Цитати / ,,Хари Потър и Нечистокръвния принц" - Дж. К. Роулинг

1) Човек жив ли е, при положение, че не може да бъде убит?

2) Най-голямата слабост на Дъмбълдор: той винаги вярва в доброто у хората.

3) На хората им е много по-лесно да прощават на другите, когато грешат, отколкото ако се окажат прави.

4) - Крайно време е баба ти да се научи да се гордее с внука, който има, а не този, който би искала да има...

5) - Не помниш ли какво казах, Потър, в момента упражняваме безсловесни заклинания!
- Да, помня - потвърди сковано Хари.
- Да, сър.
- Не е нужно да ме наричате ,,сър'', професоре.

6) - Но сте сигурен, че сте прав, нали? - попита Хари.
- Естествено, ала, както вече съм доказвал, и аз като всички останали допускам грешки. И ще прощаваш, но тъй като съм по-умен от повечето хора, и грешките ми обикновено са по-сериозни.

7) - Е, мамо, установяваме, че сега, откакто сами си перем чорапите, все повече те ценим - отвърна Джордж.

8) Всеки от нас е убеден, че това, което той има да казва, е много по-важно от всичко, което другият би могъл да добави!

9) От главата на Хари по цялото му тяло сякаш плисна горещ болезнен срам. Дъмбълдор не му беше повишил тон, дори не говореше ядосано, но Хари предпочиташе да беше се развикал - това хладно разочарование бе по-страшно от всичко.

10) Величието поражда завист, завистта води до злоба, злобата бълва лъжи.

11) Няма нищо страшно в един труп, Хари, точно както няма нищо страшно в тъмнината. Когато гледаме смъртта и тъмнината, ние всъщност се страхуваме от неизвестното, нищо повече.

12) Дъмбълдор бе обсъждал с Хари какво е да водиш една наглед изгубена битка. Беше казал, че е важно да се бориш, да се бориш отново и отново, да не спираш, защото само тогава злото стои надалеч, макар че никога не може да бъде докрай изкоренено...

Ако искате да следите публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Цитати / ,,На юг от границата, на запад от слънцето'' - Харуки Мураками

1) Старае се да ми отдаде всичко, което може. Как бих могъл да я нараня?
Но тогава нищо не разбирах. Дори не се досещах, че бих могъл да нанеса на някого толкова дълбока рана, че никога повече да не се възстанови, че човек може да нарани непоправимо другиго, просто като съществува.

2) ,,Може би всичко това ми се е присънило", помислих си. Стоях дълго там, загледан в надвисналата над града дъждовна завеса. Сякаш отново се бях върнал в детството си, отново бях станал дванайсетгодишно момче, което часове наред гледа дъжда. Гледаш, не мислиш за нищо и чувстваш как тялото ти постепенно се размеква, и ти се струва, че се отърсваш от действителността. Дъждът има особена хипнотична сила.

3) Накрая реших, че просто ме е забравила. Все пак не бях някой важен за нея човек. При тази мисъл ме заболяваше сърцето, в него сякаш се отваряше малка рана. Не биваше да ми казва, че може пак да дойде. Има думи, които човек никога не забравя.

4) "Човек започне ли да търси оправдания, все така ще я кара - каза ми тя. - Аз не искам да живея така."

5) Гледа към фотоапарата широко усмихната. Все същата прекрасна усмивка - макар и не така самоуверена и естествена като на възрастната Шимамото. А тази неувереност и неопределеност бяха особено затрогващи. Самотните нещастни момичета не се усмихват така.

6) - Вече си мислех, че никога няма да те видя - рекох.
- Казваш го всеки път, когато ме видиш - засмя се тя и, както винаги, седна до мен и постави ръцете си на плота. - Нали ти оставих бележка, че известно време няма да идва.
- ,,Известно време'' е твърде относително понятие. Особено за човек, който чака - отбелязах аз.

7) Нашата памет и усещанията ни са несъвършени и несигурни. Затова ние винаги разчитаме на една друга, сигурна реалност, потвърждаваща истинността на случващото се. Доколко е реално това, което считаме за реално или то е такова просто, защото така смятаме? В много случаи е невъзможно да се отговори на този въпрос. И за да представим реалността като истинска, ние е необходима друга, да я наречем гранична реалност, която се свързва с истинската. Обаче тази гранична реалност изисква трета реалност, която да служи за нейно основание. В съзнанието ни се създава една безкрайна верига и в известен смисъл тя е тази, която поражда в нас усещането, че съществуваме. Но понякога тази верига се прекъсва на някое място и тогава човек престава да разбира коя е истинската реалност - тази, която е в единия край на прекъснатата верига, или другата.

Ако искате да следите публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

A Beautiful Mind

Не мога да пиша ревюта на филми. Най-вече защото ревютата ми се превръщат в преразкази и удоволствието се убива.
Когато изгледам обаче филм, за когото ще мисля поне няколко дни след това, няма как да не го отбележа по някакъв начин... някъде.
Преди минути преживях филма A Beautiful Mind... Не просто изгледах, а буквално преживях. Много рядко се случва да гледам филм, който ме кара да усещам едно такова вътрешно трепване, сякаш всичко се случва на мен и лично ме засяга.
Актьорската игра беше брилятна! Нареждам този филм в краткия лист на любимите!
Чувствам, че каквото и да кажа, ще е прекалено малко и незначително, за да опиша впечатленията си.
Филмът не е само за този красив ум и човека, който го притежава. Филмът е за силата на любовта, за борбения човешки дух, за силата на хората, за подкрепата, за трудностите, за реалността и илюзията, за приятелството... и за малко математика и физика.
Бих поставила оценка 15 по десетобалната система - на режисьори, сценаристи, актьори, озвучители...и на всички останали участвали в тази продукция.
Това е един от малкото филми, задържали вниманието и интереса ми през всяка една минута. Нито за секунда не помислих да отделя очи от екрана, докато гледах.
Поставях се на мястото на всеки един от персонажите.
Мислех си как ще се почувствам и какво ще правя, ако разбера, че всичко, което приемам за реалност всъщност е лъжа, халюцинация. Какво ще стане, ако най-добрият ми приятел не съществува, въпреки всички споделени моменти и нещата, които сме преживяли заедно?! Как мога да му обърна груб, само защото ме уверяват, че не съществува? Лесно ли се загърбва миналото?!
Какво бих направила, ако човека, когото обичам се превърне в заплаха за себе си, за мен и за детето, което имаме? Бих ли останала, бих ли се борила с него, бих ли преживявала кошмарите отново и отново? Няма ли да е по-лесно да си тръгна? Да се върна, когато ще съм сигурна в него и с него...
Трябват велики умове, наистина велики умове, за да вземат правилните решения в такива моменти. Гениален ум ще е нужен на човек, решил да се изправи сам срещу осъзнатата лудост. Във филма виждаме как самата лудост, може да доведе до още по-голяма такава, ако човек не съумее да разграничава случващото се и това, което си мисли, че се случва.
Важно е, човек да не се отказва да се бори и да подкрепя борещите се... Защото любовта е причината. Тя е всички причини.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Усмивката

Живеем в такова тъжно време, в което усмивката отправена към непознат, може да предизвика дори намръщване в него, въпросителен поглед или учтивото "не се познаваме, съжалявам". Ако сте мъж около 30те си години, най-вероятно хората ще се отдалечат от вас. Майката би предупредила детето си, че такива чичковци искат само едно, младите момичета възмутено ще обърнат гръб, а може да чуете и някоя обидна дума от случаен младеж.
Къде сгрешихме и защо ни се налага да живеем в такъв свят? Една усмивка, едно извиване на устните може да предизвика куп негативни мисли, реакции и последствия.
Аз, за себе си, си наложих, че трябва да се усмихвам по-често. Попринцип съм човек, най-често затворен в собствените си мисли, не обръщащ внимание на случващото се около него. Не осъзнавах (или пък осъзнавах, но не се впечатлявах), че хората ме смятат за негативно настроен човек, пълен непукист, който често е в лошо настроение. Wait... what?!
По моите виждания, аз се усмихвам често и на всеки. Явно не съм оставяла такова впечатление в останалите, затова започнах да се усмихвам още по-често и наистина на абсолютно всеки.
За кратко време се запознах с всякакви физиономии. Със задоволство мога да отбележа, че повечето хора отвръщат на усмивката. Рядко, но се случваше, усмивките се превръщаха в смях, а смехът е ясен знак, че между хората може да се породи и приятелство.
Някои хора лепваха почти невидима усмивка, но важното беше, че тя е там. Други пък приемаха усмивката като поздрав и в отговор ми помахваха.
Разбира се, имаше хора, които посрещаха усмивката ми с каменно лице и както споменах в началото, с въпросително изражение. Колкото и добри да бяха намеренията ми, такова отношение най-често сковаваше моята усмивка и започвах да я чувствам изкуствена. В началото се притеснявах и смущавах от леденото сърце и отношение на хората, които търсеха смисъл и причина в една обикновена усмивка. Несъзнателно приемах тези хора за лоши, въпреки, че знам, че не са. Няма лоши хора. Има хора, които са били разочаровани, наранени, отхвърлени, забравени, нагрубени, обидени, изоставени... но не и лоши. Знаех, че може би срещам точно такива хора зад някои от каменни изражения срещу мен. Научих се да ги приемам и да им отправям дори повече усмивки и по-често.
Срещам и хора, които носят този позитивизъм в себе си, но все още не знаят как най-лесно да го извадят от себе си. Усмихвах се на някой и виждах как този някой после ме наблюдава с любопитство, сякаш очаква да направя още нещо, което хората не правят. Може би кълбо напред в средата на улицата. :) Такива хора най-често първо ме гледат с любопитство и очакване, но скоро започват да виждат истинските ми намерения събрани в една усмивка и започват да отвръщат на отправените усмивки.
Най-интересното е, че започнах да раздавам толкова усмивки заради себе си, не заради другите. Нямах намерение да се запознавам с хорските изражения, скрити истории, въпроси, очаквания и усмивки. Една усмивка отправена дори към стената повишата настроението, било то и с 1%. Постепенно обаче открих, че една усмивка може да оправи настроението не само на един човек. Понякога на двама, понякога на трима, четирима. Зависи колко човека се заразяват от внезапно избухналата бомба от открити зъби. :)
Живеем в свят, в който усмивката към непознат е нещо нетипично, странно, лишено от смисъл, подозрително, глупаво. Повечето хора вярват, че дори е трудно да се усмихнеш на непознат. Признавам, че в началото и моите лицеви мускули имаха собствено мнение и сякаш ме питаха ''какво въобще се опитваш да правиш?''. Но започне ли веднъж човек да практикува тези изблици на добро настроение, вижда, че това е най-лесното нещо, най-бързият начин да заличиш/забравиш лошите си, негативни мисли, а да помогнеш в същото и на някой друг.
Нека не си мислим, че трябва да се усмихваме, само когато сме щастливи. Понякога трябва да се усмихваме именно защото не сме. Можем да заблудим себе си в началото, а заблудата лесно се превръща в истина.
Да не забравям да спомена, че една усмивка между непознати означава, че тези хора вече не са непознати!
В заключение...
Усмивката не е поздрав, не е въпрос, не е изискване, не е очакване, не е покана, не е любопитство, не е фалшива. Тя нищо не изисква/иска, но страшно много дава. Усмивката е... усмивка. Абсолютно лишена от логика. Не боли, не наранява, но може да лекува.
Усмивката е абсолютно безплатна терапия!
Това е призив към всички четящи: Нека се усмихваме по-често и на повече хора. Ако не сте съгласни с написаното, направете си поне един малък експеримент. Само днес!! Само днес се усмихвайте на всички. Ако вечерта не виждате разлика и се чувствате глупаво, не го правете повече! Ако видите и почувствате обаче разликата.... Е, вие си знаете! :)

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella