събота, 24 август 2013 г.

The deep end of the ocean

На снимката виждаме щастливо семейство, а не можем да видим щастлив баща зад камерата. Щастлива картина е това. Майка, която се усмихва, но по лицето личи лека умора от гледането на три деца, все на възраст, която изморява по-старите. Изморена, но щастлива.
Бебе, което е прекалено сладко, за да е истинско.
Малък щастливко, който е на цели 3 години и всичко му е весело. Доверчиво и добро дете.
И баткото, който е близо по пубертета и започва да осъзнава, че в света има и други цветове, освен розово (добре де... и синьо).
Урокът, който ние можем да си извадим от тази снимка е, че никога не трябва да забравяме, че не сме господари дори на следващият ден. Никой от снимката (и зад нея) не подозира какво ще се случи. Нещо, което ще разтърси семейството и буквално ще обърка живота на всеки един от тях.
The deep end of the ocean е от тези филми, които аз гледам с буца заседнала в гърлото. Филми, които показват такива жестоки страни от живота, че не е възможно човек да не съпреживее всичко на екрана.
Не мога и не искам да си представя какво е да си майка, която губи детето си. Какво е сутрин да не можеш да станеш, дори да забравиш да обръщаш нужното внимание на останалите си деца. Колко съкрушително трябва да е да живееш с мисълта, че може никога повече да не видиш нещо, което е излязло от теб и обичаш с цялото си сърце...
Не искам и не мога да си представя какво е да си баща, който трябва да поддържа цяло едно семейство. Какво е да трябва да изваждаш жена си от леглото всеки ден, за да се върне тя към живот.
Не искам и не мога да си представя какво е да си най-малкото дете в семейството, което трябва да израстне с тъжни родители, липсващ брат и друг, който обвинява себе си за всичко.
Не искам и не мога да си представя какво е да си големия брат, който обвинява себе си за изчезването на малкото братче. С каква мъка и самообвинения трябва да живееш всеки ден, виждайки как цялото семейство страда, заради минута невнимание.
Всички тези отделни личностни трагедии събрани под един покрив будят съжаление у всеки.
Краткотрайното щастие, което следва е също толкова емоционално. Загубеният син се завръща. Случайно звъни на вратата, предлагайки услугите си за окосяване на тревата, без да подозира, че се е завърнал в дом, в който тъгуват за него цели 9 години. Вледеняващото чувство, което пронизва майката щом го вижда може да се усети и от тези, които стоят пред екраните. Създава се усещане, че сърцето буквално спира за няколко секунди.
Последвалите събития са лесни за разгадаване. Семейството прибира изгубеното дете... и тук свършва щастливата развръзка. Детето е израстнало с други родители, но ,,майката'' се е самоубила. За него семейството е бащата, който е останал и е полагал всички грижи за него.
Съкрушително е как от радост, хората забравят за щастието на другите. Детето се отделя от човека, който познава като свой баща, за да се прибере у дома си, който му е напълно чужд. Драстичната промяна няма как да не въздейства на едно 12 годишно момче. Цялото внимание на родителите се устремява към това дете, като забравят, че останалите обитатели на къщата също са техни деца.
Отново не искам и не мога да си представя какво е да си майка, която взема най-трудното решение в живота си, а именно да върнеш детето си на друг. Емоциите на бащата този път не издържат. Той вижда идеалното семейство. 9 годишната мечта детето да се прибере и да заживеят отново щастливи и заедно, се сгромолясва с гръм и трясък. Детето е тук, но не е щастливо. Това за него не е дом, не е семейство.
Майката... кой друг освен майката (?!) взема решението да бъде щастливо детето. Тя го връща на човека, който го е отглеждал 9 години. Човекът, при когото детето ще е щастливо и ще се чувства у дома си.
Следващите събития показват братската връзка и нейната сила. Големият батко, която притежава всички симптоми на пубертета и в търсене на внимание е задържам от полицията, където прекарва някой и друг ден.
Посещението на детето е решаващо и за двамата. То споделя с брат си, че си спомня нещо от детството, а именно случката, с която започва филма. Малкият палавник неволно се е заключил в ракла, а баткото го намира и отключва. Години по-късно в затвора, то споделя с брат си, че не се е страхувало, защото е знаело, че батко му ще го намери.
Когато баткото излиза от затвора, една нощ намира под прозореца малкото си братче, решило все пак да се върне у дома си. Обстоятелствата подтикват баткото да изкаже това, което държи в себе си през цялото време. Признава за вината си или поне за чувството за нея.?
Изгубеното и завърнало се дете обаче с усмивка прощава всичко. Брат му споделя, че той е трябвало да го държи за ръка, преди да изчезне, но вместо това той го е пуснал и му е казал да се разкара. Актьорът, изграещ ролята на големият батко, заслужава награда само заради тази сцена. Или аз заслужавам награда за голямото си въображение и самозаблуждението, което то причинява. Както и да е, това е съвсем друга тема. По очите на баткото можеше да се познае колко трудно е да се повярва, че някой може да ти прости за такова нещо. Тук идва и моментът, в който очите ни се насълзяват, търсим си кърпичката и изпускаме важна част от края, а именно, че филмът свършва без заря, прегръдки, розово и сълзи от щастие. Филмът свършва през нощта, когато всички спят (е, освен родителите, които като всички родителите виждат и подслушват всичко). Това е още един урок - щастието понякога идва тихо, едва забележимо, без шум. Трябва само да сме достатъчно будни за да не го изпуснем.

пп: преразказах филма така, както аз го видях и почувствах; препрочитайки написаното виждам, че разкривам достатъчно от сюжета, за да мине желанието на човек да го гледа, но пропускам толкова много, че човек все пак трябва да го гледа!
Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Няма коментари:

Публикуване на коментар