Няма да лъжа, отне ми повече от 2 часа да изгледам този филм. Препоръчвам горещо на всеки, който е чел поне една книга, една приказка на този автор. Нуждаех се от цял ден гледане с почивки, за да правя паузи, през които да търся в интернет цитати, факти, филми, книги, истории, снимки. Историята живо разпали интереса ми. Спокойно мога да кажа, че вече гледам с друго око на Оскар Уайлд и цялото му творчество.
Някак сме свикнали да откриваме всепризнати автори, да аплодираме и да се прекланяме пред творчеството им, но рядко, прекалено рядко се интересуваме от техния живот.
В училище учим само за българските патриоти, имащи умението да се изразяват и писмено. Рядко учим за хора, посветили животът си единствено на писането. Защо не учим литература на световно ниво? Не само отделни откъси от творчеството на различни автори. Срамно е да свързваме например Александър Дюма само с Граф Монте Кристо, Даниел Дефо само с Робинзон Крузо, Виктор Юго само с Клетниците или Уилям Шекспир само с Хамлет и Ромео и Жулиета.
Отправих се към коренно различна тема от тази, за която смятах да говоря.
Идеята беше, че филмът Wilde от 1997г. заслужава да се изгледа. Актьорът Stephen Fry пресъздаде образа на Wilde точно така, както аз си го представях като жестове, характер, вписване в обществото, сърдечност, любов. Човек, изпълнен с любов, замъгляваща удивителния интелект дори. Преди да си пусна филма, нямах ни най-малка представа за хомосексуалността на автора и това, че е бил в затвора, съден за аферите си с по-млади от него момчета. Разбира се, от книгите му може да се добие представа, че човекът, стоящ зад историите, може би вкарва доза личен опит в творчеството си. Самият Оскар казва, че сме свикнали да гледаме на изкуството като автобиографична проява. Не е ли така с повечето от нас, дори с него самия?! Виждаме как се е зародила идеята за Дориан Грей. Показателно е как от женски портрет, авторът решава да пише за момче в книгата си.
Неразбраната, гръцка, чиста любов, която хората нямат смелостта да назоват, е завзела сърцето, душата и творчеството на Оскар Уайлд, решавайки съдбата му. Тъжно и несправедливо е да видим как той губи жена си, а с нея и децата си. Тъжно е, че единственият човек, чиято любов той познава е човек, който не я показва във вид, в който сме свикнали да разпознаваме любовта. Грижата за болен, пълната отдаденост и подкрепата напълно отсъстват от връзката на Уайлд с младия Боузи. Докато Уайлд виждаше същество, което е наранено и нуждаещо се от любов, аз като зрител виждах в същото това същество - друго, което е неспособно да обича. Нуждаещо се от любов, но неспособно да я даде. Дори велики умове като Уайлд не са способни да избягат от чувствата си. Неспособен да се контролира, но непособен и да избяга от проблемите си, Уайлд с вдигната глава и достойнство се изправя пред обществото, защитавайки чистотата на чувствата си, осъзнавайки, че шансовете да влезе в затвор, оставяйки съпругата, децата и момчето, в което е влюбен - сами, са по-големи от шансовете да изчисти името си.
Тук се появява и образът на съпругата - Констанс. Удивителна млада дама, чиято мълчалива обич се виждаше през цялото време. Оскар можеше да получи всичко - любов, грижа, нужда от него, възхвала, подкрепа, щастие... Всичко, всичко това го чакаше у дома. Той избра друг път обаче. Констанс, милата Констанс виждаше всичко, но мълчаливо продължаваше да подкрепя съпруга си, да вярва в него и да прощава всяка негова грешка. Поклон пред тази издръжливост, поклон, че Констанс се опълчи дори срещу собствената си майка, защитавайки името Уайлд. Тя не се интересуваше от това, че хората ще се обърнат срещу това име и родствениците му. Посещението в затвора и отказа от развод бяха достатъчно доказателство за превъзходството на нейните чувства над тези на Боузи. Единственото посещение на Боузи, което видяхме, се състоеше предимно в неговия яд, че баща му ще спечели срещу тях и тяхната връзка. Всъщност, според мен в това се състои цялата любов на това младо момче - в надпревара с ограниченията на бащата. Всичко забранено от баща му, Боузи вършеше с удоволствие и наслада. Дори когато запозна Уайлд с баща си, той изпитваше известна доза удоволствие от това, че напрежението падаше и Уайлд можеше да покаже, че не е този, за когото го мислят. В последствие, когато Боузи разбра, че мнението на баща му не е променено в посоката, която той искаше, младата кръв се разкипя, а от устата му се разхвърчаха обиди и закани. Това не беше начинът да се защити чувство или въобще нещо, в което се вярва. Боузи не вярваше в това, което ставаше между него и Уайлд. Оскар беше този, който убеди себе си, че изкуството, красотата и любовта между тях са истински. Спокоен и убеден в думите си, той защити своите вярвания пред съда. Боузи дори това не успя да направи.
Справедливо ще е да вмъкнем също и фигурата на Роби. Малкият, невинен Роби, който обвини себе си за съдбата на Оскар Уайлд. Момчето, което 'отключи' хомосексуалността на Уайлд и бе до него през цялото време. Определян като просто едно от момчетата на Уайлд, той не го изостави, не изостави учителя си. Беше до него от началото до самия край. Без злоба, без завист, без ревност, без търсене на облаги, без нахалство. Наред с Констанс, любовта на Боузи бе дом за сърцето на Уайлд, който беше затворил очи за всичко, което сърцето не разбираше. Права беше мадам (коя?), че Оскар е късметлия да има Роби в живота си. Аз бих казала - в background-a на живота си. Смятам, че и Роби е щастлив да има Оскар в живота си. В началото на филма, Роби беше малко, плахо момче, молещо повече, отколкото настояващо за това, което желае. На заден план и ненатрапващо, той се изгради като характер, сблъсквайки се с всяка трудност, съпровождаща Уайлд.
Абсолютно всяко лице в този филм имаше своя собствена (скрита) история. Всяко лице се разви в различна посока, някои в грешна, други в правилна. Всяка история беше заплетена с останалите, някои виждаха нещата такива, каквито са, други живееха в собствен балон от възприятия.
Уроците в този филм и в живота на Оскар Уайлд са безбройни. Историята му е трогателна, съществуването му буди съжаление, безмълвие и преклонение пред таланта.
Въпреки всичко, аз мисля, че е важно да се научим да разграничаваме личната история на човек от това, което създава - творчеството. Талантът, умът, способността, въображението, интелектът... тези неща трябва да се ценят, независимо що за човек ги притежава. Всеки прави грешки, не всеки си ги признава и не всеки е способен да отстоява вярванията си. Това не трябва да ни засяга, когато става въпрос за чисто изкуство. През онези времена, хората не са правили тази разлика, но в нашето технологично, цифрово и информирано общество, ще е срамно да тънем в невидение или да съдим това, за което сме се осведомили.
Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella
Няма коментари:
Публикуване на коментар