Цитати / ''Романът на Лизи'' - Стивън Кинг

1) Времето само притъпяваше острието на скръбта и то кълцаше, в'',место да реже.

2) Самотата е най-осезаема, когато се събудиш и си кажеш: ''Още съм сама в цялата къща.'' Когато си дадеш сметка, че само ти и мишките на тавана още дишате.

3) Колко ли години трябва да минат преди безсмислената тежест на изминалите дни най-сетне да разруши брачната клетва? Колко късмет трябва да имаш, та любовта ти да спечели надпреварата с времето?

4) После, вместо да й каже: ,,Докато човек е жив, има надежда'', ,,Нека усмивката стане твой щит'', ,,Най-тъмно е преди зазоряване'' или подобна банална фраза, само я прегърна. Защото нямаше нищо по-хубаво от прегръдката. Това бе едно от нещата, които бе научила от мъжа, чиято фамилия носеше... Понякога наистина бе най-добре да замълчиш, да затвориш неуморимата си уста и да прегръщаш, прегръщаш, прегръщаш...

5) Умореният мозък е най-лесната плячка на параноята.

6) Колкото по-трудно е отварянето на един пакет, толкова по-малко започва да ти пука за съдържанието му.

7) Деветдесет и осем процента от онова, което си мислят хората, изобщо не ги засяга.

8) - В продължение на четири години спях с него два-три пъти седмично - добави Аманда. - Това е близост. Нали?
- Да.
- Също така четири години му перях гащите, чистех му пърхота, за да не се сипе по тъмните му костюми, и ми се струва, че тези неща са много по-интимни от чукането. Ти какво мислиш?

9) Беше страшно да чувства пробуждащия се шепот на не-чак-толкова-чуждите мисли от подсъзнанието си. Бяха като неспокойни ръце, които проверяват дали дъските са заковани здраво, или капакът на кладенеца е наместен добре. Хвана се, че мисли за твърде много ужасии, които по едно или друго време бяха гризали като червей сърцето й: двата кървави зъба, които някога бе открила на пода в тоалетната на едно кино, две дечица, които плачеха прегърнати пред входа на една бакалия, миризмата на Скот, когато той лежеше на смъртния си одър, вперил в нея трескавите си очи, баба Д., която умираше на двора и кракът й потреперваще в предсмъртни гърчове.
Страшни мисли. Страшни образи, които те навестяват, когато луната е залязла, лекарството е свършило и времето е спряло.

10) Някои неща не се забравят. Беше стигнала до убеждението, че тъкмо нещата, които практичният свят отхвърля като ефимерни - неща като песните, лунната светлина и целувките - понякога се оказват непреходни. Може и да бяха глупави, но не изпадаха в забрава. Така и трябваше да бъде.

11) Включваха ли брачните обети задължението да дочетеш признанието на покойния си съпруг за стореното отцеубийство?

Цитати / За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?

1) На първи априлще ти кажа:
„обичам те",
а от твоя отговор ще зависи
дали съм се пошегувал.

2) Тя си мислеше,

че страда от гузна съвест,
но само мъжете й страдаха, наистина.
И когато се прибираше късно
и бързаше да влезе под душа
преди легне до тях,
същата съвест я изяждаше
всеки път,
че не изневярата
й съсипваше връзката,
а връзката
й съсипваше изневярата.

3) Мъжете можем всичко,
о, абсолютно всичко
освен да кажем: „всичко
ще бъде наред"
с онзи тон,
с който жените карат
и смъртноболните
да вярват, че ще оздравеят.
И за разлика от мъжете,
които могат всичко,
жените могат
малко повече.
Защото ние
подчиняваме логиката,
а жените -
просто не й се подчиняват.

4) Кръстът тежи над кокалите ми,
разпаря ми кожата,забива треските си,
изорава земята зад мен
с биографичната линия
на пътя, откъдето съм минал
и все си мисля, че моят кръст
тежи повече, боли повече,
но и този до мен така мисли за своя,
и този до него - също,
а този над нас
се чуди какво се оплакваме –
такава хубава нива сме изорали.

Цитати / ''Роман за Полански'' - Роман Полански

1) Колкото и далеч да се връщам в спомените си, границата между действителност и фантазия е отчайващо неясна. Беше ми нужен почти цял живот, за да разбера, че точно в това е ключът към съществуването ми.

2) Изпитвах нещо, което се усеща един път в живота: откриването на естествения ти талант да доставяш удоволствие на другите.

3) Един ден обаче го видях, че ме чака на входа на училището. Бе дошъл да ми съобщи, че майка му е починала от затлъстяване и цироза на черния дроб. И двамата не знаехме какво да кажем. После, докато вървяхме един до друг, той избухна в смях. Това не бе цинизъм, нито липса на чувствителност, а по-скоро спонтанна реакция на абсурдността и несправедливостта на живота изобщо.

4) Но в началото на следването ми освен Ким, нашия мълчалив севернокореец, единствените чужденци бяха няколко българи. Те образуваха малка невъздържана и цапната в устата тайфа. Тичаха подир всички момичета, правеха конкурси за ядене на люти чушки и бяха царе на черната борса.

5) Дадох си сметка колко лесно системата позволява на красноречиви опортюнисти да използват обществения безпорядък, за да направят политическа кариера.

6) Винаги съм имал чувството, че възрастните заслужават повече внимание и грижи, отколкото децата. Бяха толкова примирени, толкова невежи за живота, въпреки натрупания житейски опит и близостта до смъртта.

7) Разбрах, че общото между любовта, театъра, спорта, музиката е способността да се отпуснеш, за да можеш да постигнеш нещо добро.

8) Продавачът, джентълмен с изискан вид, който би могъл да мине за пенсиониран посланик, явно бе горд със стоката си.
- Двайсет години гаранция - каза ни той за едно легло.
После посочи друго и заяви, че то имало доживотна гаранция.
Не можех да си представя нищо по-злокобно от това да си купиш легло с мисълта, че ще умреш в него някой ден.

9) - Какво ти стана?
- Свръхдоза, ето какво ми става! И къде се намираме?
Присвивайки очи, той потърси табела: бяхме в околностите на Слоун Скуеър.
- Не питам за улицата! Питам за града.

10) Много е странно, но щом научих истината за убийствата, обсесията ми изчезна. Какво значение имаше кои бяха престъпниците: ужасните подробности интересуваха само хората, които виждаха в тях една любопитна криминална история. За мен нямаше значение дали Шарън е била прободена с нож или е загинала в автомобилна катастрофа. Вече я нямаше - само това имаше значение. Нямаше лек за смъртта.

11) Дреболиите приемаха изключителна важност. Следях като хипнотизиран движението на муха по стената: за нищо на света не бих я убил. Научих се да ценя дребните удоволствия - съвсем малки неща, чиято липса ги превръщаше в наслада: парче шоколад, женски глас.

12) Имам чувството, че моите бягства, моето непокорство и моята сила са бликнали от усета ми за чудото, което животът може да предложи. Работата ми, творбите ми са били преди всичко плод на желанието да се харесвам, да развличам, да плаша или да разсмивам. Обичам да се правя на глупак, да подскачам, да играя ролята на шут на световната сцена. Не съжалявам за големите суми, които съм похарчил. Мисълта, че съм най-богатият на гробищата ме отвращава. Животът и парите са, за да ги ползваме.

13) В моменти на непоносима лична трагедия някои хора търсят и намират утеха в религията. При мен се получи обратното. Цялата ми религиозна вяра бе унищожена от убийството на Шарън. То потвърди вярата ми в абсурда.

Цитати / ''Боен клуб'' - Чък Паланюк

1) Подходящо е да се разплачеш в задушния мрак, затворен в някого - когато виждаш, че всичко, което някога би  постигнал, ще свърши на боклука. Всичко, с което се гордееш, ще бъде изхвърлено.

2) Лесно се плаче, когато разбираш, че всички, които обичаш, ще те отхвърлят или ще умрат. Мине ли достатъчно време, шансът за оцеляване на всекиго ще падне до нула.

3) Това беше свобода. Да изгубиш всякаква надежда - това бе свобода.

4) Купуваш си мебели. Казваш си: „Това е последното канапе, което някога ще ми потрябва в живота“. Купуваш го, после една-две години си доволен, че дори и да се обърка нещо, поне си оправил положението с канапетата. После - точният сервиз от чинии. После - идеалното легло. Завесите. Килимът. После попадаш в капана на хубавичкото си гнезденце и ставаш собственост на нещата, които едно време бяха твоя собственост.

5) Може би отговорът не е в самоусъвършенстването.
Може би отговорът е в самоунищожението.

6) Баща ми никога не е учил в колеж и затова беше много важно аз да постъпя в колеж. След колежа му се обадих, междуградски разговор, и го попитах - а сега какво?
Баща ми не знаеше.

7) Има много неща, които не искаме да знаем за хората, които обичаме.

8) Марла започнала да ходи в групите за взаимопомощ, защото е по-лесно, когато си сред други човешки говна. Всеки си има кусури.

9) Хиляди години човешките същества са преебавали, мърсили и осирали тази планета и сега историята очаква от мен да разчистя след всички. Трябва да мия и мачкам кутиите си от супа. И да водя сметка за всяка капка използвано моторно масло. И да плащам сметките за ядрени отпадъци, закопани резервоари с бензин и токсични боклуци, заровени в земята цяло поколение преди да се родя.

10) Рекламата кара тези хора да тичат след коли и дрехи, които не са им нужни. Поколения наред работят нещо, което мразят, само за да могат да си купят онова, от което всъщност нямат нужда.

11)  Хората, които се опитваш да стъпчеш - те са онези, от които зависиш. Ние сме хората, които ти перат прането, готвят храната ти, сервират вечерята ти. Ние оправяме леглото ти. Пазим те, докато спиш. Караме линейките. Свързваме те по телефона. Ние сме готвачите и таксиметровите шофьори и знаем всичко за тебе. Ние обработваме застрахователните ти полици и кредитните ти карти. Контролираме всяка част от живота ти. Ние сме средните деца на историята, възпитани от телевизията да вярваме, че някой ден ще станем милионери, кинозвезди и рок звезди - ала няма да станем. И ние тепърва го проумяваме - казал Тайлър. - Така че не се ебавай с нас.

12) Всичко, което някога си обичал, те отритва или умира.
Всичко, което някога създадеш, ще бъде отхвърлено.
Всичко, с което се гордееш, ще свърши на боклука.

Цитати / ''На живот и смърт'' - Майкъл Роуботъм

1) Човек само по една причина може да оцени живота в затвора - ако навън е изтърпял нещо много по-лошо.

2) Затворът е пълен с хора, които вярват, че отвъд собственото им съзнание светът не съществува. Не могат да си представят живота отвъд стените, затова си създават свой собствен. Там, вътре, човек е нищо. Просто зрънце пясък под нечия обувка, бълха върху куче, пъпка на задника на дебел мъж. Най-голямата грешка, която човек може да направи в затвора, е да вярва, че изобщо има стойност.

3) Баща ми не вярваше в бог, но казваше, че има шест ангела: Мъка, Отчаяние, Разочарование, Безнадеждност, Жестокост и
Смърт. „Ще срещнеш всеки един от тях, казваше ми, но да се надяваме, че не и по двама наведнъж.“

4) От момента, в който я съзря, изпита странното усещане, че кръвта му тече в обратната посока, пулсира на заден ход през сърдечните му клапи, спуска се надолу, вместо да се изкачва нагоре, достига до крайниците му и се втурва обратно.
Понякога можеш да усетиш, че си срещнал човека, който е предопределен да промени живота ти.

5) Оуди не разбираше защо жените изпитват толкова голяма нужда да се издокарват с къси поли и високи токчета, да са елегантни като чаши за шампанско, след като изглеждат също толкова добре в тениска и избелял чифт дънки.

6) - Ще се страхуваш - казваше му Мос. - Затова, щом усетиш страх, спомни си, че най-дългата нощ е само осем часа, а най-дългият час е шейсет минути. Зората винаги ще дойде.

7) Хората казват, че има моменти (като затварянето точно пред теб на плъзгаща се врата или поемането по определен разклон на кръстопътя), заради които животът ни се стича по различен начин. И едва впоследствие, като погледнем назад, понякога виждаме, че всъщност сме имали избор.

8) Ето какво прави любовта с хората - кара ги да откачат. Не ги прави слепи или неразрушими, прави ги уязвими. Прави ги хора. Прави ги истински.

9) - Казват, че внуците са благословия, но моите са истинска напаст. Все едно да си заключен в лудница, пълна с джуджета.

10) Когато хората оцелеят след бедствие - наводнение или ураган, често пъти репортерите им задават въпроса „Как се справихте?“. Някои отговарят, че бог е отвърнал на молитвите им, или казват „Не ми беше дошло времето“, сякаш всеки от нас тайно носи в себе си срок на годност. Но повечето пъти отговор няма. Няма тайна. Няма специално умение. Затова толкова много оцелели изпитват вина. Спасението им не се дължи на факта, че са били по- смели, по-умни или по-силни. Просто са имали късмет.

11) На всички ни се полага уважение, мисли си Оуди, но живота си, щастието и нещастието си получаваме в наследство. За някои има много, за други - малко. Някои се наслаждават на всеки залък и оглозгват всяка кост. Намираме удоволствие в ромона на дъжда, в миризмата на прясно окосена трева, в усмивките на непознати, в прохладата на зората в горещ ден. Учим се и осъзнаваме, че винаги има повече неща, които не знаем, отколкото такива, които знаем. Заразяваме се с любов, сякаш е настинка, и се залавяме за нея като в плаващи останки по време на буря.

Цитати / "Последната любов на баба Дуня" - Алина Бронски

1) Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията!

2) За разлика от мен Маря отлично знае кръвното си, защото си го мери по три пъти на ден. Ако е прекалено високо, веднага гълта някакво хапче. Ако пък е прекалено ниско, гълта друго хапче. Така тя винаги е заета с нещо. Но  въпреки това скучае. Аптечката й заема един шкаф, с лекарствата си може да утрепе цялото село.

3) По времето, когато бях помощна медицинска сестра, никой не страдаше от депресии, а ако някой се самоубиеше, го наричаха душевноболен, освен ако самоубийство не беше от любов.

4) Предишната й красота не се е стопила напълно, като призрак е все още в тази стая. Колко по-лесно ми е било на мен през целия живот: да не си хубава, означава да не те е страх, че можеш да изгубиш хубостта си.

5) Ирина ми изпраща колети. Алексей не. Не знам на кого от двамата съм по-благодарна.

6) Нищо на света не е по-ужасно от това да си млад. Да си дете, все още се понася. Тогава, ако си късметлия, наоколо има хора, които се грижат за теб. Но от шестнайсетата година нататък става много трудно. Все още си дете, но всички вече виждат в теб възрастния човек, когото по-лесно могат да работят в сравнение с друг, който е по-стар и по-опитен. Никой вече не иска да те защитава. Непрекъснато те затрупват с нови задачи. Никой не те пита дали все пак разбираш нещо от това, което в последно време вършиш.
Съвсем зле става след сватбата. Изведнъж си отговорен не само за себе си, но и за други хора и се появяват все нови и нови, които трябва да носиш на гърба си. Но в сърцето си все още си онова дете, което винаги си бил и което още дълго ще си останеш. Ако ти провърви, горе-долу ще пораснеш, когато остарееш. Чак тогава ще си в състояние да изпитваш съчувствие към по-младите. Преди това им завиждаш независимо за какво.

7) - От известно време вече съм без мъж - продължава Маря и ме поглежда отстрани, като че очаква да реагирам.
- Ако имаш мъж, това не означава, че ще си по-малко самотна. И освен това ще трябва да се грижиш за него.

8) Познавам чувството, когато човек се усеща безпомощен и не знае какво да предприеме. Но не познавам чувството, когато човек не знае кое е правилното и кое грешното.

Цитати / ''Сърца в Атлантида'' - Стивън Кинг

1) Книгите са като помпи. Не ти дават нищо, преди ти да си им дал нещо от себе си. Ти захранваш помпата с вода, а след това използваш собствената си сила, за да движиш ръчката и да изпомпваш водата. Ти постъпваш така, защото очакваш, че ще получиш повече отколкото си дал...

2) Познавам хора, на които не само им хлопа дъската, ами направо целият втори етаж им липсва.

3) Хубавото за писателите на научнофантастичните книги е, че рядко се туткат по пет години между книгите си. Това е характерно за големите писатели, които пият уиски и имат любовници.

4) Никога нямаше да предположи, че от нещо, които още не се е случило, може да боли толкова силно.

5) Колкото по-малко знаеш, толкова повече вярваш.

6) Струва ми се, че почти винаги знаем къде ни е интересът, но понякога онова, което знаем, е без значение в сравнение с онова, което изпитваме.

7) Сърцата се разбиват. Да. Сърцата се разбиват. Понякога си казвам, че може би щеше да е по-добре, ако умирахме с тях, но не става така.

Цитати / ''Душата на човека'' - Филип Лхамсурен

1) Макар и хората да се отказват от третото си око и да не използват наличните си две, в тях винаги ще присъства дълбочинна изворност. Когато си мъдър, не мразиш и не съдиш, просто обичаш и благодариш.

2) Може би ще открием, че любовта на някого е способността да ни върне към самите нас. Може би любовта е някой, който ни е виждал, помни ни и ни прави мъничко по-добри, отколкото сме дръзвали да се надяваме и да мечтаем.

3) Оставам улисан
на пътя надвиснал.
Вървя по пътеката,
без да искам да срещна човека.
Аз съм тръгнал от там
и ще стигна до там.
Нищо лошо по пътя
не ще ми се случи,
щом всеки ден любовта
ме дарява и учи.

4) Песимистите обикновено не се нареждат сред откривателите, а за да откриеш истината, е нужно поне да тръгнеш да търсиш.

5) Душата най-добре се лекува с чувство, но чувството лекува само душата.

6) Животът е твърде кратък, но за наблюдателната душа е напълно достатъчен. Няколко любови, приятелства, няколко загуби, победи, разочарования изчистват съзнанието, давайки яснота на погледа.

7) Малкото пухкаво кученце на Нема лежи застинало. Животът е само проблясък за слабите. На природата е непозната милостта. Защо трябва да е другояче? Излиза, че отричаме произхода си. За смъртта се смята, че е нездраво да се говори, а да се пише така ли е? Какво следва да бъде, когато сълзи се стичат по пръстите ми? Защо така тежи истината? Защо живеем в избора на собствената си заблуда? Задушавам се.

8) Вървя, за да извървя съзнанието си в действие. Свалям много кожи и излишни образи. Затова ме пронизва студът тук, за да дойде пролетта и да съм такъв, какъвто зимата ме е направила. Радвам се за смелостта на безумието е душата ми.

9) Който ме обича, трябва да знае как да ме спаси. Ала мнозина изпитат любов, но не знаят как да обичат. Съжаления, опасения, притеснения - това не е вяра, не е действие, но заблуждава, че е спасение.

10) Човек е толкова голям, колкото са големи препятствията му.

11) Парите обкръжават човек в разкош и дават външен размах на живота, но само да зрееш вътрешно е богатство. И ако не внесеш частица от себе си, твоят дом ще опустее сякаш от него изнасят хиляди предмети, които не си забелязвал, но са били душата му.

12) Там, където ключовете са ненужни, конете - буйни, жените с мълчалива нежност тъкмят огъня с равни бели усмивки; където браздите на лицето не отбелязват годините, а радостта от препятствията; там, където раните заживяват будно с поука и те награждават с мъдрост, там си струва да спреш, да напълниш дисагите си, да напоиш коня си. Мълчейки с непознат край огъня, чуваме времето.

13) Колкото по-широк е хоризонтът, толкова по-важни и бързотечащи са дните. Да, но ужасът на войната не достига до нас през равнодушните рамки на екрана, търсещ поредния репортаж. Ние предварително знаем, че сме защитени, и тази мнима сигурност обхваща ума. Колко вярна може да бъде днес действителната война, когато за повечето от нас тя е абстрактна? Равнодушен зрител на безшумни бомби - в това се е превърнал човекът.

14) Най-красивите места в природата са там, където е бушувал гневът на земята.

15) Човекът е обща мярка за всички народи и раси, основа на нашето единство. Той стои по-високо от всеки от нас и цялата палитра го обогатява и когато е богат, може да служи за богатството на природата.

16) Да обичаш сляпо, не е градивно, това е въздействаща любов, не е смисъл, свобода. Това е просто желание да помогнеш, да осигуриш, без да почувстваш в дълбочина. Да отдадеш правилно обич, е трудно дори за най-голямото сърце на света. Нужна е височина за това, но къде е тази възможност за изкачване?!

17) За нашите грешки плащат хора като нас. Опитваме се да ги изолираме в някакви безсърдечни предели, наречени Трети свят, но отдавна сме зависими от изгодата на тяхното робство. Не сме способни на състрадание, убивайки свободата.

18) Ако затвориш всяка врата за злото, откъде ще влезе доброто?

19) И наистина навсякъде по света растат все повече хора, за да гният все повече души. Но за да се добереш до един растящ стрък, ти се налага да преминеш през дебели стени и джунгла, нагазвайки в гнилоч от малодушие, тесногръдие, бюрократщина и груби слова. И колкото по-примитивен е езикът ни, толкова по-груба става нашата връзка с хората и все по-малко ни трябва да знаем що е любов, развитие и душа.

20) Познавам много такива, които откриват вярата, за да я загубят безвъзвратно. Болката е една и тя е достатъчна за целия свят.

21) Има моменти, които стигат за цял живот, и вярвам, че всеки миг може да бъде такъв. Но човек е станал твърде груб в своята изтънченост, която съумява да го направи сляп звяр за невидимата непокътнатост.

22) Да повярваш в легенди и вълшебства, не се изисква много. От такива разкази лесно може да се внуши, че ти е потребно да умреш за ежедневието на обществения свят, защото там има много героизъм и никаква бариера между живота и смъртта. Всеки път се заслушвам в хорската реч и се старая да определя къде думите са действителни и къде безспорни, за да се науча да разпознавам какво именно носят в себе си хората. Но това, което мнозина заявяват на всеослушание, е субективно, разбира се. Иначе всеки така би бил велик поет, велик деятел и всеки тогава би могъл да поведе след себе си хората. Но опитай се да кажеш ,,напред'' и ще чуеш само смях. Така се случва с тези, които проповядват благото. И на този, който е преуспял и съумял да промени останалите, след време помним само лика и делата му, но отдавна сме отхвърлили уроците и постулата му, посланията и дарованията, които всъщност трябва да го овековечат. Ние помним събитията, но заличаваме причините.

Quick update / 2в1

"Мокри поръчки" - Оуен Локанън

1) Паркърсън беше осъзнал, че смъртта е стока като всичко останало. Винаги щеше да има пазар за нея.

2) Емоциите се развихрят, когато двама души прекарват дълго време заедно. Не е човешко да не почувстват нищо.


"Челюсти'' - Питър Бенчли

1) - Забавни времена бяха. Обаче гледам да не мисля твърде често за тях.
- Защо?
- Нали знаете, че имаме склонността да идеализираме миналото. Все не сме доволни от настоящето, а когато отмине, започваме да го разкрасяваме и да въздишаме по него... И когато човек си припомни отминалите радости, му става тъжно. Започва да мисли, че вече никога няма да му е толкова хубаво, както преди.


Предвид обстоятелствата, че и двете книги са четени в работно време, за мен е изненада, че съм успяла да извадя цитати.
''Мокри поръчки'' задържа интереса и вниманието ми до самия края. Авторът засяга болезнената тема за това колко лесно човек може да бъде манипулиран, когато има рани за лекуване и някой обещае лек и утеха. Смело ни пренася по пътя на надеждата, който е осеян с трупове и кръв.
На фона на изтерзаните и търсещи спасение души, Оуен Локанън ни среща с алчност и власт, чиято комбинация е фатална. Любовта се проявява и тук в своите различни светлини - любовта като спасение, любовта в семейството и измамното чувство, подобно на любов, което е предизвикано от споделените трудности.
"Челюсти" от друга страна е книга, която прочетох за един ден. От години търпеливо чака своя ред сред купчината книги, разпръснати в жилището на един книжен плъх.
Тук липсва драмата на цветущите описания, предизвикващи потръпване и погнуса. Тук тези чувства си прокрадват път към читателя страница по страница, с описанието на умиращото курортно градче и внушения страх от нещо невидимо, чието присъствие е осезаемо. Акулата в книгата е последното нещо, което може да предизвика страх. На преден план излизат хората, готови да рискуват човешки живот за пари или тези, които се сигурни в правотата на взетите от тях решение, въпреки че те водят до разпадането на досегашния начин на живот на жителите на градчето. В края на книгата срещу акулата се изправя научния интерес, тръпката от лова и гузната съвест. Кое е най-силното и въздействащо чувство и дали някое от тях е достатъчно, за да се справи с акулата убиец?!
п.с: книгата е по-хубава от филма 

Цитати / ''Противоотрова" - Оливър Бъркман

1) Несигурността е резултат от старанията ни да се почувстваме сигурни... и обратно, спасението и здравата психика се крият в най-радикалното приемане на факта, че не съществува начин, по който да се предпазваме.

2) Лице, взело решението да ,,мисли позитивно'' трябва постоянно да следи съзнанието си за поява на негативни мисли - няма друг начин разумът да оцени успеха на такава операция - и тъкмо това постоянно търсене ще привлича вниманието към наличните негативни мисли.

3) Съзнателното ни гмурване в онова, което възприемаме като негативно може да се окаже предпоставка за истинско щастие.

4) Покоят се постигал не чрез трескаво търсене на приятни изживявания, а чрез приучване към спокойно безразличие към обстоятелствата, в които се намираш.

5) Нищо извън границите на собственото ви съзнание не може да бъде квалифицирано като положително или отрицателно само по себе си. Онова, което всъщност причинява страданието, са убежденията, които храните по отношение на тези събития.

6) Заставането лице в лице с представата за най-лошото обикновено й отнема до голяма степен способността да буди тревога.

7) Важно е да осъзнаете разликата между приемане и примирение: да ползвате силата на разума си, за да престанете да се тормозите от дадена ситуация не означава, че не бива да се опитвате да я промените.

8) В корена на всяко страдание е привързването. Фактът, че желаем определени неща и не харесваме или мразим други, е онова, което мотивира практически всяка човешка дейност. Вместо просто да се наслаждаваме на приятните неща в момента, когато те се случват, и да изживяваме неприятните аспекти на мъчителните събития, ние развиваме навика да се вкопчваме и да отхвърляме: вкопчваме се в онова, което харесваме, опитвайки се да го задържим завинаги, и отблъскваме онова, което не харесваме, опитвайки се да го избегнем на всяка цена.

9) Отказът от привързване не означава задължително оттегляне от живота или потискане на естествените пориви, или пък да се отдадем на мъчително себеотричане. Той означава просто да приемаме живота в неговата цялост - вътрешните си емоции и размисли, събитията и обстоятелствата от заобикалящия ни свят - без вкопчване и без опити за бягство. Да живеем без обвързване означава да чувстваме импулси, да мислим мислите си и да изживяване живота си, без да бъдем в плен на вътрешни наративи за това какви ,,трябва да бъдат'' нещата, или какви не трябва да бъдат, или какви трябва да останат завинаги.

10) Когато елиминирате разсейващите външни шумове и насочите вниманието си навътре, първото, което ви прави впечатление, е следното: там вътре почти постоянно е шумно.

11) Съзнанието може в много отношения да се разглежда като едно от сетивата -  като зрението, слуха, обонянието, усета за докосване и вкуса. Също както възприемаме миризмите през ,,сетивната врата'' на носа, и вкусовете през сетивата на езика, бихме могли да приемаме и ума като своеобразна сетивна врата, или като екран, на който се прожектират мислите, също като образите в киното. Обикновено не мислим по този начин за мисленето. В крайна сметка, звуците, миризмите и вкусовете са си само звучи, миризми и вкусове, но мислите, склонни сме да предположим ние, са нещо много по-важно. Тъй като идват от нашата сърцевина, те ни се струват по-важни, изразяващи най-дълбоката ни същност. Но дали това действително е така? Когато започнете да медитирате, скоро става ясно, че мислите - и чувствата - изплуват като мехурчета на повърхността по същия неконтролируем, неовладян начин, по който шумовете достигат до ушите, миризмите - до носа, и така нататък. Също толкова невъзможно ми беше да избера определени мисли да не се появяват, както и не можех да избера да не мръзна, когато се събуждах в пет и половина всяка сутрин от звъна на сутрешния звънец - така погледнато, не можех и да избера да не чувам звънеца.

12) Съвършеният стоик адаптира своето мислене така, че да не бъде смущавано от неблагоприятни обстоятелства; съвършеният будист възприема самото мислене като един от многото комплекси от обстоятелствата, които трябва да бъдат наблюдавани безпристрастно.

13) Онова, което ни мотивира да инвестираме в цели и планиране на бъдещето, най-често не е трезво осъзнаване на ползата от подготвеността и предвидливостта. Става дума за нещо далеч по-емоционално: за това колко дълбоко ни смущава усещането за несигурност. Изправени пред тревожното съзнание, че не можем да предвидим какво крие бъдещето, ние инвестираме още по-ожесточено в предпочитаната от нас визия за това бъдеще - не защото това ще ни помогне да я постигнем, а защото ще ни помогне да се отървем от чувството за неувереност, което изпитваме в настоящето.

14) Обезпокоително е да се види колко много важни житейски решения се вземат предимно за да бъде сведен до минимум един моментен емоционален дискомфорт в настоящето.

15) Продължителното съществуване на сложни взаимодействащи си системи зависи от предотвратяването на максимално разрастване на всяка от променливите величини.

16) ''Вие не сте вашия ум.'' Опитайте се да обмислите това, ако смеете.

17) Що се отнася до мен самия, когато навлизам най-проникновено в онова, което наричам ,,себе си'', аз винаги се натъквам на едно или друго конкретно възприятие: горещина или студ, светлина или сянка, любов или омраза, болка или удоволствие. Никога не мога да заловя себе си в момент без възприятие и никога не мога да наблюдавам нещо друго освен самото възприятие. Когато за известен период възприятията ми бъдат премахнати, както става в дълбок сън, през това време аз не осъзнавам себе си, и действително може да се каже, че не съществувам... Ако някой, след сериозен и непредубеден размисъл, смята, че има по-различна представа за себе си, трябва да призная, че не съм в състояние да споря с него.

18) Съществува и пълно идентифициране с мислите, които преминават през главата ви. Това е пълно отсъствие на осъзнаване на друго освен на мислите, които преминават непрестанно през съзнанието ви. Такова състояние означава, че се идентифицирате дотолкова с гласовете, които чувате в главата си, че според вас вие сте тези гласове.

19) ,,Не мога да живея със себе си'': фразата е клише, но Толе се сепнал, внезапно осъзнавайки онова, което се подразбира от нея. Той си спомня как си казал: ,,Ако аз не мога да живея със себе си, следователно трябва да сме двама - ,,аз'' и другото ,,аз'', с което не мога да живея. Може би, казах си, само едно от двете ,,аз'' е реално.''

20) Когато се вслушате в една мисъл, вие осъзнавате не само мисълта, но и себе си като свидетел на мисълта. Появява се ново измерение на съзнанието. Докато се вслушвате в една мисъл, вие чувствате едно съзнателно присъствие - по-дълбоката ви същност - като че ли зад или под мисълта. Тогава мисълта губи власт над вас и бързо се оттегля, защото вие вече не стимулирате ума, идентифицирайки се с нея. Това е началото на края на неволното, натрапчиво мислене.

21) Като се замислите, няма особен смисъл в описанието на границата като нещо, което отделя едно от друго. По-логично е да я опишем като мястото, на което двете неща се срещат - или, по-точно, мястото, на което те са напълно еднакви.

22) През последните години е писано много за ,,когнитивните предразсъдъци'' - начините, по които нашите преценки за действителността могат да се отклоняват от същинската действителност - и много от написаното помага да си изясним хронично повтаряните грешки, които правим, когато става дума за сигурност. Ние например обикновено се боим повече от заплахата, която представляват другите човешки същества, отколкото от заплахите, които крие природата. Боим се повече от заплахите, които можем да видим ясно в съзнанието си, отколкото от онези, които ни е трудно да си представим - това е така нареченото предубеждение, основано на достъпност. Боим се от ситуации, в които добиваме усещането, че нямаме контрол - каквото е положението на пътника в самолета - повече, отколкото от такива, в които имаме усещането, че владеем положението, както когато сме на волана в автомобил. Следователно няма нищо чудно в това, че понякога рискуваме да изпаднем в по-голяма несигурност, докато преследваме усещането за сигурност. Неизмеримо по-големи са шансовете да загинете в автомобилна катастрофа, отколкото в самолетна катастрофа, както са неизмеримо по-големи шансовете да умрете от сърдечно заболяване, отколкото от ръцете на нахлул в дома ви насилник. Но ако реагирате на новините за въздушен тероризъм, предпочитайки колата в случаи, когато иначе бихте се качили на самолет, и ако, осигурявайки защита на дома си от натрапници, изразходвате време и енергия, които иначе бихте могли да насочите към подобряване на начина си на хранене, ще допуснете предразсъдъците ви да ви тласнат към по-голямо усещане за сигурност за сметка на реалната ви сигурност.

23) Животът в обстоятелства, на които несигурността е присъща, макар и далеч не за предпочитане, създава яснота. Никой не би завидял на такъв живот. Но пък животът с по-малко илюзии означава, че гледаш открито действителността. Липсата на възможности да се опитваш да се защитиш на контрапродуктивни начини създава способност за съпротива срещу трудностите, която в крайна сметка може да доведе до скромен, но пък извънредно устойчив вид щастие.

24) Издигаме крепостни стени, за да държим врага отвън, но тъкмо издигането на тези крепостни стени създава враг. Наличието на крепостни стени означава, че има нещо за атакуване.

25) Ние се борим толкова ожесточено, за да съхраним символичното си безсмъртие, че сме готови да жертваме за това физическото си съществуване.

26) За нас смъртта не означава нищо, тъй като, когато ни има, смъртта не е дошла, а когато смъртта дойде, нас ни няма.

Цитати / ''На юг от разума'' - Изабела Шопова

1) Докъде ли стига разумното, за да отидеш отвъд него?

2) „Това не е за момичета“ – проклятието на детството ми, хвърляно върху ми от всеки възрастен, който се случеше наоколо (с най-добри намерения, само за мое добро, разбира се), колчем ми хрумнеше да опитам нещо ново, интересно и вълнуващо, като да се покатеря на дядовия орех, да кандидатствам в Морско училище (тогава не приемаха жени в армията), да искам да съм космонавт или дори просто да съм добра по математика, да прескачам огради, да стана инженер или да чета с маниакална страст астрономия и научна фантастика. Беше ми напомняно многократно, че момичетата играят с кукли (никога не схванах какво се предполага да правиш с тях – те дори не се разглобяват), носят поли (които ти се пречкат и те спъват точно когато си на път да спечелиш кварталното състезание по прескачане на канализационния ров), четат приказки за бедни девойки, ставащи принцеси (кой нормален човек иска да се жени за разглезен принц и защо??), мечтаят да станат майки, учителки, медицински сестри или лекарки, евентуално балерини (но в никакъв случай и при никакви обстоятелства – космонавтки или астрономки), учат се да готвят, да шият, да носят грим и маникюр. Момичетата не мечтаят за приключения, те бродират каренца, които складират с неясна цел в ракли и гардероби.

3) Защо трябва да си мислиш дори за неща, които те плашат? От които кожата ти настръхва, дланите ти се потят, дишането ти се учестява и стомахът ти се свива болезнено? Мда, защо наистина? Но след няколкоседмични усилия да забравя най-накрая бях принудена да призная пред себе си: ами просто защото това са единствените неща, които си струва да се правят. Защото без тръпката на преодоления страх, без опияняващото усещане на себенадскачането, без умопомрачителния екстаз на покорителството, без емоцията, трудностите, препятствията, излизането от зоната на комфорт животът е скучно съществуване.

4) Два пъти успешно емигрирала и един тийнейджър отгледала без смъртни случаи и психиатрично освидетелстване – това ако не е препоръка за психическа устойчивост и пригодност на характера, то не знам кое би било.

5) На вечеря всеки испанец, който минава край българската маса, казва „Добър вечер!“ и ние се сбутваме впечатлени – гледай к’во нещо, даже простите моряци са научили български фрази само за да са учтиви с нас. Евала! Голяма работа е европейското възпитание! Е, много скоро испаноговорещите ни сънародници разкриват, че не било „Добър вечер!“, а „Апровечо!“, което е „Добър апетит!“. На испански. Пак е много възпитано и впечатляващо де, ама не чак толкоз.

6) Лицето ми е замръзнало в ухилена гримаса на безмерно щастие (която само който е виждал сватбените ми снимки, знае, че е типична за моментите на неописуем стрес в живота ми).

7) В днешно време се извършват научни наблюдения върху косатките от поне няколко различни екипа в света. И постепенно с натрупването на знания и разбиране, в учените започва да се загнездва съмнение. Горчиво, непреодолимо съмнение. В нашето видово превъзходство. И в ненадминатата ни интелигентност. В уникалността ни. И в правото ни да убиваме и ограничаваме свободата на потенциално по-комплексни същества от нас самите. Вече има два случая, в които юристи са повдигали в съда иск за признаване статута на личност и човешки права на досега смятани за животински видове. Единият е за шимпанзето, другият – за косатките. Съдът отхвърля исковете, разбира се, засега, но това няма да продължи дълго, защото научните доказателства се трупат и ще дойде ден, в който човечеството ще бъде принудено да признае неопровержимостта на фактите.

8) Човеците имат нужда от герои. От обикновени хора като тях, превръщащи живота си в личен пример за подражание. Издигащи идеалите на времето високо над ежедневието. Хора, които да ни напомнят, че има нещо друго, по-голямо и по-светло от мрачния битовизъм.

Цитати / ''Деветият живот на Луи Дракс'' - Лиз Йенсен

1) Той е от най-силните мъже на света. Ако му се изпречите, може така да ви прасне, че да ви докара главоболие, което се нарича комоцио.

2) Майките имат нужда от пространство и въздух. Като птиците са. Държиш ли ги в клетка - обезумяват. Не само бащите имат нужда да летят.

3) Болниците - и медицинските заведения от всякакъв вид - са най-странните места на света: претъпкани са с чудеса, ужас и банални дейности като раждане, болка, скръб, автомата за напитки и закуски, смърт, кръв, тъпа администрация. И въпреки това лекарите бързо се научават да се чувстват в тях като у дома си - стига живецът ти и страстта ти да са там.

4) Кой от нас не е преживявал подобен кошмар, при който извършваме нещо чудовищно, след което се събуждаме, облени в пот от противната си постъпка?! Следва прилив на огромно облекчение, че всичко е само сън, и чувство за вина, че съзнанието ни е родило такъв ужас. Дали път това не е несъзнаван израз на истинското ни желание?

5) Тази жена наистина имаше присъствие. От нея се излъчваше сдържаност, дистанцираност, които страничният наблюдател би отдал на класата ѝ; но ако вече има някакви съмнения, като мен например, мисля, че бях започнал да я опознавам малко, би разбрал, че мъчителната самота я кара да страни от хората. Необходимо ти е да вдигнеш косата си и да си сложиш ярко червило, за да не се разпаднеш, да не загубиш здравия си разум. Тя все още не беше готова за света.

6)  - Убеден съм, че надеждата е част от лечението.

7) Забележката ,,комплекс на спасител'' ме вбеси. Много пъти вътрешно се дразнех от подобни нейни намеци: че съчувствието е вид слабост или перверзия. Колко безчувствен трябва да си, за да откажеш утеха на човек, който безмълвно те моли за това?

8) Виждането и мисленето са едно и също, когато очите ти са затворени.

9) Хората идват и си отиват. Никога не знаеш кой ще се появи и кой внезапно ще изчезне. На стената има часовник, но времето подскача. Случва се прекалено дълго да е нощ, след което денят трае само минута. Друг път денят няма край.

10) Имаше логика в думите ѝ, онази логика, която те отвежда на места, които дори не искаш да вярваш, че съществуват.

11)  Смесица от чувства - любов, отвращение, погнуса, съчувствие се надигнаха към гърлото ми, сякаш щях да ги повърна. Имаше елемент от вечността в този момент, това беше миг на трепетно обожание, което се заражда, застива за миг и после полита встрани, разпиляно в хаос, гняв, омраза. Това е желанието да смажеш и да прегърнеш, да обичаш и да унищожиш. Причината за всичко е измамата, предателството. Сблъсъкът на доверието и недоверието. Така разбираш, че любовта няма никаква стойност, ако нейният обект е безразличен, жесток и е просто една машина за оцеляване.

12) Обикновено приписваме морални добродетели на привлекателните хора. Както и на тези, които се представят като жертви.

Цитати / ''Зимно пътуване'' - Амели Нотомб

1) Чрез писането човек може предварително да се порадва на бъдещата си репутация на покойник.

2) На петнайсет години интелигентността притежава плам, който не бива да се изпуска, защото, подобно на някои комети, повече никога не се завръща.

3) Какво излъчване ще имам, в светлина ли ще живея или на тъмно? Искаше ми се да мога да избирам, но не можех. Нещо необяснимо ме обричаше на сянката. А тя можеше да ми хареса само ако беше мой личен избор.

4) Посредствеността не винаги избира професионалната област, за да започне да унищожава. Понякога победите й са много по-дискретни.

5) Докато не започнем да изпитваме радост от чуждия провал, все още можем да се гледаме в огледалото, без да изпитваме срам. Насладата от нечия посредственост е върхът на посредствеността.

6) Мразя омразата, но въпреки това я изпитвам. Позната ми е нейната отрова, която заразява кръвта с едно-единствено ухапване и разяжда плътта до кокал. Това, което се каня да направя, е израз на чиста омраза. Ако бях терорист, щях да надяна на омразата си политическа, националистическа или религиозна маска. Аз обаче съм честно чудовище и не се опитвам да пришия към отвращението си кауза, цел или благородни помисли. Самата мисъл за разрушение в името на идеал ми е противна.

7) Всеки читател би трябвало да преписва текстовете, които харесва - това е най-добрият начин да проумее защо го възхищават. Прекалено бързият прочит не дава възможност да се разбере какво се крие зад привидната простота.

8) Този, който чака писмо от любимата, познава властта на думите над живота и смъртта.

9) Това, което наричаме bad trip, означава всъщност да видиш реалността. Първото ми лошо пътуване беше в метрото. Изведнъж видях грозотата, която ме заобикаляше. А не бях я измислил, тя си беше там и преди. Просто се бях предпазвал от нея, прекарвайки я през филтъра на обичайния непукизъм. 

10) В някои действия човек се разпознава по-добре, отколкото в най-чистото огледало.

11) Често съм забелязвал този феномен - за да обичаш нещо, трябва да си го виждал от високо. Сигурно затова си представяме Господ над земята, иначе как би могъл да ни обича?

Цитати / ''Зодия убиец'' - Дейвид Хосп

1) Човек можеше да разбере привилегиите, ако първо разбереше какво е лишение.

2) Стресът беше най-добрият серум на истината.

3) Кой го е грижа кои са родителите ти или пък какъв е произходът ти? Единственото нещо, което има значение, е къде си и какво си в момента.

4) Икономическата свобода води до всички останали форми на свобода, включително и до сексуалната.

5) От прекалената самоувереност до смъртта имаше само една крачка.

6)  От полицейските телевизионни сериали се създава впечатлението, че накрая с достатъчно усилия и находчивост всичко излиза наяве. Мотивите и интересите на престъпниците биват разкрити със стопроцентова сигурност. В реалния живот обаче не е така. В повечето случаи, дори в разкритите престъпления, винаги остават въпроси, съмнение и несигурност. Колкото и да си мислим, че знаем за хората и техните постъпки, никога не можем да си обясним напълно какво ги подтиква да извършват брутални и жестоки деяния.

Цитати / ''Атентатът'' - Ясмина Кадра

1) Този, който ти е казал, че мъжът никога не трябва да плаче, не знае какво означава да си мъж.

2) Само глупаците не си променят мнението.

3) Но атентатът си е атентат. Технически можеш да го ръководиш, но чисто човешки - не. Вълнението и страхът гонят хладнокръвието. Когато ужасът удря, винаги се цели първо в сърцето.

4) - Доктор Джаафари, изпитанията никога не свършват за опитния воин. Животът е непрестанна мръсотия, дълъг тунел, изпълнен с вълчи ями и кучешки лайна. Дали ще скочиш или ще останеш легнал на земята, почти нищо не се променя. Има само една възможност да стигнеш до края на изпитанията: всеки ден и всяка нощ да си подготвен да се случи най-лошото…

5) Невъзможно е да се върнеш към обичайните навици, когато сърцето не те следва.

6) Въобразяваме си, че всичко знаем. Отпускаме се и решаваме, че всичко е наред. С течение на времето преставаме да обръщаме внимание на дребните неща. Проявяваме доверие. Какво можем да желаем повече? Животът ни се усмихва, шансът - също. Обичаме и сме обичани. Имаме средства да постигнем мечтите си. Всичко се къпе в нега, всичко ни благославя… А след това без предупреждение небето се сгромолясва отгоре ни. Безпомощно паднали по гръб, откриваме, че животът, целият живот - с полетите и паденията си, с мъките и радостите, с обещанията и спуканите балони - се държи на тъничка и неосезаема нишка, подобна на паяжина. Изведнъж и най-малкият шум ни плаши, вече не вярваме в чудеса.

7) Никога няма да разбера защо оцелелите от една драма се чувстват принудени да изглеждат по-окаяни, отколкото онези, които са загинали.

8) И знаем ли ние всъщност кое е справедливо и кое не? Нещата, които са ни удобни; тези, които не ни понасят. Не сме достатъчно разумни както когато сме в правото си, така и когато грешим. Така си живеят хората: в лошо, когато то е добро за тях, и в добро, когато то не означава кой знае какво…

9) Дълголетието се дължи не на непоколебимостта на убежденията, а на непрекъснатото поставяне под въпрос на собствената убеденост.

10) Онзи, който твърди, че съществува по-велика симфония от дъха, който ти вдъхва живот, лъже. Той се изправя срещу онова, което е най-хубавото в теб: шанса да се възползваш от всеки миг в живота си. Ако тръгнеш от принципа, че най-лютият ти враг е онзи, който се опитва да сее омраза в сърцето ти, ще познаеш половината от щастието. Останалото само трябва да протегнеш ръка, за да го постигнеш. И помни: няма нищо, абсолютно нищо над живота… И твоят живот не е над този на другите.

11) Колкото и да очакваме най-лошото, то винаги ни изненадва. Ако за нещастие стане така, че достигнем дъното, от нас и само от нас зависи дали да останем там, или да изплуваме на повърхността. Между горещото и студеното има само една крачка. Трябва да знаем къде стъпваме. Много лесно е да се изплъзнем от контрол. Едно избързване, и падаш в ямата. Но дали това е краят на света? Не мисля. За да се измъкнеш, трябва просто да си намериш причина.

12) Защото истинско копеле не е онзи, който не познава баща си, а който няма ориентири.

13) Не обичам да унижавам хората. Бил съм унижаван и отлично знам какво е. Всякакви драми са възможни, щом самолюбието е посрамено. Особено когато човек забележи, че е изгубил достойнството си, че е безпомощен. Смятам, че най-доброто училище по омраза е точно тази дупка. Истински започваш да мразиш в момента, когато осъзнаеш своята безпомощност. Това е трагичен момент; най-ужасният и най-отвратителният от всички.

14) Да заминеш, където искаш, не означава свобода. Да ядеш до насита, не означава успех.

15) Човек не може с едната ръка да полива цветето, което изскубва с другата; не се смиляваш към розата, която поставяш във ваза, убиваш я; вярваш, че разкрасяваш салона си, но всъщност обезобразяваш градината си…

16) Никой не ми се сърди, задето съм заминал далече и дълго съм останал там. Всички са доволни, че ме виждат отново, че съм техен за времето на една прегръдка; всички ми прощават, че не съм се сещал за тях дълги години, че съм предпочитал грейналите градски сгради пред прашните хълмове, големите булеварди пред козите пътеки, измамния блясък пред простичките неща от живота. Виждайки колко всички тези хора ме обичат и като не мога в замяна да им отвърна с нищо повече от усмивка, усещам колко съм обеднял. Обръщайки гръб на тези шумни, но със запушена уста земи, съм си представял, че разкъсвам вериги.

Цитати / ''Забравени цветя'' - Андре Стил

1) Един ден детето ще научи, че могат да съществуват двеста хиляди пръчки на барабани, особено когато са въображаеми, и то преди да се е научило да брои до две.

2) Въпреки ще земята постоянно иска и иска, трябва да се признае, че доколкото зависи от нея, тя все пак се опитва и да дава. Невероятно е колко неща се раждат от земята всяка година.

3) Големината на снаряда го изпълваше с недоверие, като че ли снарядът беше човек. Пък и колко много от човека е вложено в един снаряд! Той не е нито растение, нито камъче. Смъртта, която се таи вътре в него, е поставена там от хората. Може би хората от преди много години, може би от друга страна, но тъй или иначе - снарядът е пълен с пороците на човека. Той е човекът, затворен в консервена кутия.

4) Беше забелязал, че най-много идеи му идват, когато пътува в колата сам. И колкото по-бързо се движеше, толкова повече идеи му хрумваха. Сякаш се превръщаше в друг човек, когато оставаше колкото е възможно повече неща зад себе си.

5) За да мислиш по новому, трябва да се осмелиш да гледаш с лекота на всичко, да се издигнеш над собствения си презрян живот, да се освободиш от всички тежести и всяко благоразумие.

6)  Белязаните се мъчат по всякакъв начин да бъдат като другите. Често изтърсват първата глупост, която им хрумне, за да не доловят другите тъгата им. Но това не е всичко, те са просто хора, изгубили много илюзии, амбиции и може би заедно с тях и лошото, което са имали у себе си.

7) - Казвам ти, че пушекът идва насам...
- Ако е опасно? Какво ще правим?
- Ще бягаме и това е!
- Ами къщите?
Да си оставят къщите? И всички познати вещи да бъдат обхванати и задушени от този газ, от тази смрад. А после да се върнат при тях, след като са ги изоставили? Да се чувстват виновни? Да си мислят, че те са се докоснали до смъртта и са запазили следи от нея... Невъзможно! После човек вече никога няма да се чувствува у дома си.

Цитати / ''Затъпяване'' - Джон Гатоу

1) Училището осигурява професионални кадри, които няма да се опълчват (най-големият страх в началото на XX век); ще са физически, интелектуално и емоционално зависими от корпоративните институции по отношение на доходите, самооценката и стимулите си; ще се чувстват социално значими в живота единствено благодарение на производството и консумацията на материални блага.

2) Всички мои приятели имат спомени за себе си като затворници (о, извинете, имах предвид „ученици“), които биват компрометирани, засрамвани, тормозени, докарвани до оскотяване, третирани с лекарства, разболявани от скука или просто игнорирани. Споменът им за тези преживявания е несравнимо по-жив, от каквото и да е, което се твърди, че им е било преподавано през тези години.

3) Стабилността на цялата ни икономика е застрашена, от каквато и да е форма на обучение, променяща манталитета, който е продукт на училищата. Икономиката, в която днешните ученици очакват да живеят и да служат, няма да успее да оцелее, ако едно единствено поколение бъде обучено например да мисли критически.

4) Логиката на училищния манталитет е, че е по-добре да напуснеш училище, въоръжен с някакъв повърхностен жаргон, извлечен от икономиката, социологията, естествените науки и т.н., отколкото с чист, неподправен ентусиазъм.

5) Добрите ученици чакат учителят да им каже какво да правят. Това е най-важният урок, който им преподавам: винаги трябва да чакаме някой, който знае повече от нас, да придаде значение на живота ни.

6) Помислете само какви последствия ще има, ако не научим децата да са зависими. Социалните служби едва ли ще оцелеят; те ще изчезнат в неотдавнашния исторически ад, от който са произлезли. Съветниците и терапевтите ще изпаднат в ужас, тъй като редовните доставки на психологически инвалиди ще секнат. Всички видове комерсиални забавления, включително телевизията, ще западнат, тъй като хората ще се научат отново да се забавляват сами. Ресторантите, производството на полуфабрикати и цялата плеяда от услуги в сферата на храненето ще се свият чувствително, тъй като хората ще се научат да си приготвят храна, вместо да зависят от непознати, които садят, берат, режат и готвят вместо тях. Голяма част от съвременното право, медицина и инженерство също ще отпаднат, както и производството на облекла и учителската професия. Всичко това може да ни сполети, ако училищата не продължават редовно да бълват безпомощни хора.

7) Някога опитвали ли сте се да излезете наглава с деца, чиито родители са ги убедили да вярват, че са обичани, независимо от всичко? Значи сте наясно колко невъзможно е да накарате човек, който е уверен в себе си, да се подчини. Нашият свят не би устоял дълго, ако го залее поток от уверени хора. Ето защо уча децата, че тяхната самооценка трябва да зависи от нечие експертно мнение. Класът ми бива непрекъснато оценяван и критикуван.

8) Макар че учителите не са безразлични и полагат големи, наистина големи усилия, институцията е душевно болна - тя няма съвест. Тя бие звънеца и юношата, потънал в писането на поема, трябва да скочи, да затвори тетрадката и да се придвижи към друга килия, където да зазубри, че хората и маймуните имат общ предшественик.

9) Принадлежността към много мрежи не може да се приравни с принадлежността към общност, независимо колко много са те или колко често звъни телефонът ви.

10) В Реймс крепостните селяни, фермерите и селяните са изпълнили огромно пространство с най-невероятните стъклописи в света, но никой не си е направил труда да се подпише под тях. Не се знае кой ги е проектирал и направил, тъй като съвременната форма на институционални хвалебствия още не е съществувала като корумпиран индикатор за общностна принадлежност. Векове наред тези творения продължават да оповестяват на всеослушание какво всъщност значи да си човек.

Цитати / ''Три ябълки паднаха от небето'' - Нарине Абгарян

1) В края на краищата какво толкова, и да говорят на чужд език, и да се обличат различно, нали небето навсякъде е еднакво синьо и вятърът духа точно както в земите, където си имал щастието да се родиш.

2) Ованес често ги преглеждаше страница по страница. Заглавията до последното бяха гръмки, а съдържанието - никакво, и това само засилваше мнението му, че в сравнение с изреченото слово печатното си е вятър работа.
- По-добре сто пъти помисли и тогава говори, отколкото да тиражираш като последен глупак всякакви небивалици - тюхкаше се Ованес, като отгръщаше раздразнено страниците.
- Може пък да са помислили сто пъти, преди да го отпечатат? - възразяваше Ясаман.
- Ако мислеха по сто пъти над всяка дума, вестниците в най добрия случай щяха да излизат веднъж в месеца. Нима е възможно за един ден да измислиш толкова умни страници?

3) Едва ли на този свят има нещо по-мъчително от самотната старост.

4) Колкото и да му беше досадно, се притесняваше при спомена как веднъж я е видял да мие с парцал, топнат в слаб разтвор на оцет и омотан около метлата, каменната стена под гнездата на лястовиците, като плъзга внимателно парцала под всяко гнездо, за да не го закачи и без да иска, да го събори. Все се сещаше как навремето, като вятърничав младеж заради един бас е убил с юмрук невинния бик и го досрамяваше много. Ето къде беше разликата между грамотния и неграмотния, мислеше си Василий, докато се отдалечаваше от библиотеката към горещата ковачница - грамотният се притеснява да не разруши празно гнездо, а неукият е готов да убие невинна животинка, само и само да докаже глупавата си сила.

5) Човешката памет е избирателна. Ще се обидиш до смърт, но веднага ще забравиш, че майка ти те е набила безпощадно с хурката, задето си взел от сайванта колелото на съседа.

6) Като здравомислещ човек, който се отнасяше скептично към всичко необяснимо, Вано и този път се опита да разтълкува смислено случилото се. Но след като претърпя поражение, махна с ръка и се предаде, примири се, че има неща, които няма как да обясниш с обичайните думи и е невъзможно да проумееш с човешкия разум.

7) - Земетресението не успя да ме прогони оттук, та тя ли!  кимаше той сърдито по посока на пропуканата стена.
Случваше се Валинка да започне да спори с него, но после се подчиняваше - какво пък, негова работа! Щом за толкова години не му беше омръзнало да воюва с пукнатината, така да бъде. Всеки си има свой смисъл на живота и своя война.

8) - А сега си представи, тер айр, че не Исус, а богаташът е казал, ако те ударят по дясната буза, да подложиш и лявата? Нима тези думи могат да породят у слугата друго освен ненавист?
- Защо ми ги говориш тези неща?
- Защото смисълът не трябва да се променя в зависимост от това кой ги изрича. Иначе каква полза от тях?

9) Навремето правеха такива сладкиши само за кръщенета, а Валинка го приготви за малкото момиченце, което по закона на живота нямаше никаква връзка с нея, но по закона на сърцето ѝ бе по-близко и скъпо и от родния внук.

10) Най-голямата болка е от това, че градовете умират точно в деня, когато ги напускаме - за малко или завинаги, те се залостват с всички катанци, задръстват се с прах и пепел, превръщат се в мараня, в мираж, и ние - блудните синове и дъщери - хукваме, втурваме се презглава назад, надпреварваме се със сърцето си натам, където отдавна вече няма никой - твърде дълго растяхме, твърде дълго се учехме да отделяме зърното от плявата. Най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, които не са успели да те дочакат.

Цитати / ''Отмъстителите'' - Стивън Кинг

(под псевдонима Ричард Бакман)

1) Стомахът му се сви - органът (а не сърцето, както винаги са твърдели поетите), който е най-чувствителен към болките на човешката душа.

2) Да, искаше й се да избяга. О, толкова й се искаше да избяга. Но понякога познатото зло е по-добро от непознатото.

3) Странно - рече си тя, - все миризмите събуждат най-ярък спомен за миналото.

4) Брад погледна Белинда и в погледа му се четеше онази смесица от любов и раздразнение, която е присъща единствено на съпрузи, женени повече от десет години.

5) Внимаваме, защото разбираме, че един пистолет крие силата да обезобразява и убива - мислено отбелязва писателят, - но това не е единствената причина. Макар и подсъзнателно, си даваме сметка, че оръжията са нещо зло. Дяволско. Дори най-големите им почитатели и защитници го долавят.

6) Бог е създал свят, в който не можеш да надделееш над желанието си да бъдеш докосвана и целувана от мъж, който често - по дяволите, най-редовно - има мръсни крака, а косата си мие не повече от четири пъти в месеца. В най-добрия случай.

7) Когато нещо се оплесква, оплесква се със зашеметяваща ненадейност.

8) Никога през живота си Джони не бе изпитвал подобен ужас, но сега откри, че само първата крачка е трудна - веднъж ако разчупиш вцепенението на тялото си, смъртният страх като че ли изгубва силата си. Най-много звярът да го убие, а смъртта поне ще заличи особеното чувство, че в главата му става земетресение.

9) Днес следобед отново бе потвърдено едно откритие - в общи линии хората умират трудно, а когато напускат този свят, не са преизпълнени с достойнство... и най-вероятно изобщо не осъзнават, че си отиват.

10) Не зная дали човек би могъл да успокои съвестта си, създавайки писания с надеждата, че впоследствие те ще бъдат прочетени от някого, но предполагам, че си струва да опитам.

11) ,,Връщай се веднага! - викнах му. - Тази шахта може да се срути всеки миг. Изкопана е преди сто и тридесет години! Че дори и повече!''
,,Ако ще на хиляда години да е - отвърна той, без да спира нито за миг. - Моето дете е там и ще вляза след него.''

12) Всъщност добрата памет бе истинско проклятие.

13) На някакво равнище Сет сигурно знае истината, както когато станат на осем-девет години, децата престават да вярват в Дядо Коледа... но всички мразим да признаваме, че измислиците ни не съществуват, нали?
Всички те са пълни с особена сладост, която ни помага да преодолеем тежките моменти.

14) Исках да я избърша от праха, а тя се изплъзна и се разби на пода. Отначало имах чувството, че собственото ми сърце се пръсна заедно с нея. Естествено не става въпрос за самата чиния, а за това колко много съм я обичала винаги. Сякаш не някаква си най-обикновена стара порцеланова чиния се бе разбира на пода в дневната, а самият ми живот. Банална метафора, както би казал Питър Джаксън. Банална и сантиментална. И може би ще бъде прав, но когато страдаме, рядко ни идват гениални хрумвания.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Моето приключение в дивото'' - Черил Стрейд

1) И така, най-накрая дойде моментът да поема по същинския път, почти веднага последван от смразяващото прозрение с какво се бях захванала, а сетне и от твърдото решение да се откажа, понеже начинанието ми беше повече от абсурдно и безсмислено, нечовешки трудно и безкрайно надхвърлящо възможностите ми. Чак тогава настъпи истинското начало на прехода. С волята да не се отказвам и да продължавам напред, независимо от всичко.

2) Тази лишена от чувства интимност ми се струваше абсолютно нелепа сега и въпреки това продължавах да копнея за нечие тяло, долепено до моето – простичко усещане, но способно да заличи всичката мъка в душата ми.

3) Знаех, че допусна ли страхът да се настани в главата ми, пътешествието ми е обречено. Страхът се поражда до голяма степен от битуващите истории; аз пък реших да си разкажа една, различна от онези, които ние, жените, сме свикнали да чуваме. Че съм в безопасност. Че съм силна. И смела. Че нищо не може да ме надвие.

4) Шофирах, без да пускам радиото, отнесена в мисли около бременността ми. Новият живот беше колкото зрънце ориз, а го усещах с най-дълбоката си, най-осезаема същност - потискаше ме, разтърсваше ме, кънтеше от вътрешността ми.

5) - Какво ли не бих направил да съм на твое място - призна си, докато шофираше. - Аз съм волна душа, която така и не намери смелост да бъде волна.

6) Превърнах тези думи в своя мантра - когато си почивах преди поредната серия стръмнини или губех равновесие и падах по колене по някое нанадолнище, когато парченца от кожата се отлепваха от стъпалата ми заедно с чорапите, или когато лежах самотна в палатката си нощем - в такива моменти често се питах на глас: „Има ли по-упорити от мен?“.
Отговорът винаги беше един и същ и дори когато бях напълно сигурна, че нямаше начин да е вярно, повтарях: „Няма“.

7) Бях изумена от факта, че всичко, от което имах нужда за оцеляването си, можеше да се пренася върху гърба ми. А най-много ме изненадваше това, че успявах да го нося. Че можех да понеса непоносимото. Тези прозрения за физическия ми, материален живот нямаше как да не проникнат и в емоционалния и духовния ми свят. Идеята, че обърканият ми живот търпеше такова опростяване, беше поразителна.

8) Животът на открито, дори без покрив над главата, ми създаваше усещането, че светът е едновременно и по-голям, и по-малък. До този момент не бях осъзнала истински колко необятен беше всъщност - не бях дори наясно колко по-дълъг от хиляда метра можеше да е един километър - не и докато не се научих в движение да разглеждам природата в рамките на това разстояние.

9) - Жените скитници са рядко явление - не се предаваше той.
Казах му, че това е така, защото жените са твърде потиснати, за да водят скитнически живот. Че по всяка вероятност повечето жени, копнеещи по него, бяха затворени в нечия къща и отглеждаха нечии деца. Децата на бащи скитници, хванали пътя.

10) Дръпнах си от цигарата, издишах дима и си припомних как когато Джими Картър бе отпътувал, се бях почувствала по-самотна от всички хора на света. Може би наистина бях по-самотна от всички хора на света.
И може би в това нямаше нищо лошо.

11) Все не успявах да им обясня защо ми се беше наложило да сложа край на брака ни. „Но двамата изглеждахте толкова щастливи заедно“, беше единственото, което казваха. И имаха право - наистина бяхме изглеждали така. По същия начин, както и аз бях изглеждала нормално, след като майка ми умря. Скръбта няма лице.

12) Докато правех крачка след крачка, съзнанието ми отново превключи на онази първична предавка, позволяваща единствено движение напред, и аз продължих да вървя, докато не останах без сили, докато не почувствах, че не мога да направя и крачка повече. Тогава побягнах.

13) Няма как да знаем кое е това, което е довело до едно събитие, вместо до друго. Кое какво предначертава. Кое какво разрушава. Кое причинява разцвет, кое – смърт, кое – отклонение от пътя.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!