Ханс Кристиан Андерсен

Ханс Кристиан Андерсен обожавал фотографията. От 1843 до 1875 г. бил сниман над 200 пъти, което си е истински рекорд за онова време. Имало обаче сериозен проблем – Андерсен бил ужасно суетен и държал да излиза добре на снимките. А това било трудно. Писателят бил по-висок от всички останали, имал голям нос и прекалено дълги крака. Затова предпочитал да се снима седнал и в профил, който правел лицето му по-приятно.

Има нещо сладко-неловко в тази история. Писателят, който иска да бъде запомнен, но се срамува от себе си. Грозното пате, което може да се превърне в лебед, но само в приказките, в светлото трептене на запалената кибритена клечка. Няма какво да се лъжем – Андерсен се е чувствал неловко през целия си живот. Бил от бедно семейство, но вярвал, че има благодорно потекло. Бил необикновено талантлив, но винаги зависел от благодеянията на непознати. Бил трогателно нежен и крехък, но тялото му било голямо и тромаво. Обичал мъже, както и жени, но все не му отвръщали. Давал страстна любов, а бил ценен като брат.

Приказките на Андерсен не са за деца, или не точно. Когато бях малка, те винаги ме натъжаваха, чувствах, че трябва да порасна, за да ги разбера. Сега, когато съм голяма, знам, че трябва да съм отново дете, за да ги почувствам. Тези приказки са бездомни. Ненавременни, непохватни, мило-нежни. Те идват от морето; заменили са опашатите лъжи с човешко-истински думи. И всяка дума боли. Това са приказки за хората, които никъде не се чувстват у дома си. Хората не на място. Неуверените, срамуващите се, влюбените без ответ. Децата, които са преждевременно остаряли, и възрастните, които не могат да престанат да бъдат деца. Но както казва Теодор Адорно, въпрос на морал е никъде да не се чувстваш у дома си. Нито възрастен, нито дете, Андерсен пише от един друг свят. Свят, в който детството няма нищо общо с възрастта.

Лебедът сред патетата, русалката сред хората, еднокракият войник сред напетите играчки – героите на Андерсен са скитници, които странстват из времето върху хартиени лодки и се топлят с фантазия. Приказките на Андерсен са толкова добри, именно защото са твръде крехки; защото когато ги четем, ни притиска усещането, че няма разлика между измислица и реалност. Зад думите като зад невидим плат прозира истината. Истината е гола! Истината се разтъкава пред очите ни, разплита се като косите на принцеса, разстила се като морска пяна.

Странно е, сладко е, вярно е, че няма горчивина у Андерсен. Само тъга. Приглушената, сива, полусенчеста тъга на Севера. Красивата тъга на разпукващите се ледове и птиците, които се разбягват. Андерсен не е ярък, страстен и категоричен. Той е пастелен, полутонов и трептящ. Неговите герои не са приключенци, а страдалци. Но има нещо твърдо в тях, по-здраво дори от орехова черупка, и това е тяхната невинност. Критиците постоянно определят Андерсен като „наивен”. Но той изобщо не е наивен. Той вижда живота в цялта му парцалена грозота, виещ като вятър и присмиващ се като жестоко дете. Андерсен е невинен. Той не познава злото. И именно от тази невинност идва неловкостта – несръчността, усещането, че си попаднал не където трябва, че нищо не можеш да направиш, освен да се омърсиш, и по-добре да изгориш в приказки, отколкото да изцапаш мечтите си.

Продават ни Андерсен в захаросан и оцветен вариант. „Малката русалка” с щастлив край. Но това е лъжа. Не искаме да купуваме Ариел. Малката русалка умира от нещастна любов, умира, защото не може да спечели своя любим, умира сама. Още навремето принудили Андерсен да добави няколко добри думи в края за успокоение на еснафските души. Днес предприемчиво сме сменили развръзката на историята. Така приказката е безобидна. Но тя трябва да обижда. Андерсен обижда! Неговите приказки показват, че не всичко е наред в нашия свят на големите и рационални хора. Ние сме знаели това, но сме го забравили.

Имало огромен спор между Андерсен и Киркегор – другия гениален датски автор. Киркегор написал съсипваща критика на първия роман на Андерсен, обвинявайки писателя в безхарактерност, липса на страст и водеща идея в живота. Години по-късно, преди смъртта на Киркегор, двамата се сдобрили. Сдобрила ги именно историята на малката русалка. Защото това е история за безсилието. Киркегор, помъдрял от ударите на годините, бил разбрал едно – че страстта и решителността са важни, но имат граници.

Малката русалка прави всичко, за се влюби принцът в нея, но просто не й е дадено. Тя се лишава от опашката си, от гласа си, обрича се на постоянна болка, но нищо не помага. Любовта (също като Божията благодат, би добавил Киркегор) е дар. Не можеш да я заслужиш, да се трудиш много и да я получиш. Тя или се случва, или не. Не можеш да я планираш. Тя е ирационална, съдбовно непредвидима. И всички ние сме като деца, от които зависи твърде малко, попаднали в един живот, който не разбираме съвсем.

Какво е направил Андерсен, за да получи своя талант? Най-вероятно нищо. Може би друг го е заслужавал повече. Някой копенхагенски интелектуалец или артистичен младеж с премрежен поглед. Но го получил именно бедния тромав Ханс Кристиан. Може би този пронизващо чувствен талант е бил проклятие, може би Андерсен е щял да води по-спокоен живот иначе. Но талантът е дар. Ирационален, необясним, несъиземрим с никой единичен човешки живот. Талантът е бреме, което трябва да се носи. Дом, който те хвърля на пътя. Дом под водата, дом на небето, дом Другаде. Малката русалка казва: Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората, които живеят там. Също като нея Андерсен постоянно емигрира от света на приказките към реалността, защото искрено обича хората. Но той е еднакво сам и на двете места. Андерсен е бездомник, затова неговият дом е във всеки от нас.

Има нещо парадоксално в смъртта на Андерсен. Казват, че паднал от леглото си и така и не успял да се оправи от нараняванията. Също като дете, което внезапно пораства, краката му стават прекалено дълги и старото легло вече му е малко. Андерсен бил великан в земя на палечковци. Или както казва Бодлер за албатроса: Крилата исполински му пречат да върви. Всеки път, когато гледам снимките на Андерсен, ми се струва, че виждам твърде малка част от него. На фотографиите има най-обикновен човек, сниман в симпатичния си профил. Но Андерсен е другаде. Той пада от снимката. Ако искате наистина да го видите, запалете кибритена клечка в тъмното и затворете очи. И тогава образът му ще се появи като негатив, като приказка преди заспиване, като предупредителна сирена.

Статията е взета от сайта азчета.ком и е написана от Юлия Роне. 

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella