Цитати / ''Мъглата'' - Стивън Кинг

1) Разказът е съвсем друго нещо - разказът е като бърза целувка от непознат в мрака. Разбира се това не е като любовна история или брак, но целувките могат да са сладки, а краткостта им само увеличава тяхната привлекателност.

2) Ужасите на инквизицията са нищо в сравнение със съдбата, която въображението може да начертае за любимите ти хора.

3) Били е умно момче, но няма чувство за хумор. За него всичко е сериозна работа. Надявам се, че с времето ще разбере, че това е опасен подход.

4) Когато разумът е безпомощен, веригите на човешкото съзнание се претоварват. Жичките се нагряват и почервеняват. Халюцинациите стават реалност: живачната локва на мястото, където перспективата създава впечатлението, че две паралелни линии се пресичат, се оказва на наистина там. Мъртвите вървят и говорят. Розата започва да пее..

5) Има някои неща, които съзнанието ни отказва да приеме. Има неща като тъмнина и ужас - така както съм сигурен, че има такива красиви неща, - които просто не могат да минат през тясната врата на човешките възприятия.

6) Да изчезнеш, не е като да умреш. Не е като да клъцнеш нещо със сатър, повече прилича на нещо изтичащо в канала така бавно, че не се усеща, че е изчезнало, дълго след като вече го няма.

7) Твоето съзнание е най-добрият ти приятел. То може да те забавлява, когато няма какво да четеш, когато няма какво да правиш. То може да се обърне срещу теб, ако не го захранваш прекалено дълго. Може да се обърне срещу теб, което означава да се обърне срещу себе си, да се осверепи, може би дори да се самоунищожи в един немислим акт на автоканибализъм.

8) Видях десетки хора, от които бе останала само обвивката, проядени от алкохол и наркотици. Там хората нямаха имена и изобщо не използваха имена. Когато един човек падне на дъното с прояден от алкохола черен дроб, когато носът му е станал рана от непрекъснатото смъркане на кокаин и поташ, когато пръстите му са се скапали от студа, а зъбите му са прогнили до черни корени - такъв човек не се нуждае от име.

9) Не бяхме говорили, докато чакахме, но сякаш си бяхме казали много неща. Няма да ви разправям ала-бала за свръхсетивните възприятия и други такива, но вие знаете за какво става въпрос. Сигурно сами сте го усещали с някого, с когото сте много близки. Не е нужно да разговарят. Комуникацията се измества в нов, високочестотен обхват. Не се познавахме. Знаех само малкото й има и като си помисля сега, май никога не й казах своето. Но комуникирахме.

10) Рано или късно един въпрос възниква пред всеки лекар: Колко страдание може да понесе пациентът? И той забиваше показалката в картата на човешкото тяло и сочеше дроба, бъбреците, сърцето, далака, вътрешностите. В основата си господа, отговорът е винаги друг въпрос: До каква степен пациентът иска да оцелее?

11) В тъмнината мислите циркулираха лесно, независимо за какво се опитваше да мисли човек - за цветя, за Исус или за бейзбол или за златния медалист на 440 от Олимпийските игри - някак все стигаше до формата на сенките с острите нокти и немигащите очи.

12) Част от нас изпитва много силно привличането на лудостта. Всеки, който поглеждал надолу от висока сграда, е изпитвал  слаб, болезнен подтик да скочи. И всеки, който е доближавал зареден пистолет до главата си...
- О, недей! - каза жената на писателя. - Моля те.
- Добре. - отвърна редакторът. - Моето схващане е такова: дори най-уравновесената личност е свързана със своята нормалност чрез хлъзгаво въже. Наистина вярвам в това. Веригите на рационалността са неумело вградени в човешкото същество.

13) Има неща, които никога не могат да се разкажат, както има неща, които не са точно тайни, но за тях не се говори.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

"Истории от 4х100 без шопска салата" - Андрея Илиев

Във фейсбук споделих цитат от книгата, който ми направи силно впечатление и остана единствената част от този сборник разкази, която ще запомня.
По-голямата част от историите ми бяха трудни за четене, затова ми отне и толкова много време да завърша тази иначе тънка книжка. Изказът на разказвачите ми беше непонятен и чужд и спъването във всяка втора дума, може би, ми попречи да разбера и хумора в голяма част от историите. Имам усещането, че това неразбиране започна към средата и се задържа до края.
Въпреки негативите, книгата носи едно топло, българско усещане. Почти същото, което носят и приключенията на Бай Ганьо. Защото четейки, се усеща едно познаване на героите и разбиране на техните постъпки и мотиви. В тях всеки може да разпознае приятелите и роднините си, които са прекарали живота си в България и могат много да разкажат за нея и за младините си, прекарани тук. Книгата е пълна със случки, които всички ние сме чували или от дядовците, или от чичовците си... и то винаги разказани около масата.
Споделям една история, чийто прочит неминуемо ще накара всеки читател да се усмихне:

''Пет-шест бабички и още толкова дядковци в сини дочени дрехи празнуваха
„златната” сватба на дядо Кец и баба Василца. Впрочем празнуваха е неточна дума –
всъщност мъжете вече клюмаха разногледи, а женската половина триеха
зачервените си очи и скимтяха по загубените си преди десет или двайсет години
половинки.
След всяко изтърване на главата си дядо Кец се стряскаше и извикваше:
– Куно ма, Куно!...
Баба Василца ту наместваше някой изсухлен синьодрешковец на стола му, ту
прихлипваше с някоя от дружките си.
– Куно ма, Куно... След толкова години и пред акраните искам...
– Ракията свърши. И мастика няма – бързо обясни тя.
– Не, ма. Един грях искам да си призная.
– Грях ли? – настръхна баба Василца.
– Да... Помниш ли като са взехме...
– Ох, Василе, как да не помня! – изпъшка тя, обвеяна от сладостни спомени.
– Ти се връщаше от чешмата...
– А ти идеше да ме срещнеш от долната махала...
– Да те срещна... Дрън-дрън-ярина! – изсумтя дядо Кец. – Магарето се бе скъсало,
него гонех.
– Василе, не думай!
– Тъй беше, ох, тъй беше... Аз извиках: „Стой!”... Магарето не спря, спря ти... И на,
златна сватба... Ех, живот...
– Василе! – каза зловещо баба Куна.
Приятелките ѝ млъкнаха. Няколко от заспалите акрани се събудиха стреснати и
извикаха бодро наздраве...''

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Windows on the World" - Фредерик Бегбеде

1) Някои секунди траят по-дълго от останалите.

2) Това е един от уроците на Световния търговски център: неподвижното се движи. Онова, което ни се струва здраво, всъщност е не дотам. Твърдото се втечнява. Кулите са подвижни и небостъргачите стържат предимно земята. Как е възможно нещо тъй огромно да бъде разрушено толкова бързо?

3) Всеки небостъргач е една утопия. Отколешната мечта на човека е да издигне собствена планина. Като издига кули чак до небесата, човек се самоубеждава, че е по-велик от природата, Точно това е усещането навръх тези ракети от бетон, алуминий, стомана и стъкло: хоризонтът ми принадлежи, казвам сбогом на задръстванията, шахтите, тротоарите, аз съм човек над земята. Опияняваш се не от мощта, а от гордостта.

4) Те са от поколението на трескавото цъкане с дистанционното и екзистенциалната шизофрения. Как ли ще реагират, когато разберат, че не можеш да имаш всичко, нито да бъдеш всичко? Жал ми е за тях, защото аз лично никога не се съвзех от това откритие.

5) Краят на света настъпва, когато сатирата става действителност, метафорите - истина, а карикатуристите се превръщат в сополанковци.

6) Често чета книги и подчертавам изреченията, които ми харесват (като всички самоуки; затова самоуките често са най-култивирани: цял живот преговарят за изпити, на които никога не са се явявали).

7) Живеем в странно време. Войната се е изместила. Днес бойното поле е в медиите: в този нов сблъсък Доброто и Злото са трудно разграничими. Трудно е да се разбере кои са добрите и кои лошите: смените ли канала, и те си разменят местата.

8) Надеждата е най-болезненото нещо на света.

9) Примирението ме отвращава, предпочитам енергията на отчаянието, поривът на природата, инстинкта за самосъхранение.

10) В моменти на подобен ужас молитвата идва спонтанно. Религията се надига вътре в нас. В идните минути Световният търговски център, храм на безбожието и парите, постепенно ще се превърне в импровизирана църква.

11) Не се хвърляш от 400 метра височина, защото си свободен. Скачаш, защото си като преследвано животно. Не скачат, за да останеш човек, а защото огънят те е превърнал в звяр.

12) Аз съм кой да е: световният човек. Нямам обвързващи корени, нито робувам на скромната си аудиовизуална знаменитост. Известността, също като бракът и старостта, ви прави предвидими. Свободата е в това да си сам, млад и неизвестен. Никога през живота си не съм се чувствал тъй свободен: самотен индивид в чужд град с пари в джоба. И какво от това? Свободата ми е куха. Тъкмо защото мога да си позволя всичко, не предприемам нищо.

13) Полезно нещо са катастрофите: създават желание за живот.

14) Защо ли всички искаме да бъдем артисти? Постоянно се срещам с връстници, които пишат, играят, пеят, снимат, рисуват, композират. Дали се стремят към красотата или към истината? Впрочем това са само поводи. Всички копнеят за известност. Искаме да станем знаменити, защото искаме да ни обичат. А искаме да ни обичат, защото сме ранени. Искаме да придадем смисъл. Да си намерим приложение. Да кажем нещо. Да оставим диря. Да се обезсмъртим. Да запълним недостига от смисъл. Да надмогнем абсурда си. Да направиш деца не е достатъчно. иска ни се да бъдем по-интересни от ближния си. А той също иска да го показват по телевизията. Това е голямата новост: съседът също иска да е по-интересен от нас. Всеки всекиму завижда, откак Изкуството стана напълно нарцистично.

15) Болестта на романтиците: зле лекувана кашлица, която се усложнява заради злоупотребата с наркотици, алкохол и любовно безсъние.

16) Проблемът с глада по света може да бъде разрешен за по-малко от пет години, но това не става заради разнобой на интереси. Наближава времето на войните за вода... Трябва да решават жителите на земята, а не неколцина политици, платени от водните и енергийните компании. Или нека кажем нещата, каквито са: в момента живеем под световно иго.

17) Windows on the World е бил луксозна газова камера. Посетителите са били обгазени, сетне изгорени и превърнати в пепел като в Аушвиц. И заслужават същото място в паметта ни.

18) Единствените интересни теми са темите табу. Трябва да се пише за забраненото / Днес книгите трябва да стигнат дотам, докъдето телевизията не стига. Да покажат невидимото, да изразят неизразимото.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Когато мъртвите се пробудят'' - Йон Айвиде Линдквист

1) В единайсет без двайсет и четири сърцето на Ева бе спряло да изтласква кръв в тялото й. Един-единствен мускул в тялото на едно-единствено човешко същество. Прашинка на фона на безвремието. А с него си отива целият свят.

2) Никой не би могъл да опише човешкото око. Всички компютърни симулации са само бледи копия, картините и снимките пък представляват просто замръзнал миг, ала живото око, то не може да бъде описано или изобразено. Всеки обаче разбира незабавно, когато животът от него изчезне.

3) Защо си шепнеха, защо вървеше с котешки стъпки, ако всичко беше толкова нелепо и невъзможно? Защото невъзможното е част от действителността, скрито в най-тъмните й кътчета. Само едно погрешно движение е достатъчно, за да го разбута, да го накара да изригне. Човек никога не може да знае. Затова трябва да се отнася към него с внимание и уважение.

4) Елви прошепна:
- Света Богородице... - без да посмее да я погледне отново. Защото в този миг усети силата на голямата й скръб. Тя цялата бе събрана в очите на Мария. Скръбта на майката пред тялото на мъртвото й дете, дете, изтъкано единствено от доброта. Мъка, родена не само заради мъченията и смъртта на сина, когото е кърмила и обграждала с грижи, а най-вече заради самата мисъл, че съществува един свят, където това е възможно.

5) ,,Децата, децата, децата...''
Давид стоеше в двора на училището и наблюдаваше неспирния поток от деца, който сякаш се изля от вратите му. Три, четири, десет, трийсет многоцветни малки същества с раници на гърба се стичаха надолу по стълбите. Човешки единици, безлика маса, очакваща напътствия и възпитание. Четиристотин от тях прекарваха, натъпкани в сградата, по шест часа на ден, четиристотин получаваха позволение да я напуснат след края на шестия час.
Стига обаче да погледнеш всяко поотделно и ще съзреш целия свят. Ще съзреш деца с майки, бащи, баби и дядовци, роднини и приятели. Колко много хора зависят само от тяхното съществуване. Крехки са децата, а носят тежестта на толкова много животи върху нежните си рамене. Крехък е светът им, управляван от възрастни. Всичко е крехко.

6) Виктор преживя много тежко смъртта на дядо им, Флора подозираше, че болката му извира най-вече от самата мисъл за смъртта, а не толкова от загубата на човека, от мисълта, че смъртта кара хората да изчезват завинаги. Че всички ще изчезнат.

7) Сега бе далеч по-силна. Простираше дрехи и си подсвиркваше шлагерни песни. Само до преди седмица това би било невъзможно. Защо? Защото сега знаеше, че смъртта не е краят. / Тялото на Елиас бе мъртво, но не и душата му.

8) Не настъпи никаква промяна.
Страхът породи още страх, омразата пробуди още омраза, а след похода им остана само купчина изгорени тела. Както обикновено се случваше по света.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Моят хоризонтален живот'' - Челси Хендлър

1) Да видиш майка си гола не е нещо, от което се възстановяваш лесно. Да видиш майка си гола и как скача от единия до другия край на двойното легло с касинка на медицинска сестра, докато баща ти, също гол, я преследва с шалче на врата, е добро основание да се самообявиш за осиновяване.

2) Получих вдъхновение да подстрижа само къдриците и резултатът от това действие съвсем не беше положителен. С една дума, приличах на човек, който се е сражавал с ножицата и е загубил битката.

3) Обикновено двойките, които се държат най-дружелюбно, имат най-големи проблеми помежду си. Логично е, ако се замислите. Тъй като заедно са толкова нещастни, всеки друг естествено им харесва.

4) Случвало ли ви се е сърцето да ви заболи толкова силно, че почти да не можете да си поемете дъх? Не бих пожелала такава болка и на най-големия си враг; не бих искала да я прехвърля на никого от страх, че може би няма да е в състояние да я понесе. Това е болката, когато ви предаде човек, в когото сте се влюбили. Не е толкова сериозна като смъртта, но имате почти същото чувство и както ми се наложи да науча, болката си е болка, независимо как я разглеждате.

5) - Знаеш ли, не е нужно да пиеш, за да станеш по-приятна компания.
Щеше ми се да му кажа, че пия, за да стане той по-приятна компания.

6) Не го изрекох на глас, разбира се. Никога не казвам на глас нещата, които наистина искам. Ако правех така, нямаше да имам никакви приятели.

Забавна и истинска, книгата на Челси Хендлър печели читателите със своята откровеност и естественост. Не всеки е преминал през достатъчно свалки за една нощ, за да напише книга за тях, но всеки може да се разпознае в преживяванията на Челси. Съмнението в себе си, жаждата за нещо ново, стремглавото впускане в приключения, желанието за повече забавления и по-малко грижи, надеждата, срамът, унижението и болката, са състояние и емоции, познати на всяко човешко същество. Книгата не проследява единствено сексуалният живот на авторката, страница след страница ставаме свидетели и на емоционалното съзряване и превръщането на едно объркано момиче в истинска жена.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

''Фелек стана мъж'' - Недялко Месечков

Започвате ли да четете книга, без да знаете какво да очаквате? И не говоря за нагласата дали ще ви хареса или не. Става въпрос за това да погледнете една корица, да прочетете заглавието на книгата... и да решите да я започнете.
При мен често става така, особено когато съм на гости на баба.
''Фелек стана мъж'' е издадена през 1970 г., а цената на корицата е 0,44 лв. Няма резюме, няма информация за писателя, няма нищо, което реално да привлече интереса ми. Но неделните следобеди, прекарани на село, силно ме предразполагат към книгите, които иначе едва ли бих подхванала.
Прочетох историята на Фелек за една дрямка време. Написано увлекателно, разбираемо и с достатъчно голям шрифт, за да не натоварва очите, историята ме потопи в събитията в Полша от далечната 1944 година и по-конкретно - усетих се като участник във Варшавското въстание.
Фелек е още дете и представата му за война се гради на прочетеното от любимите му книги. Когато обаче загубва баща си, той осъзнава, че войната не е игра, не е приключение, а е сурова реалност, сееща смърт и разруха. Все още наивен по детски, той се сблъсква с лицемерието на хората и тяхната готовност да отрекат името и националността си, за да спечелят облаги от по-силната страна във войната, а именно Германия. Непримирим и горд от баща си, жертвал себе си за родината, Фелек несъзнателно вкарва себе си и клетата си майка в неприятности, които водят до нейното отвеждане в лагер и неговото бягство от града.
Скитащ сам, гладен, изплашен и объркан, той е на прага на смъртта и единственото добрината на намерилите го под купчина сняг хора, го спасява от сигурната смърт. Тръгнал да търси майка си и твърдо решен да я спаси, той е готов на всичко, дори да влезе в най-строго охранявания концлагер, въпреки опасността и сигурния разстрел, който го очаква още преди да престъпи прага.
Превръщането на Фелек от дете в мъж започва от момента, в който той приема реалността и започва да вижда нещата такива, каквито са. Приема загубата и е готов да се притече на помощ на родината си, да защити Варшава и цяла Полша от хитлеровата армия. Твърдо решен да се присъедини към партизаните, скитащи из горите и подготвящи масов бунт срещу робството си, той е готов да жертва всичко, в името на по-светло бъдеще за Полша.
Книгата проследява преждевременното израстване на едно дете, мечтаещо да бъде мореплавател и да обикаля света със своя кораб, но принудено да живее в страх за себе си и своите близки, страх за страната си и собственото си бъдеще. Дете, което се превръща в истински мъж - смел и готов на всичко, способен да приеме съдбата си в пълно спокойствие, усмивка на лице и песен на уста.

Книжният плъх е щастлив!

Поредицата ''Игрите на глада'' си проправи път до ТОП мястото в личната ми книжна класация. Трилогията измести дори Хари Потър, който гордо заемаше първата позиция през последните 10 години. Минимум.
През годините се запознах с много класици, успях да срещна и много блудкави писатели. Много истории ми влизаха под кожата и намираха място в мислите и сънищата ми... в продължение на дни. Но личната ми класация не е просто подредба на най-известните автори и заглавия. Не е класация, изградена на база литературна стойност.
Моята класация... е напълно моя. На челните позиции са книгите, които не са просто страници, които си прочела и подчертала. Не са историите, които съм изчела на един дъх. Не са най-хвалените писатели и най-нашумелите заглавия. Не са книгите от училище. Напротив. На първите места са книгите, които са се превърнали в част от мен, част от израстването ми и изграждането/надграждането ми като човек и личност. Това са книгите, чиито истории са живи и пулсиращи. Истории, които не е достатъчно да се прочетат само веднъж...
Това за мен са Игрите на глада. За пръв път се сблъсках с тях преди повече от две години. Прочетох поредицата от електронния си четец, затова нямам цитати от тях. Вторият път също четох от четеца. Третият път прочетох книгите от компютъра в оригинал на английски. Преди два дни реших, че е крайно време да сложа тези три книги на рафтовете в домашната си библиотека. А днес... те пристигнаха при мен.
Не мога да опиша с думи вълнението си от момента, в който ги разопаковах. Само един истински книжен плъх може да разбере усещането да държиш в ръцете си книга, която означава много за теб. В моят случай не беше просто книга, бяха цели три! Сякаш част от историята и усещанията, които тя носи, се материализираха, за да мога да ги докосна, да разгърна страниците и с усмивка на побъркан човек да ги прегърна и гордо да ги отнеса на мястото, на което заслужават да стоят.
Съвсем скоро ще се потопя в историята отново. Този път ще мога и да отсея любимите си цитати и да ги прехвърля тук!
Чувството е неописуемо...

''Град Отчаяние'' - Стивън Кинг

Този път без цитати. Уча се да чета от електронната си книга, въпреки, че я имам от близо 5 години, трудно се отпускам в нейно присъствие. И почти винаги дочитам хартиената версия на книгата, която съм започнала в електронен вариант. Но не съм седнала да пиша за това...
Понеже цитати нямам, държа да отбележа по някакъв начин впечатленията си от последно прочетеното.
''Град Отчаяние'' (в оригинал: Desperation) е втората книга на Стивън Кинг, която ме кара да потръпвам от ужас и погнуса, докато чета. Историята проследява съдбата на няколко души, попаднали в малък град, буквално наречен Отчаяние. Град, в който висят удушени животни по пътните знаци, всички жители сякаш са изчезнали и единственият останал човек е полицай, който не виждам проблем в това да спира сякаш случайни превозни средства по пътя и да вкарва всички пътници в затвора. Разбира се, тези, които останат живи до затвора...
Хареса ми и това, че на фона на всички мрачни събития и непрекъснато случващите се ужаси, се усеща раждането на една любов. Ей така, напук на отчаянието. Но авторът в никакъв случай не е фокусирал вниманието си върху нея. Всеки един от героите преживява лична драма, лична метаморфоза от това, което е бил към това, което му е налага да бъде в Отчаяние.
Стивън Кинг не пише просто страшни истории. Той пише истории за истински хора. Запознава читателя с техните вълнения, страхове, мечти, разбирания. А нищо човешко не ми е чуждо, нали?! Те не са герои, те са хора. В ключови моменти, те се пречупват. Понякога не издържат на напрежението, понякога се отказват и поемат по по-лесния път. Авторът до такава степен успя да ме въведе в техния свят и да ме запознае с тяхната психика, че сама не усетих кога започнах да приемам и оправдавам поведението им, да разбирам и да тълкувам постъпките им. На фона случващото се, съвсем в реда на нещата изглежда група от възрастни да разчита на едно 11-годишно дете, молещо се на Господ, което само не е сигурно дали наистина вярва в Бог. Хареса ми и начинът, по който е засегната темата за Господ и неговата жестокост и как е представена истинската вяра и какво всъщност означава тя. Стивън Кинг поставя героите си на прага на лудостта, кара ги да излязат от кожата си и да покажат на какво са способни, не само когато нямат какво да губят, а когато поставят на карта и малкото, което им е останало.
Може ли група изплашени, ранени, с разбита психика и напълно отчаяни хора, да се изправят срещу древно зло, безформено и безплътно, говорещо на друг език, носещо се из въздуха и заселяващо душите и ума на невинните си жертви?! Ако съберат силите си и преборят страховете си, имат ли шанс да спечелят? Искат ли въобще да спечелят? Осъзнават ли последиците от решенията си, изборите си? Тези и още много въпроси се въртяха из главата ми, докато четях. В края на книгата намерих отговор на повечето си въпроси, останалите бяха оставени на собствената ми фантазия.
Благодарение на ''Град Отчаяние'', в списъка си за четене добавям и ''Островът на доктор Моро" от Хърбърт Уелс. В рамките на изречение, максимум две, има препратка към книгата, която разпали любопитството ми.
Но нека първо мине достатъчно време, за да забравя пътешествието си в град Отчаяние.
Так!

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Размисли - Ф. М. Достоевски

1) Животът навсякъде е живот, живот в самите нас, а не във външното. Около мен ще има хора и да бъдеш човек между хората и да останеш винаги такъв, в каквито и да е нещастия и да не се отчаеш и да не паднеш духом - ето какво е животът, каква е неговата задача.

2) Две-три мисли, две-три впечатления, по-дълбоко изживени през детството със собствено усилие (а ако щете и със страдание), ще въведат детето много по-дълбоко в живота, отколкото най-лесното училище, из което всичко живо наред излиза като нито риба, нито рак, нито добро, нито лошо, дори и в разврата не е развратно и в добродетелта не е добродетелно.

3) Грешките и недоуменията на ума изчезват по-скоро и по-безследно, отколкото грешките на сърцето; те се лекуват не толкова от споровете и логическите разяснения, колкото от неотразимата логика на събитията от живия, действителен живот, които твърде често съдържат в себе си необходимия и правилен извод и показват верния път, ако не веднага, в минутата на тяхното настъпване, то във всеки случай твърде скоро.

4) У всеки малодушен човек, не съвсем уверен в успеха на своето начинание, се появява мъчителната потребност да се разколебае, да се ободрява, да се успокоява. Той дори започва да вярва в благоприятни поличби.

5) Ние и помежду си не си прощаваме и най-малкото отклонение от нашите убеждения и всеки, който от малко малко не е съгласен с нас, го смятаме направо за подлец, забравяйки, че който така леко е склонен да губи уважение към другите, той преди всичко не уважава себе си.

6) Велика е радостта от любовта, но страданията са така ужасни, че е по-добре никога да не обичаш.

7) Най-голямото умение на писателя да умението да зачертава. Който умее и който има сили да зачеркне своето, той ще отиде далеч.

8) Най-трудното на тоя свят е да останеш верен на себе си.

9) Истината е най-поетична от всичко на тоя свят, особено в своето чисто състояние; не стига това, но дори е по-фантастична от всичко, което би могъл да измисли и изфантазира податливият човешки ум.

10) Няма такава стара тема, по която да не може да се каже нещо ново.

11) Ние виждаме действителността винаги почти такава, каквато искаме да я видим, както сами предубедено искаме да я разтълкуваме. Ако от време на време изведнъж проумеем и във видимото видим не това, което сме искали да видим, а това, което е наистина, то направо приемаме онова, което сме видели, за чудо и това съвсем не е рядко, а често, кълна се, ще повярваме по-скоро на чудото и невъзможността, отколкото на истината, отколкото на действителността, която не желаем да видим.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Сянката'' - Робърт Харис

1) Границата между нещастен случай и самоубийство невинаги е ясно очертана. Можеш да се самоубиеш още преди да си го решил.

2) Всички хубави книги са различни, но лошите си приличат като две капки вода. Знам го със сигурност, защото ми се налага да чета купища калпави книги - толкова калпави, че дори не ги издават, което е голямо постижение, като се има предвид какви неща излизат от печат.
А общото между всички тези калпави книги, били те романи или мемоари, е едно: не звучат истински. Не казвам, че добрата книга непременно е вярна, но поне изглежда вярна, докато я четеш.

3) Преуспяващите в живота рядко са склонни към размисли. Взорът им е насочен към бъдещето, именно затова успяват. Не им е в характера да си спомнят какво са изпитали, как са се обличали или с кого са били, как е ухаела прясно окосената трева край църквата в деня на тяхната сватба или как ръчичката на първата рожба е стиснала пръста им.

4) Вероятно се страхувах, а страхът изкривява преценката дори по-зле от алкохола и преумората.

5) Ненаписаната книга е прекрасна вселена, пълна с безброй възможности. Напишеш ли една дума обаче, незабавно я сваляш от облаците. Напишеш ли изречение, вече е на половината път да стане като всяка друга скапана книга.

6) Когато се събудих на сутринта, очаквах да е изчезнала. Нали такъв е обичайният протокол при подобни обстоятелства? Щом приключат нощните взаимоотношения, гостуващата страна се оттегля в собствената си централа като вампир, бързащ да изпревари безпощадните лъчи на зората.

7) Движението е най-доброто лекарство против депресия, реших аз. Трябва да се движиш.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Отвори сърцето си'' - Аджан Брам

1) Животът е поредица от преплитащи се истории, а не набор от концепции.

2) Първата мисъл, която ми мина през главата, бе да я успокоя, да й кажа, че не е виновна. Тя не бе планирала катастрофата. Не бе имала намерение да причини нищо лошо на приятелите си. Такива неща се случват. Трябваше да забрави за това. Да не се чувства виновна. В следващия момент обаче ми хрумна: „Сигурен съм, че това го е чувала и преди, поне сто пъти, и явно не е подействало“. Затова направих пауза, вгледах се по-дълбоко в ситуацията и й казах, че с право се чувства виновна.
Изражението й се промени от печално на изненадано, от изненадано - на облекчено. За пръв път чуваше това: че би трябвало да се чувства виновна. Предположението ми се оказа правилно. Жената се чувстваше виновна за това, че се чувства виновна. Чувстваше се виновна, а всички й казваха, че не трябва. Изпитваше „двойна вина“ - заради катастрофата и заради това, че се чувства виновна. Така функционира сложният човешки ум.

3) Едно момченце изпуснало кутия с мляко на касата в супермаркета. Кутията се отворила и млякото се разляло на земята.
- Глупаво момче! - нахокала го майката.
На съседната каса друго момче изпуснало кутия с мед. Тя също се отворила и медът се разсипал на пода.
- Ама че глупост направи - казала майка му.
Първото дете било определено като глупаво за цял живот; на второто само му била посочена една грешка. Първото вероятно щяло да стане глупаво; второто щяло да се научи да не върши глупости.

4) Най-трудният етап в освобождаването от чувството за вина е да убедим себе си, че заслужаваме прошка.

5) Иска се смелост и мъдрост да кажеш подобни думи на друг човек, да отвориш сърцето си за друг без условия. Може да ни се струва, че той ще злоупотреби, но нещата не стоят така, не и според личния ми опит. Когато някой ти даде такава любов, все едно си получил най-скъпия дар. Ти я цениш високо, пазиш я до сърцето си, за да не я изгубиш. Въпреки че когато той ми каза тези думи, не разбирах напълно смисъла им, дори тогава не бих посмял да нараня такъв човек. Ако дадете тези думи на близък човек, ако наистина ги мислите, ако идват от сърцето ви, този човек ще се постарае да заслужи обичта ви, а не да се възползва от нея.

6) Защо в нашата култура винаги жертваме себе си заради другите и това се счита за добро? Защо сме по-взискателни, критични и склонни да наказваме себе си, отколкото всеки друг? Причината винаги е една и съща: все още не сме се научили да обичаме себе си. Ако смятате, че е трудно да кажете на друг човек: „Сърцето ми е отворено за теб - каквото и да направиш“, то е нищо в сравнение с трудността, пред която ще се изправите, когато трябва да кажете: „Аз. Аз съм този, с когото живея, откакто се помня. Аз самият. Вратата на сърцето ми е отворена и за мен самия. За всичко, което съм, каквото и да съм направил. Влез“.

7) Моето виждане за любовните взаимоотношения и брака е следното: когато двама души излизат заедно, те имат връзка; когато се сгодят, връзката им става по-сериозна, но все още е само връзка; когато публично разменят брачните си клетви, тогава вече са обвързани.
Смисълът на брачната церемония е обвързването. И за да предам смисъла й по начин, който хората обикновено помнят цял живот, по време на церемонията обяснявам, че разликата между връзките и обвързването е като разликата между бекона и яйцето.
Това е моментът, когато роднините и приятелите наострят уши и се питат: „Какво общо имат беконът и яйцето с брака?“. Аз продължавам:
- Разликата между бекона и яйцето е, че докато кокошката само е „имала връзка“, прасето се е „обвързало“. Нека този брак бъде като обвързването на прасето.

8) Страхът означава да търсим недостатъци в бъдещето. Само ако помнехме колко несигурно е то, никога нямаше да се опитваме да предричаме какво би могло да се обърка. И дотук със страха.

9) Страхът е основна съставка на болката. Именно той прави болката да боли. Махнем ли страха, остава само усещането.

10) Този, когото ни е най-трудно да похвалим, сме самите ние. Бях възпитан да вярвам, че който хвали себе си, се мисли за „голяма работа“. Това не е вярно — голямо става само сърцето му. Хвалейки добрите си качества, ние им даваме своята позитивна подкрепа.

11) Колко често извършваме „престъпление“, злостно действие, с което нараняваме другите, а не биваме наказвани за него? Казваме ли тогава: „Не е честно! Защо не ме хванаха?“
Когато обаче страдаме без очевидна причина, се жалваме: „Не е честно! Защо аз?“. Може би е честно. Също като затворника в историята, може би има толкова други „престъпления“, за които не са ни хванали, че животът в крайна сметка е справедлив.

12) Любовта и общуването са споделени само ако човекът, с когото сте в момента, който и да е той, е най-важният човек на света за вас в този момент. Той го усеща. Знае го. Откликва на това.

13) Аджан Ча знаеше, че независимо дали сме обсебени, или сме просто луди, във всеки от нас има нещо могъщо, което се нарича инстинкт за самосъхранение.

14) Свободата означава да чувстваш удовлетворение, че си там, където си. Затворът означава да искаш да бъдеш някъде другаде. Свободният свят е светът, какъвто го възприема вътрешно удовлетвореният човек. Истинската свобода е свобода от желанията, а не свобода на желанията.

15) Когато се откажеш от егото си, никой не може да ти се подиграе. Ако някой те нарече глупак и това те разстрои, причината може да е само една: значи си повярвал, че е прав!

16) Колко от нас казват: „Как се чувстваш днес?“, когато отидат на посещение на близък човек в болницата?
Първо на първо, що за глупава реплика! Естествено, че се чувства скапано, иначе нямаше да е в болницата, нали? Нещо повече, обичайният поздрав предизвиква у пациента дълбок психологически стрес. Той чувства, че ще постъпи много грубо, ако обезпокои посетителите си, като признае, че се чувства ужасно. Как да разочарова някого, който е отделил време и си е направил труда да го посети в болницата, като му довери, че се чувства изчерпан като използвано пакетче чай? Затова може би ще се почувства принуден да излъже, казвайки: „Мисля, че се чувствам по-добре днес“, като в същото време изпитва угризение, че не прави достатъчно, за да оздравее. За жалост, в прекалено много болници посетителите карат пациентите да се чувстват още по-болни!

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Твоето момиче с име на цвете...
Дали името е избрало нея или тя сама е дошла с името си?! Никой не знае, но всеки, докоснал се до нейните цветове, има своя теория за истината.
Тя е непознат цвят, красив и пъстър. Хората не я отглеждат в домовете си, защото тя вирее на свобода. Затворена между четири стени, сложена в саксия, било то и на прозорец със слънчева светлина, нейните цветове ще потъмнеят и ще заличат величието и красотата, която носи в себе си.
Като всяко друго цвете и тя не може да бъде изтръгната от корените си, без последствията да са пагубни.  Може да я откъснеш от мястото, което си е избрала за свое, може да я отнесеш със себе си. Първите дни ще притежаваш най-красивото цвете, което човешкия ум може да си представи. Заобикалящата те среда ще ухае на нейното присъствие, ще я виждаш навсякъде, ще носиш нейния аромат по себе си, ще изпиташ желанието да се грижиш за нея, за да запазиш това въздействие за по-дълго. Всеки следващ момент страхът, че ще я загубиш, ще става все по-силен и осезаем. Постепенно ще видиш, че тя наистина си отива, като всяко цвете, което ще докоснеш в живота си. Въпреки всички усилия и борбата, която водиш, за да я задържиш до себе си, тя ще те напусне. Няма да го направи, защото така иска. На цветята не им омръзва да се ухажвани и обичани. Можеш да бъдеш сигурен, че тя е оценила всеки момент, прекаран с теб. Тя също се е привързала към твоето присъствие, така както и ти към нейното. Тя би направила всичко, за да остане при теб за по-дълго. Но запомни, че цветята се крехки магически създания. Те си отиват в подходящото време, защото знаят и усещат, че това е правилното решение, дори да не го осъзнават. Недокосвани от човешки ръце, могат да разгръщат потенциала си до безкрайност. Но веднъж докоснати, веднъж обичани от човек, те постепенно загиват и оставят само спомена зад себе си. Спомен за нещо, което няма да се види втори път, защото всеки цвят, всяко ухание е уникално, неповторимо. Човек, докоснал се до едно цвете и заобичал го, ще се увери, че по света няма две еднакви цветя. За момент ще заживее в света на Малкия принц и ще го почувства по-близък. Ще си спомня за него и за нея - красивия цвят, когато остане сам вечер, а в стаята се усеща само уханието на неговия собствен парфюм.
Заслужава си да се влюбиш в момиче, с име на цвете.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Любовни убийства'' - Вивиана Асса

1) Забраненият плод в човешката душа притежава дяволска по своята същност притегателна сила, но в същото време тъмната страна на човека отблъсква, колкото и интересна сама по себе си като случка.

2) Разумът ти се сгромолясва за секунди и оголваш косматата душа на урод...

3) Повече от ясно е, че несигурността е единственото сигурно нещо у нас. Че когато почти всеки е ограбен, насилен, унизен, от най-високо място ти съобщават, че престъпността у нас се топи. Защото, както винаги, компетентни сме само в празните приказки.

4) Но нашата история е друга.
Безалкохолна, но пък напоена с много любов.
И точно толкова кръв.
Сюжетът е отново балкански.
Страстите - необуздани, по нашенски.
Мъжете - категорични, по български.

5) Да те споходи чувството за самоунищожение не е ненормално, казват лечителите на човешката душа - психиатрите. Всъщност това го правим всеки ден - унищожаваме по нещо от себе си. И колкото повече човъркаме в раната, толкова повече това ни доставя удоволствие. А философът Албер Камю добавя: ,,Чувството ни за абсурд е само едно от многото чувства.''
Именно затова животът продължава да ни превъзхожда...

6) Искаш да знаеш какво точно чувствам, когато съм дрогирана. То не е чувство, то е състояние. Опитай се да си представиш душите в ада.
Докато се разлива отровата в организма ти, се изпълваш с невероятна енергия, но това е измамно, това е болна енергия. То е по средата между съня и реалността, между деня и нощта, между страстта и безразличието... И това неуморно безумно лутане. Трябва да се движиш, защото просто не можеш да се спреш. Ха натук, ха натам...

7) Това, последното, не го казах в съда. Там бяха майка му, сестра му, зет му. Беше ми неудобно. Той може да си беше всякакъв, но майка му и сестра му са свестни хора. Сега те целите са в черно, а аз да се оправдавам. Да го плюя. Той им е син и брат и те си страдат за него, мъчно им е. Като го очерня, какво, ще ми дадат по-малко години? Ще ме съжалят?

8) Нека не забравяме, че младите хора, напускайки детството, за да прекрачат прага към зрелостта, са съпътствани от неизменния въпрос ,,Кой съм аз?''. А да търсят отговори са способни само личностите.

9) В живота успяват не най-добрите, а оптимистите.

10) Яростта е надарена със свръхвъзможности.

11) Затворът е място, където са заключени много съдби. Там живеят хора, които са причинили страдание на хиляди други. Те са колекционери на болката им. Такава е сделката. А казват, че човек е направен от глина и небесност. Защо тогава силната любов ражда толкова омраза? Защо най-фините остриета се затъпяват и чупят най-бързо? Мирът се нуждае от сила, за да го понесеш. Откъде да я вземем? Може би трябва да репетираме по-дълго чувствата си.

12) Държавата ни е слаба, казват магистратите. Виновно е обществото, което се е свило в омагьосания кръг на своя страх. Всеки от нас се чувства сигурен в страха си, въпреки че искаме да разкъсаме обръча на зависимостта. Улицата си е изработила свои закони: ,,Ухапи ме така, както аз те хапя!'', и в това има някакъв морал. А какъв е моралът, който изповядва институцията, наречена Власт?
Бъдещето звучи като пропаганда - еднообразно и скучно като панелната агония на живота.

13) Детето в самотата си е старец.

14) ,,Няма нищо по-измамно от очевидността'', бе казал Шерлок Холмс.
Може би затова съдбите на някои престъпници, заключени в затворническите килии, звучат някак измислено. Животът на убиеца е като свлачище. Започва невинно в детството. Но с времето в характера му започват да едреят пукнатини, като в стръмен бряг. Егото на престъпника става по-високо от катедрала и избутва всички уроци по морал, наречени от ,,свободните'' хора предразсъдъци. Очевидно на вида ,,хомосапиенс'' му предстои още дълго да се образова...

15) Има моменти, в които, ако човек не загърби миналото си, то може да го унищожи.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати из "365 вдъхновяващи цитата"

1) По-добре постепенна промяна, отколкото амбициозен провал.

2) Никога не е късно да бъдеш този, който си могъл да станеш.

3) Началото винаги е днес.

4) Единственото място, където мечтата ти става невъзможна, е в твоята собствена глава.

5) Всички успехи в живота си отдавам на това, че винаги съм бил с четвърт час по-рано на мястото, отколкото съм бил длъжен.

6) Никога не се отказвай от нещо, за което мислиш всеки ден.

7) Половината провали в живота идват от това, че дърпаш коня си, докато той скача.

8) Не съм се провалял. Просто открих 10 000 начина, които не работят.

9) Не постигаш хармония, когато всеки пее една и съща нота.

10) ''Пропуснал съм повече от 9 000 изстрела в кариерата си. Загубил съм почти 300 мача. В 26 случая са ми се доверявали да отправя победния изстрел... и съм пропускал. Провалял съм се отново и отново много пъти в живота си. И точно поради това съм успял.'' - Майкъл Джордан

11) Няма нищо в гъсеницата, което да ти говори, че се готви да бъде пеперуда.

С удоволствие споделям и линк към тази електронна книжка, която се чете буквално за няколко минути, но пък зарежда с едно такова гъделичкащо вдъхновение, от което човек не може да скрие усмивката си и да усети лекотата в себе си. : ))
http://www.verto-bg.com/365ebook.pdf
И въпреки, че не е обновяван скоро, препоръчвам да се хвърли и по едно око на сайта verto-bg.com. Давам гаранция, че си заслужава!

Facebook page

Цитати / "Мъртвата зона'' - Стивън Кинг

1) Той е много приятен човек, не ще и дума. Разбран е и е духовит. С него никога няма да заплачеш. Но само толкоз стига ли за любовта? Едно колело да научи да кара, човек трябва да падне няколко пъти и да си охлузи колената. За всичко се плаща. Дори за такава дреболия, а какво остава за важните неща.

2) Това бе от онези неща, които съзнаението не може да обхване, докато траят - до такава степен се срастваш с тях.

3) Звънят ти в два през нощта, казват ти да чакаш включване и ти започваш да си броиш роднините и да правиш опис на здравословното им състояние. Съставяш мислен списък на старите си лели. Обобщаваш всички недъзи на баби и дядовци, ако са още живи. Питаш се дали машинката в гърдите на някой от приятелите ти не е престанала внезапно да цъка. И всячески се стараеш да не мислиш за това, е имаш един-единствен син, когото много обичаш, и че всички такива телефонни обаждания стават, кой знае защо, все в два през нощта и че съвсем необяснимо прасците на краката ти изтръпват и натежават от напрежение...

4) Има неща, които е по-добре да си останат невидяни, и други, които е по-добре да си останат ненамерени.

5) Смесица от най-различни чувства се надигна в Джони, сякаш го заля мека, топла вълна, когато бебето го прегърна през врата. Нямаше нищо тъмно, нищо тревожно. Всичко бе много просто. В мислите на бебето не съществуваше понятие за бъдеще. Не съществуваше чувство за тревога. Нито чувство за преживяно нещастие. Нито думи, а само ярки представи: топлина, чистота, майката, собствената му личност.

6) Да, бива си го господ, голям веселяк. Ето какъв смешен, водевичен свят ни е създал, в който сбирщина от стъклени коледни топки могат да те надживеят. Екстра свят, ръководен от първокласен господ.

7) - В Библията е казано, че бог обича всички свои чеда - каза Джони с леко потреперващ глас.
- Така ли? - Банърман заклати глава и потърка зачервените следи от очилата отстрани на носа си. - А не ти ли се струва, че има доста странен начин да показва любовта си?

8) - Не бива чак толкова да се тревожиш за тигри, които ги няма - бе му казал той. - Тигърът с неговите ивици се слива с околността и е невидим. Това кара неспокойния човек да го вижда навсякъде.

9) - Естествено - поразсърди се Джони. - Всичко, което не разбираме, което не се вмества в представите ни за света, се картотекира под буквата ,,П'' към ,,подсъзнание''. Идолът на двадесетия век. Колко ли пъти сме прибягвали до него, когато нещо е влизало в разрез с прагматичните ни възгледи?

Facebook page