петък, 2 август 2013 г.

Беше време да си лягам. Малката и пухкава топка косми, усещайки, че ще се ляга, веднага зае обичайното си място в леглото. Черните й очи се впиваха в мен, въпросително, молещо и удивително човешки. Лягам и усещам най-нежното докосване до рамото си. Сигурна съм вече, че тази нощ ще спя спокойно...
Да, ама не...
Ако собствениците на котки си водеха дневници, те определено нямаше да свършат така. Тук и така свършват мечтите.
Винаги съм мечтала да си имам животинче, което да ме гушка, да се глезим и да мързелуваме заедно. Има ли по-добър избор от котката? Погледнете снимката. Нима има човек, чието сърце няма да трепне, ако се събуди и види това?! Или ако това е последното нещо, което вижда преди да заспи? Мечтите са толкова прекрасни.
Обикновено става така: След изморителна работа на компютъра, решавам, че е време да си лягам. Загасвам осветлението, вземам си електронната книга и нося шише с вода до леглото... Типичната процедура, която сякаш крещи, че е време за спокойствие. Котката, спейки наостря уши в моя посока. Първо отваря едното, после другото око. За секунда-две се гледаме замислено, след това всяка започва собствените си занимания. Аз лягам, тя става. Пускам книгата си и потъвам в историята. Периферното ми зрение обаче отчила бял нарушител на хоризонта. Поглеждам в негова посока... Да, забравила съм да сваля пликовете с яденето, които сега стоят небрежно хвърлени върху второто легло в стаята. Зъби и нокти влизат в действие и чувам силнията като Калашников звук от опитите да се скъса плика. Затварям очи, сякаш това ще ми помогне да не чувам. Примирено оставям книгата и ставам. Оставям отворен плик с храна на леглото и се връщам в моето. Отново отнасям мислите си към литературните истории, когато чувам меко тупване. Периферното зрение не отчита нарушения, но ушите дочуват вик за помощ, състоящ се в просто мяукане. Разбира се, собствениците на котки знаят, че тези любимци могат да мяукат по поне 20 различни начина, а ние с времето научаваме какво искат да ни кажат.
Ставам отново, майчински загрижена и тръгвам по посока на звука. Виждам място между стената и шкафа до леглото. Място колкото за косъм... и котка. Единственият начин да се влезе и излезе от там е отгоре. Протягам ръце, но мястото е прекалено тясно. Опитвам се да поместя шкафа, но е прекалено тежък. Мяукането продължава.  Докато мисля каква спасителна акция ще трябва да проведа, малката рошава глава се показа от дупката и спокойно излезе, подминавайки ме. Премигвам няколко пъти и леко раздразнено се връщам в леглото. Секунда е много, след която чувам повторно мяукане. Виждам котешко дупе в края на дупката, след което и то се изгубва. Вече силно раздразнена ставам отново, намирам воля да бръкна в дупката и изваждам чудовището, сдобивайки се с няколко ожулвания и капка кръв. Виждам, че няма да чета, времето напредва застрашително. За да бъда съвсем сигурна, хвърлям поглед през стаята, за да бъда сигурна, че пухкавелата не е замислила план за убийство. Срещайки погледа ми, тя с походка на модел се отправя към същото място, което ми донесе толкова нерви за толкова време. С боен вик скачам от леглото, протягайки ръце напред, но вече е късно... Тя гледа отдолу, аз се мръщя отгоре... Ядосано бръквам втори път, хващайки нечия опашка. Дърпам рязко нагоре и виждам сърдито изражение върху животинска муцуна. Виждам, че на нея й харесва там, но задоволството й е прекалено звучно за моите заспиващи уши. Още не съм я пуснала, когато тя отново тръгва в същата посока... Рефлексите ми този път са по-животински и от нейните и успявам да я хвана. Бързо обикалям апартамента, събирайки малки възглавници и плюшени играчки. С последни сили успявам да натъпча всичко в дупката. Котката седи и гледа любопитно, сякаш ми се присмива. Докато бърша потта от челото си, виждам как тя се връща обратно при плика с храната, обръща ми гръб и ме забравя. Връщам се за пореден път в леглото си, леко подсмихвайки се, докато гледам как плюшената мечешка лапа се показва зад шкафа. ,,Спокойствие, спокойствие, спокойствие" - припявам си на ум, докато усещам как тялото ми се разлага в мекотата на леглото. За всеки случай, отварям едно око и фокусирам бялото бедствие. Дирижирайки с опашка, котката е открила плюшените играчки и вредата, която са й причинили, запушвайки нейното място. С леко колебание тя се качва най-отгоре и докато се опитва да намери подходяща позиция, от играчките се чува мелодия. Нещо средно между детска песничка и погребален марш. Отварям и другото око, бързо претегляйки на ум какво става. Сещам се, че една от играчките свири, когато се натисне. Не вярвах, че след толкова години, все още може да работят батериите, но чудо! Със сълзи на очи ставам от леглото. Вадя всички играчки, което ми струва още няколко повърхностни наранявания. Махам пеещето и свирещо изчадие, набутвам играчките обратно и вече пълзейки се връщам в леглото. Сънят не идва повторно обаче. Следя какво прави котката. Загубила интерес явно към среднощните ни преживявания, тя се изляга на леглото и затваря очи. Мога да прочета подигравката в тази нейна поза. Обръщам се на другата страна, твърдо решена да заспя в следващите 5 минути. В същият момент чувам алармата и чак сега забелязвам колко е светло в стаята. Стресната от звука на алармата, котката ме гледа с поглед, който казва: "Виждаш ли какво стана? Цяла нощ не спахме заради теб!".
Не знам и не мога да кажа какво стана, но бялата топка косми стана и се премести в края на второто легло, който е най-близо до мен. Протегнах ръка и срещнах най-нежната лапа във въздуха. Хванах я между пръстите си и изведнъж цялото време на света изчезна. Изключих алармата, хванах по-здраво лапата и потънах в най-непробудното си състояние.
На обяд се събудих с изтръпнала ръка, в която още лежеше малка бяла лапа. Усмихнах се, защото този момент си струваше цялата нощ.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Няма коментари:

Публикуване на коментар