Цитати / "Затвори очи" - Джон Вердън

(Новият криминален шедьовър от автора на НАМИСЛИ СИ ЧИСЛО!)

1) Изпълни го едно почти физическо осъзнаване на силата на собствената му проницателност.

2) Важно бе да запази ясна и пълна представа за нещата; да помни, че всичко рано или късно отминава. Всяка вълничка от хвърлен в езерото камък в крайна сметка стихва, изчезва...

3) Мигът на щастие и покой си беше точно това - един миг. Ако не успееш да се потопиш в него, той се разсейва, стопява се и се превръща в призрак.

4) Гърни обаче бе открил, че скръбта не е чувство, което просто да преболедуваш и да загърбиш. Не бе възможно просто да ,,продължиш нататък", както се казваше в популярния и изключително идиотски израз. Истината бе, че мъката се завръщаше, заливаше те и те поглъщаше... Последователни вълни, разделяни от периоди на безчувственост или забрава, периоди, в които живееш нормално.

5) Да, самозалъгването - това универсално лекарство за всеки проблем...

6) Ако първо спечелите доверието на онези, сред които сте внедрени, имате големи шансове да се доберете до истината. Ако вместо това наблегнете на разкриването на истината, почти със сигурност ще получите куршум в тила.

7) У всички нас се крие гадняр, и то много по-голям, отколкото предполагаме. Нека съществуването му не бъде напразно.

8) - Много е иронично - каза единствената чернокожа жена. - В началото се опитва да постигне целта си чрез лъжи, а в крайна сметка успява, когато казва истината.

9) - Искате да кажете, дали понякога не вярваме в онова, което ни се иска?

10) Най-важната ви цел е да манипулирате мишената така, че да ,,открие'' самостоятелно онова, в което вие искате да вярва. Трябва да дадете на този човек важен стимул да преглътне глупостите, които му сервирате. Да го накарате да иска да ви вярва - точно както възрастният мъж от филма, който гледахме, иска да повярва на признанията на хлапака. Фактите, които човек сам е разкрил - или си мисли, че е разкрил - му се струват най-достоверни. Когато мишената ви реши, че знае за вас неща, които сте искали да запазите в тайна, те ще й се сторят двойно по-реални. Когато този човек си помисли, че е успял да пробие защитната ви стена и е прозрял отвъд нея, ще повярва, че е стигнал до истината. Именно това аз наричам ,,самозаблудата ,,Еврика!''. Съзнанито ни погажда номер, като приема за достоверно отнова, което вие уж сте разкрили.

11) Теоретично онова, което хората разказват за себе си, може да не е вярно. Това, което вие сами откриете за тях обаче, ви изглежда вярно. Ето какво имам предвид: позволете на мишената си да ,,открие'' нещо за вас. Така този човек ще реши, че наистина ви познава. В този миг вече ще сте спечелили Доверието му. Неслучайно говоря за Доверие с главна буква, онова Доверие, което прави всичко друго възможно.

12) Импулсивност и упорство - първото, за да докопаш онова, което искаш, а второто - да не го изпуснеш.

13) Не биваше да се отдава на предположения, които можеха да изглеждат като прозрения. Лесно беше да се вкопчиш в предположението си и да го следваш, докато не се озовеш в пропастта.

14) Нищо повече, нищо по-малко - и нищо друго.

15) Какво, по дяволите, ти става? Няма ли в ума ти място за нещата от ежедневието? За обикновения живот, споделен с нормални хора, по добър и простичък начин? А може би никога не бе имало място за това... Може би винаги си бил такъв, винаги си се държал по този начин. Може би като живееш тук, на отдалечен планински връх - далеч от служебните отговорности, където не можеш да си намериш удобно извинение за това, че отсъстваш от живота на хората, които твърдиш, че обичаш - ти е по-трудно да скриеш истината? Възможно ли е отговорът да е толкова прост? Нима действително никога не се бе интересувал от никого?

16) Гърни често се бе питал колко ли далеч би стигнал и колко по-щастлив би бил този човек, ако не бе така обременен от своя начин на мислене и поведение? Разбира се, този въпрос можеше да се зададе на много хора, включително на самия него.

17) Въпреки това той предпочиташе да си мисли, че трудностите между него и Мадлин са лесни за преодоляване или поне че разбира причината за тях. За начало като личност те бяха коренно различни. Той разбираше нещата главно чрез мислене, а пък тя - чрез усещане. Той беше заплетен от свързването на точките на пунктира, а тя - от самите точки. Него го стимулираше уединението, а социалната активност го изтощаваше, докато за нея бе в сила обратното. За него наблюдението беше само едно от средствата за по-точно преценяване на нещата, а за нея преценяването беше само едно от средствата за по-точно наблюдение.

18) - Имате предвид как така аз, психиатърът, съм допуснал такава ужасна грешка и не съм разбрал що за човек е, при положение, че съм го наблюдавал всеки ден в продължение на три години? Отговорът е срамно прост: слепотатами се дължи на желанието ми да постигна целта си, която бе станала твърде важна за мен.

19) - Има един основен въпрос, който човек трябва да си зададе, когато се сблъска с неадекватно поведение: има ли възраст, на която то би било адекватно?
- Не разбирам.
- Карл се държи като момче пред пубертета. Това може би е форма на регресия, при която индивидът се връща към последния момент от живота си, когато се е чувствал щастлив и сигурен.

20) Накрая обаче човекът, който искаше да бъде, неизбежно се превръщаше в онзи, който беше.

21) - Божичко, Джордж! - извика Пеги. - Може ли да говориш така! Ти като че ли си доволен от онова, което се е случило на жертвите!
- Не всички жертви за невинни.

22) Никой не може да гарантира за собствената си уравновесеност и здрав разум.

23) А границата между насилник и жертва невинаги е така ясна, както може би си мислите.

24) Оплисканата с кръв стая бе като шамар през лицето. Същата стая, но вече почистена и оголена, му въздействаше като ледена ръка, стиснала сърцето му. Напомняше му, че в центъра на вселената съществува безкрайна пустота, вакуум, в който температурата е равна на абсолютна нула.

25) - Джилиан споменавала ли ви е за някого, от когото е имала причини да се бои?
Последва мълчание, толкова продължително, че Гърни се зачуди дали връзката не е прекъснала.:
- Джилиан не се страхуваше от никого - отвърна най-накрая Аштън. - Нищо чудно именно това да я е убило.

26) Сякаш едновременно гледаше филм и участваше в него, а после забравяше, че е било филм, и се вживяваше в него, започваше да го чувства - преживяване, което бе по-реално от така наречения ,,истински живот''.

27) На пръв поглед някои факти изглеждат противоречиви. Но фактите не могат да си противоречат, което означава, че голяма част от пъзела липсва.

28) Човек не бива да подценява силната на самозаблуждението, особено у някой, който се опитва да докаже тезата си.

29) Знаеш какво казват за маниаците на тема контрол - че държат всичко извън тях самите да им се подчинява, защото вътре в тях цари пълен хаос.

30) - Не ви го препоръчвам. Откакто стана законно, според мен изгуби душата си.

31) Когато човек си счупи кост, не го боли толкова, както когато се разбие илюзията му, че е неуязвим.

32) Мадлин го бе накарала да повярва в ефективността на простите действия, в това да правиш нещата на малки стъпки, едно по едно. Когато в събитията липсваше логика и отвсякъде дебнеше мрачна и тайнствена заплаха, бе почти невъзможно да решиш в каква посока да направиш първата стъпка.

33) Ако фактите си противоречат, значи някои от тях не са факти.

34) Страхът му бе толкова силен, че възпираше действието, което би го премахнало.

35) Най-силен ужас у нас предизвикват не ясните, назовани и определени опасности, а онези, които се раждат във въображението ни. Смразяват ни не изблиците на гняв, а заплахата, криеща се в кроткия и спокоен глас.

36) Научил бе, че в полицейската работа - също както и в живота - най-важният въпрос не е Напълно ли съм сигурен в нещо?, а Достатъчно ли съм сигурен в нещо, за да действам?

37) Да разчиташ на едно предположение бе рисковано. Да разчиташ на три - същинска лудост.

38) Лудостта невинаги е пречка за постигането на целите.

39) Когато всичко друго се провали, дори и най-големите майстори понякога се принуждават да прибягнат към истината като единствен възможен изход.

40) Проблемът не е в грешните отговори, ами в грешните въпроси.

41) В крайна сметка (точно както при снимките на убийци) белегът за опасност - ледът, вероятно се виждаше не другаде, а в очите.

42) Този човек станал толкова голям и значим, че бил по-истински от истината.

43) Както става с повечето силни преживявания, представата и реалността бяха две коренно различни неща.

44) - Знаеш ли, Гърни, ти си по-откачен, отколкото си мислят повечето хора.
- Не е ли така с всички ни?

45) Удивен бе от факта, че жена, която вижда всичко толкова ясно, в чиито очи искри светлината на целия свят, намира у него нещо, достойно за подобна усмивка. Тази усмивка можеше да накара един мъж да повярва, че животът е хубав.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Цитати / "ТО" - Стивън Кинг

1) Всичко е много по-трудно, когато го правиш наистина.

2) Той усети как в паметта му зейват нови гробници; вонеше не на разложени тела, а на разложени спомени, което беше още по-страшно.

3) Всичко, което съм имал и имам сега, е свързано някак с онова, което извършихме тогава, а в този свят щом си получил нещо, трябва да плащаш. Може би затова Господ най-напред ни прави деца и ни слага по-близо до земята, защото знае, че трябва много падане и кръв, додето човек усвои този простичък урок. Щом си получил нещо, ще плащаш, каквото си платил, става твое... и твоето рано или късно се връща при теб.

4) Войната носи полза само за импотентните продавачи на смърт.

5) Ако някой запиташе: ,,Бен, самотен ли си?", той би го изгледал с искрена изненада. Никога не се бе замислял дали е самотен. Нямаше приятели, но си имаше книги и мечти.

6) Обичаше мириса на книги -  пикантен и някак приказен мирис. Понякога обикаляше край лавицата в отдела за възрастни, гледаше хилядите томове и си представяше безброй съдби във всеки от тях, също както в късните октомврийски следобеди се разхождаше по улицата сред здрач и дим от горящи листа и докато слънцето се превръщаше в мътна оранжева чертичка на хоризонта, той си представяше как живеят хората зад прозорците - как се смеят, как се карат, как подреждат цветя, как хранят децата или котките, какви са лицата им, докато гледат телевизия.

7) Непослучно момченце пушеше цигара - Когато порасна искам да боледувам като татко - гласеше надписът под него.

8) Подсъзнание ли? Е, да, там долу наистина има нещо, но Бил смята, че хората вдигат прекалено много шум около тази скромна функция, която може да се сравни с насълзяването на окото от попадналата в него песъчинка или с пръднята след обилна вечеря. Втората метафора навярно е по-добра, само че няма начин да кажеш на журналистите, че лично за тебе разни явления от типа на сънища, смътни копнежи и предчувствия се свеждат до най-обикновени духовни пръдни.

9) Пак бе погледнал в лицето съвсем реалната възможност да загине и пак бе успял да извърне очи.

10) Бил долавяше, че в усилията си да съвмести тия две чувства - обичта и ужаса - ще открие най-лесно сетното премирение със съдбата.

11) Всъщност Майк не тъгуваше при мисълта, че е отминала още една година - на девет и половина все още бе твърде малък, за да сравнява сезоните с човешкия живот.

12) Болен е, не ще и дума, ала не от вирус или фантомна треска. Отровен е от собствените си спомени.

13) Божичко, как мразеше Ричи да го нарича Едс... но и някак харесваше този прякор. Както навярно и Бен Ханском харесваше, че Ричи го кръсти Камарата. Звучеше някак... като да си имаш тайно име. Тайна самоличност. Начин да се превърнат в хора, които нямат нищо общо с вечните страхове, надежди и изисквания на родителите. Ричи за нищо на света не би се разделил с любимите си Гласове, но може би и сам не знаеше колко важно е за слабаци като тях понякога да се превръщат в други личности.

14) - Не бой се - каза Бил. - Това е Ричи. Малко смахнат си пада.
Ричи тутакси скочи на крака.
- Чух те, Денброу. Я не се закачай, че като насъскам Камарата...
- По-добрата ти половина е изтекла по крака на баща ти - заяви Бил.
- Вярно - съгласи се Ричи, - ама виж, че и останалото си го бива.

15) За миг обаче го обзе безумна надежда: може би това наистина бе кошмар. Може би щеше да се събуди в креватчето, облян в пот, разтреперан, даже разплакан... ала жив. В безопасност.
Сетне той прогони мисълта. Чарът й бе смъртоносен, утехата - гибелна.

16) Цялата предна нощ е отминала като в сън. Докато не спира да пътува, да напредва, да отхвърля километър след километър, сънят продължава. Ала сега е спрял - по-точно знакът го спря - и се е събудил, за да осъзнае странната истина: сънят е самата реалност.

17) - На тяхно място не бих си харчил парите за филми на ужаса - каза Ричи. - Просто щях да си стоя у дома и да зяпам в огледалото. Голяма икономия.

18) Ако запомниш, че няма назаредена пушка, цял живот ще се разбираш с огнестрелните оръжия.

19) - Може да си измамила някой и друг наивник, но приятелите си не можеш да излъчеш, Бев. Не можеш да излъжеш ония, които те обичат.

20) Мисля, че със страха може да се живее, би им казал Стан, ако имаше думи. Навярно не завинаги, но дълго, много дълго. Оскърблението е онова, с което не може да се живее, защото то пропуква самото ти мислене и ако надзърнеш в пукнатината, ще видиш нейде долу живи твари с жълти, немигащи очички сред непрогледен, вонящ мрак и почваш да си мислиш, че там може да има цяла нова вселена, където в небето грее квадратна луна, звездите се смеят с хладни гласове, някои триъгълници имат четири ъгъла, други пет, а трети - пет на пета степен. В тази взелена може да растат пеещи рози. Всичко води към всичко, би им казал той, ако имаше думи. Ходете на черква и слушайте как Христос ходел по водата, обаче ако аз зърна някой да прави такива работи, ще пищя, ще пищя и пак ще пищя. Защото не бих го сметнал за чудо. Бих го сметнал за оскърбление.

21) Защото когато копнееш за някого тъй отчаяно, както аз копнеех за Ричи - или за който и да било от тях, - вече просто не можеш да вярваш на никакви разумни доводи. Най-умело лъжем самите себе си.

22) Всички опитват и понякога почти успяват да заблудят хората... но старците помнят какво е станало в действителност. Те винаги помнят. И понякога са склонни да ти кажат, стига да знаеш как да попиташ.

23) Ако грамадните колела на вселената са добре регулирани, то доброто винаги трябва да уравновесява злото... ала и доброто може да бъде ужасно.

24) Не може човек да има нормален живот, без да си спечели някой и друг кошмар.

25) Може би хората не се променят чак толкова, колкото мислим. Може би просто... просто закостеняват.

26) - Аз трябва да съм изключението, което потвърждава правилото - каза Ричи.

27) Някаква частица от нас все още помни... всичко. И това подсъзнателно познание без най-ужасяващото откритие за деня.

28) Той осъзна изведнъж, че хлапетата са страхотни майстори да се измъкват на косъм от смъртта... и да вграждат необяснимото в живота си. Те безусловно вярват в невидимия свят. Добрите и лошите чудеса трябва да се взимат предвид, о, да, непременно, ала животът си продължава въпреки тях. Внезапният сблъсък с прекрасното или страховитото в десет часа не изключва един-два допълнителни сандвича със сирене по пладне.
Но щом пораснеш, всичко се променя. Вече не лежиш буден в постелята с твърдата мисъл, че нещо се спотайва в шкафа или драска по стъклото... а когато наистина се случи нещо неподвластно на разума - системата блокира. Аксоните и дендритите прегряват. Паникьосваш се и трепериш, тялото ти друса рокендрол, въображението търчи насам-натам и пръска ужас по всички нерви. Не можеш просто да вградиш новата случка в жизнения си опит. Тя не се поддава на усвояване. Мисълта ти се връща към нея, играе си лекичко като котенце с кълбо... докато накрая полудееш или стигнеш до мига, в който просто не можеш да съществуваш.

29) Вярно, зад бюрото е скучно и самотно, но Еди неведнъж бе седял зад волана с единствената компания на инхалатора върху таблото (плюс карама хапчета в жабката) и знаеше, че цветът на истинската самота е мътно-червен - цветът на автомобилни стопове, отразен в мокрия черен асфалт.

30) Кой ще ти дава пет долара за филми на ужасите, като може да ги види във вестник за трийсет и пет цента, или пък да ги слуша по радиото без пари?

31) Той си запали цигара и продължи да я гледа.
- Като малък не са ли ви учили, че не е прилично да зяпате хората?
Искаше й се да говори грубо, но репликата прозвуча като молба: Престанете да ме зяпате, знам как изглеждам, видях се вече. И веднага след тази мисъл дойде друга, която навярно неведнъж бе минавала през главата на нейната приятелка Бевърли: че най-страшният побой е вътре в душата, която може да кърви до смърт. Да, знаеше как изглежда. И още по-лошо - знаеше как се чувства. Чувстваше се смазана от ужас. Беше отвратително.

32) Няма смисъл да излиташ, ако не можеш да кацнеш, е казала говорещата глава, няма смисъл да слизаш, ако не можеш после да се изкачиш.

33) Кървавата му усмивка беше прекалено широка и алена като обърнат наопаки писък на ужас.

34) Едни от тези кошмари оставаха в паметта му, други сякаш изчезваха, но всъщност всички си бяха тук - мрачни сенки, надарени със свой собствен живот.

35) - Ами ти защо не работиш? - попита Майк.
- Много съм болен, мой човек - радостно извести Ричи. - Имам кокали в краката.

36) Енергията, която тъй безгрижно прахосваш в детството и която тогава изглежда неизчерпаема... между осемнадесетата и двадесет и четвъртата ти година тази енергия отлита нанякъде, а вместо нея идва нещо много по-тъпо, нещо фалшиво като кокаиновата възбуда: може би целенасоченост, или идеали, или някоя друга глупост от речника на младоците в Търговската камара. Всичко става незабелязано, без гръм и трясък. И Ричи си мисли, че може би това е най-страшното. Че не напускаш детството изведнъж, с оглушителен взрив като някой от ония клоунски балони с идиотските надписи. Хлапето в душата ти просто изтича навън като въздух от спукана гума. И ето че един ден заставаш пред огледалото, а отсреща те гледа възрастен мъж. Можеш пак да носиш джинси, можеш да ходиш по концертите на Спрингстийн и Сигър, можеш да си боядисваш косата, но онова лице в огледалото ще си остане лице на възрастен мъж. Може би всичко е станало, докато си спал, сякаш е минала Феята на зъбките.

37) О, колко хубаво, колко приятно беше докосването, колко чудесно бе да открие желание в утехата, а да открие утеха в желанието, да открие същина в пушека и пушек в същината...

38) Мисля, че за пръв път в живота си изпитвах истинска болка, щеше да каже той на останалите. Изобщо не беше онова, което си представях. Не ме унищожи като личност. Мисля... мисля, че ми даде основа за сравнение - чрез нея открих, че човек може да съществува и в болката, даже въпреки болката.

39) Болката носеше някакво необятно прояснение, но искрено казано, Еди не би желал често да среща такова прояснение - твърде скъпо се плащаше за него.

40) Как бе осъзнала, че можеш да защитиш детето си само с бдителност и обиче, че трябва да го отглеждаш като градинка, която се нуждае от поливане, плевене и понякога - да! - от подкастряне и изкореняване, колкото и да те боли.

41) Те бяха негови приятели, а майка му грешеше - не бяха лошо приятели. Може би, помисли си той, изобщо не съществуват добри и лоши приятели... може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях винаги си струва да се боиш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти.

42) Той беше социопат, а през онзи горещ юли на 1958 година може би окончателно се превръщаше в психопат. Не си спомняше някога да е вярвал, че другите хора - или каквито и да било живи твари - са ,,истински''. Смяташе себе си за реално същество, може би единствено в цялата вселена, но далеч не бе убеден, че това го прави ,,истински''.

43) С други думи, Общинската прогимназия беше типичен продукт на образователния карнавал - цирк с толкова много арени, че самият Пениуайз би минал незабелязано.

44) Не бе и подозирала колко е слаб, колко лесно може да го обгърне с ръце. Усещаше как сърцето му подскача под ризата; усещаше го до своето. Помисли, че никога през живота си не е докосвала нещо толкова нежно и могъщо.

45) Когато излязоха навън, Бил подхвърли:
- Забелязала ли си, Ричи, че възрастните не щат да ти продават нищо, освен шоколад, комикси и да речем билети за кино, ако не кажеш за какво ти е.
- Ами да - кимна Ричи.
- Защото ни смятат за опасни.
- Ами? Така ли мислиш?
- Аха - изкиска се Ричи. - Навит ли си сега да се мотаем през магазина? Ще си вдигнем яките, ще се зъбим на хората и ще чакаме да ни порасне косата.

46) Отвън нещата изглеждат по-дребни, отколкото са в действителност, нали, Бен?

47) Та нима не бе вярно, че и властта променя своя облик? Тя беше детски плач в среднощен час, беше атомна бомба, беше сребърно топче, беше погледът на Бевърли към Бил и неговият ответен поглед. Ала какво бе властта в действителност?

48) Кажи си истината, та да посрамиш дявола.

49) Вече бе повярвал, че вяра и мощ са взаимозаменяеми. А дали истината не беше още по-проста? Дали нямаше да се окаже, че никаква вяра не е възможна, докато не те запокитят в жестокия вихър на събитията - като парашутист при първия си скок, като новородено дете, безмилостно изтласкано от майчината утроба? Започнеш ли да падаш, ти си принуден да повярваш в самото падене и в битието, нали? И посягането към пръстена на парашута става твоя последна и решителна дума по въпроса.

50) Как може човек да постъпва така, Бил? Как може доброволно да се завръща в кошмара?
- Сещам се само за една причина: за да намери своето ,,аз''.

51) ,,Щом не знае, не изпитва болка". Ала все пак боли, боли някъде. Може би в пространството между хората.

52) Някакъв вътрешен глас му бе подсказал - без страх, просто с твърда увереност - да погледне белия свят, защото може вече никога да не го види.

53) Събуждането не бе прогонило кошмара и тя имаше чувството, че я обгръща мудният ужас на страшен сън. Градчето сякаш се омотаваше около нея като питон.

54) Когато започнеш да чуваш гласове, всичко е прекалено. Зловещо. Сякаш отново потъваше в кошмара, от който се бе изтръгнала преди малко. Чувстваше се изплашена и безкрайно самотна. Даже по-лошо, помисли тя. Чувствам се мъртва.

55) С наслада усети хладното докосване върху горещото си, подуто лице. Сега отново можеше да мисли ясно - не разумно, но поне ясно. Изведнъж я обзе увереност, че ако опитат да си служат с разума, неминуемо ще загинат.

56) Навярно точно това или нещо подобно имаме предвид, когато говорим за постоянство на паметта, нещо, което виждаш в подходящ момент и от подходяща точка - образ, който бълва вълнение като ракетна дюза. Виждаш го толкова ясно, че всичко станало после просто изчезва. Копнежът е онова, което затваря кръга между свят и желание.

57) Днес, скъпи момченца и момиченца, ще учим, че колкото повече се променят нещата, толкова повече се променят. Онзи, дето казал, че колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите, явно е бил малоумен.

58) То пристигна тук, на Земята, и откри дълбини на въображението, които изглеждаха почти нови, почти съществени. Това богатство на въображението правеше храната невероятно вкусна. И То разкъсваше със зъби плът, набъбнала от екзотични страхове и сладострастни ужаси - тукашните същества сънуваха нощни зверове и мрачни тресавища; въпреки волята си надвесваха очи над страховити бездни.

59) Всяка жива твар трябва да живее по законите на тялото, което обитава. За пръв път То осъзна, че способността да сменя формите си може да се окаже не само предимство, но и погубен недостатък.

60) Възрастните също си имаха ужаси, а То знаеше как с малко умение да отвори жлезите им до предел, та вкусните химикали на страха да нахлуят в телата им като изящна подправка. Но обикновено страховете им се оказваха прекалено сложни. Детските страхове най-често можеха да се съберат в едно лице.

61) Ако десет хиляди средновековни селяци могат да сътворят вампир с вярата си в него, то сряд тя ще се намери един - най-вероятно дете, - който да измисли и смъртоносния трепетликов кол. Ала колът е само глупаво късче дърво; съзнанието е онзи чук, който го забива в гърдите на вампира.

62) Страхът е плодовит и плодът му се нарича гняв, а гневът крещи за отмъщение.

63) Бен мислеше, че усеща мириса на мумията. За Еди това беше вонята на прокажения. Ричи помисли, че вони като прогнило и мухлясало вълнено яке - огромно дърварско яке, може би точно по мярка за гигант като Пол Бъниън. За Бевърли беше като миризмата на бащините й чорапи.

64) Отново ги лъхна онзи зверски мирис, мирисът на минало, което се превръща в настояще - ужасяващо мощен, изпълнен с уродлива жизненост.

65) Печално! Колко печално кратко живеят човеците! И всеки живот е късичко разказче, писано от идиот!

66) Телата им бяха тук, ала останалата част - истинската част - беше нейде далече.

67) Но Господ закриля децата, пияниците и катастрофално замаяните.

68) Питаше се да някой ще му повярва какво е видял. Питаше се дали сам си вярва.

69) Усещайки как крясъкът в гърдите му расте, расте и расте, Бил се хвърли напред. Ричи тичаше рамо до рамо с него. Дените им юмруци се стовариха едновременно, но Бил разбираше, че всъщност те удрят не с юмруци; удряше общата им сила, обединена със силата на Другия; удряше силата на спомена и копнежа; и най-вече удряше силата на любовта и незабравеното детство, преплетени в огромно колело.

70) Привечер в Дери пристигнаха репортерски екипи от Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и Си Ен Ен - техните телевизионни репортажи щяха да помогнат на повечето хора да осъзнаят истината; щяха да превърнат катастрофата в реалност... макар че някой би могъл да възрази, че реалността е нещо твърде невероятно, почти като декор от парче брезент, опънато върху паяжина от преплетени въжета.

71) Мостът на целувките с гъстата плетеница от инициали на влюбени гимназисти, които са били готови да взривят света със силата на своята обич, а сетне са пораснали, за да станат застрахователни агенти, търговци на коли, сервитьорки и козметички.

72) Тревога и копнеж. Там е цялата разлика между реалност и желание - например разликата между възрастния, който пресмята цената, и детето, което просто яхва колелото и потегля. Целият свят ги дели. И все пак разликата не е чак толкова голяма.

73) Някой ден ще пиша за всичко, казва си той и знае, че всъщност това е утринна мисъл, рожба на отлетелия сън. Но е толкова хубаво да вярва в нея сред чистата утринна тишина, да мисли, че детството има свои прекрасни тайни и стях потвърждава нашата тленност, а тленността слага рамка на всяка смелост и обич.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Wilde (1997)

Нека отдадем минута мълчание за удивителната прилика между Oscar Wilde и Stephen Fry, който играе и главната роля в биографичния филм от 1997!
Няма да лъжа, отне ми повече от 2 часа да изгледам този филм. Препоръчвам горещо на всеки, който е чел поне една книга, една приказка на този автор. Нуждаех се от цял ден гледане с почивки, за да правя паузи, през които да търся в интернет цитати, факти, филми, книги, истории, снимки. Историята живо разпали интереса ми. Спокойно мога да кажа, че вече гледам с друго око на Оскар Уайлд и цялото му творчество.
Някак сме свикнали да откриваме всепризнати автори, да аплодираме и да се прекланяме пред творчеството им, но рядко, прекалено рядко се интересуваме от техния живот.
В училище учим само за българските патриоти, имащи умението да се изразяват и писмено. Рядко учим за хора, посветили животът си единствено на писането. Защо не учим литература на световно ниво? Не само отделни откъси от творчеството на различни автори. Срамно е да свързваме например Александър Дюма само с Граф Монте Кристо, Даниел Дефо само с Робинзон Крузо, Виктор Юго само с Клетниците или Уилям Шекспир само с Хамлет и Ромео и Жулиета.
Отправих се към коренно различна тема от тази, за която смятах да говоря.
Идеята беше, че филмът Wilde от 1997г. заслужава да се изгледа. Актьорът Stephen Fry пресъздаде образа на Wilde точно така, както аз си го представях като жестове, характер, вписване в обществото, сърдечност, любов. Човек, изпълнен с любов, замъгляваща удивителния интелект дори. Преди да си пусна филма, нямах ни най-малка представа за хомосексуалността на автора и това, че е бил в затвора, съден за аферите си с по-млади от него момчета. Разбира се, от книгите му може да се добие представа, че човекът, стоящ зад историите, може би вкарва доза личен опит в творчеството си. Самият Оскар казва, че сме свикнали да гледаме на изкуството като автобиографична проява. Не е ли така с повечето от нас, дори с него самия?! Виждаме как се е зародила идеята за Дориан Грей. Показателно е как от женски портрет, авторът решава да пише за момче в книгата си.
Неразбраната, гръцка, чиста любов, която хората нямат смелостта да назоват, е завзела сърцето, душата и творчеството на Оскар Уайлд, решавайки съдбата му. Тъжно и несправедливо е да видим как той губи жена си, а с нея и децата си. Тъжно е, че единственият човек, чиято любов той познава е човек, който не я показва във вид, в който сме свикнали да разпознаваме любовта. Грижата за болен, пълната отдаденост и подкрепата напълно отсъстват от връзката на Уайлд с младия Боузи. Докато Уайлд виждаше същество, което е наранено и нуждаещо се от любов, аз като зрител виждах в същото това същество - друго, което е неспособно да обича. Нуждаещо се от любов, но неспособно да я даде. Дори велики умове като Уайлд не са способни да избягат от чувствата си. Неспособен да се контролира, но непособен и да избяга от проблемите си, Уайлд с вдигната глава и достойнство се изправя пред обществото, защитавайки чистотата на чувствата си, осъзнавайки, че шансовете да влезе в затвор, оставяйки съпругата, децата и момчето, в което е влюбен - сами, са по-големи от шансовете да изчисти името си.
Тук се появява и образът на съпругата - Констанс. Удивителна млада дама, чиято мълчалива обич се виждаше през цялото време. Оскар можеше да получи всичко - любов, грижа, нужда от него, възхвала, подкрепа, щастие... Всичко, всичко това го чакаше у дома. Той избра друг път обаче. Констанс, милата Констанс виждаше всичко, но мълчаливо продължаваше да подкрепя съпруга си, да вярва в него и да прощава всяка негова грешка. Поклон пред тази издръжливост, поклон, че Констанс се опълчи дори срещу собствената си майка, защитавайки името Уайлд. Тя не се интересуваше от това, че хората ще се обърнат срещу това име и родствениците му. Посещението в затвора и отказа от развод бяха достатъчно доказателство за превъзходството на нейните чувства над тези на Боузи. Единственото посещение на Боузи, което видяхме, се състоеше предимно в неговия яд, че баща му ще спечели срещу тях и тяхната връзка. Всъщност, според мен в това се състои цялата любов на това младо момче - в надпревара с ограниченията на бащата. Всичко забранено от баща му, Боузи вършеше с удоволствие и наслада. Дори когато запозна Уайлд с баща си, той изпитваше известна доза удоволствие от това, че напрежението падаше и Уайлд можеше да покаже, че не е този, за когото го мислят. В последствие, когато Боузи разбра, че мнението на баща му не е променено в посоката, която той искаше, младата кръв се разкипя, а от устата му се разхвърчаха обиди и закани. Това не беше начинът да се защити чувство или въобще нещо, в което се вярва. Боузи не вярваше в това, което ставаше между него и Уайлд. Оскар беше този, който убеди себе си, че изкуството, красотата и любовта между тях са истински. Спокоен и убеден в думите си, той защити своите вярвания пред съда. Боузи дори това не успя да направи.
Справедливо ще е да вмъкнем също и фигурата на Роби. Малкият, невинен Роби, който обвини себе си за съдбата на Оскар Уайлд. Момчето, което 'отключи' хомосексуалността на Уайлд и бе до него през цялото време. Определян като просто едно от момчетата на Уайлд, той не го изостави, не изостави учителя си. Беше до него от началото до самия край. Без злоба, без завист, без ревност, без търсене на облаги, без нахалство. Наред с Констанс, любовта на Боузи бе дом за сърцето на Уайлд, който беше затворил очи за всичко, което сърцето не разбираше. Права беше мадам (коя?), че Оскар е късметлия да има Роби в живота си. Аз бих казала - в background-a на живота си. Смятам, че и Роби е щастлив да има Оскар в живота си. В началото на филма, Роби беше малко, плахо момче, молещо повече, отколкото настояващо за това, което желае. На заден план и ненатрапващо, той се изгради като характер, сблъсквайки се с всяка трудност, съпровождаща Уайлд.
Абсолютно всяко лице в този филм имаше своя собствена (скрита) история. Всяко лице се разви в различна посока, някои в грешна, други в правилна. Всяка история беше заплетена с останалите, някои виждаха нещата такива, каквито са, други живееха в собствен балон от възприятия.
Уроците в този филм и в живота на Оскар Уайлд са безбройни. Историята му е трогателна, съществуването му буди съжаление, безмълвие и преклонение пред таланта.
Въпреки всичко, аз мисля, че е важно да се научим да разграничаваме личната история на човек от това, което създава - творчеството. Талантът, умът, способността, въображението, интелектът... тези неща трябва да се ценят, независимо що за човек ги притежава. Всеки прави грешки, не всеки си ги признава и не всеки е способен да отстоява вярванията си. Това не трябва да ни засяга, когато става въпрос за чисто изкуство. През онези времена, хората не са правили тази разлика, но в нашето технологично, цифрово и информирано общество, ще е срамно да тънем в невидение или да съдим това, за което сме се осведомили.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Любов... и как той реагира, когато Я видя

Ханс Кристиан Андерсен

Ханс Кристиан Андерсен обожавал фотографията. От 1843 до 1875 г. бил сниман над 200 пъти, което си е истински рекорд за онова време. Имало обаче сериозен проблем – Андерсен бил ужасно суетен и държал да излиза добре на снимките. А това било трудно. Писателят бил по-висок от всички останали, имал голям нос и прекалено дълги крака. Затова предпочитал да се снима седнал и в профил, който правел лицето му по-приятно.

Има нещо сладко-неловко в тази история. Писателят, който иска да бъде запомнен, но се срамува от себе си. Грозното пате, което може да се превърне в лебед, но само в приказките, в светлото трептене на запалената кибритена клечка. Няма какво да се лъжем – Андерсен се е чувствал неловко през целия си живот. Бил от бедно семейство, но вярвал, че има благодорно потекло. Бил необикновено талантлив, но винаги зависел от благодеянията на непознати. Бил трогателно нежен и крехък, но тялото му било голямо и тромаво. Обичал мъже, както и жени, но все не му отвръщали. Давал страстна любов, а бил ценен като брат.

Приказките на Андерсен не са за деца, или не точно. Когато бях малка, те винаги ме натъжаваха, чувствах, че трябва да порасна, за да ги разбера. Сега, когато съм голяма, знам, че трябва да съм отново дете, за да ги почувствам. Тези приказки са бездомни. Ненавременни, непохватни, мило-нежни. Те идват от морето; заменили са опашатите лъжи с човешко-истински думи. И всяка дума боли. Това са приказки за хората, които никъде не се чувстват у дома си. Хората не на място. Неуверените, срамуващите се, влюбените без ответ. Децата, които са преждевременно остаряли, и възрастните, които не могат да престанат да бъдат деца. Но както казва Теодор Адорно, въпрос на морал е никъде да не се чувстваш у дома си. Нито възрастен, нито дете, Андерсен пише от един друг свят. Свят, в който детството няма нищо общо с възрастта.

Лебедът сред патетата, русалката сред хората, еднокракият войник сред напетите играчки – героите на Андерсен са скитници, които странстват из времето върху хартиени лодки и се топлят с фантазия. Приказките на Андерсен са толкова добри, именно защото са твръде крехки; защото когато ги четем, ни притиска усещането, че няма разлика между измислица и реалност. Зад думите като зад невидим плат прозира истината. Истината е гола! Истината се разтъкава пред очите ни, разплита се като косите на принцеса, разстила се като морска пяна.

Странно е, сладко е, вярно е, че няма горчивина у Андерсен. Само тъга. Приглушената, сива, полусенчеста тъга на Севера. Красивата тъга на разпукващите се ледове и птиците, които се разбягват. Андерсен не е ярък, страстен и категоричен. Той е пастелен, полутонов и трептящ. Неговите герои не са приключенци, а страдалци. Но има нещо твърдо в тях, по-здраво дори от орехова черупка, и това е тяхната невинност. Критиците постоянно определят Андерсен като „наивен”. Но той изобщо не е наивен. Той вижда живота в цялта му парцалена грозота, виещ като вятър и присмиващ се като жестоко дете. Андерсен е невинен. Той не познава злото. И именно от тази невинност идва неловкостта – несръчността, усещането, че си попаднал не където трябва, че нищо не можеш да направиш, освен да се омърсиш, и по-добре да изгориш в приказки, отколкото да изцапаш мечтите си.

Продават ни Андерсен в захаросан и оцветен вариант. „Малката русалка” с щастлив край. Но това е лъжа. Не искаме да купуваме Ариел. Малката русалка умира от нещастна любов, умира, защото не може да спечели своя любим, умира сама. Още навремето принудили Андерсен да добави няколко добри думи в края за успокоение на еснафските души. Днес предприемчиво сме сменили развръзката на историята. Така приказката е безобидна. Но тя трябва да обижда. Андерсен обижда! Неговите приказки показват, че не всичко е наред в нашия свят на големите и рационални хора. Ние сме знаели това, но сме го забравили.

Имало огромен спор между Андерсен и Киркегор – другия гениален датски автор. Киркегор написал съсипваща критика на първия роман на Андерсен, обвинявайки писателя в безхарактерност, липса на страст и водеща идея в живота. Години по-късно, преди смъртта на Киркегор, двамата се сдобрили. Сдобрила ги именно историята на малката русалка. Защото това е история за безсилието. Киркегор, помъдрял от ударите на годините, бил разбрал едно – че страстта и решителността са важни, но имат граници.

Малката русалка прави всичко, за се влюби принцът в нея, но просто не й е дадено. Тя се лишава от опашката си, от гласа си, обрича се на постоянна болка, но нищо не помага. Любовта (също като Божията благодат, би добавил Киркегор) е дар. Не можеш да я заслужиш, да се трудиш много и да я получиш. Тя или се случва, или не. Не можеш да я планираш. Тя е ирационална, съдбовно непредвидима. И всички ние сме като деца, от които зависи твърде малко, попаднали в един живот, който не разбираме съвсем.

Какво е направил Андерсен, за да получи своя талант? Най-вероятно нищо. Може би друг го е заслужавал повече. Някой копенхагенски интелектуалец или артистичен младеж с премрежен поглед. Но го получил именно бедния тромав Ханс Кристиан. Може би този пронизващо чувствен талант е бил проклятие, може би Андерсен е щял да води по-спокоен живот иначе. Но талантът е дар. Ирационален, необясним, несъиземрим с никой единичен човешки живот. Талантът е бреме, което трябва да се носи. Дом, който те хвърля на пътя. Дом под водата, дом на небето, дом Другаде. Малката русалка казва: Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората, които живеят там. Също като нея Андерсен постоянно емигрира от света на приказките към реалността, защото искрено обича хората. Но той е еднакво сам и на двете места. Андерсен е бездомник, затова неговият дом е във всеки от нас.

Има нещо парадоксално в смъртта на Андерсен. Казват, че паднал от леглото си и така и не успял да се оправи от нараняванията. Също като дете, което внезапно пораства, краката му стават прекалено дълги и старото легло вече му е малко. Андерсен бил великан в земя на палечковци. Или както казва Бодлер за албатроса: Крилата исполински му пречат да върви. Всеки път, когато гледам снимките на Андерсен, ми се струва, че виждам твърде малка част от него. На фотографиите има най-обикновен човек, сниман в симпатичния си профил. Но Андерсен е другаде. Той пада от снимката. Ако искате наистина да го видите, запалете кибритена клечка в тъмното и затворете очи. И тогава образът му ще се появи като негатив, като приказка преди заспиване, като предупредителна сирена.

Статията е взета от сайта азчета.ком и е написана от Юлия Роне. 

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella