Ruby Sparks (2012)

Нека си представим, че пред нас има бял и празен лист. Имаме свободата да напишем всичко, което поискаме. Може да създадем нов свят, нови хора, можем да измислим специален наш език, можем да избягаме от реалността. Можем да летим или да обиколим света за седмица. Може да се сдобием с вечен живот или да се върнем в миналото и да видим какво правят динозаврите. Имаме цялата свобода на света пред нас. Цялата свобода е заключена в бял лист.
Ако нямаме вдъхновението за такива приключения, можем да направим това, което всички можем. Можем да говорим за чувствата си, за мечтите си или за сънищата, които понякога нямат реално обяснение. Можем да си създадем една Руби Спаркс. Нашият герой и писател така направи. (ВНИМАНИЕ! Ако не сте гледали филма Ruby Sparks, помислете добре дали искате да прочетете следващите редове!!!) След като сънува мистериозното момиче няколко пъти, Келвин реши да напише книга за нея. Пишейки/описвайки, той започна да се влюбва в написаното. Не ни ли се е случвало на всички нас това? Не буквално да се влюбим в нещо, което сме написали, но нещо, което сме създали в главите си? Идеален образ на някого? А след това сме се чудили защо хората се държат по този или онзи начин, защо са се променили и все същите въпроси отново и отново. Тайната е в нас. Ние създаваме измислени реалности в главите си и очакваме светът да се промени, за да пасне с нашата представа за него. Както и да е... Нашият Келвин се събуди една сутрин и откри, че неговата Руби приготвя закуска. Този път не сънуваше, тя наистина беше там. Хората я виждаха, не беше плод на творческото му въображение. Разбира се, тук допирната точка с реалността отива по дяволите, но както и Келвин каза - нека поне си представим, че е истина. Дори да не вярваме, нищо не губим ако си го представим. О, докато пиша, в ума ми се разви втора тема за въображението и реалността, както и някой психически проблеми. Но за това друг път. Сега ще пиша за... каквото дойде. Докъде стигнах? А, да. Кел скоро откри, че пишейки, може да диктува действията на Руби. Той решаваше тя дали ще остане при него или ще се забавлява с приятели, дали ще плаче или ще се смее, дали ще говори на английски или френски, дали ще подскача или ще се удря в стената, дали ще го обича или няма да се сеща за него... Загърбвайки това, че Руби се появи от нищото, Кел загърби границата между обяснимо и необяснимо, което явно му даде смелостта да загърби и голяма част от моралната си страна. Дори Руби да е негово творение, измислен герой, превърнал се в реалност, това съвсем на му дава правото да играе с нея, особено след като видяхме, че тя и сама може да мисли, чувства и взема решения. Пак отидох в друга тема. Мисълта ми беше, че в една връзка, една двойка трябва да се научи да приема другия такъв, какъвто е, а не да се опитва да промени навиците или характера на другия. Ако говорим за сериозни и дългогодишни взаимоотношения, това прикритите недостатъци в началото, рано или късно излизат на бял свят и "кирливите ризи" се показват, както се казва. Най-доброто възможно решение е да се научим да живеем с това, ако можем. Ако виждаме, че няма да успеем и недостатъците на човека до нас са прекалено голям залък за нашата уста, то тогава нямаме какво да правим повече с този човек. Всеки може да обича хубавата страна на нещата, но не всеки може да заобича и грозното, лошото, неприятното, досадното. Не трябва да се опитваме да променим човека до нас, но и не трябва да го караме сам да се промени и да му внушаваме собствените си идеи и разбирания за как трябва да стоят нещата. Опитвайки това, можем само да отблъснем любовта. Повече от нас, дори няма да опитат да приемат на 100% човека до тях, няма да му позволят да бъде себе си. Видяхме какво стана с Кел и Руби. Когато той я накара да я забрави и я пусна на свобода, тогава се зароди истинската връзка между тях. Видяхме, че любовта и сама може да намери пътя. Това, което търсим, само ще ни намери, не трябва да се опитваме да го създадем от нещо, с което просто разполагаме. Нека ценим това, което имаме. Истински да го ценим. Нека не си повтаряме "ако беше така и така, щеше да е по-добре...". И така е добре. Всичко е добре. Животът ни е хубав, взаимоотношенията ни са прекрасни, възможностите са пред нас, имаме късмет, имаме шанс, имаме всичко! Трябва само да запомним, че нещата не се насилват. За всичко има време и място... и начин.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Вярва ли все още някой в семейството? Не, не в любовта. В семейството! Нищо ли не означава думата 'бракосъчетание'.
Добре, направо минавам към въпросите, които ме тормозят.
Нека първо си представим една влюбена двойка. Влюбена-загубена. Любов голяма! Вдигат сватба, заживяват дълго и щастливо... да, ама дали? В много форуми изчетох признанията на мъже, споделящи, че поне веднъж са изневерили на съпругите си. Не защото не ги обичат, просто защото са изпитали тази нужда и за тях it's not a big deal. Било нормално да кръшнеш, да се отдадеш на нещо чуждо и непознато. Имало тръпка, страст, интересно било... Чудя се дали всички тези мъже няма да имат нищо против, ако жените им правеха същото? (О, да не мислите, че не правят?) Питам се, ако е толкова нормално да изпиташ нуждата от изневярва в даден етап от връзката си с някой, защо не поговориш с него? Сигурна съм, че и другата страна изпитва същата нужда. Защо трябва човек да се крие, да премълчава, да лъже, да се чувства виновен или да заблуждава другия, че всичко върви по мед и масло? Ако е нормално, защо всяка двойка не седне и да обсъди кой с кого и кога ще се среща, с кой ще спи и колко време му трябва, за да задоволи напълно тази нужда. Щом хората крият действията си, значи има нещо в тези действия, което не е правилно и би било, най-вероятно, много болезнено за другия. Тогава защо се извършват тези неща? Чудя се защо хората не влагат нищо в думата "семейство", защо не мислят за всичко, когато го създават? Лесно е да мислим само за бъдещите хубави моменти, когато подписваме и вдигаме сватба за хиляди левове. Никой не мисли за лошото. Всички сме свикнали лошото да се случва на другите, но не и на нас. Като във филма, който гледах преди няколко часа, казва се "The babysitters". Става дума за младо момиче, което работи като бавачка в семейство с две деца. Една вечер, докато мъжът я откарва до дома й, става така, че вечерта им приключва с целувка. Една, две, три... ръка, ръце... тук и там. Както и да е. Приятелите на въпросният татко започват да издирват момичето за същите услуги (които прерастват и в повече от само целувки), а момичето от своя страна въвлича и приятелките си в този "бизнес", прибирайки част от печалбите им. В края на филма, момичето намери баща си с едно от момичетата, което работеше за нея. Точно тук тя рухна на земята, плачейки без глас. Всички знаем този тип плач, нали? Когато толкова те боли, че не можеш и звук да издадеш... и едва дишаш. Защо това успя да я сломи? Защото докато предлагаше услугите си на семейни мъже и въвличаше приятелките си в това, мислейки само за парите, които печели, нито веднъж не погледне реално нещата. Всички тези мъже имаха щастливи семейства, весели деца, обичащи и обичани съпруги. Нейният баща също. Тогава какво му пречеше да е един от клиентите й?
Загубих си мислите, а тези, които останаха се заплетоха. Минутка почивка!
Добре, изгубиха се тотално...
Всичко започна като разговор между мен и приятел, нека го наречем С. От темата за семейните отношения и прегрешения, се прехвърлихме на тема за доверието. Скоро ще пиша и за това.
Сега просто ще си дослушам песента, ще пресуша чашата с безалохолно и ще си лягам.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

- Как се чувстваш спрямо мен?
- Моля?
- Имаш ли чувства към мен?
- Ти си ми приятел.
- А искаш ли да съм повече от това?
- Колко повече от това?
- Искаш ли?
- Ще те излъжа, независимо какво ще кажа.
- Излъжи ме.
- Ако кажа, че не те искам, няма да е вярно. Не съм влюбена в теб, никога не съм била. Обичам те ужасно много като приятел и като човек. Имам ти доверие. Преживяхме света заедно. Бих споделила живота си с някой като теб... Дори с теб. Ако кажа, че те искам, пак няма да е вярно. Влюбвала съм се, преди да те срещна. Влюбена съм и сега, ще се влюбя и след като се забравим. Както казах, никога не съм се влюбвала в теб. Ти просто дойде и остана като мой най-добър прител. Такъв си. Нищо повече.
- Това не е ли любов?
- Любов е.
- Каква?
- Приятелска.
- А другата? Тя няма ли име?
- Другата е романтична.
- Романтиката в пеперудите ли се събира? Ограничаваш чувството си.
- Не. Романтиката е да намериш човек и да не пожелаеш друг повече.
- Какво помисли, когато се влюби за пръв път? Нима не помисли, че ще е вечно? А когато се влюби за втори път? Пак беше вечно.
- Не говоря за вечно. Говоря за човек, който ще ми е достатъчен през времето, през което е с мен. Вечността е несигурност.
- Какво ти липсва с мен?
- Чувството.
- А когато го има чувството, защо правиш компромис с всичко останало?
- Кое е останало?
- Преживяното, доверието.
- Това ще дойде в последствие.
- Изключваш ли възможността да стана по обратен начин? Чувството да се появи в последствие?
- Не знам, никога не ми се е случвало.
- Искаш ли да ти се случи?
- Искам ли?
- Искаш.
- Искам.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Цитати / "Да се обичаме с отворени очи" - Хорхе Букай и Силвия Салинас

(цитати от мен)
1) Да си влюбен - означава да обичаш сходствата, а да обичаш - да се влюбиш в различията.

2) Двойките се разделят заради същото, заради което се събират.

3) Актът на даването сам по себе си е равносилен на получаването: получавам удоволствие от това, че получаваш нещо хубаво, което имам да ти дам. Получавам радостта да ме слушаш и да оценяваш онова, което ти давам. Няма смисъл да даваме, ако очакваме нещо повече от самия акт на даването.

4) Времето показва, че има стотици различни начини да създадем връза с този, когото обичаме.

5) Да ревнувам - означава да поддържам вярата, че моят възлюбен дава на друг човек това, което само аз имам право да получавам от него. Или както казва Амброуз Биърс в своята книга ,,Речник на дявола'' - ,,Да ревнуваш - означава да се страхуваш да загубиш някого, когото ако загубиш заради това, поради което си се страхувал да го загубиш - не си е заслужавало труда да запазиш".

(цитати, взети от интернет)
1) Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
Ние със света.

2) Най- лошото от вярванията, които родителите втълпяват и повтарят на децата си е, че трябва да търсят половинката си. Защо да не се постараем да намерим друг цял човек, вместо да се задоволим с такъв, който е разделен наполовина?

3) Всички любовни истории завършват с щастлив край: Оженили се и заживели щастливо. На вниманието на наивните: двойката не е това. Двойката е нов път и предизвикателство. С нея нищо не свършва. Тъкмо обратното, всичко започва. Освен едно: илюзията за съвършен живот без проблеми. Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме. А без избор няма свобода. А без свобода няма истинска любов. А без истинска любов може да има бракове, но няма да има двойка.

4) Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме. А без избор няма свобода. А без свобода няма истинска любов. А без истинска любов може да има бракове, но няма да има двойка.

5) Любовта, за която говорим ние, се гради от цели същества,к оито се срещат, а не от две половинки, които имат нужда една от друга, за да се почустват пълноценни.

6) Когато сме сами, можем да си внушим, че сме чудесни хора, но при интимния контакт се проявява както най-доброто ,така и най-лошото: съперничесто, ревност, борба за власт, желание да контролираме или манипулираме другия... и така до безкрай. Тежко е да видим това у себе си. Предизвикателството е да го приемем и да работим върху него. Най-лесно е да мислим, че другият е заядливият, егоистът, трудният.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Закусвалня...

... какво прекрасно място!
Странно нали? Никога не съм свързвала закусвалните със сутрешното време, слънцето, новия ден... Закусвалните винаги са означавали за мен - нощ и пътуване.
Преди години, имаше периоди, в които по цяла нощ седях на седалката в колата и изминавах хиляди километри, просто защото ми беше скучно да стоя в града. Не бях сама, естествено. Минавахме покрай села, реки, големи градове, малки градове. Пътувахме по магистрали, малки разбити пътища, павирани площади. Съжалявам в момента, че страстта към фотографията не се прояви още тогава. Колко спомени щях да запазя!
Лягахме рано - още на обяд. Не спазвахме правилата на денонощието. Ставахме, когато слънцето залязваше, приготвяхме чанта с вода, някое одеалце и поне 2 сандвича и тръгвахме. До полунощ вече бяхме изминали 200-300км. И тук идваше любимата ми част... Точно около 1-2ч. сутринта, гладът ни налягаше и се налагаше да спрем на безиностанция, крайпътно заведение или денонощна закусвалня (странно нещо, нали? явно не сме единствените, които закусват по това време - но дори така да е, никога не сме се засичали). Храната, изядена при такива обстоятелства е най-вкусна! Един настъпен сандвич, завит с найлонче и със срок на годност 5 месеца, закупен за 3 лева от бензиностанция, може да бъде най-вкусното нещо на света, когато го ядеш подправен с жажда за приключения и буйна кръв, която не ти позволява да спиш. Супите (или по-точно чорбите), скарата, та дори и хляба в крайпътните заведения са 100 пъти по-вкусни, от които и да било в градовете и селата.
Незнайно защо, най-ярко помня закусвалните. Влизахме като в просъница и най-често виждахме отегчена продавачка да ни гледа с мътен поглед. Закуските бяха предимно студени и хрупкави, останали от предишен ден, незнайно кой. Винаги беше празно и ярко осветено. Сядахме на някоя маса и можех да видя всяка отделна троха. Прожекторите (т.е. лампите) изгаряха очите, за това винаги с облекчение напускахме и се прехвърляхме в тъмнината, колата и пътя, който ни очакваше. Винаги, винаги, винаги очаквах с нетърпение точно тези моменти. Приключехме ли със закуската, задължително купувахме толкова провизии, колкото да не ни се налага да спираме отново. Колата се пълнеше с чипс, сандвичи, кока-кола, сладолед, бисквити, вафли, консерви, хляб... всичко, всичко, всичко.
Носталгия ме наляга, пишейки тези редове в 6 сутринта. Късно осъзнавам колко безценни са били онези моменти. Спомням си как, когато ни доскучаеше, започвахме да пеем на отворени прозорци. Пеехме с цяло гърло песни, чийто текст не знаехме. Никой не ни правеше забележка, просто защото рядко срещахме други хора.
Пия си кафето сега и се усмихвам. Тогава не ми трябваше кафе, за да се събудя. Трябваше ми само да помисля за приключението, което ме чака и веднага скачах от леглото, свежа като краставичка. За жалост, в днешно време са малко нещата, които биха ме накарали да скоча така. Още по-жалко е, че всички те липсват в момента. За това се нуждая от кафе! А закуската си я ям в 9:00...

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Цитати / "Законите на Мърфи" - Артур Блох

1) Ако нещо върви зле, бъдете сигурни, че то ще стане по-зле!

2) Ако съществува вероятност няколко неща да тръгнат зле, то ще се случи това от тях, което ще причини най-много поразии.

3) Ако едно начинание може да бъде провалено по 4 начина и ние отстраним и четирите, то веднага се появява пети, който го проваля.

4) Когато човек реши да свърши нещо, което отлага отдавна, веднага се появява друго нещо, което трябва да се свърши преди това.

5) Истинският характер на нещата е винаги скрит.

6) Нещата се повреждат право пропорционално на тяхната стойност.

7) Винаги има по-лесен начин да се направи нещо.
 Следствие:
Но не си губете времето — никога няма да го намерите.

8) Всеки път, когато изглежда, че нещата се подобряват, нещо сте пренебрегнали.

9) Дори да обяснявате така ясно, че да няма място даже за недоразумения, ще се намери някой, който да ви разбере накриво.

10) Не вярвайте в чудеса — използвайте ги.

11) Вероятността нещо да се случи е обратно пропорционална на желанието за това.

12) Рано или късно най-лошата комбинация от обстоятеластва се случва.

13) Нещата, които не са равни на нищо друго, са равни помежду си.

14) Винаги може да намерите това, което не търсите.

15) Невъзможно е оптимистът да бъде приятно изненадан.

16) Ако повече от един човек е виновен за дадени грешни пресмятания, няма да има виновни.

17) Винаги откривате нещо, когато хвърляте последен поглед.

18) Пред най-интересния обект няма табела.

19) Лошото идва на вълни.

20) Всичко може да се накара да работи, ако безделничите достатачно дълго време с него.

21) Решението на проблема изменя неговата същност.

22) Компютърната програма прави каквото сте и казали, а не каквото искате от нея.

23) Отделете достатъчно време, за да потвърдите нуждата от нещо, и тя ще изчезне.

24) Обстоятелствата могат да принудят некомпетентен да стане компетентен поне по нещо.

25) Това, което не е направено, е винаги по-важно от онова, което е направено.

26) По-лесно е да получите прошка, отколкото разрешение.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Цитати / "Обич за обич" - Евтим Евтимов

1) Куршумът не признава чужда мъка.

2) И гласа си скрил под страшни вежди,
хляб за другите да търсиш ти.
И загубвал в себе си надежда,
сам надежда да им ставаш ти.
И да вземаш болката им скрито,
за да крачат в снегове и лед.
И веднъж дори да не попиташ
колко път остава ти напред.

3) Дано не се забравят стари рани,
че има закъснели врагове.

4) Простира своите човешки тайни,
намерени под някой звезден кош.
Простира сънищата си незнайни,
сънувани в една безсънна нощ.

5) Под старата череша - белодреша.
изплела над прозореца венче,
аз хванах снощи да краде череши
избягало от моя сън момче.
Напълнило бе пазвата догоре
със спомени, откраднати от мен.
Забравил с просто думи да говоря,
плесница му ударих разгневен.
Припламнаха очите му сред мрака,
събрали сякаш моята тъга.
И детството ми отведнъж заплака,
завинаги обидено сега.

6) Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.
И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее:
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

7) ЗасЕлена отдавна с горски птици,
небе под стряхата й не расте,
крила не носят над гора зорница,
защото препарирани са те.
Ах, колко птици, пък не чувам песен,
ах, колко птици, пък не виждам шир,
ах, колко птици, пък света е тесен,
ах, колко птици, пък не носят мир.
Приятелю, какви са тези странства?
Когато стрелял си по птици ти,
загивали са винаги пространства
и ти си препарирал висоти.
Земя си препарирал. И летене.
Небе далечно. И далечен зов...
Защо показваш в къщата студена
днес свойта препарирана любов?
Убити птици... Ах, какво наследство
за твоя син или за твоя внук.
А аз си шепна: мое птиче детство,
убили са ти приказките тук.

8) Написаха рождената му дата,
до нея има дата на смъртта,
и между двете дати - по средата -
поставиха една черта.
Житейската черта. Това е всичко,
което е могъл да извърви.
Една черта. Или една чертичка.
Или земя, люляна от треви.
Това е пътя му. Това е моста
между живота земен и смъртта...

9) Събаряха отсреща къща стара,
пораснала в очите на дете.
Зидарите, незнайните зидари,
събаряха и спомена ми те.
Разтуряха игри недоиграни,
трошаха приказки, покрити с вар,
и скритото ми царство на тавана
оставаше завинаги без цар.
Прозорци плачеха с момчешки сълзи,
греди се сриваха със детски вик
и песен, за която бях завързан,
отиваше си може би за миг.
Светът на сънищата беше в нея,
а ето че събаряха я днес.
Започваше над мен да се люлее
като подсечен в коленете лес;
да рухва тя, да пада в паметта ми
и сянката си в мене да спаси...
Остана люлката ми детска само,
завързана в небето да виси.

10) Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Задържат ли се спорове горещи,
полека да отстъпвам. Без тъга.
Полека всичко аз намалявам -
и виното, и хляба, и солта.
Големи крачки вече да не правя,
защото си отива младостта...
По дяволите късните съвети,
по дяволите мъдростта дори! -
Предлагам аз отново на сърцето
в пожарите от чувства да гори.

11) А някога, преди навън да падне,
валеше първо в моята душа.
Сега през мен минава тръпка хладна.
Нима в душата нещо оглуша?

12) Заболееше ли в миг коза,
скрила в погледна една дъбрава,
бляскаше в очите ми сълза
и се чудех аз какво да правя.
А козаря с поглед като нощ,
от листилите листа премрежен,
вдигаше в ръката тънък нож,
клюмналите й уши да среже.
И усетил непозната стръв,
гледах го открито как се смее:
- Братко, трябва да се пусне кръв,
лошото да изтече от нея.
Лошото изтичаше. И тя
оживяваше пред мен отново...
Тази страшна тайна на кръвта
аз пренесох после в свойто слово.

13) Запалване на свещ от друга свещ,
в коята пламъка остава -
това не е ли вечния копнеж
живота тъй да продължава?

14) Прескачане на огън
Дойдеше ли този празник гален,
по народен, светъл обичай
огън трябваше да се запали
някъде зад къщите - накрай.
И през него да прескочи всеки,
и да помни до смъртта дори -
честния ще го прелитне леко,
а нечестния - ще изгори.
Древното поверие нечуто
през годините при мен дойде.
Искам някой само за минута
този огън пак да накладе.
И пред него да ни изправи,
пламнал до небесната дъга.
Всички го прескачаха тогава.
Колко биха скочили сега?

15) Нечувани гласове аз чувам
отвъд онази глуха тишина,
неотсънувания сън сънувам
отвъд виденията на съня.

16) За вечното са нужни две-три нощи,
а за останалото - много дни.

17) Отвъд - море,
отсам земя незнайна,
а по средата само
аз и ти -
една голяма,
удвоена тайна,
останала за нечии черти.

18) Откъснала с ръката си гореща
едно дъждовно облаче над мен,
ти бършеше прозореца отсреща,
от погледите мои замъглен.
Нечути думи, срещи неприети,
извезана от сълзи стъклопис
изтриваше над мене ти. И ето -
прозорецът отново беше чист.
Просветваха стъклата като листи.
Изтрити бяха тъмните следи.
А аз си мислех, че небето чистиш
и падаха в ръцете ми звезди.

19) Ще идваме при своята мечта,
но всичко тук ще е познато нощем...
Остава вечна само красота,
която е недостижима още.

20) Изчезнали са първите звезди,
излъгани от твоя свят на мрака.
Остават само срещи отпреди,
забравили дори кого да чакат.
---
И колкото да шепна с нежен зов,
пристигнал от една земя далечна,
дори от най-щастливата любов
остава болка, за да бъде вечна.

21) Сега за миг не те убиват,
а искат да умираш цял живот.

22) Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам
ще те намери.
Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай,
нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото -
умира.

23) Покорявах думите ти скрити,
без дори да ме усетиш ти.
И когато станах победител
на очи, на мисли, на мечти,
на безсънни нощи и тревоги,
аз разбрах в един изстрадан ден,
че без тебе повече не мога.
Победителят бе победен.

24) Затова ли всичко е било
в оня миг на пролетна измама -
да пречупим нечие крило,
а пък ние да политнем двама?
Затова ли - двама да летим,
да направим през небе пътека,
а след време да се разделим,
както е било от триста века?
Затова ли - път да ни зове,
никой да не чува, да не вижда?
Затова ли - толкоз стихове,
на които всеки е завиждал?
Затова ли? Спри се малко, спри,
както всичо в тоя миг е спряло.
Опустяват нежните гори,
на които имена сме дали.
Затова ли топла планина
аз оставих с дъх на теменуга?
Ти да тръгнеш на една страна,
аз - за никъде, на друга...

25) И за какво е тази участ стара?
Единия за нещо да боли,
сърцето му от огън да изгаря,
а другия на две да го дели.

26) Приличаш ми на кестен в планината,
зад гъстите дървета невидян.
Узрял дълбоко някъде в средата
и затова останал необран,

27) Безкраен път до тебе извървях -
едва не се разминахме сред мрака.
Защо сега да крия като грях,
години толкова кого съм чакал?
Сега не може нищо да ме спре -
за теб ще пея до часа последен...
Аз искам тоя свят да разбере,
че няма повече да бъда беден.

28) По милост никога при мен не спирай,
че милостинята сега убива.
Започна ли тропици да събирам,
край мене отмини си мълчалива.
Върви нататък, обич светлоока,
присъда в твойте стъпки да открия.
Започне ли човек любов да проси,
убива най-човешката магия.

29) Ако някога една раздяла
дългата ни среща раздели,
застани до мен с усмивка бяла,
тъй, поравно, всичко да боли.
Тъй - понесли болка мълчалива,
двама да вървим по пътя нов.
Даже и когато си отива,
любовта остава си любов.

30) Понякога на себе си се чудя,
понякога на тебе се гневя.
Защо не може още да си луда,
а дваж по-луда - моята глава?
Да тръгнем пак по забранени друми,
изправили над облаци лица.
И в тишината някой да продума:
,,Пораснаха. И пак са си деца."

31) И късат се в душата светли струни.
А искам аз дори през час суров
доверие да има помежду ни.
Доверието също е любов.

32) Аз пиша песните за теб. Не крия.
Но никога не те заключвам в тях,
че мойте стихове не са килии.
Самият аз килиите презрях.
Гнездо сред топлите им клони свивай
и гледай към планинските била.
Поезията, мила, не убива,
макар убивана да е била.

33) И няма за какво да бъда таен -
богат аз само с тебе бях.
И може би след време ще узная
какво богатство пропилях.

34) А как е хубаво да станеш рано,
да скъсаш клонка от дърво,
да тръгнеш през скалите на балкана
и просто да не знаеш за какво.

35) А бяхме толкоз мрачни и смълчани,
заключени във своите сърца.
И отведнъж събрахме длани в длани -
пред нас играеха деца.
Света играеше пред нас. Земята
припомняше ни първите игри.
И чезнеше от мислите мъглата.
И тръгвахме си толкова добри!

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

"Ако откриеш момиче, което чете, пази я. Когато я откриеш в 2 през нощта, стискаща книга до гърдите си и плачеща, направи и чаша чай и я прегърни. Може да я загубиш за няколко часа, но тя винаги ще се връща при теб. Тя ще говори, сякаш героите от книгата са истински, защото за кратко, те винаги са. Излизай с момиче, което чете, защото го заслужаваш. Заслужаваш момиче, което може да ти даде най-колоритния живот, който можеш да си представиш. Ако можеш да й дадеш само монотонност, похабени часове и незрели предложения, то тогава си си по-добре сам. Ако искаш света и света отвъд него, излизай с момиче, което чете."

~ Робърт Патинсън

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Всеки уважаващ себе си почитател на г-н Кинг, трябва да прочете книгата "On writing" или поне първата част от нея.
Ако някой чете това, незнаейки за какво става на въпрос, предупреждавам, че ще издам голямата тайна. Ако искаш, прочети първо книгата, а след това ако се сетиш за мен, върни се. Ако не, продължавай. Но не искам аз да съм виновна за това, което следва да се прочете.
Нека започнем с това, че от както се помня, винаги съм харесвала това лице от снимката, както и всички произлязло от него в творчески план.
Съвсем наскоро разбрах за книгата "On writing", а виждайки нейната корица малко се стреснах. Къде е Кинг настроението? Няма го. Проверих буква по буква, че точно неговото име е написано там. Реших "Какво пък? Нещо по-различно!".
Смях се много в началото. Четях за едно непохватно малко момченце, с не голям късмет и трудно детство и живот. Една история с пирон, а по-късно и кука в стената ми показа колко силен характер е имало това детенце. Четях и се смеех няколко часа, докато не стигнах до истории, които ме накараха да погледна по друг начин на любимия си автор.
Още не съм прочела цялата книга, искам тук да споделя само временни впечатления, без да задълбавам.
Това, което ме разтръси като ледено студен душ след горещ ден беше това, че разбрах как той се е борил с наркотична и алкохолна зависимост, докато е имал деца, майка му е била тежко болна и съвсем не е бил толкова известен, но е продължавал да твори. Болезнено беше да разбера, че в някои книги е описвал себе си, а в други е описвал зависимостите си в човешки образи и надвивайки ги в книгите е успявал да се пребори с тях и в действителност. Най-болезнено беше, че точно в този негов период е написана една от любимите ми негови книги, за която той няма ясен спомен да я е писал.
Това, което прочетох, съвсем не рефлектира върху симпатиите ми. Ставам още по-привързана към творчеството и личността му. Дори в най-неадекватните човешки състояния, той е продължавал да създава същите bestsellers. Не се е предал, не е изоставил задълженията си като син, брат, мъж, съпруг, баща и писател. Продължил е, успял е да се пребори със себе си и говори без проблеми за това. Дори тези сухи факти заслужават признание.
Нямам търпение да прочета цялата книга, за да изградя по-реално мнение за него и творчеството му.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Сънена, в 7ч. сутринта, все още с вкус на паста за зъби в устата и недопито кафе, оставено някъде в апартамента, вървя с приведена глава по мокрите улици. Мечтата за топлото легло е толкова силна, че все още усещам топлината и мекотата му по кожата си. След няколко минути това усещане ще отстъпи място на другото, студеното, ветровитото, мокрото, дъждовното. После ще си вляза в сградата с парното и ще забравя за сутрешните заспали мечти. 
Бавно бързам към целта си. Разминавам се с хора, които не поглеждам. С периферното си зрение виждам заблуден човек, летящ право срещу мен. Вдигам глава, оглеждайки за посока, в която да избягам от сблъсъка. От любопитство впивам очи в лицето на неориентирания обект срещу мен... И дъхът ми спира. 
Жена. Средна възраст. Плачеща. 

Виждам как сълзите се стичат и тя прокарва ръка по бузите си. От самият жест лъхаше толкова много сила, колкото само една жена може да притежава. Не става дума за чисто физическа сила, съвсем не. Става дума за онази психическа, духовна сила, която може поддържа една жена, докато минава през живота си. Такава сила, че дори физически е способна да се задържи.
Измъчените очи на жената ме погледнаха са стотна от секундата... и просто се разминахме. Не се обърнах след нея, но продължих да мисля за тази среща, докато не изпих второто си кафе за деня.
Сетих се първо за красивото стихотворение на Мадлен Алгафари. Нека го припомня:
Тя плачеше, когато я дърпаха за плитките.
Когато момчетиите замеряха с прашка птичките.
Когато до полуда в едно момче се влюби.
Когато жива се оплака, защото го изгуби.
Тя плачеше, когато остава сама.За старите си кукли, за мама, за дома.
Когато се омъжи, очите си изплака.
Когато го изпращаше и срещаше на влака.
Тя плачеше, когато раждаше в щастлива болка.
Не мислеше защо, ни питаше и още колко.
И продължаваше да плаче над болните деца.
За хората без покрив и тези без сърца.
Тя плачеше, когато децата отлетяха
и къщата и дворът смъртоносно опустяха.
Когато се завръщаха, пак плачеше - щастлива.
И тайно, тихо плачеше, когато си отиват.
А после плака гордо, когато стана баба.
От болка - че ставаше по-немощна и слаба.
Тя плачеше, когато оплакваше мъжа си.
Преди да го последва, през сълзи каза на сина си:
- Е, сине, поплачи си, но знай: Аз съм много щастлива жена,
защото съм имала шанса да плача за всичко това!

Чудех се кой от всички тези житейски сблъсъци е накарал това нежно създание да пролива сълзи в час, в който половината град още спи или тепърва включва кафе машината. Кое е накарало тази жена да тръгне със сълзи на очи. Нима не е могла да се успокои преди да тръгне?! Нима не е могла да изчака, за да остане сама със себе си?! Може би повода я е връхлетял неочаквано. Може би дори секунди преди да се срещнем.
Разминахме се в утрото на сивия понеделник. Аз, не можеща дори да си представя какво може да накара едно създание да излее чувствата си по това време и тя, жената, която единствена знае къде е ключа на тази история. Почувствах се глупава, заради тревогите, които бяха в мислите ми в този момент. Исках кафе и удобно място за сядане, нямаше да откажа закуска и малко топлинка, независимо от легло или парно. За миг се поставих на нейно място. Нямах идея и все още нямам, какво е провокирало тези сълзи, но със сигурност е по-сериозно от моите претенции. Искаше ми се да се обърна и да догоня жената. Просто за да попитам и да опитам да помогна. С дума, действие, неловка прегръдка или състрадателен поглед. Каквото и да е.
Не го направих. Нея вече я нямаше зад гърба ми.