събота, 27 октомври 2012 г.

Цитати / "Секунди" - Мишел Лебр

1) Погледът ми се губеше зад прозорците на влака. Пейзажът приличаше на мен -  отмала, безплодна нежност, неутолен копнеж. Жаждата се излъчваше от земята като от изтощено тяло, чиито едва доловими викове глъхнеха в задухата на лятото. Прекалено ясната синева на небосклона притискаше полето, което сякаш и най-малката искрица можеше да подпали и мигом да опустоши. Дълбоко в себе си чувствах тази опасност, тази възможна гибел. Сигурно точно това ми допадаше.

2) Рижата котка повдигна глава и ми се стори, че ще ми каже: И вие ли я познавате? Тогава поговорихме малко, понеже знам езика на котките, който не е различен от нашия, стига да се вслушаш внимателно.

3) Местата, през които само минавах, ме даряваха с несравним покой, какъвто никой кът от личния ми свят не ми бе предлагал. Сигурно това обясняваше скиталческия начин на живот, към който напоследък постепенно привиквах. В този миг изпитвах чувство на дълбок душевен мир.

4) Отгатвах, че единственият отговор на всяко откровение ще бъде притеснено мълчание.

5) Нещата се случат: събитията, любопитните факти, вълненията на дните се редуват. Понякога животът е сякаш само това и нищо друго. Той се провира между множество щастливи или нещастни случки, срещи и раздели, нищожни подробности, чийто смисъл най-често ни убягва. Питаме се кога всичко най-сетне ще се подреди, ще стане осезаемо, очевидно. Чакаме, всичко се разпръсква в безпорядък, а междувременно животът си върви, дори препуска, защото всеки ден или почти всеки, смъртта ни нашепва: Ела, не търси повече, почини си, аз ще се погрижа за всичко. И нея също не я познаваме, само знаем, че трябва да дойде. Шепотът й се губи в грохота на света, за да ни изненада по-силно, да ни сграбчи по пътя ни...

6) Във въздуха витаеше крилато и почти недействително настояще. Как да го уловя? Изпитвах някакво опиянение, както в редките утрини, които приличат на начало.

7) Сега вярвам само в онова, което е временно. Така животът ми се струва по-ценен. Преди да срещна този човек, не го бях осъзнал истински, беше само смътна представа, нематериално познание... Разбирате ли?
Нямаше как да знае до каква степен го разбирах.

8) Възможно ли е да строиш нещо с мисълта за неговото унищожение?

9) Животът знае неща, които още не са се случили.

10)  Мнозина от нас не се познаваха преди това, а после станаха неразделни. По-късно някои се подмамиха, върнаха се към реда и избраха удобната позиция на равнодушие. Други щяха да отрекат този прекрасен безпорядък. Но за мен всичко се преобръщаше.

11) Може би точно този ден бе свършило детството. Думите никога вече нямаше да бъдат просто мелодия, научавах, че те имат смисъл, и урокът беше жесток. Не му се сърдех, беше много по-сериозно,  той убиваше нещо у мен.

12) Мислех, че животът трябва да даде на всеки времето, необходимо да стане такъв, какъвто е в действителност.

13) Това беше всъщност една-единствена история. И все пак имах чувството, че стоя сред буря, ала в покой. Покой невъзможен досега, победа над отчаянието, в което ме държеше този свят, понякога подобен на огромна развалина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар