Ако нямаме вдъхновението за такива приключения, можем да направим това, което всички можем. Можем да говорим за чувствата си, за мечтите си или за сънищата, които понякога нямат реално обяснение. Можем да си създадем една Руби Спаркс. Нашият герой и писател така направи. (ВНИМАНИЕ! Ако не сте гледали филма Ruby Sparks, помислете добре дали искате да прочетете следващите редове!!!) След като сънува мистериозното момиче няколко пъти, Келвин реши да напише книга за нея. Пишейки/описвайки, той започна да се влюбва в написаното. Не ни ли се е случвало на всички нас това? Не буквално да се влюбим в нещо, което сме написали, но нещо, което сме създали в главите си? Идеален образ на някого? А след това сме се чудили защо хората се държат по този или онзи начин, защо са се променили и все същите въпроси отново и отново. Тайната е в нас. Ние създаваме измислени реалности в главите си и очакваме светът да се промени, за да пасне с нашата представа за него. Както и да е... Нашият Келвин се събуди една сутрин и откри, че неговата Руби приготвя закуска. Този път не сънуваше, тя наистина беше там. Хората я виждаха, не беше плод на творческото му въображение. Разбира се, тук допирната точка с реалността отива по дяволите, но както и Келвин каза - нека поне си представим, че е истина. Дори да не вярваме, нищо не губим ако си го представим. О, докато пиша, в ума ми се разви втора тема за въображението и реалността, както и някой психически проблеми. Но за това друг път. Сега ще пиша за... каквото дойде. Докъде стигнах? А, да. Кел скоро откри, че пишейки, може да диктува действията на Руби. Той решаваше тя дали ще остане при него или ще се забавлява с приятели, дали ще плаче или ще се смее, дали ще говори на английски или френски, дали ще подскача или ще се удря в стената, дали ще го обича или няма да се сеща за него... Загърбвайки това, че Руби се появи от нищото, Кел загърби границата между обяснимо и необяснимо, което явно му даде смелостта да загърби и голяма част от моралната си страна. Дори Руби да е негово творение, измислен герой, превърнал се в реалност, това съвсем на му дава правото да играе с нея, особено след като видяхме, че тя и сама може да мисли, чувства и взема решения. Пак отидох в друга тема. Мисълта ми беше, че в една връзка, една двойка трябва да се научи да приема другия такъв, какъвто е, а не да се опитва да промени навиците или характера на другия. Ако говорим за сериозни и дългогодишни взаимоотношения, това прикритите недостатъци в началото, рано или късно излизат на бял свят и "кирливите ризи" се показват, както се казва. Най-доброто възможно решение е да се научим да живеем с това, ако можем. Ако виждаме, че няма да успеем и недостатъците на човека до нас са прекалено голям залък за нашата уста, то тогава нямаме какво да правим повече с този човек. Всеки може да обича хубавата страна на нещата, но не всеки може да заобича и грозното, лошото, неприятното, досадното. Не трябва да се опитваме да променим човека до нас, но и не трябва да го караме сам да се промени и да му внушаваме собствените си идеи и разбирания за как трябва да стоят нещата. Опитвайки това, можем само да отблъснем любовта. Повече от нас, дори няма да опитат да приемат на 100% човека до тях, няма да му позволят да бъде себе си. Видяхме какво стана с Кел и Руби. Когато той я накара да я забрави и я пусна на свобода, тогава се зароди истинската връзка между тях. Видяхме, че любовта и сама може да намери пътя. Това, което търсим, само ще ни намери, не трябва да се опитваме да го създадем от нещо, с което просто разполагаме. Нека ценим това, което имаме. Истински да го ценим. Нека не си повтаряме "ако беше така и така, щеше да е по-добре...". И така е добре. Всичко е добре. Животът ни е хубав, взаимоотношенията ни са прекрасни, възможностите са пред нас, имаме късмет, имаме шанс, имаме всичко! Трябва само да запомним, че нещата не се насилват. За всичко има време и място... и начин.
Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella
