Цитати / ''Северозападен романь'' - Стоян Николов-Торлака

1) Очите й беа зелени, де че ли са изскубани от жабурняко у блатото до ТКЗС-то.

2) Братан беше голем сътвер и, макар и по принцип кротък, като побеснееше, моеше да прееде гръцмуньо на влък единак.

3) ,,Целата гора прилича на чипровски килим, да го еба. Еба таа убос!" - помисли си Чворо и тръгна да вади нов фасец от кутиата, ама се отказа, що беше си рекъл да се прибере дом, да омаа един леб с последнио буркань месо от ланшното прасе, да иде у нужнико да поолаби, да си сипе една котленка рикийца и да я отфръли с те тиа деветнаесе цигаре, къде му беа останали.

4) Чеелите му беа лъснати така, че ако на тех кацнеше муа, щеше моменталически да се разкикерчи.

5) И господ не знаа кво се връти из главата на един шашав северозападен пустиняк.

6) Он беше добър човек, ама си го мандръсаше северозападнио гявол - неутолимата юбов къде скоросмрътницата. 

7) Иначе Свилко от нищо се не оплакваше. Не го интересуваше ни един от стресообразуващете факторе на съвременното общество, да му го намаам. Ни му пукаше за световна финансова и икономическа криза (да й го намаам и на ньеа), ни за потенциално опасните нива на младежката безработица, ни че Северозападна България е най-беднио регион у Европа... Да не прикааме за лихвите по кредитете, корупцеате у правителството и местната администрацеа, глобалното загреванье, кризата на среднята възрас... Беше му през дедовио.

8) Он се натъкнал на толко интересна гледка, че чак забраил, че не мое да си земе въздуй от драпаньето по баиро.

9) И вкусо у устата му беше обичайнио - се едно нощеска там се беа умъкнали млогодетньо семейство порове, беа се изсрали и после беа умрели.

10) Не съм те виждал от кво те извадих да се не удавиш у Женскио вир. Ама и ти си един уръфяк... Мое ли у тоа гьол да се забъкнеш с вода, да те ебем у дреата, да те ебем?

11) Сестра ми разпрая, че само за тебе мисли, не мое да спи, коги па заспи ви сънува кък тръчате къди залезо, фанати за ръце през неква пояна и се смеете като улави.

12) - Вюбен! - не издържа Данчо. - Он не знаа колко уши има на главата, ти за юбов ше ми прикааш...

13) Ако не сте от Северозападо... абе, но вие ако не сте от Северозападо надали ше се фанете да четете таа дивотия, па и да го напраите, ше разберете на некому дедовиа, ама... Кък и да е...

14) Представете си да се возиш нади пропас, къде, ако паднеш у ньеа, мое спокойно да си палнеш цигара и да си дръпнеш неколко пъти, преди да станеш на джваньок на дъното.

15) Между нас казано обаче, ако ги немаше женоро, ниа, мъжете, щехме да се пропиаме и да се избиаме само за две недии. А кой остане, щеше да се качи на неко колица, да се проба да дигне триста километра, и да стане на паздерки.

16) Пиеш неко пиенье, туриш дечоро, къде е мръзнал цел ден на пръзалкята, да си лега, па нагръчиш жената на ебанье. Деньо - къс, ношта - длъга, кюмбето бумка, у кръчмата се врътът само най-големите пропадлъци... Романтикя, да му ебеш макята!

17) Кък се вика съга, беа му правили освежителен ремонтец. Демек йозгоре-йозгоре...

18) Така Беломунявата за втори път тоа день показа, че не само е паметна жена, а има и мъдуряце да зима бръзи решенеа и да ги налага на ората покрай ньеа. Жена, къде, ако беше я запратила орисията на друго место и у друга епоха, моеше да стане я Жана Д'Арк, я Макя Тереза, я Коко Шанел. Ама на ньеа й се беше паднало да бели компире и да пръжи мекици кво да праиш...

19) Ше каете „Ама кък 24 грама!? Но за един зъб нема!“. Ше го каате, що сте пияници и пропадлъци. Знаате ли кво се случва с организмо на един човек, къде не а от нашио край, коги лизне северозападня скоросмрътница? Сигур знаате, ама я да си каем. Мумифицирва се. Изтръпват му ногите. Очите му излазат от гньездата си. Ще му се да се не а раждал на тоа свет. Потачат му слъзи. Засръбева го далако. Дванаестопръснико му скланя панкреасо да си биат камшико. Дири макье си. Аха да ревне и да не спре, докъде си не съдере дробецо.

20) Префиненио е рапнал неко пиенье йозгоре, нищо, че по принцип избегваше да се праи на абно манарче.

21) Комшиата, Ваньо на Мито Глуио, по цел ден обикая по улицата като маанат горски и дебне да ми исипе каниколит у кючалкята на вратницата. Беги, не мом да си излеам от дом. Излеам ли, па нема улазанье. Косата ми е побелела..

22) Не а ли по-убаво да се прибереме като ората у вазе, да палнеме неко свеш, да ме награбиш като по филмете, да ме фрълиш на кревато... и те така те. Закво беше целата таа лудница покрай сватбата, ако продлъжиме да си се лундзиме поди връбата или у кукурузо?

23) Грозотиа си беше Денка и те тва си е. И но от ониа грозотии, дека те е стра да ги срешнеш и по видело, па камо ли у тевница.

24) Младоженяко бръкна у сандъко с дръвата и извади три-четири какаяшки. „Суй на барут“, помисли си доволно он и ги подреди йоозгоре на плааналите ратии у формата на пръти, къде притискат найлонете връз навияк. Какаяшките фанаа отеднъж, сметам знааш, предполагаеми читатею. Ма я съм длъжен да си каем, що па мое да си неко градско чедо, дека цел живот се е греяло на парно. Тогива ше знааш кво са разпалки и какаяшки друг път.

25) Тоа суек Свилен, дека го превъзнасаа за некъв велик цар, седеше на вратата баш де че ли беше паметник. Ама не некой изящен паметник, образец на древното или ренесансово изкуство, а най-обикновен дирек, дека се тура да подпира провиснала вратница.

26) Ог магаре на конь се свиква, ама от конь на магаре ич не е толко лесно.

27) Свето, къде живеаме у ньего, е сбръкан по целата глава и една пегя от врато.

28) Лично я, ако некогиж издадем неква илюстрована енциклопедия, срещу обясненеето на думата „урунгел“ бих сложил негова снимка у цел ръс и йоздоле бих писал „Без думи“.

29) Тоа край мое да е изтръбушен отсегде, мое да сме оскотели от беднотиа, ама си има неква магия, къде врача ората пак и пак. Душицата нги остава тука и ги чека да си дойдат, колко и да се слунят като глуи кучки по свето. Се ги тегли на навам и рано или късно се прибират. Понекогиж завинаги, понекогиж за месец, за недя, за день...

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Истината

"За нещастие, въпреки че Третата световна война бе приключила, Първата междупланетна война, с участието на Земята, се очертаваше като съвсем реална възможност.''

Седмата книга от поредицата за Зона 51 е пример за това как собствените ни оръжия могат да се обърнат срещу нас. И колко неподготвени сме за истината. Също колко безполезна и непоносима може да е тя.
За петата книга бях писала за загатването, че смъртта може да е изкуствено създадена, а безсмъртието да е естествено. Тук най-накрая получаваме отговор на този въпрос, както и на много други, свързани със самите нас, нашата история и произход.
Безсмъртието е обяснено в такива детайли, че четящият няма как да не приеме реалната възможност за неговото съществуване.
Майк Търкот, със своята човешка арогантност, отново тръгва по петите на извънземните, дори успява да плени и да преговоря с един от тях, жертвайки Великденските острови, но спасявайки хората и областите около тях. Но дори това изглежда като малка победа, сравнена със заплахата, която буквално е надвиснала над Земята. Категоричната победа на хората над извънземните на територията на планетата, води до изместването на войната в междупланетното пространство. Много ми хареса това, че авторът, сякаш между другото, показа, че на извънземните също не са им чужди човешките емоции. В частност - любовта и болката от предателството и изневярата.
Единственото, което не ми хареса е колко уязвим е представен най-големият враг на хората и на извънземните. Предишните книги описваха непобедим, коварен и хитър Рояк, а в тази книга, по мое скромно мнение, врагът се представи като нетърпелив, глупав и непресметлив.
Донякъде ми напомня и за поредицата за Хари Потър. Най-могъщите са толкова съсредоточени в успеха си, че пропускат дребни, но важни подробности, които винаги се улавят от техните врагове и се използват срещу тях.
Краят на книгата покри всички пропуски от предишните книги, запълни всички дупки и даде отговор на много от въпросите. Любопитно ми е още какво има да предложи авторът в оставащите две книги от поредицата. Надявам се, когато затворя и последната книга, да не остана с чувството, с което ме остави седмата книга. Чувство, че живеем в порочен кръг и събитията се повтарят, през определен период от време. И че хората са малка, незначителна част от историята на света.

Like "Книжен плъх" on facebook!

Аз преди теб - Джоджо Мойс

Всъщност очаквах книгата да не ми допадне. Недоверието ми към масово хвалените и харесвани книги е нещо, което не мога да контролирам. Също както не мога да контролирам и емоциите си, докато чета. Това, че не знаех защо роня сълзи и кога всъщност съм започнала, ми е достатъчно, за да определя книгата като въздействаща.
Тук се засягат познати и банални теми, но Джоджо Мойс успява да избяга от клишето и да представи историята по истински начин. Като казвам истински, имам предвид, че събитията се развиват така, както вероятно биха се развили в истинския свят. Не както ние искаме, не както се надяваме, не както мечтаем.
Шамарите, с които реалността понякога ни обръща на 360 градуса, са нещо, от което всеки се нуждае.
В "Аз преди теб'' ми харесва това, че надеждата не умира последна и се поставя под съмнение това, което много други книги затвърдяват като истина. А именно, че понякога любовта и подкрепата на любимите ни хора, не са достатъчни, за да помогнат да победим в битките, които водим със себе си. Доказателство за това е, че докато четях, не бях съсредоточена върху любовната история. Измъчваха ме съвсем различни мисли и чувства, свързани с неща, с които никога не съм се сблъсквала лично. А именно, физическата болка, която не отминава. Мисълта, че тялото ми не е под мой контрол и съм принудена да го поверя на друг човек. Погледите на хората, винаги и навсякъде. И наистина придобих представа за живота, който един от главните герои води. И за себе си успях да обоснова решенията, които той взима.
Първите минути и часове, след като прочетох книгата, краят на историята беше заседнал като буца в гърлото ми. В продължение на дни се поставях на мястото на различни герои от книгата, което променяше вижданията ми върху цялата история. След кратко главоболие, стигнах до извода, че това, което определях като егоистично поведение на героите в книгата, всъщност е породено от страх. Страх от безсилие, от безпомощност, страх да оставиш любим човек да си тръгне от теб, страх от мисълта как ти самият ще преживееш загубата. И най-вече добре прикрит страх от това да оставиш всичко след себе си. Но и страх да останеш.
Ако оставя настрана мрачните теми, книгата засяга и далеч по-приятни неща. Личностното развитие, подтиснатия интелект, побутването, от което човек се нуждае, за да разкрие потенциала си и да осъзнае жаждата си за приключения.
Може би, върху това е искала да се съсредоточи авторката. Човек трябва да пътува, да опитва нови неща, да посещава нови места и да следва мечтите си, като не пропуска възможностите и шансовете, които получава.

Like ''Книжен плъх" on facebook!

Цитати / ''Миниапокалипсис'' - Виржини Депант

1) Страхът е нещо животинско, което се случва отвъд езика, макар е някои думи го предизвикват по-добре от други.

2) Разликата между истински коравите и онези, които избират изкуплението, е, че едните имат избор, другите нямат.

3) Коментарите. Мръсна анонимност, литании от упорити оскърбления, бълвани от некомпетентни индивиди. В момента когато ги откри, разбра, че е проникнал в десетия кръг на ада. Кратки успоредни писания на лица, глухи един за друг, всички еднакво лаконични и враждебни до погнуса. Посредствеността имаше свой глас. Коментарите в мрежата.

4) Не се познаваме достатъчно, за да стоим една до друга, без да говорим.

5) Писането имаше могъща сила. Всяка фраза ставаше еротична, защото съдържаше нещо от мъжа, който я желаеше. Никога дотогава не бе чела роман с мисълта за физическото присъствие на онзи, който го е писал.

6) Спортистите, политиците могат и да я впечатлят. Но творецът... винаги е самозванец. На първо място в списъка си на най-лошите би поставила писателите. Познава ги. Това, което даряват с любезна ръка, стократно си връщат с другата, хищната, безскрупулната ръка. Пишещата ръка предава, забожда и те разпъва на кръст.

7) Обичам да я разплаква, само в такива моменти бил сигурен, че тя държи на него. Утешавал я, бог бил на утешенията. Бързо възприели следната тактика: унижавам те, изневерявам ти, после се прибирам и заличавам всичко. Кокаинът и членът му - две зависимости, които добре се допълвали. Тя никога нямало да го напусне, драмата добре се вписваше във връзката им. Мерела любовта си по изпитваната болка. Болката и облекчаването й. Хората, които не разбират защо момичето остава със своя партньор, въпреки че я бие, не разбират нищо от жени.

8) Хиената вдига поглед към Христос. Би било толкова удобно да вярваш. Изповедта. Прошката. Изкуплението. Целият този възхитителен фолклор.

9) Понякога се изгубваше във времето, в историята на Съединените американски щати, Инквизицията, религиозните войни, колонизацията. Кой е възнаграден, кой е наказан, кой кого изяжда. Кой побеждава и пише историята. Кой решава кое е лошо. Серийните убийци, големите бандити, терористите не й допадаха особено. Те бяха малко като нея - любители. Предпочиташе сериозните събития - когато престъплението е масово, открито, признато. Истински възнаградено.
Само в романите се срещаха ридаещи престъпници, които искрено молеха за прошка. И всички истории си приличаха - виновният си спомня за унижението, за раната, за ужаса, предшествали решението му да убие. Спомня си на него какво са му направили.

10) Политици, спортисти, лекари, актьори, журналисти, помощник-префекти, коафьори, курви, брокери, шофьори... като не се смята сексът, нищо не сближава хората повече от дрогата.

11) Добре устроените мозъци са такива още в детството. В това отношение не можеш да се надяваш да стане чудо.

12) Децата не започват да се друсат, защото им става хубаво, защото се отегчават или за да забравят грижите си, нито защото ги е ударил хормонът, а за да потиснат своята интелигентност. Защото, ако я запазят непокътната в момент, когато е най-остра, не биха понесли силата на презрението.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Роман с кокаин'' - М. Агеев

1) Тази болка, макар вече да не ме болеше, все още някак ми напомняше как ме бе заболяло.

2) Много особено ставаше в живота ми. Изпитах ли щастие, щом само си помислех, че то е за кратко, и щастието ми мигом се изпаряваше. Изпаряваше се усещането ми за щастие не защото външните предпоставки за него изчезваха, а единствено поради осъзнаването, че външните предпоставки много скоро непременно ще изчезнат. И щом го осъзнаех, в същия миг вече не изпитвах щастие, а създалите го външни предпоставки, които още не се бяха изпарили и още съществуваха, започваха да ме дразнят.

3) Удивително нещо е отдалечаващият се гръб на несправедливо засегнат и завинаги отиващ си човек. В него има някакво човешко безсилие, някаква жалка слабост, която моли за милост, която те мами подире си. Нещо такова изразява гърбът на отиващия си, което ти напомня за несправедливостите и обидите, които трябва да се обсъдят и още веднъж да се сбогувате, и това трябва да стане много бързо, защото човекът си отива завинаги и ще те остави с много болка за него, която още дълго ще те мъчи, може и на стари години да не те оставя нощем да мигнеш.

4) Както и преди, във времената на конската тяга, така и сега, във времената на влаковете, животът е по-лесен за глупавия, отколкото за умния, по-добре е хитрият, отколкото честният, по-лесно е за алчния, отколкото за сърдечния, по-приятно е за жестокия, отколкото за слабия, по-разкошно е за властния, отколкото за смирения, по-сит е лъжецът, отколкото праведникът и по-сладко е за сластолюбеца, отколкото за въздържания. Така е било и така ще е вечно, докато има хора на тази земя.

5) Близостта на целта в никакъв случай не означава по-сигурна непременност на достигането й, отколкото от която и да било по-отдалечена от целта точка. По този въпрос имах разделяне на чувството от разума, на практиката от теорията, първото съществуваше наравно с второто и двете - разумът и чувството - не бяха в състояние нито да се помирят и да изберат общ път, нито да се преборят и едното да победи другото.

6) Той изрече името ми и това, че го каза, без да вижда кой е при него, означаваше за мен за първи път да бъда разпознат не с безсърдечната ми обиграност, а с отзивчивостта и нежността на сърцето ми.

7) Булевардите бяха като хората: на младини вероятно доста еднакви, те постепенно се променяха в зависимост от това, което се случваше по тях.

8) Не припарвах до жените, които ми отвръщаха с усмивка, знаех, че на поглед като моя с усмивка може да отвърне само уличница или девственица.

9) Аз. Остроумието допринася за облика на жената по същия начин, както мъжката дреха за фигурата й: подчертава прелестите и недостатъците й.
Тя. Боя се, че само благодарение на мъжката ми дреха оценихте моето остроумие.
Аз. От любезност. Би било жалко според остроумието ви да оценя вашата фигура.
Тя. Галантността би била за предпочитане пред любезността ви.
Аз. Благодаря ви.
Тя. За кое?
Аз. Любезността е безполова. Галантността е сексапилна.

10) В тези кратки минути за първи път наистина се убедих, че и най-долното човече изпитва чувства, такива непримиримо горди и изискващи безпрекословна взаимност чувства, че страданията на тъжната самота са му по-мили от радостите на успеха, постигнат с унизителното посредничество на разума.

11) Сякаш от собствен влюбен опит се убеждавах, че може красиво да говори за любовта само онзи, за когото любовта се е превърнала в спомен, че може убедително да говори за любовта само онзи, у когото е засегнала чувствеността, и че трябва да мълчи за любовта онзи, когото е ударила право в сърцето.

12) За влюбения мъж всички жени са само жени освен тази, в която е влюбен: за него тя е човек.
За влюбената жена всички мъже са човеци с изключение на този, в когото е влюбена: за нея той е мъж.

13) Нали виждаш, между другото, колко глупави сме жените: ефектът, който постигаме, като проявим наблюдателността си, ни е по-скъп от ползата, която бихме имали от нея, ако я спотаим.

14) Има нещо много странно в това, че най-отвратителни явления имат почти непреодолима притегателна сила за нас.

15) Човек живее не със събитията на външния свят, а само с отразяването на тези събития в съзнанието му.
Целият живот на човека, цялата му дейност, постъпките му, волята му, физическата и мозъчната му сила, всичко се напряга и използва без мяра и край единствено за да се случи във външния свят някакво събитие, но не заради събитието само по себе си, а за да усети човек отражението на това събитие в своето съзнание. И ако добавим, че в този си стремеж човек постига случването само на събития, които отразени в съзнанието му, да създадат у него усещане за радост и щастие, ясно се разкрива целият движещ механизъм в живота на абсолютно всеки, независимо дали е тъп и жесток, или свестен и добър.

16) Колкото по-силно е чувството, което те обзема, толкова по-слаба е способността за самонаблюдение.

17) Образно казано, се питах: дали човешката душа не е нещо като махало, което, тласнато в посока към човечността, поради самия този факт има предразположението да се оттласне съответно в посока към озверяването.

18) Обзе ме такъв страх, какъвто се случва само на нещастен човек на години, когато внезапно посред нощ се събуди и осъзнае, че току-що, в този нощен миг, когато наоколо е тихо и няма никой, се е събудил не само от сънувания сън, а от целия си живот, който е живял напоследък.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Сойка-присмехулка'' - Сюзан Колинс

1) Гражданите на Окръг 12 нямаха собствено организирано съпротивително движение. Те нямаха нищо общо с това. Имаха само лошия късмет да имат мен.

2) - Колкото и да ти е неприятно, ще се наложи да убиеш някого, защото на арената имаш право само на едно желание. И то ти струва много скъпо.
- Струва ти живота - казва Цезар.
- О, не. Струва ти много повече от живота. Да убиваш невинни хора? - казва Пийта. - Струва ти цялата ти същност.

3) Веднъж вече почти изчезнахме като вид, биейки се помежду си. Сега сме още по-малко. Условията, при които живеем - по-несигурни. Наистина ли искаме точно това? Да се избием напълно помежду си? С надеждата, че - какво? Някой прекрасен вид ще наследи димящите останки на земята?

4) Да мислиш като жертвите си... именно така откриваш уязвимите им места.

5) Не знам как да му опиша какво се случва, след като убиеш човек. Как споменът никога не те напуска.

6) Честно казано, няма от какво толкова да се гордеем с нашите предци. Само като погледне човек в какво състояние са ни оставили - войни и съсипана планета. Явно не ги е било грижа какво ще стане с хората, които ще дойдат след тях.

7) Когато един ранен мъж улавя лицето ми между двете си ръце, отправям безмълвна благодарност към Долтън за това, че ме посъветва да отмия грима. Колко нелепо, колко извратено щях да се чувствам, представяйки тази боядисана маска на Капитола пред тези хора. Белезите, изтощението, несъвършенствата. По тях ме разпознават, затова съм една от тях.

8) Може би всички просто се опитват да ме предпазят, като ме лъжат. Не ме е грижа. Омръзна ми хората да ме лъжат, за мое добро. Защото обикновено е главно за тяхно добро.

9) Едно време си мислех, че убиецът е най-страшният човек, когото мога да си представя. Сега, с две участия в Игрите на глада зад гърба си, решавам да не го съдя, без да знам повече подробности.

10) Ако съществува по-голямо чувство за безпомощност от това да се опитваш да достигнеш до любим човек, хванат като в капан под земята, то не ми е познато.

11) Може би онези от Шести наистина знаеха какво правят. Натъпчи се с дрога и рисувай цветя по тялото си. Не е чак толкова лош живот. Във всеки случай изглеждаха по-щастливи от нас, останалите.

12) Желанието за отмъщение може да гори дълго и силно.

13) - Ти я спечели. Отказа се от всичко заради нея. Може би това е единственият начин да я убедиш, че я обичаш.

14) Вече няма значение кои сме. Няма значение кой кой е. Защото никой не гледа лицата. / Миротворец, бунтовник, гражданин... кой знае? Всичко, което се движи, е мишена.

15) Няма смисъл да затварям очи. В тъмното огънят гори по-ярко.

16) Всичките ми любими хора са мъртви, а ние обсъждаме следващите Игри на глада с цел да загинат по-малко хора. Нищо не се е променило. И няма никога да се промени.

17) Вече не храня никаква вярност към тези чудовища, наречени човешки същества, презирам факта, че самата аз съм такова. Мисля, че в думите на Пийта имаше нещо наистина вярно, когато казваше, че трябва да се унищожим помежду си и да оставим някой свестен вид да поеме нещата в свои ръце. Защото има нещо много сбъркано в едно създание, което жертва живота на децата си, за да намери разрешение на конфликтите си.

18) Колективното мислене обикновено е краткотрайно. Ние сме непостоянни, глупави същества със слаба памет и невероятна дарба за самоунищожение.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Незавършеният роман на една студентка'' - Любен Дилов

1) - А вие, защо говорите така? Не говорите ли, както пише в книгите ви?
- А! Че кой ще ти говори, както пише в книгите? Нали ще го вземат за смахнат!

2) Трудно е да целуваш побъркана жена, колкото и красива да е!

3) Упоритостта е едно от най-ценните човешки качества; до голяма степен на нея се дължи човешкият прогрес и в бъдещето нейната жена щеше все повече да се покачва.

4) - Искаш да вземеш хляба на писателите ли? - пак така предпазливо се пошегува мъдрецът. - Народът не ходи в театъра за техните пиеси, а да види как накрая боговете раздават справедливост. Защото... къде другаде да я види?

5) - А ти наистина ли нищо... с този Праксител?
- Разбира се. Нали знаеш, че теб обичам!
- А! - смая се Александър. - За пръв път го чувам!
- Тия неща не са предназначени за слухово възприемане, мили!

6) Дори и да разполагаш с машина на времето, времето за любов винаги ще си остава недостатъчно.

7) Всички знаем, че истинското изкуство не отразява пряко действителността. То не копира, то създава паралелна на живота действителност.

8) - Добре де, защо да не потъгувам малко? Неморално ли е? Осъдително ли е, когато те е напуснал любимият човек, да потъгуваш за него?
- Напротив. И почтено е, и красиво е, ако този човек е заминал и ти липсва. Но щом той изобщо те е напуснал, щом няма да се върне при теб, тогава става безсмислено. И опасно.

9) Изглежда, тук наистина имаше някаква степен на полудяване от гледна точка на законите на компютърната техника. Ако, разбира се, решим да назоваваме лудост нещо, което много прилича на очовечаване.

10) Човекът открай време е свикнал да облича голия си страх в пъстрите одежди на легенди и приказки.

11) - Как да ти повярвам, като всички разправят съвсем друго?
Той не се засегна от неверието ми.
- Младичка си ми ти, дъще, затова и не знаеш, че никога не е вярно онова, което всички го разправят. Същинските истини ги знаят само отделните човеци; влязат ли в устата на хората, превръщат се в кесим приказки.

12) През цялата своя история човекът бе си измислял, общо взето, все удобни богове - уж страшни, уж неумолими, но да не му пречат да си трупа каквито си ще грехове.

13) Прелестна лудетина, в която не може да не се влюбиш, пред която обаче винаги си оставаш нащрек, защото не знаеш какво ще ти сервира в следващата минута. Да, много обичаме да четем и да пишем за такива момичета, с горчива самоирония си призна бившият историк, но не дай си боже да ги срещнем на живо!

14) Известно е това свойство на паметта ни човешка, да възприемаме най-лесно онова, което сме чули от враговете си.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Екскалибур

Резюме: Ескалибур. Реликва. Легендарен предмет. Абсолютно оръжие. Някога смятан за мит, легендарният меч на крал Артур се оказва реално съществуващ предмет - най-важната фигура в сложната игра за контрол над съдбините на човечеството. Двете съперничещи си фракции се надпреварват помежду си коя първа ще сложи ръка върху него. Но в играта се появява нов участник - Майк Търкот и неговият елитен отряд се готвят да объркат плановете на пришълците. Търкот знае, че митичното оръжие е ключ за разрешаването на всички загадки и за окончателната победа над аирлианците и техните машини. Но за да го спечели, ще трябва да изкачи най-високата планина на света, да преодолее в суровия период извън подходящия сезон "мъртвата зона" на Еверест, гробница на много прочути алпинисти.

Лично мнение: От прочетените книги, шестата от поредицата за Зона 51 ми вървеше най-мудно. А не би трябвало да е така, защото войната вече е в разгара си, аирлианците воюват срещу собствената си раса и срещу човечеството, опитвайки се да привлекат на тяхна страна хората, независимо по какъв начин - чрез преговори или с намесата на нановируси, които да контролират тялото. Представители от всички групи се устремяват към Еверест, но въпросът не е колко са тръгнали, а колко ще пристигнат. И по-важното - кой ще докосне пръв Екскалибур?
Харесва ми това, че само хората нямат доверие на тези, с които работят и не знаят кои са всъщност те. И в тази книга също се загатва за ролята, която има религията и какво влияние върху човешкия живот може да упражнява. Но и тук тази тема не е развита. Прекалено много теми, които лично за мен, биха представлявали интерес, са започнати или загатнати, но незавършени и неразвити, което ще го броя като минус за поредицата.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Чудакът Томас: Завръщането" - Дийн Кунц

1) Сега съм на двайсет и една и много по-възрастен, отколкото когато бях на двайсет.

2) Дните ми са прекалено заето и напрегнати, за да си позволя да пътувам. Дори не гледам телевизионните канали от типа на ,,Нешънъл Джиографик''. Радостите на живота могат да се открият навсякъде. Далечните кътчета на планетата предлагат само екзотични начини да страдаш.

3) Сигурно виждам мъртъвците и дори съм в състояние да ги пипна не защото наистина е така, а защото ми се иска да е така. Може би с помощта на тази неведома сила ще мога да победя смъртта.
Свръхестествената ми дарба може би се крие не в ума, а в сърцето. Сърцето е художникът, който нанася багрите си върху всичко, което го безпокои и тормози, и по този начин проектира върху платното една по-ярка и по-туширана версия на истината.

4) Кръвта от насилствена смърт потриса дори онези, които са свикнали с гледката й. Червените пръски, капки, локви и дири създават неопределен роршахови  фигури, в които човек разчита само едно значение: че съществуването му е уязвимо и че наистина е смъртен.
Отчаяните алени отпечатъци от длани на стената бяха езикът на знаците, използван от жертвата: ,,Пощади ме, помогни ми, не ме забравяй, отмъсти за мен''.

5) Някои смятат, че убийството се корени в алчността, но самата алчност рядко мотивира един човек да извърши убийство. За повечето покушения над личността причината, колкото и зловеща да е тя, е една и съща: хората, заслепени от насилие, убиват онези, на които завиждат и на които мечтаят да приличат.

6) Нещата, за които се тревожим най-много, никога не са тези, които пряко ни засягат. Винаги ни забиват най-коварно ножа в гърба, когато гледаме в съвсем друга посока.

7) Също като майка му природата го беше орисала с нещо, което застрашаваше живота му. Той имаше чупливи кости, майка му - ослепителна красота.

8) Сърцето не може да живее само по законите на логиката. Абсурдността е много ефикасно лекарство, стига да не се предозира.

9) - Аз съм щастлив и доволен - уверих го.
Той помълча, после отвърна:
- Ти си в душевен мир, синко. Има голяма разлика.

10) Писането е един вид душевна химиотерапия срещу психологическите ракови тумори.

11) С очите и поведението си той е способен да изрази такова презрение към човешката раса, за каквото писател минималист като Кормак Макарти биха му трябвали двайсет страници.

12) - Още по-удивително е, че рядко съм те виждал да мамиш самия себе си - продължи Ози.
- Защо не предложите на Църквата да ме канонизира, сър?
- Ако отговаряш така невъзпитано на по-възрастните, няма да те пратят при светиите.
- Жалко, а аз се надявах след време да имам ореол. Ще ми бъде като удобна нощна лампа.

13) Ако човек не се присмива открито на приятеля си, тогава той не му е истински приятел. Как иначе ще разбереш какво да избягваш да казваш, за да не станеш за смях на околните?

14) Ако човек е готов да плати солидна сума за бутилирана вода, дали някой ден, ако започнат да го предлагат в магазините, няма да плаща и за торба с чист и свеж въздух от Скалистите планини?

15)  Колкото е по-плитка една ценностна система, толкова по-ревностно я прегръщат нейните поклонници. Най-гръмогласните и най-фанатизираните са тези, устоите на чиято вяра са разклатени.

16) Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Някои хора твърдят, че така Бог ни предупреждава за намиращото се наблизо зло, но моите наблюдения сочеха, че реагирам така и когато ми сервират брюкселско зеле.

17) Сляпото следване на ирационалното е равносилно на чиста лудост. Но ревностното придържане само към рационалното, като в същото време се отрича съществуването на каквито и да било мистерии на живота и неговото значение - това е не по-малка лудост, отколкото фанатизма и невежеството.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Възпламеняване'' - Сюзан Колинс

1) Времето, което прекарах на арената, ме накара да осъзная, че трябва да престана да я наказвам за нещо, за което тя не е виновна, за смазващата депресия, в която изпадна след смъртта на баща ми. Защото понякога на хората им се случват разни неща и те не са подготвени да се справят с тях.

2)  Когато скандират името ми, това е повече като зов за отмъщение, отколкото ликуване. Когато миротворците си пробиват път, за да усмирят неуправляемата тълпа, тя напира, вместо да отстъпва. И знам, че не мога да направя нищо, за да променя това.

3) Пред очите ми са измършавелите детски тела върху кухненската ни маса, докато майка ми предписва онова, което родителите не могат да им дадат. Повече храна. Сега, когато сме богати, тя обикновено им дава храна за вкъщи. Но по-рано често нямаше какво да им дадем, а детето и без друго вече не можеше да бъде спасено. Докато тук в Капитола хората повръщат заради удоволствието да напълнят търбусите си отново и отново. Не заради някаква болест на тялото или ума, не от развалена храна. Това е нещо, което всички правят по време на празненство. Нещо прието. Част от забавлението.

4) Коя е тази най-жестока болка? За мен това винаги е болката в момента.

5) - Извинявай. Задето ти се разкрещях вчера.
- И по-лоши неща съм чувала - казва тя. - Виждала си как реагират хората, когато техен любим човек се мъчи.

6) Нещата изглеждаха ясни в ума ми, дори когато се изправих пред тълпата, но не можех да ги запиша на хартия. Освен това, те трябваше да бъдат придружени с прегръдки и целувки, трябваше докато ги изричам да погаля Прим по косата, да докосна лицето на Гейл, да стисна ръката на Мадж. Не можеха да бъдат предадено заедно с дървен ковчег, в който лежи изстиналият ми, вкочанен труп.

7) Истинските бунтовници не слагат таен символ върху нещо толкова трайно като бижута. Слагат го върху коричка хляб, която може да бъде изядена в миг, ако се наложи.

8) - Какво става там, Катнис? Да не би всички да се държат за ръце? И да са дали клетва, че няма да си служат с насилие? Да са захвърлили оръжията в морето в знак на неподчинение срещу Капитола? - пита Финик.
- Не - казвам аз.
- Не - повтаря Финик. - Защото каквото и да се е случило в миналото, то е минало. А никой на тази арена не е станал победител случайно. - За миг той измерва с поглед Пийта. - Освен може би Пийта.
Значи Финик знае същото, което знаем и ние с Хеймич. За Пийта. Че дълбоко в себе си е по-добър от всички нас.

9) Усещането вътре в мен става по-топло и се разнася от гърдите ми надолу из тялото ми, по ръцете и краката, обхваща ме цялата. Вместо да ми донесат удовлетворение, целувките имат обратен ефект - искам още. Мислех, че съм нещо като експерт по глада, но този е от съвсем нов вид.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!