2) „Това не е за момичета“ – проклятието на детството ми, хвърляно върху ми от всеки възрастен, който се случеше наоколо (с най-добри намерения, само за мое добро, разбира се), колчем ми хрумнеше да опитам нещо ново, интересно и вълнуващо, като да се покатеря на дядовия орех, да кандидатствам в Морско училище (тогава не приемаха жени в армията), да искам да съм космонавт или дори просто да съм добра по математика, да прескачам огради, да стана инженер или да чета с маниакална страст астрономия и научна фантастика. Беше ми напомняно многократно, че момичетата играят с кукли (никога не схванах какво се предполага да правиш с тях – те дори не се разглобяват), носят поли (които ти се пречкат и те спъват точно когато си на път да спечелиш кварталното състезание по прескачане на канализационния ров), четат приказки за бедни девойки, ставащи принцеси (кой нормален човек иска да се жени за разглезен принц и защо??), мечтаят да станат майки, учителки, медицински сестри или лекарки, евентуално балерини (но в никакъв случай и при никакви обстоятелства – космонавтки или астрономки), учат се да готвят, да шият, да носят грим и маникюр. Момичетата не мечтаят за приключения, те бродират каренца, които складират с неясна цел в ракли и гардероби.
3) Защо трябва да си мислиш дори за неща, които те плашат? От които кожата ти настръхва, дланите ти се потят, дишането ти се учестява и стомахът ти се свива болезнено? Мда, защо наистина? Но след няколкоседмични усилия да забравя най-накрая бях принудена да призная пред себе си: ами просто защото това са единствените неща, които си струва да се правят. Защото без тръпката на преодоления страх, без опияняващото усещане на себенадскачането, без умопомрачителния екстаз на покорителството, без емоцията, трудностите, препятствията, излизането от зоната на комфорт животът е скучно съществуване.
4) Два пъти успешно емигрирала и един тийнейджър отгледала без смъртни случаи и психиатрично освидетелстване – това ако не е препоръка за психическа устойчивост и пригодност на характера, то не знам кое би било.
5) На вечеря всеки испанец, който минава край българската маса, казва „Добър вечер!“ и ние се сбутваме впечатлени – гледай к’во нещо, даже простите моряци са научили български фрази само за да са учтиви с нас. Евала! Голяма работа е европейското възпитание! Е, много скоро испаноговорещите ни сънародници разкриват, че не било „Добър вечер!“, а „Апровечо!“, което е „Добър апетит!“. На испански. Пак е много възпитано и впечатляващо де, ама не чак толкоз.
6) Лицето ми е замръзнало в ухилена гримаса на безмерно щастие (която само който е виждал сватбените ми снимки, знае, че е типична за моментите на неописуем стрес в живота ми).
7) В днешно време се извършват научни наблюдения върху косатките от поне няколко различни екипа в света. И постепенно с натрупването на знания и разбиране, в учените започва да се загнездва съмнение. Горчиво, непреодолимо съмнение. В нашето видово превъзходство. И в ненадминатата ни интелигентност. В уникалността ни. И в правото ни да убиваме и ограничаваме свободата на потенциално по-комплексни същества от нас самите. Вече има два случая, в които юристи са повдигали в съда иск за признаване статута на личност и човешки права на досега смятани за животински видове. Единият е за шимпанзето, другият – за косатките. Съдът отхвърля исковете, разбира се, засега, но това няма да продължи дълго, защото научните доказателства се трупат и ще дойде ден, в който човечеството ще бъде принудено да признае неопровержимостта на фактите.
8) Човеците имат нужда от герои. От обикновени хора като тях, превръщащи живота си в личен пример за подражание. Издигащи идеалите на времето високо над ежедневието. Хора, които да ни напомнят, че има нещо друго, по-голямо и по-светло от мрачния битовизъм.
