Цитати / ''Моето приключение в дивото'' - Черил Стрейд

1) И така, най-накрая дойде моментът да поема по същинския път, почти веднага последван от смразяващото прозрение с какво се бях захванала, а сетне и от твърдото решение да се откажа, понеже начинанието ми беше повече от абсурдно и безсмислено, нечовешки трудно и безкрайно надхвърлящо възможностите ми. Чак тогава настъпи истинското начало на прехода. С волята да не се отказвам и да продължавам напред, независимо от всичко.

2) Тази лишена от чувства интимност ми се струваше абсолютно нелепа сега и въпреки това продължавах да копнея за нечие тяло, долепено до моето – простичко усещане, но способно да заличи всичката мъка в душата ми.

3) Знаех, че допусна ли страхът да се настани в главата ми, пътешествието ми е обречено. Страхът се поражда до голяма степен от битуващите истории; аз пък реших да си разкажа една, различна от онези, които ние, жените, сме свикнали да чуваме. Че съм в безопасност. Че съм силна. И смела. Че нищо не може да ме надвие.

4) Шофирах, без да пускам радиото, отнесена в мисли около бременността ми. Новият живот беше колкото зрънце ориз, а го усещах с най-дълбоката си, най-осезаема същност - потискаше ме, разтърсваше ме, кънтеше от вътрешността ми.

5) - Какво ли не бих направил да съм на твое място - призна си, докато шофираше. - Аз съм волна душа, която така и не намери смелост да бъде волна.

6) Превърнах тези думи в своя мантра - когато си почивах преди поредната серия стръмнини или губех равновесие и падах по колене по някое нанадолнище, когато парченца от кожата се отлепваха от стъпалата ми заедно с чорапите, или когато лежах самотна в палатката си нощем - в такива моменти често се питах на глас: „Има ли по-упорити от мен?“.
Отговорът винаги беше един и същ и дори когато бях напълно сигурна, че нямаше начин да е вярно, повтарях: „Няма“.

7) Бях изумена от факта, че всичко, от което имах нужда за оцеляването си, можеше да се пренася върху гърба ми. А най-много ме изненадваше това, че успявах да го нося. Че можех да понеса непоносимото. Тези прозрения за физическия ми, материален живот нямаше как да не проникнат и в емоционалния и духовния ми свят. Идеята, че обърканият ми живот търпеше такова опростяване, беше поразителна.

8) Животът на открито, дори без покрив над главата, ми създаваше усещането, че светът е едновременно и по-голям, и по-малък. До този момент не бях осъзнала истински колко необятен беше всъщност - не бях дори наясно колко по-дълъг от хиляда метра можеше да е един километър - не и докато не се научих в движение да разглеждам природата в рамките на това разстояние.

9) - Жените скитници са рядко явление - не се предаваше той.
Казах му, че това е така, защото жените са твърде потиснати, за да водят скитнически живот. Че по всяка вероятност повечето жени, копнеещи по него, бяха затворени в нечия къща и отглеждаха нечии деца. Децата на бащи скитници, хванали пътя.

10) Дръпнах си от цигарата, издишах дима и си припомних как когато Джими Картър бе отпътувал, се бях почувствала по-самотна от всички хора на света. Може би наистина бях по-самотна от всички хора на света.
И може би в това нямаше нищо лошо.

11) Все не успявах да им обясня защо ми се беше наложило да сложа край на брака ни. „Но двамата изглеждахте толкова щастливи заедно“, беше единственото, което казваха. И имаха право - наистина бяхме изглеждали така. По същия начин, както и аз бях изглеждала нормално, след като майка ми умря. Скръбта няма лице.

12) Докато правех крачка след крачка, съзнанието ми отново превключи на онази първична предавка, позволяваща единствено движение напред, и аз продължих да вървя, докато не останах без сили, докато не почувствах, че не мога да направя и крачка повече. Тогава побягнах.

13) Няма как да знаем кое е това, което е довело до едно събитие, вместо до друго. Кое какво предначертава. Кое какво разрушава. Кое причинява разцвет, кое – смърт, кое – отклонение от пътя.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Залезът на боговете'' - Фридрих Ницше

1) Веднъж завинаги искам да не знам много. — Мъдростта слага граници и на познанието.

2) Човекът ли е божия грешка? Или бог е грешка на човека?

3) Имаш ли своето защо? към живота, ще можеш да понесеш почти всяко как?.

4) Търсих велики хора, а винаги намирах само маймуните на техния идеал.

5) Всякакви присъди над живота, оценки „за“ и „против“ - мисля, че те никога не могат да бъдат верни - имат стойност единствено като симптоми и само като такива, могат да бъдат разглеждани - сами за себе си подобни оценки са чиста глупост.

6) С почтеност и порядъчност не се парадира, просто е неприлично да ги развяваш. Онова, което тепърва трябва да се доказва, не струва.

7) Когато се налага да създадеш от разума тиранин, както направи Сократ, вероятно е не по-малка опасността от това - и нещо друго да създаде тиранина. Затова разумността бе посочена като спасителка - нито Сократ, нито „болните“ можеха да решат дали да бъдат разумни. Това просто бе неотложно, бе абсолютно необходимо, това бе последното средство! Фанатизмът, с който цялата гръцка мисъл се вкопчи в разума, издава нейното бедствено положение. Всичко бе в опасност, остана само един избор: или да пропаднем, или да станем разумни до абсурд.

8) Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата - историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството - нали тя е «народ».

9) Чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи - както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната - те не заблуждават…

10) Съзнанието вижда навсякъде създатели и действие, то вярва на волята като причина изобщо, то вярва на „аза“, на „аза“ като действителност, на „аза“ като субстанция и проектира вярата в субстанцията на „аза“ във всички неща - едва по този начин то сътворява понятието „нещо“… Навсякъде е прието действителността да се разглежда като причина, просто е „подпъхната“ във всички неща - едва от концепцията на „аз“ се отклонява понятието „действителност“… В началото стои съдбовното заблуждение, че волята е нещо, което въздейства - че волята е някаква способност. Днес знаем, че тя е просто една дума…

11) Нищо не е по-чуждо на човека от онзи стремеж към „мир на душата“, това християнско изискване; на нищо не завиждам толкова малко, колкото на моралното добиче, на затлъстялото щастие, което изпитва добрата съвест.

12) Ясно ли е вече колко наивно е да кажеш: „Човекът трябва да бъде такъв и такъв!“ Действителността ни разкрива огромното богатство на видове, буйност, многообразие, разточителна щедрост във формите и промените - а някакъв заблуден моралист крещи насреща й: „Не! Човекът трябва да бъде друг!“ Той, глупакът, дори знае какъв точно трябва да бъде, затова се изписва по стените и вика: Ecce homo! Но даже и когато моралистът се обръща към отделния човек, казвайки му: „Бъди такъв и такъв!“, той не престава да бъде смешен. Всеки отделен индивид е една съдба, един закон повече, още една необходимост за това, което идва и което ще бъде. Заповядвайки му да се промени - това би означавало да изискваш промяна във всичко, и то промяна в посока назад… Наистина имало е и консеквентни моралисти, които са искали да променят хората, да ги направят добродетелни - да ги построят според собствения си образ, - но по този начин те отричат света! Това не е някаква мъничка, невинна глупост! Нито пък е почтен акт в цялата непочтеност! Доколкото раздава присъди от свое име, а не от аспектите, гледищата и позициите на живота, моралът е специфична лъжа и заблуда, към която не трябва да имаме никакво състрадание. Той е дегенерирала идиосинкразия, създала безкрайно много беди! Ние останалите, безнравствениците, напротив - ние сме открили сърцата си за всички видове разбирателство, търпимост и одобрение. Ние не отричаме така лесно; за нас е просто чест да утвърдим. Нашият взор все повече е отправен към онази система, която се нуждае и която ще се възползва от всичко, което е отречено от болния разум на духовенството; към онази система от жизнени закони, която ще извлече привилегия и от най-отрицателните черти на духовника, на добродетелния, на моралиста, и то каква привилегия! Но самите ние, безнравствениците, сме отговорът…

13) Няма по-голяма, по-страшна заблуда от това, да размениш местата на причината и следствието. Това аз наричам истинско загниване на разума. При все това споменатото заблуждение е едно от най-старите в човешката история - а днес то сякаш е „осветено“ в новите си одежди: „религия“, „морал“. Всеки ред, формулиращ религията и морала, влачи със себе си тая заблуда: именно духовниците и моралистите са ония, които предизвикаха загниването на разума.

14) Своите три „вътрешни, неоспорими факти“, в които вярва сляпо, а именно „волята“, „духът“ и „азът“, човекът просто е извлякъл от себе си - понятието „действителност“ той е измъкнал от „аза“, поставил е нещата като съществуващи според своята представа, според собственото „аз“, взето като причина. Чудно ли е, че оттук нататък той винаги и всякога намира в нещата онова, което сам е вложил в тях? Самото „нещо“, нека да повторя, понятието „нещо“ е един рефлекс на вярата в „аза“ като причина…

15) Чувствата, които най-често изпитваме - като нерешителност, напрежение, конфликт във взаимодействието и противоречивостта между отделните органи и особено състоянието на нервната система, - възбуждат подтика ни към причинност: искаме да имаме основание да се чувстваме така или иначе, зле или добре. Никога не ни е достатъчен просто фактът, че се чувстваме зле или добре, ние просто го изоставяме, за да го осъзнаем едва когато сме открили нужната ни мотивировка. В подобни случаи несъзнателно се появява и споменът, който ни връща към предишни подобни състояния и до срасналите се с тях причинни интерпретации, но не и до действителната причина. Наистина вярата ни, че представите, придружаващи процесите в съзнанието, трябва да бъдат причина, се поражда от спомена.

16) Ние сме измислили понятието „цел“, „смисъл“ - а в реалността то не съществува… Ти си необходим, носиш в себе си частица от съдбата, принадлежиш на цялото, просто си в цялото - не съществува нищо, което да насочва твоята действителност, нищо, което да я измерва, сравнява или осъжда - това би означавало да се измерва, сравнява или осъжда цялото… но извън това цяло не съществува нищо!

17) Да се научим да мислим - в нашите училища това отдавна е непознато. В университетите, дори и при истинските учени, логиката започва да отмира като теория, като практика, като занаят.

18) Християнството приема, че човек не знае, не може да знае кое за него е добро и кое - лошо. Човекът вярва в бога, а само бог знае. Християнският морал е заповед.

19) В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен да, т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт - запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова суетност, типична за вида. Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е очовечил света - това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота.

20) Но великите хора биват винаги погрешно разбирани, измервани с жалката перспектива на обществената полезност.

21) Стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг не би обяснил в цяла книга…

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Да четеш Лолита в Техеран" - Азар Нафизи

1) Недейте при никакви обстоятелства да омаловажавате едно художествено произведение, като се опитате да го превърнете в копие на действителния живот; в художествената литература търсим не толкова действителността, колкото прозрение за истината.

2) За всички нас тази стая се превърна в място за прегрешения. Каква страна на чудесата! Насядали около голямата маса, отрупана с букети цветя, ние влизахме и излизахме от романите, които четяхме. Като си помисля, се изумявам колко много научихме, без да си даваме сметка. Ако използвам думите на Набоков, трябва да кажа, че ни предстоеше да разберем как обикновената песъчинка от обикновения живот може да се превърне в скъпоценен камък с магията на художествената литература.

3) Онези от нас, които живеят в Ислямска република Иран, веднага разбраха и трагедията и абсурдната жестокост, на която бяхме подложени. Ние също така инстинктивно разпознахме пошлостта - не само у другите, а и у себе си. Това беше една от причините, поради която изкуството и литературата станаха толкова важни в живота ни: те не бяха лукс, а необходимост.

4) Не само реалността, но и художествената литература беше обхваната от това странно обезцветяване в един свят, където цензорът си мери силите с поета в пренареждането и преоформянето на реалността, където ние едновременно откривахме себе си и бяхме плод на нечие чуждо въображение. Живеехме в една култура, която отричаше всякакво достойнство на литературните произведения и им отдаваше значение само когато те се оказваха удобни за нещо очевидно наложително – главно идеология.

5) Когато ти се струва, че всички възможности са ти отнети, е изумително как и най-малката пролука може да се превърне във врата към мечтаната свобода.

6) Онези, които съдят, трябва да вземат предвид всички аспекти на отделната личност. Само чрез литературата човек може да влезе в кожата на другия, да разбере неговите различни и противоречиви черти и да не допусне да стане безмилостен. Извън сферата на литературата се разкрива само една страна на индивида. Но ако разберете различните измерения на личността, няма да можете лесно да убивате...

7) Колко ли събития се случват в един неочакван и решаващ момент, когато някоя сутрин се събудиш и откриеш, че животът ти е завинаги променен от сили, които са извън твоя контрол?

8) Не си бях давала сметка колко много рутината в живота поддържа илюзията за стабилност.

9) Казах ѝ, че моят проблем не е толкова в студентите като Гоми, които ненавиждат двусмислието, а в другите, които стават жертва на недвусмисленото отношение на Гоми към тях. „Нали разбираш, имам чувството, че хора като Гоми непрекъснато нападат, защото се страхуват от това, което не разбират. Те казват, не ни е нужен Джеймс, но всъщност искат да кажат страхуваме се от този човек Джеймс – той ни слисва, той ни обърква, той ни прави малко несигурни.“

10) В лекцията си за Мадам Бовари Набоков твърди, че всички велики романи са велики приказки. „Да не би да искате да кажете - попита Нима, - че както нашият живот, така и въображаем живот е приказка?“ Усмихнах се. Наистина - изглеждаше ми, че понякога нашият живот е по-измислен и от самите измислици.

11) Сравнявахме положението си с нашите способности, с това, което бихме могли да имаме, и някак намирахме малко утеха във факта, че съществуваха милиони хора, които бяха по-нещастни от нас. Защо трябва нещастието на другите да ни прави по-щастливи или по-доволни?

12) Спомените имат своя начин да стават независими от реалността, която извикват. Те могат да ни направят по-меки към тези, които са ни наранили дълбоко, или могат да ни накарат да се възмутим от тези, които някога сме приемали и обичали безусловно.

13) Да живееш в Ислямската република, е като да правиш секс с мъж, когото ненавиждаш.

14) Получаваш странно усещане, когато наближава моментът да напуснеш някое място – му казах аз, - сякаш ще ти липсват не само хората, които обичаш, но ще ти липсва човекът, който си на това място в този момент, защото никога вече няма да бъдеш този човек отново.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Тръгвам си'' - Жан Ешноз

1) Никое летище не съществува само за себе си. Това просто е място, през което се минава, междинно съоръжение, крехка фасада насред полето, панорамна тераса, обкръжена от писти, по които скачат зайци с дъх на керосин, подвижна платформа, брулена от въздушни течения, носещи всевъзможни частици материя с най-различен произход - зрънца пясък от всички пустини, люспички злато и сляда от всички реки, вулканични или радиоактивни прашинки, полени и вируси, пепел от пури и козметична пудра. Не е лесно да намериш спокойно кътче на такова място.

2) И наистина, в компанията на двеста души, натъпкани в самолета, човек се чувства по-изолиран от всякога. Струва му се, че тази пасивна самота ще го подтикне да си направи равносметка, да поразсъждава за смисъла на нещата в живота му. Опитва за момент, напъва се, но не издържа дълго на произтеклия от усилията му несвързан вътрешен монолог, така че го зарязва, сгушва се и повече не помръдва - иска му се да поспи.

3) Това е то химията, така стоят нещата. Търсиш какви ли не молекули, за да ги комбинираш - нищо. Поръчваш проби от другия край на света - пак нищо. Но един ден някой бута по погрешка два предмета, които с месеци са се въргаляли в лабораторията, случайно разплискване, изсипана в кристализатора епруветка и хоп - получава се очакваната от години реакция.

4) Знаем ги ние тези заинтригувани погледи, които двама харесали се непознати настойчиво разменят при първата си среща сред група от хора. Това са мимолетни, но сериозни и леко неспокойни, кратки и същевременно продължителни погледи, чието времетраене изглежда по-дълго, отколкото е в действителност.

5) А той си почива, макар че никой никога не си почива истински, понякога казваме, въобразяваме си, че си почиваме или че ще си починем, но това е просто надежда, много добре знаем, че няма да се получи и че дори такова нещо няма, просто така говорим, когато сме уморени.

6) Ферер ги гледа, проявявайки повече интерес към нежната половина на човечеството, което както знаем, количествено превишава другата половина
Тази нежна половина, е забелязал той, също може да се раздели на две: групата на онези, които щом се разделят с мъжа - не непременно завинаги, - се обръщат, когато слизат по стълбището на метрото, и групата на останалите, които, независимо дали се разделят завинаги, или не, не се обръщат.

7) Мълчанието е хубаво нещо. Подправено с подходящ поглед и усмивка, то може да даде отлични резултати - да ви предложи рядко наситени моменти с изтънчен привкус, да открие пред вас деликатни перспективи, да ви помогне да вземете някое окончателно решение.

8) Гримът прикрива и същевременно разкрасява сетивните органи или поне онези, забележете, които имат повече от една употреба. Например устата, която диша, говори, яде, усмихва се, шепне, целува, смуче, ближе, хапе, духа, въздиша, вика, пуши, мръщи се, смее се, пее, свири, хълца, плюе, оригва се, повръща, издиша, заслужено я боядисват за това, че изпълнява толкова много благородни функции. Боядисват се околностите на окото, което гледа, изразява, плаче и се затваря, за да спи, което също е благородно. Боядисват се и ноктите, които стоят в най-предните ложи на огромното благородно многообразие от ръчни операции.
Но никой не гримира онова, което върши само една-две услуги.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Бостънският удушвач'' - Джералд Франк

1) Той обичаше да изтъква пред своите студенти, че един от признаците на умственото здраве е способността да се потиска знанието за жестокостта на света, умението да се живее спокойно въпреки заобикалящите ни от всичко страни ужас, жестокост и насилствена смърт.

2) Професорът с горчива ирония приемал действията си, когато в неговия кабинет влизал някой потиснат пациент и казвал, че не може да гледа този жесток свят около себе си, а той трябвало да го лекува, все едно че е болен човек. Всъщност пациентът бил прав. Просто виждал истината прекалено ясно. Болестта му се състояла в това, че е загубил някои основни защитни механизми или, казано по друг начин, вече не притежавал нормалните илюзии, върху които се крепи нашето умствено здраве.

3) Невероятно е с колко много хора може да се срещне човек за съвсем кратко време от живота си - да разговаря с тях и дори да им довери тайните си.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Легендата

9 месеца, 9 книги. Успях да завърша поредицата, чийто опит за първо четене се оказа провал преди няколко години.
В първата книга авторът започва да разказва историята от настоящето и постепенно, с всяка следваща книга, той ни връща към все по-далечното минало.
Още в първите страници на последната книга, авторът ни препраща 12 426 г.пр.Хр., където ставаме свидетели на завършването на една война, умирането на една планета и заселяването на друга, наречена Земя.
Не ми хареса това, че въпреки, че се обясняват, много от случките от предишните книги се повтарят. И въпреки, че авторът даде отговор на всички въпроси в последните две книги, те самите пораждат двойно повече въпроси, чиито отговори явно остават за въображението на читателя.
Може би това е една от причините, поради които книгата ми вървеше много по-бавно от предвиденото.
Като оставим настрана това, удивително е каква история е развита в тези 9 книги. Започвайки от Зона 51 и тайните, които крие, стигаме до междупланетни войни и това, че Земята не е нито първата, нито последната планета, населявана от хора. В първата книга се питаме какво се крие от хората, в последната вече си задаваме въпроса какво всъщност са хората. Ако в първата книга сме се чудели дали ще оцелеем, ако на Земята дойдат същества от други планети, в последната книга вече знаем, че те са причините ние да оцеляваме.
Книгите показват първичното желание в човека да оцелява, да се бори и да помага. Поставят на изпитание страха, сляпата вяра и религията. Проправят си собствен път в съзнанието на читателя, карайки го да си зададе въпроса какво би станало, ако нещата, които приемаме за истина, се окажат лъжа?!
Препоръчвам поредицата!

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Бухтичка'' - Джули Мърфи

1) Хвана ръката ми и главата ми се напълни със спомени за неща, които никога не съм изживявала.

2) Думата дебел кара хората да се чувстват неудобно. Но когато ме види човек, първото, което забелязва, е моето тяло. А тялото ми е дебело. По същия начин аз забелязвам, че някои момичета имат големи гърди, лъскава коса или ръбати колене. Счита се за нормално да кажеш подобни неща. А думата дебел, тази, която най-добре ме описва, кара устните да се смръщват и изтрива руменината от скулите. Но това съм аз. Аз съм дебела. Не е ругатня. Нито обида. Поне не е, когато го казвам аз. Защо да не го изясним веднага?

3) Двамата с Тим излизат вече почти година и половина и тя все още се изчервява, когато говори за него. Не знам как се измерва любовта, но това ми изглежда добро начало.

4) През целия си живот съм имала тяло, което заслужава много коментари, и ако съм научила нещо от това да живея в собствената си кожа, то е, че ако тялото не е твое, нямаш право да го коментираш. Дебело. Слабо. Ниско. Високо. Няма значение.

5) Но той се усмихва и аз се чувствам така, сякаш съм глътнала шепа камъни. Не знам защо го наричаме хлътване, когато чувството е по-близо до гътване.

6) Ако което и да е друго момиче ми каже, че някое момче му е сервирало нещо подобно, ще му кажа да го зареже. Да сложи край. Защото той звучи като пълен кретен. Но за Бо не мога да мисля така. Сигурно точно това е начинът, по който се прецаква всяка жена в играта на половете. Защото правилата винаги важат за всяка ситуация с изключение на твоята.

7) Преди мислех за себе си като за понеделник, а Елън беше петък. Но понеделниците и петъците са просто двайсет и четири часови отрязъци от време с различни имена.

8) Не винаги е нужно да печелиш конкурс за красота, за да носиш корона.

9) Мразя да гледам дебели момичета по телевизията или във филмите, защото очевидно единственият вариант, в който светът е съгласен да постави някоя дебеланка пред камерата е, ако тя се чувства ужасно в своята кожа или ако е веселата най-добра приятелка.

10) Има толкова много неща, които Луси никога не е правила. Не защото не можеше, а защото си казваше, че не може, и никой не я убеждаваше в обратното.

11) - Мога да разбера, когато човек не иска да е себе си. Но не е ли още по-тъжно да се преструваш, че не е така?
- Не знам. Мисля, че трябва да си този, който искаш да бъдеш, докато не усетиш, че си този, който си се опитвал да станеш. Понякога да се преструваш, че можеш, е половината от това наистина да свършиш нещо.

12) Знам, че звучи ужасно, но малка част от мен гледа на разплаканите момичета като на елиминирана конкуренция. Дори не искам да печеля, но мисля, че във всеки от нас има инстинкт за оцеляване, който се включва, когато видим някой друг да се проваля.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Обича ме, не те обича''

1)  Болният по-леко понася болестта, когато само наблюдава симптомите, но няма поставена диагноза.

2) Всеки харесва това, което е като него. Дори и да бъде грозно, важно е двете да си приличат. Противоположностите се привличат в интимния живот на магнитите, но в този на хората привлича само еднаквостта.

3) Двамата почнаха да редуват дълги епистоларни монолози. Колкото повече пишеха, толкова повече откриваха, че си приличат. Опознаваха се обратно на обичайното - почваха първо отвътре. В един момент Стан осъзна, че дори не знае как изглежда тази жена. В следващия момент призна, че това няма значение. Когато веднъж харесаш някого, дори полът е просто подробност, какво остава за външността.

4) Правил съм много глупости, лъгал съм безочливо, но не съм могъл да изговоря едни и същи думи на различни жени.

5) Страх ме е, че ще ме напуснат внезапно. Точно тогава, когато всичко изглежда наред и най- малко очаквам това. Затова се научих да го очаквам винаги.

6) Казват „докато смъртта ни раздели“. Но има нещо, което разделя по-силно от нея - животът, разбира се. Успяхме да му се изплъзнем ние. Затова не отвърнах тогава. Нас смъртта вече може само да ни събере.

7) Всичко е толкова елементарно. Спусък... чукче... ударник... барут... гилза.... изгорели газове... налягане... кинетична енергия... олово... смърт. Всичко свършва за огнестрелна частица от секундата. Спомени, мечти, стремежи и желания... Цялото минало и цялото бъдеще на един пропилян живот, събрани във вулгарно опростената механика на един-единствен изстрел.

8) Човечество без чувства е човечество без човечество.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Носферату

Ако Робърт Дохърти продължава да пише така, може да направи една поредица безкрайна.
От тази книга останах малко разочарована, основно защото тези, на които симпатизирам от предишните книги, са в сянка тук и имената им се споменават само по веднъж-два пъти.
Под светлините на прожекторите застават създания, за които дори не беше загатнато в предишните седем книги - децата на боговете/аирлианците и човешките жени, които искат да отмъстят за себе си, за любимите си и за своите братя и сестри.
Авторът ни връща хиляди, хиляди (8000) години преди Христа, за да може постепенно да оплете още повече митове, исторически факти и познати имена, заедно със собствената си фантазия и да ни покаже за пореден път, че в неговия свят, хората са само пионки, а дори и храна за по-висшите същества, които винаги управляват в сянка.
Неживите, както се наричат децата на извънземните и човеците, оставят своя отпечатък върху историята на хората и участват във всяко важно, историческо събитие. Понякога като войници без имена, понякога като могъщи владетели. Но винаги са там!
Сега, когато аирлианците са победени и окончателно изгонени от планетата Земя, неживите усещат, че тяхното време е дошло. Натрупали несметни богатства през годините, те знаят, че парите им осигуряват власт и умело се възползват от това.
Един от двамата най-стари неживи е воден от чиста и безусловна любов, докато другият е изпълнен с омраза, горчилка и жажда за мъст. Единственото, което ги свързва е жаждата им за кръв, желаното безсмъртие и господството над хората. По пътя към общите цели, срещата помежду им е неизбежна... и фатална, може би.
Мога само да предполагам как ще се развият събитията в последната книга и колко години напред или назад ще ни завърти автора, но очаквам с нетърпение да разбера какво ще се случи.
Тази книга я усетих като подготовка за последната от поредицата. Тук се запознахме с миналото на неживите, опознахме и характерите им до някаква степен, но аз в никакъв случай не ги почувствах близки и категорично не спечелиха симпатиите ми.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Дневник от панелните блокове'' - Никола Крумов

1) Мъжете имаме две оръжия - чеп да я обладаем и умение да я разсмеем. Жените владеят всичко останало.

2) Открай време момичетата се захласват по разни природни гледки. Камънаци, острови, къщичка в планината - дай им снимки да зяпат и спокойно можеш да си следиш мача.

3) „Ще правя салата, ти иди до магазина да сготвя за вечеря.“ Отвръщам, че това не ми изглежда като мъжка работа. „Тогава поправи тостера.“ „Къде е чантата?“

4) Виждам, че търси с поглед из стаята с какво точно да ме убие. Явно нищо не ѝ се струва достатъчно жестоко, затова казва: „Мразя те.“ „И аз.“ „Повече няма да се обезкосмявам.“ „Аз пък ще се потя повече.“ „Ще се подстрижа.“ „Ще си пусна коса.“ „Когато заспя, ще ти пръцкам.“ „Ти и сега го правиш.“

5) Шкембе чорбата премазва поезията в съревнованието за въздигане на човешкия дух над посредствеността. Тази супа от животински нечистотии разчупва бледото ежедневие, стимулирайки съзнанието ни да търси значимите неща в еднообразния човешки свят.

6) Интересно защо, когато леем плоча в къщата на някой приятел или поправям колата, се измъквам без драскотина, а реша ли да помогна в домакинството съм целият в рани.

7) Ще готвя палачинки за вечеря. Поради горчивия ми опит с баницата (ползваме я за дъска да си режем мезета) съм много предпазлив.

8) Трудно се предавам - олио, подгряване, гейзер, нова смес, подхвърляне... сега пък я няма. Оглеждам се наляво-надясно, палачинката изчезнала.

9) Думи няма - ръцете ѝ треперят по-силно от „обичам те“.

10) Здраво тежи, но ще успея някак да го метна на простора. Хоооооп.... и го изхвърлих през терасата. Стига бе. Гледам го долу, разчекнал се връз някакво дърво.

11) Не мога да повярвам, но ни се размина. Скришом благодарих на майка, а тя ми опъна такъв селски шамар, че космите на бузата ми взеха да растат навътре към зъбите.

12) Докато се мъчех да избегна озверялата си годеница, ритнах по невнимание крачето на дивана - пръстите на десния ми крак сочат във всички посоки на света, а един гледа в космоса.

13) Наех трима работници и започнахме да бачкаме (непреводима дума на български, която означава, че ще работиш здраво, а после задължително ще се напиеш).

14) Наближават избори, които отново ще спечеля с преднина. Изобщо не се притеснявам – махалата е зад мен, свестните хора напускат страната, а и бая балъци ще ме подкрепят.

15) Лятото изкарваме телевизора навън. Пускам някоя среща, а шопарът сяда като куче и с нищо не можеш му отклони вниманието (освен ако му сипеш бира). На полувремето превключвам на новините, но свинята като види политици и светкавично губи интерес – явно себеподобните са му скучни.

16) Ако изключим тялото ѝ, дори не я харесвам... но я обичам... много. Харесването няма нищо общо с любовта.

17) Книгите ефикасно служат за лекарство при следните тежки заболявания: лична деградация, духовна кухост, наследствена простащина, избледняване на съзнанието, мозъчна депресия и много други.

18) Тогава бяхме пресни гаджета (сиреч Нора още не беше събрала смелост да ми крещи).

19)  Инак е изумителна на вид – невероятно момиче с характер на гнойна афта.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!