сряда, 1 февруари 2017 г.

Цитати / ''Атентатът'' - Ясмина Кадра

1) Този, който ти е казал, че мъжът никога не трябва да плаче, не знае какво означава да си мъж.

2) Само глупаците не си променят мнението.

3) Но атентатът си е атентат. Технически можеш да го ръководиш, но чисто човешки - не. Вълнението и страхът гонят хладнокръвието. Когато ужасът удря, винаги се цели първо в сърцето.

4) - Доктор Джаафари, изпитанията никога не свършват за опитния воин. Животът е непрестанна мръсотия, дълъг тунел, изпълнен с вълчи ями и кучешки лайна. Дали ще скочиш или ще останеш легнал на земята, почти нищо не се променя. Има само една възможност да стигнеш до края на изпитанията: всеки ден и всяка нощ да си подготвен да се случи най-лошото…

5) Невъзможно е да се върнеш към обичайните навици, когато сърцето не те следва.

6) Въобразяваме си, че всичко знаем. Отпускаме се и решаваме, че всичко е наред. С течение на времето преставаме да обръщаме внимание на дребните неща. Проявяваме доверие. Какво можем да желаем повече? Животът ни се усмихва, шансът - също. Обичаме и сме обичани. Имаме средства да постигнем мечтите си. Всичко се къпе в нега, всичко ни благославя… А след това без предупреждение небето се сгромолясва отгоре ни. Безпомощно паднали по гръб, откриваме, че животът, целият живот - с полетите и паденията си, с мъките и радостите, с обещанията и спуканите балони - се държи на тъничка и неосезаема нишка, подобна на паяжина. Изведнъж и най-малкият шум ни плаши, вече не вярваме в чудеса.

7) Никога няма да разбера защо оцелелите от една драма се чувстват принудени да изглеждат по-окаяни, отколкото онези, които са загинали.

8) И знаем ли ние всъщност кое е справедливо и кое не? Нещата, които са ни удобни; тези, които не ни понасят. Не сме достатъчно разумни както когато сме в правото си, така и когато грешим. Така си живеят хората: в лошо, когато то е добро за тях, и в добро, когато то не означава кой знае какво…

9) Дълголетието се дължи не на непоколебимостта на убежденията, а на непрекъснатото поставяне под въпрос на собствената убеденост.

10) Онзи, който твърди, че съществува по-велика симфония от дъха, който ти вдъхва живот, лъже. Той се изправя срещу онова, което е най-хубавото в теб: шанса да се възползваш от всеки миг в живота си. Ако тръгнеш от принципа, че най-лютият ти враг е онзи, който се опитва да сее омраза в сърцето ти, ще познаеш половината от щастието. Останалото само трябва да протегнеш ръка, за да го постигнеш. И помни: няма нищо, абсолютно нищо над живота… И твоят живот не е над този на другите.

11) Колкото и да очакваме най-лошото, то винаги ни изненадва. Ако за нещастие стане така, че достигнем дъното, от нас и само от нас зависи дали да останем там, или да изплуваме на повърхността. Между горещото и студеното има само една крачка. Трябва да знаем къде стъпваме. Много лесно е да се изплъзнем от контрол. Едно избързване, и падаш в ямата. Но дали това е краят на света? Не мисля. За да се измъкнеш, трябва просто да си намериш причина.

12) Защото истинско копеле не е онзи, който не познава баща си, а който няма ориентири.

13) Не обичам да унижавам хората. Бил съм унижаван и отлично знам какво е. Всякакви драми са възможни, щом самолюбието е посрамено. Особено когато човек забележи, че е изгубил достойнството си, че е безпомощен. Смятам, че най-доброто училище по омраза е точно тази дупка. Истински започваш да мразиш в момента, когато осъзнаеш своята безпомощност. Това е трагичен момент; най-ужасният и най-отвратителният от всички.

14) Да заминеш, където искаш, не означава свобода. Да ядеш до насита, не означава успех.

15) Човек не може с едната ръка да полива цветето, което изскубва с другата; не се смиляваш към розата, която поставяш във ваза, убиваш я; вярваш, че разкрасяваш салона си, но всъщност обезобразяваш градината си…

16) Никой не ми се сърди, задето съм заминал далече и дълго съм останал там. Всички са доволни, че ме виждат отново, че съм техен за времето на една прегръдка; всички ми прощават, че не съм се сещал за тях дълги години, че съм предпочитал грейналите градски сгради пред прашните хълмове, големите булеварди пред козите пътеки, измамния блясък пред простичките неща от живота. Виждайки колко всички тези хора ме обичат и като не мога в замяна да им отвърна с нищо повече от усмивка, усещам колко съм обеднял. Обръщайки гръб на тези шумни, но със запушена уста земи, съм си представял, че разкъсвам вериги.

Няма коментари:

Публикуване на коментар