1) Колкото и далеч да се връщам в спомените си, границата между действителност и фантазия е отчайващо неясна. Беше ми нужен почти цял живот, за да разбера, че точно в това е ключът към съществуването ми.
2) Изпитвах нещо, което се усеща един път в живота: откриването на естествения ти талант да доставяш удоволствие на другите.
3) Един ден обаче го видях, че ме чака на входа на училището. Бе дошъл да ми съобщи, че майка му е починала от затлъстяване и цироза на черния дроб. И двамата не знаехме какво да кажем. После, докато вървяхме един до друг, той избухна в смях. Това не бе цинизъм, нито липса на чувствителност, а по-скоро спонтанна реакция на абсурдността и несправедливостта на живота изобщо.
4) Но в началото на следването ми освен Ким, нашия мълчалив севернокореец, единствените чужденци бяха няколко българи. Те образуваха малка невъздържана и цапната в устата тайфа. Тичаха подир всички момичета, правеха конкурси за ядене на люти чушки и бяха царе на черната борса.
5) Дадох си сметка колко лесно системата позволява на красноречиви опортюнисти да използват обществения безпорядък, за да направят политическа кариера.
6) Винаги съм имал чувството, че възрастните заслужават повече внимание и грижи, отколкото децата. Бяха толкова примирени, толкова невежи за живота, въпреки натрупания житейски опит и близостта до смъртта.
7) Разбрах, че общото между любовта, театъра, спорта, музиката е способността да се отпуснеш, за да можеш да постигнеш нещо добро.
8) Продавачът, джентълмен с изискан вид, който би могъл да мине за пенсиониран посланик, явно бе горд със стоката си.
- Двайсет години гаранция - каза ни той за едно легло.
После посочи друго и заяви, че то имало доживотна гаранция.
Не можех да си представя нищо по-злокобно от това да си купиш легло с мисълта, че ще умреш в него някой ден.
9) - Какво ти стана?
- Свръхдоза, ето какво ми става! И къде се намираме?
Присвивайки очи, той потърси табела: бяхме в околностите на Слоун Скуеър.
- Не питам за улицата! Питам за града.
10) Много е странно, но щом научих истината за убийствата, обсесията ми изчезна. Какво значение имаше кои бяха престъпниците: ужасните подробности интересуваха само хората, които виждаха в тях една любопитна криминална история. За мен нямаше значение дали Шарън е била прободена с нож или е загинала в автомобилна катастрофа. Вече я нямаше - само това имаше значение. Нямаше лек за смъртта.
11) Дреболиите приемаха изключителна важност. Следях като хипнотизиран движението на муха по стената: за нищо на света не бих я убил. Научих се да ценя дребните удоволствия - съвсем малки неща, чиято липса ги превръщаше в наслада: парче шоколад, женски глас.
12) Имам чувството, че моите бягства, моето непокорство и моята сила са бликнали от усета ми за чудото, което животът може да предложи. Работата ми, творбите ми са били преди всичко плод на желанието да се харесвам, да развличам, да плаша или да разсмивам. Обичам да се правя на глупак, да подскачам, да играя ролята на шут на световната сцена. Не съжалявам за големите суми, които съм похарчил. Мисълта, че съм най-богатият на гробищата ме отвращава. Животът и парите са, за да ги ползваме.
13) В моменти на непоносима лична трагедия някои хора търсят и намират утеха в религията. При мен се получи обратното. Цялата ми религиозна вяра бе унищожена от убийството на Шарън. То потвърди вярата ми в абсурда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар