***
Току-що приключих с четенето на тази книга.
''Вината в нашите звезди'' от Джон Грийн. От толкова дълго слушам за нея, че дори се породи желание в мен да я взема и да я прочета, за да видя наистина ли е толкова ''уникална'', колкото бях останала с впечатлението, че е.
Намерих я случайно, дълго стоя на бюрото ми, докато не се реших да я взема и да я започна. Прочетох я за отрицателно време, имайки предвид, че покрай различни ангажименти, ми отнеме минимум седмица да завърша една книга. Тази тук започнах и завърших за по-малко от два дни.
Не останах с добри впечатление от началото на книгата. В мен се породи чувството, че чета книга, предназначена за деца между 10-14 годишна възраст. Типична любовта история, обречена на провал в близкото или далечно бъдеще.
Навлизайки в историята обаче, бях пленена от начина, по който авторът е представил детската борба с такава коварна болест като рака.
Добрата оценка, която бих дала на книгата, е основно благодарение на черния хумор вътре. Имаше моменти, в които въпреки сълзите в очите, не спирах да се смея. Защото за главните герои Хейзъл и Огъстъс и техния приятел Исак нямаше забранени теми свързани с болестите или смъртта. Те говореха открито, можеха да се шегуват със себе си, бяха се научили да се приемат такива, каквито са. Болестта и мъченията, която ги преследваха навсякъде ги бяха накарали да пораснат преждевременно и да се запознаят с неща, за които едни млади хора на 16-17 години не трябва да мислят, не трябва да се интересуват и определено не трябва да знаят какво е остеосарком, хамартия, позитронно-емисионна томография, как се работи с апарат за изкуствена белодробна вентилация и т.н., все неща от този род.
Казано просто - гадно е да се чете за такива неща, защото всички знаем, че това е истина. И всички знаем, че има различни начини да се справяме с трагедиите в нашия живот. Можем да се затворим в себе си, да избягваме контакти с други хора, да се крием от хорските погледи и да се мъчим за обречеността, с която се налага да живеем. Да избягваме теми, засягащи тези слаби места и да приемаме на драго сърце съжаление от околните. Така се ''справят'' с проблема поне 90% от всички, които водят борба със себе си, със здравето си и с тялото си.
Но има хора, малко, но ги има, които са като Хейзъл, Огъстъс и Исак. Хора, които въпреки крехките си години, не се ограничават само с болестта са, борейки се не толкова с нея, колкото със себе си, за да се изградят като личности, а да не бъдат олицетворявани само с това, от което не могат да се откъснат.
Историята, въпреки своята емоционална тежест, по някакъв начин успява да не бъда натоварваща и прекалено разтърсваща. Има смях, има сълзи, има мечти и стремежи, има любов, има и омраза. Има от всичко, с което един тийнейджър се сблъсква всекидневно.
Освен всички останали, един от основните изводи, които аз си направих е, че в такива моменти, можеш да бъдеш разбран само от хора, които преживяват или са преживявали същото. Които знаят колко трънлив е пътя, по който минаваш и знаят точните думи, които да ти кажат, без да те карат да отнемат от достойнсвтото ти, дори в моменти, когато такова почти не е останало.
Да, книгата ми хареса. Определено.
Някой ден може дори да я прочета отново.
Facebook page
Няма коментари:
Публикуване на коментар