Книжният плъх е щастлив!

Поредицата ''Игрите на глада'' си проправи път до ТОП мястото в личната ми книжна класация. Трилогията измести дори Хари Потър, който гордо заемаше първата позиция през последните 10 години. Минимум.
През годините се запознах с много класици, успях да срещна и много блудкави писатели. Много истории ми влизаха под кожата и намираха място в мислите и сънищата ми... в продължение на дни. Но личната ми класация не е просто подредба на най-известните автори и заглавия. Не е класация, изградена на база литературна стойност.
Моята класация... е напълно моя. На челните позиции са книгите, които не са просто страници, които си прочела и подчертала. Не са историите, които съм изчела на един дъх. Не са най-хвалените писатели и най-нашумелите заглавия. Не са книгите от училище. Напротив. На първите места са книгите, които са се превърнали в част от мен, част от израстването ми и изграждането/надграждането ми като човек и личност. Това са книгите, чиито истории са живи и пулсиращи. Истории, които не е достатъчно да се прочетат само веднъж...
Това за мен са Игрите на глада. За пръв път се сблъсках с тях преди повече от две години. Прочетох поредицата от електронния си четец, затова нямам цитати от тях. Вторият път също четох от четеца. Третият път прочетох книгите от компютъра в оригинал на английски. Преди два дни реших, че е крайно време да сложа тези три книги на рафтовете в домашната си библиотека. А днес... те пристигнаха при мен.
Не мога да опиша с думи вълнението си от момента, в който ги разопаковах. Само един истински книжен плъх може да разбере усещането да държиш в ръцете си книга, която означава много за теб. В моят случай не беше просто книга, бяха цели три! Сякаш част от историята и усещанията, които тя носи, се материализираха, за да мога да ги докосна, да разгърна страниците и с усмивка на побъркан човек да ги прегърна и гордо да ги отнеса на мястото, на което заслужават да стоят.
Съвсем скоро ще се потопя в историята отново. Този път ще мога и да отсея любимите си цитати и да ги прехвърля тук!
Чувството е неописуемо...

''Град Отчаяние'' - Стивън Кинг

Този път без цитати. Уча се да чета от електронната си книга, въпреки, че я имам от близо 5 години, трудно се отпускам в нейно присъствие. И почти винаги дочитам хартиената версия на книгата, която съм започнала в електронен вариант. Но не съм седнала да пиша за това...
Понеже цитати нямам, държа да отбележа по някакъв начин впечатленията си от последно прочетеното.
''Град Отчаяние'' (в оригинал: Desperation) е втората книга на Стивън Кинг, която ме кара да потръпвам от ужас и погнуса, докато чета. Историята проследява съдбата на няколко души, попаднали в малък град, буквално наречен Отчаяние. Град, в който висят удушени животни по пътните знаци, всички жители сякаш са изчезнали и единственият останал човек е полицай, който не виждам проблем в това да спира сякаш случайни превозни средства по пътя и да вкарва всички пътници в затвора. Разбира се, тези, които останат живи до затвора...
Хареса ми и това, че на фона на всички мрачни събития и непрекъснато случващите се ужаси, се усеща раждането на една любов. Ей така, напук на отчаянието. Но авторът в никакъв случай не е фокусирал вниманието си върху нея. Всеки един от героите преживява лична драма, лична метаморфоза от това, което е бил към това, което му е налага да бъде в Отчаяние.
Стивън Кинг не пише просто страшни истории. Той пише истории за истински хора. Запознава читателя с техните вълнения, страхове, мечти, разбирания. А нищо човешко не ми е чуждо, нали?! Те не са герои, те са хора. В ключови моменти, те се пречупват. Понякога не издържат на напрежението, понякога се отказват и поемат по по-лесния път. Авторът до такава степен успя да ме въведе в техния свят и да ме запознае с тяхната психика, че сама не усетих кога започнах да приемам и оправдавам поведението им, да разбирам и да тълкувам постъпките им. На фона случващото се, съвсем в реда на нещата изглежда група от възрастни да разчита на едно 11-годишно дете, молещо се на Господ, което само не е сигурно дали наистина вярва в Бог. Хареса ми и начинът, по който е засегната темата за Господ и неговата жестокост и как е представена истинската вяра и какво всъщност означава тя. Стивън Кинг поставя героите си на прага на лудостта, кара ги да излязат от кожата си и да покажат на какво са способни, не само когато нямат какво да губят, а когато поставят на карта и малкото, което им е останало.
Може ли група изплашени, ранени, с разбита психика и напълно отчаяни хора, да се изправят срещу древно зло, безформено и безплътно, говорещо на друг език, носещо се из въздуха и заселяващо душите и ума на невинните си жертви?! Ако съберат силите си и преборят страховете си, имат ли шанс да спечелят? Искат ли въобще да спечелят? Осъзнават ли последиците от решенията си, изборите си? Тези и още много въпроси се въртяха из главата ми, докато четях. В края на книгата намерих отговор на повечето си въпроси, останалите бяха оставени на собствената ми фантазия.
Благодарение на ''Град Отчаяние'', в списъка си за четене добавям и ''Островът на доктор Моро" от Хърбърт Уелс. В рамките на изречение, максимум две, има препратка към книгата, която разпали любопитството ми.
Но нека първо мине достатъчно време, за да забравя пътешествието си в град Отчаяние.
Так!

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Размисли - Ф. М. Достоевски

1) Животът навсякъде е живот, живот в самите нас, а не във външното. Около мен ще има хора и да бъдеш човек между хората и да останеш винаги такъв, в каквито и да е нещастия и да не се отчаеш и да не паднеш духом - ето какво е животът, каква е неговата задача.

2) Две-три мисли, две-три впечатления, по-дълбоко изживени през детството със собствено усилие (а ако щете и със страдание), ще въведат детето много по-дълбоко в живота, отколкото най-лесното училище, из което всичко живо наред излиза като нито риба, нито рак, нито добро, нито лошо, дори и в разврата не е развратно и в добродетелта не е добродетелно.

3) Грешките и недоуменията на ума изчезват по-скоро и по-безследно, отколкото грешките на сърцето; те се лекуват не толкова от споровете и логическите разяснения, колкото от неотразимата логика на събитията от живия, действителен живот, които твърде често съдържат в себе си необходимия и правилен извод и показват верния път, ако не веднага, в минутата на тяхното настъпване, то във всеки случай твърде скоро.

4) У всеки малодушен човек, не съвсем уверен в успеха на своето начинание, се появява мъчителната потребност да се разколебае, да се ободрява, да се успокоява. Той дори започва да вярва в благоприятни поличби.

5) Ние и помежду си не си прощаваме и най-малкото отклонение от нашите убеждения и всеки, който от малко малко не е съгласен с нас, го смятаме направо за подлец, забравяйки, че който така леко е склонен да губи уважение към другите, той преди всичко не уважава себе си.

6) Велика е радостта от любовта, но страданията са така ужасни, че е по-добре никога да не обичаш.

7) Най-голямото умение на писателя да умението да зачертава. Който умее и който има сили да зачеркне своето, той ще отиде далеч.

8) Най-трудното на тоя свят е да останеш верен на себе си.

9) Истината е най-поетична от всичко на тоя свят, особено в своето чисто състояние; не стига това, но дори е по-фантастична от всичко, което би могъл да измисли и изфантазира податливият човешки ум.

10) Няма такава стара тема, по която да не може да се каже нещо ново.

11) Ние виждаме действителността винаги почти такава, каквато искаме да я видим, както сами предубедено искаме да я разтълкуваме. Ако от време на време изведнъж проумеем и във видимото видим не това, което сме искали да видим, а това, което е наистина, то направо приемаме онова, което сме видели, за чудо и това съвсем не е рядко, а често, кълна се, ще повярваме по-скоро на чудото и невъзможността, отколкото на истината, отколкото на действителността, която не желаем да видим.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Сянката'' - Робърт Харис

1) Границата между нещастен случай и самоубийство невинаги е ясно очертана. Можеш да се самоубиеш още преди да си го решил.

2) Всички хубави книги са различни, но лошите си приличат като две капки вода. Знам го със сигурност, защото ми се налага да чета купища калпави книги - толкова калпави, че дори не ги издават, което е голямо постижение, като се има предвид какви неща излизат от печат.
А общото между всички тези калпави книги, били те романи или мемоари, е едно: не звучат истински. Не казвам, че добрата книга непременно е вярна, но поне изглежда вярна, докато я четеш.

3) Преуспяващите в живота рядко са склонни към размисли. Взорът им е насочен към бъдещето, именно затова успяват. Не им е в характера да си спомнят какво са изпитали, как са се обличали или с кого са били, как е ухаела прясно окосената трева край църквата в деня на тяхната сватба или как ръчичката на първата рожба е стиснала пръста им.

4) Вероятно се страхувах, а страхът изкривява преценката дори по-зле от алкохола и преумората.

5) Ненаписаната книга е прекрасна вселена, пълна с безброй възможности. Напишеш ли една дума обаче, незабавно я сваляш от облаците. Напишеш ли изречение, вече е на половината път да стане като всяка друга скапана книга.

6) Когато се събудих на сутринта, очаквах да е изчезнала. Нали такъв е обичайният протокол при подобни обстоятелства? Щом приключат нощните взаимоотношения, гостуващата страна се оттегля в собствената си централа като вампир, бързащ да изпревари безпощадните лъчи на зората.

7) Движението е най-доброто лекарство против депресия, реших аз. Трябва да се движиш.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Отвори сърцето си'' - Аджан Брам

1) Животът е поредица от преплитащи се истории, а не набор от концепции.

2) Първата мисъл, която ми мина през главата, бе да я успокоя, да й кажа, че не е виновна. Тя не бе планирала катастрофата. Не бе имала намерение да причини нищо лошо на приятелите си. Такива неща се случват. Трябваше да забрави за това. Да не се чувства виновна. В следващия момент обаче ми хрумна: „Сигурен съм, че това го е чувала и преди, поне сто пъти, и явно не е подействало“. Затова направих пауза, вгледах се по-дълбоко в ситуацията и й казах, че с право се чувства виновна.
Изражението й се промени от печално на изненадано, от изненадано - на облекчено. За пръв път чуваше това: че би трябвало да се чувства виновна. Предположението ми се оказа правилно. Жената се чувстваше виновна за това, че се чувства виновна. Чувстваше се виновна, а всички й казваха, че не трябва. Изпитваше „двойна вина“ - заради катастрофата и заради това, че се чувства виновна. Така функционира сложният човешки ум.

3) Едно момченце изпуснало кутия с мляко на касата в супермаркета. Кутията се отворила и млякото се разляло на земята.
- Глупаво момче! - нахокала го майката.
На съседната каса друго момче изпуснало кутия с мед. Тя също се отворила и медът се разсипал на пода.
- Ама че глупост направи - казала майка му.
Първото дете било определено като глупаво за цял живот; на второто само му била посочена една грешка. Първото вероятно щяло да стане глупаво; второто щяло да се научи да не върши глупости.

4) Най-трудният етап в освобождаването от чувството за вина е да убедим себе си, че заслужаваме прошка.

5) Иска се смелост и мъдрост да кажеш подобни думи на друг човек, да отвориш сърцето си за друг без условия. Може да ни се струва, че той ще злоупотреби, но нещата не стоят така, не и според личния ми опит. Когато някой ти даде такава любов, все едно си получил най-скъпия дар. Ти я цениш високо, пазиш я до сърцето си, за да не я изгубиш. Въпреки че когато той ми каза тези думи, не разбирах напълно смисъла им, дори тогава не бих посмял да нараня такъв човек. Ако дадете тези думи на близък човек, ако наистина ги мислите, ако идват от сърцето ви, този човек ще се постарае да заслужи обичта ви, а не да се възползва от нея.

6) Защо в нашата култура винаги жертваме себе си заради другите и това се счита за добро? Защо сме по-взискателни, критични и склонни да наказваме себе си, отколкото всеки друг? Причината винаги е една и съща: все още не сме се научили да обичаме себе си. Ако смятате, че е трудно да кажете на друг човек: „Сърцето ми е отворено за теб - каквото и да направиш“, то е нищо в сравнение с трудността, пред която ще се изправите, когато трябва да кажете: „Аз. Аз съм този, с когото живея, откакто се помня. Аз самият. Вратата на сърцето ми е отворена и за мен самия. За всичко, което съм, каквото и да съм направил. Влез“.

7) Моето виждане за любовните взаимоотношения и брака е следното: когато двама души излизат заедно, те имат връзка; когато се сгодят, връзката им става по-сериозна, но все още е само връзка; когато публично разменят брачните си клетви, тогава вече са обвързани.
Смисълът на брачната церемония е обвързването. И за да предам смисъла й по начин, който хората обикновено помнят цял живот, по време на церемонията обяснявам, че разликата между връзките и обвързването е като разликата между бекона и яйцето.
Това е моментът, когато роднините и приятелите наострят уши и се питат: „Какво общо имат беконът и яйцето с брака?“. Аз продължавам:
- Разликата между бекона и яйцето е, че докато кокошката само е „имала връзка“, прасето се е „обвързало“. Нека този брак бъде като обвързването на прасето.

8) Страхът означава да търсим недостатъци в бъдещето. Само ако помнехме колко несигурно е то, никога нямаше да се опитваме да предричаме какво би могло да се обърка. И дотук със страха.

9) Страхът е основна съставка на болката. Именно той прави болката да боли. Махнем ли страха, остава само усещането.

10) Този, когото ни е най-трудно да похвалим, сме самите ние. Бях възпитан да вярвам, че който хвали себе си, се мисли за „голяма работа“. Това не е вярно — голямо става само сърцето му. Хвалейки добрите си качества, ние им даваме своята позитивна подкрепа.

11) Колко често извършваме „престъпление“, злостно действие, с което нараняваме другите, а не биваме наказвани за него? Казваме ли тогава: „Не е честно! Защо не ме хванаха?“
Когато обаче страдаме без очевидна причина, се жалваме: „Не е честно! Защо аз?“. Може би е честно. Също като затворника в историята, може би има толкова други „престъпления“, за които не са ни хванали, че животът в крайна сметка е справедлив.

12) Любовта и общуването са споделени само ако човекът, с когото сте в момента, който и да е той, е най-важният човек на света за вас в този момент. Той го усеща. Знае го. Откликва на това.

13) Аджан Ча знаеше, че независимо дали сме обсебени, или сме просто луди, във всеки от нас има нещо могъщо, което се нарича инстинкт за самосъхранение.

14) Свободата означава да чувстваш удовлетворение, че си там, където си. Затворът означава да искаш да бъдеш някъде другаде. Свободният свят е светът, какъвто го възприема вътрешно удовлетвореният човек. Истинската свобода е свобода от желанията, а не свобода на желанията.

15) Когато се откажеш от егото си, никой не може да ти се подиграе. Ако някой те нарече глупак и това те разстрои, причината може да е само една: значи си повярвал, че е прав!

16) Колко от нас казват: „Как се чувстваш днес?“, когато отидат на посещение на близък човек в болницата?
Първо на първо, що за глупава реплика! Естествено, че се чувства скапано, иначе нямаше да е в болницата, нали? Нещо повече, обичайният поздрав предизвиква у пациента дълбок психологически стрес. Той чувства, че ще постъпи много грубо, ако обезпокои посетителите си, като признае, че се чувства ужасно. Как да разочарова някого, който е отделил време и си е направил труда да го посети в болницата, като му довери, че се чувства изчерпан като използвано пакетче чай? Затова може би ще се почувства принуден да излъже, казвайки: „Мисля, че се чувствам по-добре днес“, като в същото време изпитва угризение, че не прави достатъчно, за да оздравее. За жалост, в прекалено много болници посетителите карат пациентите да се чувстват още по-болни!

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Твоето момиче с име на цвете...
Дали името е избрало нея или тя сама е дошла с името си?! Никой не знае, но всеки, докоснал се до нейните цветове, има своя теория за истината.
Тя е непознат цвят, красив и пъстър. Хората не я отглеждат в домовете си, защото тя вирее на свобода. Затворена между четири стени, сложена в саксия, било то и на прозорец със слънчева светлина, нейните цветове ще потъмнеят и ще заличат величието и красотата, която носи в себе си.
Като всяко друго цвете и тя не може да бъде изтръгната от корените си, без последствията да са пагубни.  Може да я откъснеш от мястото, което си е избрала за свое, може да я отнесеш със себе си. Първите дни ще притежаваш най-красивото цвете, което човешкия ум може да си представи. Заобикалящата те среда ще ухае на нейното присъствие, ще я виждаш навсякъде, ще носиш нейния аромат по себе си, ще изпиташ желанието да се грижиш за нея, за да запазиш това въздействие за по-дълго. Всеки следващ момент страхът, че ще я загубиш, ще става все по-силен и осезаем. Постепенно ще видиш, че тя наистина си отива, като всяко цвете, което ще докоснеш в живота си. Въпреки всички усилия и борбата, която водиш, за да я задържиш до себе си, тя ще те напусне. Няма да го направи, защото така иска. На цветята не им омръзва да се ухажвани и обичани. Можеш да бъдеш сигурен, че тя е оценила всеки момент, прекаран с теб. Тя също се е привързала към твоето присъствие, така както и ти към нейното. Тя би направила всичко, за да остане при теб за по-дълго. Но запомни, че цветята се крехки магически създания. Те си отиват в подходящото време, защото знаят и усещат, че това е правилното решение, дори да не го осъзнават. Недокосвани от човешки ръце, могат да разгръщат потенциала си до безкрайност. Но веднъж докоснати, веднъж обичани от човек, те постепенно загиват и оставят само спомена зад себе си. Спомен за нещо, което няма да се види втори път, защото всеки цвят, всяко ухание е уникално, неповторимо. Човек, докоснал се до едно цвете и заобичал го, ще се увери, че по света няма две еднакви цветя. За момент ще заживее в света на Малкия принц и ще го почувства по-близък. Ще си спомня за него и за нея - красивия цвят, когато остане сам вечер, а в стаята се усеща само уханието на неговия собствен парфюм.
Заслужава си да се влюбиш в момиче, с име на цвете.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Любовни убийства'' - Вивиана Асса

1) Забраненият плод в човешката душа притежава дяволска по своята същност притегателна сила, но в същото време тъмната страна на човека отблъсква, колкото и интересна сама по себе си като случка.

2) Разумът ти се сгромолясва за секунди и оголваш косматата душа на урод...

3) Повече от ясно е, че несигурността е единственото сигурно нещо у нас. Че когато почти всеки е ограбен, насилен, унизен, от най-високо място ти съобщават, че престъпността у нас се топи. Защото, както винаги, компетентни сме само в празните приказки.

4) Но нашата история е друга.
Безалкохолна, но пък напоена с много любов.
И точно толкова кръв.
Сюжетът е отново балкански.
Страстите - необуздани, по нашенски.
Мъжете - категорични, по български.

5) Да те споходи чувството за самоунищожение не е ненормално, казват лечителите на човешката душа - психиатрите. Всъщност това го правим всеки ден - унищожаваме по нещо от себе си. И колкото повече човъркаме в раната, толкова повече това ни доставя удоволствие. А философът Албер Камю добавя: ,,Чувството ни за абсурд е само едно от многото чувства.''
Именно затова животът продължава да ни превъзхожда...

6) Искаш да знаеш какво точно чувствам, когато съм дрогирана. То не е чувство, то е състояние. Опитай се да си представиш душите в ада.
Докато се разлива отровата в организма ти, се изпълваш с невероятна енергия, но това е измамно, това е болна енергия. То е по средата между съня и реалността, между деня и нощта, между страстта и безразличието... И това неуморно безумно лутане. Трябва да се движиш, защото просто не можеш да се спреш. Ха натук, ха натам...

7) Това, последното, не го казах в съда. Там бяха майка му, сестра му, зет му. Беше ми неудобно. Той може да си беше всякакъв, но майка му и сестра му са свестни хора. Сега те целите са в черно, а аз да се оправдавам. Да го плюя. Той им е син и брат и те си страдат за него, мъчно им е. Като го очерня, какво, ще ми дадат по-малко години? Ще ме съжалят?

8) Нека не забравяме, че младите хора, напускайки детството, за да прекрачат прага към зрелостта, са съпътствани от неизменния въпрос ,,Кой съм аз?''. А да търсят отговори са способни само личностите.

9) В живота успяват не най-добрите, а оптимистите.

10) Яростта е надарена със свръхвъзможности.

11) Затворът е място, където са заключени много съдби. Там живеят хора, които са причинили страдание на хиляди други. Те са колекционери на болката им. Такава е сделката. А казват, че човек е направен от глина и небесност. Защо тогава силната любов ражда толкова омраза? Защо най-фините остриета се затъпяват и чупят най-бързо? Мирът се нуждае от сила, за да го понесеш. Откъде да я вземем? Може би трябва да репетираме по-дълго чувствата си.

12) Държавата ни е слаба, казват магистратите. Виновно е обществото, което се е свило в омагьосания кръг на своя страх. Всеки от нас се чувства сигурен в страха си, въпреки че искаме да разкъсаме обръча на зависимостта. Улицата си е изработила свои закони: ,,Ухапи ме така, както аз те хапя!'', и в това има някакъв морал. А какъв е моралът, който изповядва институцията, наречена Власт?
Бъдещето звучи като пропаганда - еднообразно и скучно като панелната агония на живота.

13) Детето в самотата си е старец.

14) ,,Няма нищо по-измамно от очевидността'', бе казал Шерлок Холмс.
Може би затова съдбите на някои престъпници, заключени в затворническите килии, звучат някак измислено. Животът на убиеца е като свлачище. Започва невинно в детството. Но с времето в характера му започват да едреят пукнатини, като в стръмен бряг. Егото на престъпника става по-високо от катедрала и избутва всички уроци по морал, наречени от ,,свободните'' хора предразсъдъци. Очевидно на вида ,,хомосапиенс'' му предстои още дълго да се образова...

15) Има моменти, в които, ако човек не загърби миналото си, то може да го унищожи.

Like "Книжен плъх'' on facebook!

Цитати из "365 вдъхновяващи цитата"

1) По-добре постепенна промяна, отколкото амбициозен провал.

2) Никога не е късно да бъдеш този, който си могъл да станеш.

3) Началото винаги е днес.

4) Единственото място, където мечтата ти става невъзможна, е в твоята собствена глава.

5) Всички успехи в живота си отдавам на това, че винаги съм бил с четвърт час по-рано на мястото, отколкото съм бил длъжен.

6) Никога не се отказвай от нещо, за което мислиш всеки ден.

7) Половината провали в живота идват от това, че дърпаш коня си, докато той скача.

8) Не съм се провалял. Просто открих 10 000 начина, които не работят.

9) Не постигаш хармония, когато всеки пее една и съща нота.

10) ''Пропуснал съм повече от 9 000 изстрела в кариерата си. Загубил съм почти 300 мача. В 26 случая са ми се доверявали да отправя победния изстрел... и съм пропускал. Провалял съм се отново и отново много пъти в живота си. И точно поради това съм успял.'' - Майкъл Джордан

11) Няма нищо в гъсеницата, което да ти говори, че се готви да бъде пеперуда.

С удоволствие споделям и линк към тази електронна книжка, която се чете буквално за няколко минути, но пък зарежда с едно такова гъделичкащо вдъхновение, от което човек не може да скрие усмивката си и да усети лекотата в себе си. : ))
http://www.verto-bg.com/365ebook.pdf
И въпреки, че не е обновяван скоро, препоръчвам да се хвърли и по едно око на сайта verto-bg.com. Давам гаранция, че си заслужава!

Facebook page

Цитати / "Мъртвата зона'' - Стивън Кинг

1) Той е много приятен човек, не ще и дума. Разбран е и е духовит. С него никога няма да заплачеш. Но само толкоз стига ли за любовта? Едно колело да научи да кара, човек трябва да падне няколко пъти и да си охлузи колената. За всичко се плаща. Дори за такава дреболия, а какво остава за важните неща.

2) Това бе от онези неща, които съзнаението не може да обхване, докато траят - до такава степен се срастваш с тях.

3) Звънят ти в два през нощта, казват ти да чакаш включване и ти започваш да си броиш роднините и да правиш опис на здравословното им състояние. Съставяш мислен списък на старите си лели. Обобщаваш всички недъзи на баби и дядовци, ако са още живи. Питаш се дали машинката в гърдите на някой от приятелите ти не е престанала внезапно да цъка. И всячески се стараеш да не мислиш за това, е имаш един-единствен син, когото много обичаш, и че всички такива телефонни обаждания стават, кой знае защо, все в два през нощта и че съвсем необяснимо прасците на краката ти изтръпват и натежават от напрежение...

4) Има неща, които е по-добре да си останат невидяни, и други, които е по-добре да си останат ненамерени.

5) Смесица от най-различни чувства се надигна в Джони, сякаш го заля мека, топла вълна, когато бебето го прегърна през врата. Нямаше нищо тъмно, нищо тревожно. Всичко бе много просто. В мислите на бебето не съществуваше понятие за бъдеще. Не съществуваше чувство за тревога. Нито чувство за преживяно нещастие. Нито думи, а само ярки представи: топлина, чистота, майката, собствената му личност.

6) Да, бива си го господ, голям веселяк. Ето какъв смешен, водевичен свят ни е създал, в който сбирщина от стъклени коледни топки могат да те надживеят. Екстра свят, ръководен от първокласен господ.

7) - В Библията е казано, че бог обича всички свои чеда - каза Джони с леко потреперващ глас.
- Така ли? - Банърман заклати глава и потърка зачервените следи от очилата отстрани на носа си. - А не ти ли се струва, че има доста странен начин да показва любовта си?

8) - Не бива чак толкова да се тревожиш за тигри, които ги няма - бе му казал той. - Тигърът с неговите ивици се слива с околността и е невидим. Това кара неспокойния човек да го вижда навсякъде.

9) - Естествено - поразсърди се Джони. - Всичко, което не разбираме, което не се вмества в представите ни за света, се картотекира под буквата ,,П'' към ,,подсъзнание''. Идолът на двадесетия век. Колко ли пъти сме прибягвали до него, когато нещо е влизало в разрез с прагматичните ни възгледи?

Facebook page

Скъпи Дядо Коледа,
Пиша ти отново, след повече от десетилетие прекъсване. Пиша ти, за да ти благодаря, че през годините, в които пламенно вярвах в теб и те очаквах всяка Коледа да се появиш на вратата, ти ме научи да вярвам в красотата на празника. От теб научих, че да раздаваш безплатно щастие и радост на хората, е трудна задача. Ти ме научи, че не е задължително да показваш лицето си, когато правиш добро, и въпреки това, то ще бъде високо оценено. В писмата си пламенно те уверявах, че съм слушала мама и татко цяла година и напълно заслужавам подаръците си. Научих се, че хубавите неща идват последни, дори след множество трудности. Научих, че човек трябва да е търпелив и неотлъчно да преследва желанията и мечтите си. Ако не се предаваме по неравния път към звездите, рано или късно ще стигнем до тях. Казваха ми, че дори ти не можеш да се справиш без своите джуджета. Научих, че човек не може винаги да върви сам, понякога трябва да му се протегне ръка и да му се помогне. Научих, че е нормално да се сблъскваме с непосилни задачи и приех за нормално да се помоли за помощ в такъв момент.
След това дойде един момент, в който ми казаха, че ти не си истински... Нищо от това, което знаех за теб не било истина. В мислите на малкото момиченце, което бях тогава, започнаха да се разпадат множество картини - твоята красива червена шейна и елените, малката ти къщичка, сгушена в снега и голямата бълваща пушек работилница, от която звучат коледни песни и е цялата осветена с коледни светлини. Виждах всичко като парчета от пъзел, летящи във въздуха, постепено изчезвайки от съзнанието и представите ми.
Малко след твоето изчезване, трябваше да се срещна с един друг приказен герой, наречен Живот. Той беше съвсем истински, всички го знаеха. За него ме научиха, че истинността му се познава по болката, която ще донесе. Познавах го по трудностите, сълзите, безсънните нощи, тревогата, съмнението, колебанието и всички останали допълнения от палитрата на човешките емоции, които той ми донесе. Животът и хората, които го познаваха по-добре от мен, ме научиха, че да молиш за помощ е проява на слабост, а да си слаб е лошо. Научих, че безплатен обяд няма, за всичко трябва да се плати - дори за добрината. Казаха ми, че хората не правят добро, ако няма полза от това и за тях самите. Научих, че всяко добро трябва да бъде показано, излъчено и подробно описано, да се знае неговият извършител, за да бъде оценен и той, не само делото, което е извършил. Имаше моменти, в които вярвах, че път към звездите нагоре няма, а всички се въртим в порочен кръг, търсещи изход. Попадах в ситуации, в които надеждата си е отивала от мен, оставяйки празно и студено пространство в мен, в което на по-късен етап се е настанявала убедеността, че не винаги се случва това, което искаме и за което се борим. Понякога, само понякога Животът е по-силен от нас, разполага с повече знания, умения и съоръжения, за да може спокойно да ни победи. Научих, че лошото, което ни застига е в следствие на доброто, което сме получили, а не е обратното, както ти ме беше научил ти...
Знаеш ли, Дядо Коледа, кой е най-полезният урок, който научих от Живота и от теб?! Ти ме научи на непоколебима вяра в доброто, а Животът ме научи да подлагам на съмнение всичко. Преподадохте ми тези уроци, които не са съвместими на първо четене, но благодарение на тях, аз се научих да подлагам на съмнение всичко отрицателно, с което животът ме сблъскваше и да вярвам безрезервно в добрината, която виждах в хората, въпреки, че тя често е скрита, покрита и забравена понякога дори. В трудни моменти се сблъсквах с неистински усмивки, докато истинските се криеха зад студени лица и сама научих, че всяко правило има изключения.
Дядо Коледа, не ти пиша, за да искам подарък. Не и този път. Пораснах и материалното вече не ме радва. Единственото, което искам от теб е да се върнеш в моя живот, за да продължим да учим заедно. Дълго време не сме общували и може би сме забравили как да осъществим комуникацията помежду си, но Животът ме научи, че да приемаш предизвикателсва е привилегия и огромно приключение. Предизвиквам теб, предизвиквам и себе си. Нека го направим и този път да не губим вяра в нашата мисия.
Не мога да ти кажа кой, кога и защо ме убеди в твоето несъществуване. Дори Животът така ми каза, но аз повярвах отново в теб, защото почувствах, че те има. Не си отивай отново.
Ще очаквам с нетърпение твоят отговор, под каквато форма ти избереш да ми го изпратиш!
Весели празници!