам. Дори не гледам телевизионните канали от типа на ,,Нешънъл Джиографик''. Радостите на живота могат да се открият навсякъде. Далечните кътчета на планетата предлагат само екзотични начини да страдаш.

3) Сигурно виждам мъртъвците и дори съм в състояние да ги пипна не защото наистина е така, а защото ми се иска да е така. Може би с помощта на тази неведома сила ще мога да победя смъртта.
Свръхестествената ми дарба може би се крие не в ума, а в сърцето. Сърцето е художникът, който нанася багрите си върху всичко, което го безпокои и тормози, и по този начин проектира върху платното една по-ярка и по-туширана версия на истината.

4) Кръвта от насилствена смърт потриса дори онези, които са свикнали с гледката й. Червените пръски, капки, локви и дири създават неопределен роршахови  фигури, в които човек разчита само едно значение: че съществуването му е уязвимо и че наистина е смъртен.
Отчаяните алени отпечатъци от длани на стената бяха езикът на знаците, използван от жертвата: ,,Пощади ме, помогни ми, не ме забравяй, отмъсти за мен''.

5) Някои смятат, че убийството се корени в алчността, но самата алчност рядко мотивира един човек да извърши убийство. За повечето покушения над личността причината, колкото и зловеща да е тя, е една и съща: хората, заслепени от насилие, убиват онези, на които завиждат и на които мечтаят да приличат.

6) Нещата, за които се тревожим най-много, никога не са тези, които пряко ни засягат. Винаги ни забиват най-коварно ножа в гърба, когато гледаме в съвсем друга посока.

7) Също като майка му природата го беше орисала с нещо, което застрашаваше живота му. Той имаше чупливи кости, майка му - ослепителна красота.

8) Сърцето не може да живее само по законите на логиката. Абсурдността е много ефикасно лекарство, стига да не се предозира.

9) - Аз съм щастлив и доволен - уверих го.
Той помълча, после отвърна:
- Ти си в душевен мир, синко. Има голяма разлика.

10) Писането е един вид душевна химиотерапия срещу психологическите ракови тумори.

11) С очите и поведението си той е способен да изрази такова презрение към човешката раса, за каквото писател минималист като Кормак Макарти биха му трябвали двайсет страници.

12) - Още по-удивително е, че рядко съм те виждал да мамиш самия себе си - продължи Ози.
- Защо не предложите на Църквата да ме канонизира, сър?
- Ако отговаряш така невъзпитано на по-възрастните, няма да те пратят при светиите.
- Жалко, а аз се надявах след време да имам ореол. Ще ми бъде като удобна нощна лампа.

13) Ако човек не се присмива открито на приятеля си, тогава той не му е истински приятел. Как иначе ще разбереш какво да избягваш да казваш, за да не станеш за смях на околните?

14) Ако човек е готов да плати солидна сума за бутилирана вода, дали някой ден, ако започнат да го предлагат в магазините, няма да плаща и за торба с чист и свеж въздух от Скалистите планини?

15)  Колкото е по-плитка една ценностна система, толкова по-ревностно я прегръщат нейните поклонници. Най-гръмогласните и най-фанатизираните са тези, устоите на чиято вяра са разклатени.

16) Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Някои хора твърдят, че така Бог ни предупреждава за намиращото се наблизо зло, но моите наблюдения сочеха, че реагирам така и когато ми сервират брюкселско зеле.

17) Сляпото следване на ирационалното е равносилно на чиста лудост. Но ревностното придържане само към рационалното, като в същото време се отрича съществуването на каквито и да било мистерии на живота и неговото значение - това е не по-малка лудост, отколкото фанатизма и невежеството.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Възпламеняване'' - Сюзан Колинс

1) Времето, което прекарах на арената, ме накара да осъзная, че трябва да престана да я наказвам за нещо, за което тя не е виновна, за смазващата депресия, в която изпадна след смъртта на баща ми. Защото понякога на хората им се случват разни неща и те не са подготвени да се справят с тях.

2)  Когато скандират името ми, това е повече като зов за отмъщение, отколкото ликуване. Когато миротворците си пробиват път, за да усмирят неуправляемата тълпа, тя напира, вместо да отстъпва. И знам, че не мога да направя нищо, за да променя това.

3) Пред очите ми са измършавелите детски тела върху кухненската ни маса, докато майка ми предписва онова, което родителите не могат да им дадат. Повече храна. Сега, когато сме богати, тя обикновено им дава храна за вкъщи. Но по-рано често нямаше какво да им дадем, а детето и без друго вече не можеше да бъде спасено. Докато тук в Капитола хората повръщат заради удоволствието да напълнят търбусите си отново и отново. Не заради някаква болест на тялото или ума, не от развалена храна. Това е нещо, което всички правят по време на празненство. Нещо прието. Част от забавлението.

4) Коя е тази най-жестока болка? За мен това винаги е болката в момента.

5) - Извинявай. Задето ти се разкрещях вчера.
- И по-лоши неща съм чувала - казва тя. - Виждала си как реагират хората, когато техен любим човек се мъчи.

6) Нещата изглеждаха ясни в ума ми, дори когато се изправих пред тълпата, но не можех да ги запиша на хартия. Освен това, те трябваше да бъдат придружени с прегръдки и целувки, трябваше докато ги изричам да погаля Прим по косата, да докосна лицето на Гейл, да стисна ръката на Мадж. Не можеха да бъдат предадено заедно с дървен ковчег, в който лежи изстиналият ми, вкочанен труп.

7) Истинските бунтовници не слагат таен символ върху нещо толкова трайно като бижута. Слагат го върху коричка хляб, която може да бъде изядена в миг, ако се наложи.

8) - Какво става там, Катнис? Да не би всички да се държат за ръце? И да са дали клетва, че няма да си служат с насилие? Да са захвърлили оръжията в морето в знак на неподчинение срещу Капитола? - пита Финик.
- Не - казвам аз.
- Не - повтаря Финик. - Защото каквото и да се е случило в миналото, то е минало. А никой на тази арена не е станал победител случайно. - За миг той измерва с поглед Пийта. - Освен може би Пийта.
Значи Финик знае същото, което знаем и ние с Хеймич. За Пийта. Че дълбоко в себе си е по-добър от всички нас.

9) Усещането вътре в мен става по-топло и се разнася от гърдите ми надолу из тялото ми, по ръцете и краката, обхваща ме цялата. Вместо да ми донесат удовлетворение, целувките имат обратен ефект - искам още. Мислех, че съм нещо като експерт по глада, но този е от съвсем нов вид.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Дежурството прието'' - Аркадий и Георги Вайнер

1) Всички ние толкова бързо се разминавахме. Нагоре, надолу. В успоредните тунели на отчуждеността, потънали в своите грижи и проблеми. Няма време да се вгледаш, да видиш човека насреща си, да го опознаеш, да го запомниш завинаги.

2) Кучетата мислят. Ако искаш, разкъсай ме на парчета, но не мога да повярвам, че съществуват рефлекси на съобразителност, храброст, вярност и любов. Кучетата във всичко приличат на хората. Сред тях има умни и глупави, слаби и неуморими, страхливи и храбри, зли и добри, весели, унили, стиснати и разточителни, има скромни таланти и надути бездарници.

3) Колко години трябваше да върша моята объркана работа, за да разбера какво щастие е да уча.

4) А да си недоволен от съдбата, все едно да дразниш вързан пес...

5) Ако започнеш нов живот, къде ще денеш стария? Ако ти самият си станал нов човек, къде ще погребеш себе си, предишния човек?

6) - Виж какво, щеше ли да останеш на тази работа, ако не получаваше заплата? А Тихонов?
- Разбира се! Даром бих работил! А ти би напуснал! И аз няма за какво да съжалявам!
- Но бъди така добър да кажеш, защо толкова се изсилваш? Нима не разбираш, че са нужни други критерии за полезност? Времената днес са други и твоят хазарт много прилича на самохвалство!
- А защо си мислиш, че времената са други? Сега какво, бития не го ли боли? Ограбеният не се ли страхува? Излъганият не се ли срамува, обезчестеният не страда ли?
- Но кривата на престъпността от ден на ден спада, това не ти ли е известно?
- Известно ми е. Но на всички останали хора не е. На обикновените хора. На тях не им е до графици и статистики. Те искат аз да се боря. И ти да се бориш. Но ти не искаш...
- А какво искам аз според теб? -  примижа Скуратов.
- Ти просто искаш да станеш началник. Няма значение какъв, но началник. А ако не успееш да станеш, то поне да живееш спокойно...
- Мислиш ли, че е много срамно да искаш да живееш спокойно...
- Това не е срамно. Но на мен лично такива хора не ми допадат, с тях не искам да имам нищо общо...
- М-да - измънка Скуратов. - Подобен максимализъм би подхождал на един осемнадесетгодишен юноша. А зрял мъж с такава нетърпимост, това е, знаеш ли...
- Знам! Знам! - махнах с ръка. - Просто не успях да ти кажа, че аз не бързам да стана зрял мъж. Зрелият плод бързо се разваля...

7) - Морфолозите считат, че остаряването на организма се дължи на разрушаването на белтъците, липоидите и колагените.
- Не съм съгласен - намесих се аз. - Остаряването е следствие от някакви морални изменения в човека.

8) Седях със затворени очи и чувствувах във всяка своя клетка, във всяка своя жилка унизителна слабост, някакво противно треперене от нечуваната умора. Няма нищо по-обидно от физическото безсилие, нищо по-горчиво от чувството за своя край.

9) Тези свои мисли аз, естествено, с Тихонов не съм споделял, но въпреки той ги долавя и съвсем не ги одобрява, включително и  поради човешка ограниченост, наричана обикновено скромност. В себе си, без да се издаваш, можеш да планираш и мислиш за своето бъдеще, както си искаш, колкото си искаш - в генералски лампази, на професорска катедра или в лауреатски медали. Но опази бог открито да говориш за тези свои планове - това, виждате ли, е нескромно.

10) Гледах го и до болка ми се искаше да заплача. Никога досега през живота си не съм се чувствувала толкова нещастна. И точно тук, на тази студена, покрита с мушама проста кушетка, аз изведнъж разбрах с пределна яснота, че единствено той ми е необходим, за да бъда щастлива. Навярно съм остаряла, защото в мен нямаше нито капка ревност, нито пък се интересувах с кого и как е живял през тези години, всичко това ми беше безразлично; важното е, че той е тук.

11) Ех, това на никого не можеш да обясниш, то може да се почувствува само от сърцето - какво щастие е да даваш любов, а не да вземаш.

12) Отнесоха я на носилка, разкъсвана от силните родилни болки на най-трудното, най-непонятното и прекрасно творение на природата - новия човек. Тази нечувана болка след няколко минути ще се превърне във велика радост - ще се появи дребничко ревящо топче, малкото човече. И тази болка е възвишена, огромна и прекрасна, тъй като тя е животът. А животът - няма какво да се говори - е болка. Болка и радост. И ние сме живи, докато сме способни да усещаме това здраво и необходимо единство на противоречията.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!