Цитати / "ТО" - Стивън Кинг

1) Всичко е много по-трудно, когато го правиш наистина.

2) Той усети как в паметта му зейват нови гробници; вонеше не на разложени тела, а на разложени спомени, което беше още по-страшно.

3) Всичко, което съм имал и имам сега, е свързано някак с онова, което извършихме тогава, а в този свят щом си получил нещо, трябва да плащаш. Може би затова Господ най-напред ни прави деца и ни слага по-близо до земята, защото знае, че трябва много падане и кръв, додето човек усвои този простичък урок. Щом си получил нещо, ще плащаш, каквото си платил, става твое... и твоето рано или късно се връща при теб.

4) Войната носи полза само за импотентните продавачи на смърт.

5) Ако някой запиташе: ,,Бен, самотен ли си?", той би го изгледал с искрена изненада. Никога не се бе замислял дали е самотен. Нямаше приятели, но си имаше книги и мечти.

6) Обичаше мириса на книги -  пикантен и някак приказен мирис. Понякога обикаляше край лавицата в отдела за възрастни, гледаше хилядите томове и си представяше безброй съдби във всеки от тях, също както в късните октомврийски следобеди се разхождаше по улицата сред здрач и дим от горящи листа и докато слънцето се превръщаше в мътна оранжева чертичка на хоризонта, той си представяше как живеят хората зад прозорците - как се смеят, как се карат, как подреждат цветя, как хранят децата или котките, какви са лицата им, докато гледат телевизия.

7) Непослучно момченце пушеше цигара - Когато порасна искам да боледувам като татко - гласеше надписът под него.

8) Подсъзнание ли? Е, да, там долу наистина има нещо, но Бил смята, че хората вдигат прекалено много шум около тази скромна функция, която може да се сравни с насълзяването на окото от попадналата в него песъчинка или с пръднята след обилна вечеря. Втората метафора навярно е по-добра, само че няма начин да кажеш на журналистите, че лично за тебе разни явления от типа на сънища, смътни копнежи и предчувствия се свеждат до най-обикновени духовни пръдни.

9) Пак бе погледнал в лицето съвсем реалната възможност да загине и пак бе успял да извърне очи.

10) Бил долавяше, че в усилията си да съвмести тия две чувства - обичта и ужаса - ще открие най-лесно сетното премирение със съдбата.

11) Всъщност Майк не тъгуваше при мисълта, че е отминала още една година - на девет и половина все още бе твърде малък, за да сравнява сезоните с човешкия живот.

12) Болен е, не ще и дума, ала не от вирус или фантомна треска. Отровен е от собствените си спомени.

13) Божичко, как мразеше Ричи да го нарича Едс... но и някак харесваше този прякор. Както навярно и Бен Ханском харесваше, че Ричи го кръсти Камарата. Звучеше някак... като да си имаш тайно име. Тайна самоличност. Начин да се превърнат в хора, които нямат нищо общо с вечните страхове, надежди и изисквания на родителите. Ричи за нищо на света не би се разделил с любимите си Гласове, но може би и сам не знаеше колко важно е за слабаци като тях понякога да се превръщат в други личности.

14) - Не бой се - каза Бил. - Това е Ричи. Малко смахнат си пада.
Ричи тутакси скочи на крака.
- Чух те, Денброу. Я не се закачай, че като насъскам Камарата...
- По-добрата ти половина е изтекла по крака на баща ти - заяви Бил.
- Вярно - съгласи се Ричи, - ама виж, че и останалото си го бива.

15) За миг обаче го обзе безумна надежда: може би това наистина бе кошмар. Може би щеше да се събуди в креватчето, облян в пот, разтреперан, даже разплакан... ала жив. В безопасност.
Сетне той прогони мисълта. Чарът й бе смъртоносен, утехата - гибелна.

16) Цялата предна нощ е отминала като в сън. Докато не спира да пътува, да напредва, да отхвърля километър след километър, сънят продължава. Ала сега е спрял - по-точно знакът го спря - и се е събудил, за да осъзнае странната истина: сънят е самата реалност.

17) - На тяхно място не бих си харчил парите за филми на ужаса - каза Ричи. - Просто щях да си стоя у дома и да зяпам в огледалото. Голяма икономия.

18) Ако запомниш, че няма назаредена пушка, цял живот ще се разбираш с огнестрелните оръжия.

19) - Може да си измамила някой и друг наивник, но приятелите си не можеш да излъчеш, Бев. Не можеш да излъжеш ония, които те обичат.

20) Мисля, че със страха може да се живее, би им казал Стан, ако имаше думи. Навярно не завинаги, но дълго, много дълго. Оскърблението е онова, с което не може да се живее, защото то пропуква самото ти мислене и ако надзърнеш в пукнатината, ще видиш нейде долу живи твари с жълти, немигащи очички сред непрогледен, вонящ мрак и почваш да си мислиш, че там може да има цяла нова вселена, където в небето грее квадратна луна, звездите се смеят с хладни гласове, някои триъгълници имат четири ъгъла, други пет, а трети - пет на пета степен. В тази взелена може да растат пеещи рози. Всичко води към всичко, би им казал той, ако имаше думи. Ходете на черква и слушайте как Христос ходел по водата, обаче ако аз зърна някой да прави такива работи, ще пищя, ще пищя и пак ще пищя. Защото не бих го сметнал за чудо. Бих го сметнал за оскърбление.

21) Защото когато копнееш за някого тъй отчаяно, както аз копнеех за Ричи - или за който и да било от тях, - вече просто не можеш да вярваш на никакви разумни доводи. Най-умело лъжем самите себе си.

22) Всички опитват и понякога почти успяват да заблудят хората... но старците помнят какво е станало в действителност. Те винаги помнят. И понякога са склонни да ти кажат, стига да знаеш как да попиташ.

23) Ако грамадните колела на вселената са добре регулирани, то доброто винаги трябва да уравновесява злото... ала и доброто може да бъде ужасно.

24) Не може човек да има нормален живот, без да си спечели някой и друг кошмар.

25) Може би хората не се променят чак толкова, колкото мислим. Може би просто... просто закостеняват.

26) - Аз трябва да съм изключението, което потвърждава правилото - каза Ричи.

27) Някаква частица от нас все още помни... всичко. И това подсъзнателно познание без най-ужасяващото откритие за деня.

28) Той осъзна изведнъж, че хлапетата са страхотни майстори да се измъкват на косъм от смъртта... и да вграждат необяснимото в живота си. Те безусловно вярват в невидимия свят. Добрите и лошите чудеса трябва да се взимат предвид, о, да, непременно, ала животът си продължава въпреки тях. Внезапният сблъсък с прекрасното или страховитото в десет часа не изключва един-два допълнителни сандвича със сирене по пладне.
Но щом пораснеш, всичко се променя. Вече не лежиш буден в постелята с твърдата мисъл, че нещо се спотайва в шкафа или драска по стъклото... а когато наистина се случи нещо неподвластно на разума - системата блокира. Аксоните и дендритите прегряват. Паникьосваш се и трепериш, тялото ти друса рокендрол, въображението търчи насам-натам и пръска ужас по всички нерви. Не можеш просто да вградиш новата случка в жизнения си опит. Тя не се поддава на усвояване. Мисълта ти се връща към нея, играе си лекичко като котенце с кълбо... докато накрая полудееш или стигнеш до мига, в който просто не можеш да съществуваш.

29) Вярно, зад бюрото е скучно и самотно, но Еди неведнъж бе седял зад волана с единствената компания на инхалатора върху таблото (плюс карама хапчета в жабката) и знаеше, че цветът на истинската самота е мътно-червен - цветът на автомобилни стопове, отразен в мокрия черен асфалт.

30) Кой ще ти дава пет долара за филми на ужасите, като може да ги види във вестник за трийсет и пет цента, или пък да ги слуша по радиото без пари?

31) Той си запали цигара и продължи да я гледа.
- Като малък не са ли ви учили, че не е прилично да зяпате хората?
Искаше й се да говори грубо, но репликата прозвуча като молба: Престанете да ме зяпате, знам как изглеждам, видях се вече. И веднага след тази мисъл дойде друга, която навярно неведнъж бе минавала през главата на нейната приятелка Бевърли: че най-страшният побой е вътре в душата, която може да кърви до смърт. Да, знаеше как изглежда. И още по-лошо - знаеше как се чувства. Чувстваше се смазана от ужас. Беше отвратително.

32) Няма смисъл да излиташ, ако не можеш да кацнеш, е казала говорещата глава, няма смисъл да слизаш, ако не можеш после да се изкачиш.

33) Кървавата му усмивка беше прекалено широка и алена като обърнат наопаки писък на ужас.

34) Едни от тези кошмари оставаха в паметта му, други сякаш изчезваха, но всъщност всички си бяха тук - мрачни сенки, надарени със свой собствен живот.

35) - Ами ти защо не работиш? - попита Майк.
- Много съм болен, мой човек - радостно извести Ричи. - Имам кокали в краката.

36) Енергията, която тъй безгрижно прахосваш в детството и която тогава изглежда неизчерпаема... между осемнадесетата и двадесет и четвъртата ти година тази енергия отлита нанякъде, а вместо нея идва нещо много по-тъпо, нещо фалшиво като кокаиновата възбуда: може би целенасоченост, или идеали, или някоя друга глупост от речника на младоците в Търговската камара. Всичко става незабелязано, без гръм и трясък. И Ричи си мисли, че може би това е най-страшното. Че не напускаш детството изведнъж, с оглушителен взрив като някой от ония клоунски балони с идиотските надписи. Хлапето в душата ти просто изтича навън като въздух от спукана гума. И ето че един ден заставаш пред огледалото, а отсреща те гледа възрастен мъж. Можеш пак да носиш джинси, можеш да ходиш по концертите на Спрингстийн и Сигър, можеш да си боядисваш косата, но онова лице в огледалото ще си остане лице на възрастен мъж. Може би всичко е станало, докато си спал, сякаш е минала Феята на зъбките.

37) О, колко хубаво, колко приятно беше докосването, колко чудесно бе да открие желание в утехата, а да открие утеха в желанието, да открие същина в пушека и пушек в същината...

38) Мисля, че за пръв път в живота си изпитвах истинска болка, щеше да каже той на останалите. Изобщо не беше онова, което си представях. Не ме унищожи като личност. Мисля... мисля, че ми даде основа за сравнение - чрез нея открих, че човек може да съществува и в болката, даже въпреки болката.

39) Болката носеше някакво необятно прояснение, но искрено казано, Еди не би желал често да среща такова прояснение - твърде скъпо се плащаше за него.

40) Как бе осъзнала, че можеш да защитиш детето си само с бдителност и обиче, че трябва да го отглеждаш като градинка, която се нуждае от поливане, плевене и понякога - да! - от подкастряне и изкореняване, колкото и да те боли.

41) Те бяха негови приятели, а майка му грешеше - не бяха лошо приятели. Може би, помисли си той, изобщо не съществуват добри и лоши приятели... може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях винаги си струва да се боиш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти.

42) Той беше социопат, а през онзи горещ юли на 1958 година може би окончателно се превръщаше в психопат. Не си спомняше някога да е вярвал, че другите хора - или каквито и да било живи твари - са ,,истински''. Смяташе себе си за реално същество, може би единствено в цялата вселена, но далеч не бе убеден, че това го прави ,,истински''.

43) С други думи, Общинската прогимназия беше типичен продукт на образователния карнавал - цирк с толкова много арени, че самият Пениуайз би минал незабелязано.

44) Не бе и подозирала колко е слаб, колко лесно може да го обгърне с ръце. Усещаше как сърцето му подскача под ризата; усещаше го до своето. Помисли, че никога през живота си не е докосвала нещо толкова нежно и могъщо.

45) Когато излязоха навън, Бил подхвърли:
- Забелязала ли си, Ричи, че възрастните не щат да ти продават нищо, освен шоколад, комикси и да речем билети за кино, ако не кажеш за какво ти е.
- Ами да - кимна Ричи.
- Защото ни смятат за опасни.
- Ами? Така ли мислиш?
- Аха - изкиска се Ричи. - Навит ли си сега да се мотаем през магазина? Ще си вдигнем яките, ще се зъбим на хората и ще чакаме да ни порасне косата.

46) Отвън нещата изглеждат по-дребни, отколкото са в действителност, нали, Бен?

47) Та нима не бе вярно, че и властта променя своя облик? Тя беше детски плач в среднощен час, беше атомна бомба, беше сребърно топче, беше погледът на Бевърли към Бил и неговият ответен поглед. Ала какво бе властта в действителност?

48) Кажи си истината, та да посрамиш дявола.

49) Вече бе повярвал, че вяра и мощ са взаимозаменяеми. А дали истината не беше още по-проста? Дали нямаше да се окаже, че никаква вяра не е възможна, докато не те запокитят в жестокия вихър на събитията - като парашутист при първия си скок, като новородено дете, безмилостно изтласкано от майчината утроба? Започнеш ли да падаш, ти си принуден да повярваш в самото падене и в битието, нали? И посягането към пръстена на парашута става твоя последна и решителна дума по въпроса.

50) Как може човек да постъпва така, Бил? Как може доброволно да се завръща в кошмара?
- Сещам се само за една причина: за да намери своето ,,аз''.

51) ,,Щом не знае, не изпитва болка". Ала все пак боли, боли някъде. Може би в пространството между хората.

52) Някакъв вътрешен глас му бе подсказал - без страх, просто с твърда увереност - да погледне белия свят, защото може вече никога да не го види.

53) Събуждането не бе прогонило кошмара и тя имаше чувството, че я обгръща мудният ужас на страшен сън. Градчето сякаш се омотаваше около нея като питон.

54) Когато започнеш да чуваш гласове, всичко е прекалено. Зловещо. Сякаш отново потъваше в кошмара, от който се бе изтръгнала преди малко. Чувстваше се изплашена и безкрайно самотна. Даже по-лошо, помисли тя. Чувствам се мъртва.

55) С наслада усети хладното докосване върху горещото си, подуто лице. Сега отново можеше да мисли ясно - не разумно, но поне ясно. Изведнъж я обзе увереност, че ако опитат да си служат с разума, неминуемо ще загинат.

56) Навярно точно това или нещо подобно имаме предвид, когато говорим за постоянство на паметта, нещо, което виждаш в подходящ момент и от подходяща точка - образ, който бълва вълнение като ракетна дюза. Виждаш го толкова ясно, че всичко станало после просто изчезва. Копнежът е онова, което затваря кръга между свят и желание.

57) Днес, скъпи момченца и момиченца, ще учим, че колкото повече се променят нещата, толкова повече се променят. Онзи, дето казал, че колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите, явно е бил малоумен.

58) То пристигна тук, на Земята, и откри дълбини на въображението, които изглеждаха почти нови, почти съществени. Това богатство на въображението правеше храната невероятно вкусна. И То разкъсваше със зъби плът, набъбнала от екзотични страхове и сладострастни ужаси - тукашните същества сънуваха нощни зверове и мрачни тресавища; въпреки волята си надвесваха очи над страховити бездни.

59) Всяка жива твар трябва да живее по законите на тялото, което обитава. За пръв път То осъзна, че способността да сменя формите си може да се окаже не само предимство, но и погубен недостатък.

60) Възрастните също си имаха ужаси, а То знаеше как с малко умение да отвори жлезите им до предел, та вкусните химикали на страха да нахлуят в телата им като изящна подправка. Но обикновено страховете им се оказваха прекалено сложни. Детските страхове най-често можеха да се съберат в едно лице.

61) Ако десет хиляди средновековни селяци могат да сътворят вампир с вярата си в него, то сряд тя ще се намери един - най-вероятно дете, - който да измисли и смъртоносния трепетликов кол. Ала колът е само глупаво късче дърво; съзнанието е онзи чук, който го забива в гърдите на вампира.

62) Страхът е плодовит и плодът му се нарича гняв, а гневът крещи за отмъщение.

63) Бен мислеше, че усеща мириса на мумията. За Еди това беше вонята на прокажения. Ричи помисли, че вони като прогнило и мухлясало вълнено яке - огромно дърварско яке, може би точно по мярка за гигант като Пол Бъниън. За Бевърли беше като миризмата на бащините й чорапи.

64) Отново ги лъхна онзи зверски мирис, мирисът на минало, което се превръща в настояще - ужасяващо мощен, изпълнен с уродлива жизненост.

65) Печално! Колко печално кратко живеят човеците! И всеки живот е късичко разказче, писано от идиот!

66) Телата им бяха тук, ала останалата част - истинската част - беше нейде далече.

67) Но Господ закриля децата, пияниците и катастрофално замаяните.

68) Питаше се да някой ще му повярва какво е видял. Питаше се дали сам си вярва.

69) Усещайки как крясъкът в гърдите му расте, расте и расте, Бил се хвърли напред. Ричи тичаше рамо до рамо с него. Дените им юмруци се стовариха едновременно, но Бил разбираше, че всъщност те удрят не с юмруци; удряше общата им сила, обединена със силата на Другия; удряше силата на спомена и копнежа; и най-вече удряше силата на любовта и незабравеното детство, преплетени в огромно колело.

70) Привечер в Дери пристигнаха репортерски екипи от Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и Си Ен Ен - техните телевизионни репортажи щяха да помогнат на повечето хора да осъзнаят истината; щяха да превърнат катастрофата в реалност... макар че някой би могъл да възрази, че реалността е нещо твърде невероятно, почти като декор от парче брезент, опънато върху паяжина от преплетени въжета.

71) Мостът на целувките с гъстата плетеница от инициали на влюбени гимназисти, които са били готови да взривят света със силата на своята обич, а сетне са пораснали, за да станат застрахователни агенти, търговци на коли, сервитьорки и козметички.

72) Тревога и копнеж. Там е цялата разлика между реалност и желание - например разликата между възрастния, който пресмята цената, и детето, което просто яхва колелото и потегля. Целият свят ги дели. И все пак разликата не е чак толкова голяма.

73) Някой ден ще пиша за всичко, казва си той и знае, че всъщност това е утринна мисъл, рожба на отлетелия сън. Но е толкова хубаво да вярва в нея сред чистата утринна тишина, да мисли, че детството има свои прекрасни тайни и стях потвърждава нашата тленност, а тленността слага рамка на всяка смелост и обич.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella