Зона 51: Екскалибур

Резюме: Ескалибур. Реликва. Легендарен предмет. Абсолютно оръжие. Някога смятан за мит, легендарният меч на крал Артур се оказва реално съществуващ предмет - най-важната фигура в сложната игра за контрол над съдбините на човечеството. Двете съперничещи си фракции се надпреварват помежду си коя първа ще сложи ръка върху него. Но в играта се появява нов участник - Майк Търкот и неговият елитен отряд се готвят да объркат плановете на пришълците. Търкот знае, че митичното оръжие е ключ за разрешаването на всички загадки и за окончателната победа над аирлианците и техните машини. Но за да го спечели, ще трябва да изкачи най-високата планина на света, да преодолее в суровия период извън подходящия сезон "мъртвата зона" на Еверест, гробница на много прочути алпинисти.

Лично мнение: От прочетените книги, шестата от поредицата за Зона 51 ми вървеше най-мудно. А не би трябвало да е така, защото войната вече е в разгара си, аирлианците воюват срещу собствената си раса и срещу човечеството, опитвайки се да привлекат на тяхна страна хората, независимо по какъв начин - чрез преговори или с намесата на нановируси, които да контролират тялото. Представители от всички групи се устремяват към Еверест, но въпросът не е колко са тръгнали, а колко ще пристигнат. И по-важното - кой ще докосне пръв Екскалибур?
Харесва ми това, че само хората нямат доверие на тези, с които работят и не знаят кои са всъщност те. И в тази книга също се загатва за ролята, която има религията и какво влияние върху човешкия живот може да упражнява. Но и тук тази тема не е развита. Прекалено много теми, които лично за мен, биха представлявали интерес, са започнати или загатнати, но незавършени и неразвити, което ще го броя като минус за поредицата.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Чудакът Томас: Завръщането" - Дийн Кунц

1) Сега съм на двайсет и една и много по-възрастен, отколкото когато бях на двайсет.

2) Дните ми са прекалено заето и напрегнати, за да си позволя да пътувам. Дори не гледам телевизионните канали от типа на ,,Нешънъл Джиографик''. Радостите на живота могат да се открият навсякъде. Далечните кътчета на планетата предлагат само екзотични начини да страдаш.

3) Сигурно виждам мъртъвците и дори съм в състояние да ги пипна не защото наистина е така, а защото ми се иска да е така. Може би с помощта на тази неведома сила ще мога да победя смъртта.
Свръхестествената ми дарба може би се крие не в ума, а в сърцето. Сърцето е художникът, който нанася багрите си върху всичко, което го безпокои и тормози, и по този начин проектира върху платното една по-ярка и по-туширана версия на истината.

4) Кръвта от насилствена смърт потриса дори онези, които са свикнали с гледката й. Червените пръски, капки, локви и дири създават неопределен роршахови  фигури, в които човек разчита само едно значение: че съществуването му е уязвимо и че наистина е смъртен.
Отчаяните алени отпечатъци от длани на стената бяха езикът на знаците, използван от жертвата: ,,Пощади ме, помогни ми, не ме забравяй, отмъсти за мен''.

5) Някои смятат, че убийството се корени в алчността, но самата алчност рядко мотивира един човек да извърши убийство. За повечето покушения над личността причината, колкото и зловеща да е тя, е една и съща: хората, заслепени от насилие, убиват онези, на които завиждат и на които мечтаят да приличат.

6) Нещата, за които се тревожим най-много, никога не са тези, които пряко ни засягат. Винаги ни забиват най-коварно ножа в гърба, когато гледаме в съвсем друга посока.

7) Също като майка му природата го беше орисала с нещо, което застрашаваше живота му. Той имаше чупливи кости, майка му - ослепителна красота.

8) Сърцето не може да живее само по законите на логиката. Абсурдността е много ефикасно лекарство, стига да не се предозира.

9) - Аз съм щастлив и доволен - уверих го.
Той помълча, после отвърна:
- Ти си в душевен мир, синко. Има голяма разлика.

10) Писането е един вид душевна химиотерапия срещу психологическите ракови тумори.

11) С очите и поведението си той е способен да изрази такова презрение към човешката раса, за каквото писател минималист като Кормак Макарти биха му трябвали двайсет страници.

12) - Още по-удивително е, че рядко съм те виждал да мамиш самия себе си - продължи Ози.
- Защо не предложите на Църквата да ме канонизира, сър?
- Ако отговаряш така невъзпитано на по-възрастните, няма да те пратят при светиите.
- Жалко, а аз се надявах след време да имам ореол. Ще ми бъде като удобна нощна лампа.

13) Ако човек не се присмива открито на приятеля си, тогава той не му е истински приятел. Как иначе ще разбереш какво да избягваш да казваш, за да не станеш за смях на околните?

14) Ако човек е готов да плати солидна сума за бутилирана вода, дали някой ден, ако започнат да го предлагат в магазините, няма да плаща и за торба с чист и свеж въздух от Скалистите планини?

15)  Колкото е по-плитка една ценностна система, толкова по-ревностно я прегръщат нейните поклонници. Най-гръмогласните и най-фанатизираните са тези, устоите на чиято вяра са разклатени.

16) Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Някои хора твърдят, че така Бог ни предупреждава за намиращото се наблизо зло, но моите наблюдения сочеха, че реагирам така и когато ми сервират брюкселско зеле.

17) Сляпото следване на ирационалното е равносилно на чиста лудост. Но ревностното придържане само към рационалното, като в същото време се отрича съществуването на каквито и да било мистерии на живота и неговото значение - това е не по-малка лудост, отколкото фанатизма и невежеството.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Възпламеняване'' - Сюзан Колинс

1) Времето, което прекарах на арената, ме накара да осъзная, че трябва да престана да я наказвам за нещо, за което тя не е виновна, за смазващата депресия, в която изпадна след смъртта на баща ми. Защото понякога на хората им се случват разни неща и те не са подготвени да се справят с тях.

2)  Когато скандират името ми, това е повече като зов за отмъщение, отколкото ликуване. Когато миротворците си пробиват път, за да усмирят неуправляемата тълпа, тя напира, вместо да отстъпва. И знам, че не мога да направя нищо, за да променя това.

3) Пред очите ми са измършавелите детски тела върху кухненската ни маса, докато майка ми предписва онова, което родителите не могат да им дадат. Повече храна. Сега, когато сме богати, тя обикновено им дава храна за вкъщи. Но по-рано често нямаше какво да им дадем, а детето и без друго вече не можеше да бъде спасено. Докато тук в Капитола хората повръщат заради удоволствието да напълнят търбусите си отново и отново. Не заради някаква болест на тялото или ума, не от развалена храна. Това е нещо, което всички правят по време на празненство. Нещо прието. Част от забавлението.

4) Коя е тази най-жестока болка? За мен това винаги е болката в момента.

5) - Извинявай. Задето ти се разкрещях вчера.
- И по-лоши неща съм чувала - казва тя. - Виждала си как реагират хората, когато техен любим човек се мъчи.

6) Нещата изглеждаха ясни в ума ми, дори когато се изправих пред тълпата, но не можех да ги запиша на хартия. Освен това, те трябваше да бъдат придружени с прегръдки и целувки, трябваше докато ги изричам да погаля Прим по косата, да докосна лицето на Гейл, да стисна ръката на Мадж. Не можеха да бъдат предадено заедно с дървен ковчег, в който лежи изстиналият ми, вкочанен труп.

7) Истинските бунтовници не слагат таен символ върху нещо толкова трайно като бижута. Слагат го върху коричка хляб, която може да бъде изядена в миг, ако се наложи.

8) - Какво става там, Катнис? Да не би всички да се държат за ръце? И да са дали клетва, че няма да си служат с насилие? Да са захвърлили оръжията в морето в знак на неподчинение срещу Капитола? - пита Финик.
- Не - казвам аз.
- Не - повтаря Финик. - Защото каквото и да се е случило в миналото, то е минало. А никой на тази арена не е станал победител случайно. - За миг той измерва с поглед Пийта. - Освен може би Пийта.
Значи Финик знае същото, което знаем и ние с Хеймич. За Пийта. Че дълбоко в себе си е по-добър от всички нас.

9) Усещането вътре в мен става по-топло и се разнася от гърдите ми надолу из тялото ми, по ръцете и краката, обхваща ме цялата. Вместо да ми донесат удовлетворение, целувките имат обратен ефект - искам още. Мислех, че съм нещо като експерт по глада, но този е от съвсем нов вид.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Дежурството прието'' - Аркадий и Георги Вайнер

1) Всички ние толкова бързо се разминавахме. Нагоре, надолу. В успоредните тунели на отчуждеността, потънали в своите грижи и проблеми. Няма време да се вгледаш, да видиш човека насреща си, да го опознаеш, да го запомниш завинаги.

2) Кучетата мислят. Ако искаш, разкъсай ме на парчета, но не мога да повярвам, че съществуват рефлекси на съобразителност, храброст, вярност и любов. Кучетата във всичко приличат на хората. Сред тях има умни и глупави, слаби и неуморими, страхливи и храбри, зли и добри, весели, унили, стиснати и разточителни, има скромни таланти и надути бездарници.

3) Колко години трябваше да върша моята объркана работа, за да разбера какво щастие е да уча.

4) А да си недоволен от съдбата, все едно да дразниш вързан пес...

5) Ако започнеш нов живот, къде ще денеш стария? Ако ти самият си станал нов човек, къде ще погребеш себе си, предишния човек?

6) - Виж какво, щеше ли да останеш на тази работа, ако не получаваше заплата? А Тихонов?
- Разбира се! Даром бих работил! А ти би напуснал! И аз няма за какво да съжалявам!
- Но бъди така добър да кажеш, защо толкова се изсилваш? Нима не разбираш, че са нужни други критерии за полезност? Времената днес са други и твоят хазарт много прилича на самохвалство!
- А защо си мислиш, че времената са други? Сега какво, бития не го ли боли? Ограбеният не се ли страхува? Излъганият не се ли срамува, обезчестеният не страда ли?
- Но кривата на престъпността от ден на ден спада, това не ти ли е известно?
- Известно ми е. Но на всички останали хора не е. На обикновените хора. На тях не им е до графици и статистики. Те искат аз да се боря. И ти да се бориш. Но ти не искаш...
- А какво искам аз според теб? -  примижа Скуратов.
- Ти просто искаш да станеш началник. Няма значение какъв, но началник. А ако не успееш да станеш, то поне да живееш спокойно...
- Мислиш ли, че е много срамно да искаш да живееш спокойно...
- Това не е срамно. Но на мен лично такива хора не ми допадат, с тях не искам да имам нищо общо...
- М-да - измънка Скуратов. - Подобен максимализъм би подхождал на един осемнадесетгодишен юноша. А зрял мъж с такава нетърпимост, това е, знаеш ли...
- Знам! Знам! - махнах с ръка. - Просто не успях да ти кажа, че аз не бързам да стана зрял мъж. Зрелият плод бързо се разваля...

7) - Морфолозите считат, че остаряването на организма се дължи на разрушаването на белтъците, липоидите и колагените.
- Не съм съгласен - намесих се аз. - Остаряването е следствие от някакви морални изменения в човека.

8) Седях със затворени очи и чувствувах във всяка своя клетка, във всяка своя жилка унизителна слабост, някакво противно треперене от нечуваната умора. Няма нищо по-обидно от физическото безсилие, нищо по-горчиво от чувството за своя край.

9) Тези свои мисли аз, естествено, с Тихонов не съм споделял, но въпреки той ги долавя и съвсем не ги одобрява, включително и  поради човешка ограниченост, наричана обикновено скромност. В себе си, без да се издаваш, можеш да планираш и мислиш за своето бъдеще, както си искаш, колкото си искаш - в генералски лампази, на професорска катедра или в лауреатски медали. Но опази бог открито да говориш за тези свои планове - това, виждате ли, е нескромно.

10) Гледах го и до болка ми се искаше да заплача. Никога досега през живота си не съм се чувствувала толкова нещастна. И точно тук, на тази студена, покрита с мушама проста кушетка, аз изведнъж разбрах с пределна яснота, че единствено той ми е необходим, за да бъда щастлива. Навярно съм остаряла, защото в мен нямаше нито капка ревност, нито пък се интересувах с кого и как е живял през тези години, всичко това ми беше безразлично; важното е, че той е тук.

11) Ех, това на никого не можеш да обясниш, то може да се почувствува само от сърцето - какво щастие е да даваш любов, а не да вземаш.

12) Отнесоха я на носилка, разкъсвана от силните родилни болки на най-трудното, най-непонятното и прекрасно творение на природата - новия човек. Тази нечувана болка след няколко минути ще се превърне във велика радост - ще се появи дребничко ревящо топче, малкото човече. И тази болка е възвишена, огромна и прекрасна, тъй като тя е животът. А животът - няма какво да се говори - е болка. Болка и радост. И ние сме живи, докато сме способни да усещаме това здраво и необходимо единство на противоречията.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Игрите на глада'' - Сюзан Колинс

1) Трябва да се шегуваме по този въпрос, защото другата възможност е да сме обезумели от страх.

2) Те участват в най-дръзката проява на протест, която успяват да демонстрират. Мълчание.

3) - Знаеш как да убиваш.
- Не и хора - казвам.
- Толкова ли е различно всъщност? - мрачно пита Гейл.
Ужасното е, че ако мога да забравя, че са хора, изобщо няма да бъде различно.

4) Възможно е момичето изобщо да не ме помни. Но знам, че ме помни. Не забравяш лицето на човека, който е бил последната ти надежда.

5) Да унищожаваш разни неща е много по-лесно, отколкото да ги създаваш.

6) Каквото и да правят или да ни принуждават да правим, има една частица от всеки трибут, която не могат да притежават.

7) Веднага ще си призная, че не съм голяма готвачка. Но тъй като готвенето на супа изисква главно да хвърлиш всичко в един съд и да чакаш, това е едно от по-сполучливите му ястия.

8) Странно е да си физически толкова близо до някой, който е толкова далеч от теб.

9) Аз попитах: ,,Миньор от въглищните мини ли? Защо е предпочела миньор, ако е можела да се омъжи за теб?" А той отговори: ,,Защото когато той пее... дори птиците млъкват, за да го слушат.''

10) Никой няма да разбере тъгата ми заради убийството на Треш. Думата ме кара да се закова на място. Убийство! За щастие, не го изричам на глас. Това няма да ми спечели точки на арената.

11) - Виж, могат да се справя с Катон. Нали веднъж вече се бих с него?
Да, и резултатът беше страхотен. Щеше да умреш, проснат в локва кал.

12) Толкова дълго време внимавам да не подценявам противниците си, че съм забравила колко опасно е и да ги надценявам.

13) Странно е, защото макар да приказват непрекъснато за Игрите, всичко се върти само около това къде са били или какво са правили, или как са се почувствали, когато се е случило нещо определено. ,,Бях още в леглото!" ,,Тъкмо си боядисах веждите!'' ,,Кълна се, че едва не припаднах!" Става въпрос само за тях, не за умиращите момчета и момичета на арената.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Операция ''Скайхук'' - Джон Нанс

Още с приключването на Проектът ''Медуза'' побързах отново да се върна в света на авиацията, който Джон Нанс така реалистично описва. Четейки книгата се наложи отново да прегледам биографията на автора, защото отново бях изумена от познанията и детайлните му описания, но този път те не бяха проявени на борда на самолет, а в съда. Младата и още зелена адвокатка Грейси О'Брайън е истинска природна стихия, що се отнася до закона, неговото спазване и нарушаване. Тя познава всички забравени малки вратички в него, умее да си служи с думите, светкавично реагира на нови предизвикателства, поема големи рискове и не се спира пред нищо, за да докаже невинността на своя клиент. През цялото време си мислех, че един пилот и авиационен консултант, какъвто е Джон Нанс няма да може да изгради такъв колоритен образ като Грейси, която освен обещаващ адвокат, притежава и лиценз за пилот. Препрочитайки отново биографията му, не бях изненадана да открия, че авторът е не само син на адвокат, но самият той е завършил юридически факултет с магистърска степен по право. Това, че пишейки книгите си, Джон Нанс плува в собствени води, се усеща при четенето и носи огромно удоволствие на читателя.
В Операция ''Скайхук'' динамиката на действията и напрежението липсват. Тук една млада адвокатка и нейната приятелка се борят срещу власт и могъщество, без да осъзнават стойността на залога.
Частният самолет на командир Роузън претърпява инцидент във въздуха, заради който отнемат лиценза му, обвинявайки го в пилотиране в нетрезво състояние и полет на прекалено ниска височина. Останките на самолета, както и единственото доказателство, че командирът е невинен внезапно изчезват от дъното на океана, а подозренията падат върху всички организации в САЩ. Младата адвокатка Грейси се хвърля с главата напред, готова да съди всичко и всички, но в мрежата е заплетен и черен проект на военните, който в името на националната сигурност трябва да остане в тайна. Междувременно командир Роузън получава заплахи към семейството и живота си, в опит да накара дъщеря си и нейната приятелка Грейси да оттеглят всички обвинения и жалби, които са подали в съда. Доктор Бен Коул, който е и създател на черния проект, открива външна намеса в кодовете на програмата му, които според него са причина за неуспешния изпитателен полет, а може би и реалната причина самолетът на командир Роузън да е свален.
Служебните задължения, националната сигурност, договорите за конфиденциалност и проектът за милиарди долари са на прага да бъдат пренебрегнати, пред лицето на справедливостта, човешката съпричастност и чувство за дълг.
Когато Грейси О'Брайън, Ейприл Роузън, дъщерята на командира, и Бен Коул обединяват сили в съда, заплахата е прекалено реална, за да бъде пренебрегната отново. Настъпва времето, когато могъщите сили и хората, които стоят зад всичко случващо се, трябва да се намесят.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Проектът "Медуза" - Джон Нанс

Първата ми среща с Джон Нанс ме остави с добри впечатления и желание да се срещна отново с него, за да добия по-голяма представа за творчеството и идеите му.
Проектът ''Медуза'' изобилства от детайлни описания, въвеждащи читателя в света на авиацията и всичко случващо се на борда на един самолет, включително и настъпващата паника. Познанията на автора се дължат на факта, че самият той е пилот и авиационен консултант, който успешно съчетава писателския си талант с професионалните си умения и знания.
Младият капитан Скот Макей е на ръба на фалита и разчита на успешното изпълняване на възложената му задача, за да може финансово да закрепи положението във фирмата си и да не предаде доверието на двамата си колеги и приятели, които също като него разчитат на парите, които ще спечелят, ако се справят с предизвикателството.
Късметът определено не е на тяхна страна от самото начало. Товарът, който трябва да пренесат е подменен, налага им се да натоварят още палети и да качат две дами на борда, всяка от които твърди, че нейният товар е по-важен и трябва да бъде доставен незабавно. Не след дълго обаче се разбира, че единият товар наистина е с по-голяма важност, защото се предполага, че е термоядрена бомба, която заплашва, че ще предизвика ефектът на Медуза, който би засегнал не само територията на щатите, а цялата планета. Създателят на бомбата е ядрен физик, успял да подмами жена си да занесе товара в Пентагона след смъртта му, обещавайки й огромна сума пари в замяна.
След като часовниковият механизъм се задейства и обратното броене започва, съдбата на милиони хора е в ръцете на капитан Скот Макей и действията, които той ще предприеме.
Междувременно, докато бомбата лети във въздушното пространство над Америка, долу на земята извънредната ситуация създава паника в населението, след изтичане на информация. Правителството, военните, полицията, пилотите, медиите, учените, сенаторите и различните организации мобилизират силите си, но разделянето на властта и отговорностите е трудна задача между такива звена, които не са свикнали да работят в екип. Укриването на информация, лъжата и измамата могат да са фатални, защото преди всичко доверието на капитан Скот Макей трябва да бъде спечелено, за да може боингът да се приземи и бомбата да попадне в ръцете на професионалисти. Но капитанът осъзнава реалната опасност и капаните, които са заложени от гениалния физик и твърдо отказва да предаде бомбата в ръцете на хора, на които важни детайли им убягват. Затова той се отправя на мисия, на която рискува да изгуби не само самолета, но и живота си.
Когато все пак виждат светлина в тунела, пилотите и двете дами на борда на боинг 727 разбират, че не само времето, но и горивото им изтича. Дали ще успеят да спасят милионите нищо неподозиращи хора, дали ще успеят да спасят себе си или ще се провалят и в двете начинания, зависи само от капитан Скот Макей, неговото самообладание, опит и професионализъм. Но дали това наистина ще е достатъчно?!

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Войната на таралежите - Братя Мормареви

Изчетох тази книга почти на един дъх, защото не я усещах като приятно четиво, а като връщане назад към собственото ми детство, детските тревоги, трепети, желания, интереси и приятели.
Книгата отразява до болка познатата ни българска действителност, но този път болката не е плод на разочарование и не се свърза с познатите ни днес оплаквания. Не, тази болка се свързва с отминалите времена, които няма да се върнат, но спомена за които предизвиква усмивки, смях, скъпи спомени и интересни истории, които да разказваме на тези, които няма да познават свят без телефони и компютри и ще ни гледат с подозрение и недоверие.
Във ''Войната на таралежите'' се запознаваме с група деца - много цветни образи, които въпреки различията си, успяват да се сработват заедно, да се допълват, да си вярват и да си прощават. Отново преживяваме трепетите на първата любов, чувството на ревност и кризисните ситуации, които могат да възникнат между приятелите.
Срещаме се и с учителката, която многократно е карала сърцето ни да спира - дали защото ни е извиквала на дъската или сме я виждали да ни чака пред дома ни. И разбира се, спомняме се и шокът от откритието, че тя всъщност има собствен живот извън училищната сграда и е много възможно да се превърне в наш доверен приятел.
А тези от нас, които са се занимавали със спорт в ранна детска възраст, особено ако е бил баскетбол, могат с ръка на сърцето да потвърдят колко достоверни са емоциите и преживяванията на малките герои от книгата. Разкъсването между училището и спортната площадка, войната между учители и треньори, смелите и безгранични мечти за бляскаво бъдеще, желанието да бъдем най-добри... Пламъкът в детското сърце гори по-силно от огън, то не познава страх, не познава ограничения и за него няма непреодолими препятствия. А всеки дръзнал да се изправи срещу колективната детска воля, с изненада ще се убеди в истинността на силата на желанието.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Адиос'' - Стефан Стефанов

"Адиос" е първия разказ в книгата ''Край до край'' на Стефан Стефанов.

1) ,,Трябва да се махна за малко.'' Тези думи ги бях чувал и от хора, които никога не се върнаха  в България. Все едно отидоха до магазина за малко и не ги видях повече. Не ми беше ясно защо толкова много хора тук имахме такава ужасна нужда просто да се махнем. На всяка цена, въпреки всичко. Това дори не е порив за емиграция, просто за махане. И не защото искаш да отидеш накъде, а защото не искаш да си тук.

2) Запалих си цигара. В цялата страна пушенето на закрито беше забранено, но не и в бара на Пинки, защото мястото и без това бе нелегално. Това беше сигурно най-якото нещо в този бар, защото всичко останало беше смрад, кочина и алкохолизъм. По някакъв начин барът приличаше на цялата държава - хаосът е единствената причина за съществуването му.

3) В България постоянно сме назаем или си плащаме масрафите един на друг, иначе няма как да стане. Не изкарваме достатъчно пари, че да се издържаме на собствени разноски. Просто не изкарваш достатъчно, всичко е скъпо, а разходите са много и така, докато придобиеш чувството, че и животът ти е назаем, защото постоянно трябва да го изплащаш.

4) И отново разноликостта на реалността - всеки може да е луд, докато се прави на нормален, и всеки може да е нормален, докато се прави на луд.

5) Вече знаех, че никой не иска здрав разум, защото, ако го имаш, рано или късно осъзнаваш, че го губиш, защото нещата тотално са объркани. Нито си комуникираме като хората, нито живеем като хората, само се бутаме един в друг в тъмницата на колективното си безсъзнание.

6) -  Но дори това не е най-големият ни проблем като нация, народ, колектив, отбор, сбирщина, свинщина, каквото и да е! Не са и парите! Проблемът категорично не са парите, защото в тая държава има много пари! Има нещо друго, което не мога да си обясня! Българите просто не се разбираме помежду си! Направо не се понасяме бе, човек! Не искаме да си говорим наистина, не искаме да се познаваме наистина! Оттам идват всичките ни проблеми, да знаеш! Не се обичаме помежду си!

7) Чужденците идват в България, виждат тук едно спокойно евтино място, но не усещат акумулираната агресия. Изобщо не схващат, че хората в тази страна се държат, все едно са много ядосани на всеки останали, независимо дали ги познават, или не. Все едно искат да ги няма. Карат така, плащат така, говорят така, работят така, чукат така, емигрират така. Някои направо умират заради всичко това. Човешкият живот беше започнал да се обезценява и всеки можеше да направи всичко. Съдът беше зле, Прокуратурата беше зле и полицията беше зле - и  това роди хаоса, а хаосът ражда смърт. Шибаняците в тоги и униформи си мислеха, че могат да правят мизерии и схеми до края на света, обаче бъркаха. Рано или късно нещата щяха да излязат от контрол, а те да го отнесат също като останалите. Не знам някой да е избягал от куршума. Ако нещата излязат от контрол, никой не е защитен.

8) Мълчаливо вдигнахме наздравица. Едва ли хлапетата можеха да са по-добре, при положение, че виждахме ние какви сме. А кой ни е научил така, е друг въпрос. Никой не иска да го повдига, всички бягат от отговорност и е по-лесно всички да сме просто жертви на обстоятелствата.

9) Трудно е да не обичаш толкова добър човек. По-лесно е да го нараниш.

10) Вече знаех. Бях го казал, бях го изкрещял в огледалото. Не исках да избягам оттук заради това тук. Трябваше да избягам от това, което самият аз представлявам тук.

Like "Книжен плъх" on facebook!

Цитати / ''Разкази под екстази'' - Фредерик Бегбеде

1) А и нима се нуждаем от някакво си хапче, за да разказваме живота си на непознати? Та нали литературата е тъкмо за това?

2) Променя ли се животът, когато смениш града? Струва ли си да пътува човек в този еднакъв свят?

3) И на теб ли ти е кофти като на мен, когато се намирам на летище? Не смяташ ли, че има някаква поезия в тези места, откъдето хората просто минават? Меланхолията на отпътуването? Лириката на посрещането? Висока концентрация на климатизирани емоции из въздуха?

4) Човек трябва да живее с 800 км в час и веднага след това да умре с мозък, размазан като сперма по предния капак. Да живее с 800 км в час, за да няма време да чуе края на хита от това лято. Да бъде един вечно ненаситен метеорит, от който никой няма да има време да се възползва. И преди всичко да привлече върху себе си всички най-идиотски опасности, особено когато е облачно. Декадансът не е само търсене на изкупление, а преди всичко начин на живот. Такситата напразно надуват клаксоните, а ако неоновите светлини на хотела мигат, то е само защото са повредени.

5) Каква е разликата между това да обичаш и да се преструваш, че обичаш, при положение че успееш да излъжеш самия себе си?

6) Послушах съвета на дилъра: да не пия алкохол (смесването било опасно) и да не ям (пълният стомах намалявал действието на дрогата). И ето ме сега седя като глупак и чакам, без да мога нито да пийна, нито да похапна. На това му казват начинаещ наркоман: смотаняк, който нито пие, нито яде и непрекъснато си гледа часовника.

7) Всички наркотици си имат свое място в литературата: опиумът благодарение на Кокто и Томас де Куинси, мескалинът с Анри Мишо и Олдъс Хъксли, хероинът у Бъроуз и Ив Салг, пейотълът с посредничеството на Кастанеда, ЛСД благодарение на Тимъти Лиъри и Том Улф, хашишът навсякъде у Бодлер, кокаинът с Брет Истън Елис и Джей Макенъри, бърбънът в пълните съчинения на Чарлз Буковски. Дошло е време екстазите да влезе в Историята на литературата.

8) Екстазито ви кара скъпо да платите няколкото минути химическа радост. Дава ви достъп до един по-добър свят, до едно общество, където всички си подават ръка, където никой повече не се чувствува самотен; кара ви да мечтаете за нова ера, освободена от аристотеловата логика, от евклидовата геометрия, от картезианския метод и от фридмановата икономика. Оставя ви да надзърнете там и след това без предупреждение ви захлопва вратата под носа.

9) Сънувах любовта и се влюбих в този сън.

10) Творчеството наистина ли бе неразривно свързано с разрушението?

11) Нещата се обърнаха в момента, когато решихме, че любовта се нуждае от доказателства. Сякаш това да я правим не беше достатъчно.

12) Нашето най-силно доказателство за любовта ни бе никога повече да не се виждаме.

13) Това, което убива чувствата между двама души, е верността.

14) Някакъв глас се обади едва чуто:
- Кой е?
- Любов моя, Жонатан е, прощавай, че те събудих, но ти си тръгна, без да ми кажеш довиждане, трябва да ти задам един много важен за мен въпрос, а след това ще си отида, ще те оставя да се наспиш, сърце мое, никога не съм бил в такова състояние, пусни ме само за секунда, умолявам те.
Пауза. Ударите на сърцето са приглушени от дебелия мокет. Тихи стъпки. Вратата на щастието се разтваря. Появява се нежното лице с разчорлени коси. Трепет, боязън, които изглежда често съпътстват душевния смут. И Жонатан най-после задава въпроса, който го измъчва още от разходката му по плажа:
- Кажи ми… Ти жена ли си или мъж?

Like ''Книжен плъх'' on facebook!