Сънена, в 7ч. сутринта, все още с вкус на паста за зъби в устата и недопито кафе, оставено някъде в апартамента, вървя с приведена глава по мокрите улици. Мечтата за топлото легло е толкова силна, че все още усещам топлината и мекотата му по кожата си. След няколко минути това усещане ще отстъпи място на другото, студеното, ветровитото, мокрото, дъждовното. После ще си вляза в сградата с парното и ще забравя за сутрешните заспали мечти. 
Бавно бързам към целта си. Разминавам се с хора, които не поглеждам. С периферното си зрение виждам заблуден човек, летящ право срещу мен. Вдигам глава, оглеждайки за посока, в която да избягам от сблъсъка. От любопитство впивам очи в лицето на неориентирания обект срещу мен... И дъхът ми спира. 
Жена. Средна възраст. Плачеща. 

Виждам как сълзите се стичат и тя прокарва ръка по бузите си. От самият жест лъхаше толкова много сила, колкото само една жена може да притежава. Не става дума за чисто физическа сила, съвсем не. Става дума за онази психическа, духовна сила, която може поддържа една жена, докато минава през живота си. Такава сила, че дори физически е способна да се задържи.
Измъчените очи на жената ме погледнаха са стотна от секундата... и просто се разминахме. Не се обърнах след нея, но продължих да мисля за тази среща, докато не изпих второто си кафе за деня.
Сетих се първо за красивото стихотворение на Мадлен Алгафари. Нека го припомня:
Тя плачеше, когато я дърпаха за плитките.
Когато момчетиите замеряха с прашка птичките.
Когато до полуда в едно момче се влюби.
Когато жива се оплака, защото го изгуби.
Тя плачеше, когато остава сама.За старите си кукли, за мама, за дома.
Когато се омъжи, очите си изплака.
Когато го изпращаше и срещаше на влака.
Тя плачеше, когато раждаше в щастлива болка.
Не мислеше защо, ни питаше и още колко.
И продължаваше да плаче над болните деца.
За хората без покрив и тези без сърца.
Тя плачеше, когато децата отлетяха
и къщата и дворът смъртоносно опустяха.
Когато се завръщаха, пак плачеше - щастлива.
И тайно, тихо плачеше, когато си отиват.
А после плака гордо, когато стана баба.
От болка - че ставаше по-немощна и слаба.
Тя плачеше, когато оплакваше мъжа си.
Преди да го последва, през сълзи каза на сина си:
- Е, сине, поплачи си, но знай: Аз съм много щастлива жена,
защото съм имала шанса да плача за всичко това!

Чудех се кой от всички тези житейски сблъсъци е накарал това нежно създание да пролива сълзи в час, в който половината град още спи или тепърва включва кафе машината. Кое е накарало тази жена да тръгне със сълзи на очи. Нима не е могла да се успокои преди да тръгне?! Нима не е могла да изчака, за да остане сама със себе си?! Може би повода я е връхлетял неочаквано. Може би дори секунди преди да се срещнем.
Разминахме се в утрото на сивия понеделник. Аз, не можеща дори да си представя какво може да накара едно създание да излее чувствата си по това време и тя, жената, която единствена знае къде е ключа на тази история. Почувствах се глупава, заради тревогите, които бяха в мислите ми в този момент. Исках кафе и удобно място за сядане, нямаше да откажа закуска и малко топлинка, независимо от легло или парно. За миг се поставих на нейно място. Нямах идея и все още нямам, какво е провокирало тези сълзи, но със сигурност е по-сериозно от моите претенции. Искаше ми се да се обърна и да догоня жената. Просто за да попитам и да опитам да помогна. С дума, действие, неловка прегръдка или състрадателен поглед. Каквото и да е.
Не го направих. Нея вече я нямаше зад гърба ми.