Някой знеше ли, че е толкова прекрасно да отвориш очите си преди 7AM?
За първи път ставам толкова рано от... от последната първа смяна. Това ще рече няколко месеца. Но дори тогава не успявах да доловя красотата на новия ден, както успях да направя днес.
Е, причината за ранното ми събуждане далеч не е толкова приятна, колкото бих искала да бъде. Котето ми си намери хлебарка в моето легло и ясно е, аз трябваше да освободя терена незабавно, просто от лично съображение. След като неохотно прехвърлих и двата си крака на земята, със зиг-загообразни движения успях да стигна до терасата. Свежият въздух освежи кожата и ума ми и успях да отворя очите си напълно. Беше още леко мрачно, загадъчно. Точно в тези часове на утрото сякаш всичко изглежда синьо-сиво. Давах си сметка, че всичко тези хора, които виждам са будни не повече от един час. Новият ден се беше родил, все още се долавяше във въздуха мириса на ново, а хората започваха да го използват, да ходят през него, да чертаят плановете си. Знаех, че до вечерта въздуха в новия ден ще е захабен, затрупан с безброй мръсотия от колите, комините, цигарите. Ще се усеща тежестта от парфюмите на всички госпожи и госпожици. Денят ще е преминал през виковете, караниците, клаксоните на автомобилите. И вечер.. точно когато залязва слънцето всичко това ще се усети. Няма да вдишваме това ухание от сутринта, ще вдишваме само миризмите от града. Вечер денят е остарял, съсипали сме го и той бавно започва да ни напуска, отстъпвайки място на следващото красиво утро.
Потънала в мислите си, забелязвах как познати и непознати излизаха от блока, влизаха в колите си и тръгваха на работа, може би. Точно в 7:05 мъжът с белия потник излезе на терасата си и изнесе със себе си чаша кафе или чай, от която се издигаше толкова много пара, че чак аз тук, от блока срещу него, я видях. Секунди след това госпожата, живееща над него изнесе кош с пране и се зае с простиране. Малко след тях като по часовник започнаха да се чуват звуците на събудени птички. Веднага след тях започнаха да се чуват и ядосаните звуци от автомобилните двигатели.
Сега си седя вътре и правя паузи след всеки написан ред. Обръщам глава към прозореца и се усмихвам. Синьо-сивото е отминало, настъпил е жълто-оранжевият период. Слънце няма, но светлината блести в прозорците, колите, хората. Тази светлина кара всичко да изглежда перфектно. Порутените сгради, изкривените пътни знаци, намръщените хора, дупките по пътя. Всичко изглежда толкова правилно и ново.
Само след час-два, сутрешната красота няма да е тук. Ще я видя отново чак утре.
Не искам да повярвам, че всяка сутрин съм проспивала това магическо посрещане на новия ден. Знаете ли, ако човек не може да се зарадва на ранното утро, то тогава не знам на какво би се зарадвал?! Който не оценява това, още нищо не е видял и разбрал от живота.
Днес сама се убедих.
Няма коментари:
Публикуване на коментар