''Ти, който не си за мен'' - Александра Потър

Последният си чиклит роман прочетох преди... повече от 5-6 години.
Преди известно време, докато пиех кафе с една колежка и с ентусиазъм разказвах за книгите, които четях в момента, тя ме прекъсна и каза, че за момента четяла само чиклит романи. На въпроса ми защо, тя отговори, че не иска да се натоварва излишно в момента с по-сложна литература, но въпреки забързаното си ежедневие, не иска и да спира да чете.
Точно за този разговор се сетих вчера, докато седях без работа на работното си място. Времето беше лошо и хората предпочитаха да си стоят вкъщи, което ме оставяше без работа за определени периоди от време през деня. Докато чаках поредния клиент да се появи, реших да убия времето си с четене, но понеже не носех нито една от книги си, сметнах за най-добре да почета нещо неангажиращо. Така попаднах на тази книга...
Бях забравила колко лесно и бързо се чете чиклит роман. Само в рамките на работното си време, успях да прочета по-голяма част от книгата, а тази сутрин още в леглото я завърших окончателно.
''Ти, който не си за мен'' е любовна или по-скоро анти-любовна история за двама души и Съдбата, която непрекъснато им пресича пътя. История за това, че понякога се влюбваме в илюзията си за даден човек, а не в него самия и убедени, че това е нашата сродна душа, сме готови да поискаме да прекараме цял живот с него. Което ме препраща към друго заглавие от същата авторка - ''Внимавай какво си пожелаваш (защото може и да се сбъдне)". Хората се променят и Луси с ужас разбира това, когато 10 години по-късно среща първата си любов Нейт, към когото не е спирала да мисли и отново започва да излиза с него, изживявайки приказката си за втори път. Скоро обаче балонът се пропуква и те приключват взаимоотношенията си, но случайността не спира да си сблъсква един с друг. Чашата прелива, когато се срещат и на един и същи самолет и се оказва, че трябва да делят и една стая, поради грешка в системата, позволила повторно резервиране на вече заета стая.
Луси е раздвоена между рационалността на сестра си и въображението на съквартирантката си. Сестра й Кейт вярва, че всичко се дължи на случайността, докато съквартирантката Робин смята, че за всичко е виновна легендата за моста на въздишките. Преди 10 години Луси и Нейт се целуват под моста на въздишките във Венеция, точно когато залязва слънцето и чуват камбаните да бият. Според старецът, който срещат, това означава, че винаги ще бъдат заедно и абсолютно нищо няма да е в състояние да ги раздели.
Сега, 10 години по-късно Луси е ужасена от мисълта, че това може да е истина. Нейт не вярва на легендата, но факт е, че те продължават да се сблъскват непрекъснато и навсякъде и взаимно успяват да провалят новите си връзки.
В края на книгата, на Луси й предстои да разбере дали истинската любов е по-силна от всичко или наистина е обречена да сподели остатъка от живота си с Нейт.
Да, историята в тази книга е предвидима и невероятна, почти банална, НО... Няма да отричам, че наистина беше неангажираща и разтоварваща. Перфектно четиво за мързеливите часове на деня. Перфектно четиво, което може да се вмъкне и между купищата ''сериозна'' литература, както моята колежка би се изразила.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!