Войната на таралежите - Братя Мормареви

Изчетох тази книга почти на един дъх, защото не я усещах като приятно четиво, а като връщане назад към собственото ми детство, детските тревоги, трепети, желания, интереси и приятели.
Книгата отразява до болка познатата ни българска действителност, но този път болката не е плод на разочарование и не се свърза с познатите ни днес оплаквания. Не, тази болка се свързва с отминалите времена, които няма да се върнат, но спомена за които предизвиква усмивки, смях, скъпи спомени и интересни истории, които да разказваме на тези, които няма да познават свят без телефони и компютри и ще ни гледат с подозрение и недоверие.
Във ''Войната на таралежите'' се запознаваме с група деца - много цветни образи, които въпреки различията си, успяват да се сработват заедно, да се допълват, да си вярват и да си прощават. Отново преживяваме трепетите на първата любов, чувството на ревност и кризисните ситуации, които могат да възникнат между приятелите.
Срещаме се и с учителката, която многократно е карала сърцето ни да спира - дали защото ни е извиквала на дъската или сме я виждали да ни чака пред дома ни. И разбира се, спомняме се и шокът от откритието, че тя всъщност има собствен живот извън училищната сграда и е много възможно да се превърне в наш доверен приятел.
А тези от нас, които са се занимавали със спорт в ранна детска възраст, особено ако е бил баскетбол, могат с ръка на сърцето да потвърдят колко достоверни са емоциите и преживяванията на малките герои от книгата. Разкъсването между училището и спортната площадка, войната между учители и треньори, смелите и безгранични мечти за бляскаво бъдеще, желанието да бъдем най-добри... Пламъкът в детското сърце гори по-силно от огън, то не познава страх, не познава ограничения и за него няма непреодолими препятствия. А всеки дръзнал да се изправи срещу колективната детска воля, с изненада ще се убеди в истинността на силата на желанието.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Адиос'' - Стефан Стефанов

"Адиос" е първия разказ в книгата ''Край до край'' на Стефан Стефанов.

1) ,,Трябва да се махна за малко.'' Тези думи ги бях чувал и от хора, които никога не се върнаха  в България. Все едно отидоха до магазина за малко и не ги видях повече. Не ми беше ясно защо толкова много хора тук имахме такава ужасна нужда просто да се махнем. На всяка цена, въпреки всичко. Това дори не е порив за емиграция, просто за махане. И не защото искаш да отидеш накъде, а защото не искаш да си тук.

2) Запалих си цигара. В цялата страна пушенето на закрито беше забранено, но не и в бара на Пинки, защото мястото и без това бе нелегално. Това беше сигурно най-якото нещо в този бар, защото всичко останало беше смрад, кочина и алкохолизъм. По някакъв начин барът приличаше на цялата държава - хаосът е единствената причина за съществуването му.

3) В България постоянно сме назаем или си плащаме масрафите един на друг, иначе няма как да стане. Не изкарваме достатъчно пари, че да се издържаме на собствени разноски. Просто не изкарваш достатъчно, всичко е скъпо, а разходите са много и така, докато придобиеш чувството, че и животът ти е назаем, защото постоянно трябва да го изплащаш.

4) И отново разноликостта на реалността - всеки може да е луд, докато се прави на нормален, и всеки може да е нормален, докато се прави на луд.

5) Вече знаех, че никой не иска здрав разум, защото, ако го имаш, рано или късно осъзнаваш, че го губиш, защото нещата тотално са объркани. Нито си комуникираме като хората, нито живеем като хората, само се бутаме един в друг в тъмницата на колективното си безсъзнание.

6) -  Но дори това не е най-големият ни проблем като нация, народ, колектив, отбор, сбирщина, свинщина, каквото и да е! Не са и парите! Проблемът категорично не са парите, защото в тая държава има много пари! Има нещо друго, което не мога да си обясня! Българите просто не се разбираме помежду си! Направо не се понасяме бе, човек! Не искаме да си говорим наистина, не искаме да се познаваме наистина! Оттам идват всичките ни проблеми, да знаеш! Не се обичаме помежду си!

7) Чужденците идват в България, виждат тук едно спокойно евтино място, но не усещат акумулираната агресия. Изобщо не схващат, че хората в тази страна се държат, все едно са много ядосани на всеки останали, независимо дали ги познават, или не. Все едно искат да ги няма. Карат така, плащат така, говорят така, работят така, чукат така, емигрират така. Някои направо умират заради всичко това. Човешкият живот беше започнал да се обезценява и всеки можеше да направи всичко. Съдът беше зле, Прокуратурата беше зле и полицията беше зле - и  това роди хаоса, а хаосът ражда смърт. Шибаняците в тоги и униформи си мислеха, че могат да правят мизерии и схеми до края на света, обаче бъркаха. Рано или късно нещата щяха да излязат от контрол, а те да го отнесат също като останалите. Не знам някой да е избягал от куршума. Ако нещата излязат от контрол, никой не е защитен.

8) Мълчаливо вдигнахме наздравица. Едва ли хлапетата можеха да са по-добре, при положение, че виждахме ние какви сме. А кой ни е научил така, е друг въпрос. Никой не иска да го повдига, всички бягат от отговорност и е по-лесно всички да сме просто жертви на обстоятелствата.

9) Трудно е да не обичаш толкова добър човек. По-лесно е да го нараниш.

10) Вече знаех. Бях го казал, бях го изкрещял в огледалото. Не исках да избягам оттук заради това тук. Трябваше да избягам от това, което самият аз представлявам тук.

Like "Книжен плъх" on facebook!

Цитати / ''Разкази под екстази'' - Фредерик Бегбеде

1) А и нима се нуждаем от някакво си хапче, за да разказваме живота си на непознати? Та нали литературата е тъкмо за това?

2) Променя ли се животът, когато смениш града? Струва ли си да пътува човек в този еднакъв свят?

3) И на теб ли ти е кофти като на мен, когато се намирам на летище? Не смяташ ли, че има някаква поезия в тези места, откъдето хората просто минават? Меланхолията на отпътуването? Лириката на посрещането? Висока концентрация на климатизирани емоции из въздуха?

4) Човек трябва да живее с 800 км в час и веднага след това да умре с мозък, размазан като сперма по предния капак. Да живее с 800 км в час, за да няма време да чуе края на хита от това лято. Да бъде един вечно ненаситен метеорит, от който никой няма да има време да се възползва. И преди всичко да привлече върху себе си всички най-идиотски опасности, особено когато е облачно. Декадансът не е само търсене на изкупление, а преди всичко начин на живот. Такситата напразно надуват клаксоните, а ако неоновите светлини на хотела мигат, то е само защото са повредени.

5) Каква е разликата между това да обичаш и да се преструваш, че обичаш, при положение че успееш да излъжеш самия себе си?

6) Послушах съвета на дилъра: да не пия алкохол (смесването било опасно) и да не ям (пълният стомах намалявал действието на дрогата). И ето ме сега седя като глупак и чакам, без да мога нито да пийна, нито да похапна. На това му казват начинаещ наркоман: смотаняк, който нито пие, нито яде и непрекъснато си гледа часовника.

7) Всички наркотици си имат свое място в литературата: опиумът благодарение на Кокто и Томас де Куинси, мескалинът с Анри Мишо и Олдъс Хъксли, хероинът у Бъроуз и Ив Салг, пейотълът с посредничеството на Кастанеда, ЛСД благодарение на Тимъти Лиъри и Том Улф, хашишът навсякъде у Бодлер, кокаинът с Брет Истън Елис и Джей Макенъри, бърбънът в пълните съчинения на Чарлз Буковски. Дошло е време екстазите да влезе в Историята на литературата.

8) Екстазито ви кара скъпо да платите няколкото минути химическа радост. Дава ви достъп до един по-добър свят, до едно общество, където всички си подават ръка, където никой повече не се чувствува самотен; кара ви да мечтаете за нова ера, освободена от аристотеловата логика, от евклидовата геометрия, от картезианския метод и от фридмановата икономика. Оставя ви да надзърнете там и след това без предупреждение ви захлопва вратата под носа.

9) Сънувах любовта и се влюбих в този сън.

10) Творчеството наистина ли бе неразривно свързано с разрушението?

11) Нещата се обърнаха в момента, когато решихме, че любовта се нуждае от доказателства. Сякаш това да я правим не беше достатъчно.

12) Нашето най-силно доказателство за любовта ни бе никога повече да не се виждаме.

13) Това, което убива чувствата между двама души, е верността.

14) Някакъв глас се обади едва чуто:
- Кой е?
- Любов моя, Жонатан е, прощавай, че те събудих, но ти си тръгна, без да ми кажеш довиждане, трябва да ти задам един много важен за мен въпрос, а след това ще си отида, ще те оставя да се наспиш, сърце мое, никога не съм бил в такова състояние, пусни ме само за секунда, умолявам те.
Пауза. Ударите на сърцето са приглушени от дебелия мокет. Тихи стъпки. Вратата на щастието се разтваря. Появява се нежното лице с разчорлени коси. Трепет, боязън, които изглежда често съпътстват душевния смут. И Жонатан най-после задава въпроса, който го измъчва още от разходката му по плажа:
- Кажи ми… Ти жена ли си или мъж?

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Граалът

За да не се повтарям, слагам линк към поста във фейсбук, който написах преди да завърша книгата.
Има още четири книги до края на поредицата и може би е прекалено рано за това, но в тази книга се усеща тънък лъч надежда, примесен с усещането на пълно отчаяние и обреченост. Защото нищо не върви по план, а възможностите на извънземните технологии се неограничени и нищо не може да ги спре. Граалът, който се очертава като важен ключ към достигането на истината, е в ръцете на Мисията, а тя отново успява да избяга, оставяйки след себе си жертви, каквито не могат да се преодолеят. Но дали всичко, което мислим, че сме загубили, наистина си е заминало? Търкот и хората, които са спечелили доверието му са на път да разберат, точно в момента, в който надежда почти не е останала. А на Марс кипи усилена работа върху нещо, което в Зона 51 за момента не могат да разгадаят, но не спират да наблюдават. Всички, независимо хора или извънземни, усещат, че са в опасност, но и всички усещат, че представляват опасност за останалите. Както вече съм споменавала, водили са се войни и преди, но този път всички се мобилизират, защото последната война предстои. Войната, която ще реши не само бъдещето на Земята и човечеството, но и бъдещето на извънземните раси, които са населявали и все още населяват тази планета. И въпреки, че тя все още не е започнала, жертвите вече са прекалено много. Предимно хора, чиято вяра им е давала сили да продължават и да служат на себеподобните си. А вярата в нещо е огромна сила, за която само се загатна в тази книга и се надявам темата да се разшири в следващите няколко. Защото е страшно да се чете за готовността, с която хората се впускат в битка, която вече е загубена. Как не губят кураж, не усещат страх и не се колебаят дори за миг, преди да загубят живота си в името на дадена кауза.
Робърт Дохърти има уникалния талант да държи под напрежение читателя, умело преплитайки митологията, религията, науката, историята и собствената си фантазия, създавайки една реалност, в която читателят се съмнява, че може и да живее, но едва ли някога ще разбере.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Антихриста'' - Амели Нотомб

1) Винаги съм била сама и в това не би имало нищо лошо, ако бе резултат от моя избор. Но истината не беше такава. Мечтаех да съм приобщена, дори и само за да мога да се отлъча впоследствие.

2) На шест години да се съблечеш е нищо. На двайсет и шест - това е вече стар навик.
Да се съблечеш на шестнайсет години е акт на безумно насилие.

3) Страшно е да видиш как родителите ти губят всякакво достойнство.

4) Да докоснеш дъното не е така страшно като да останеш на повърхността на долнопробното.

5) Четенето не е заместител на удоволствието от живота. Погледнато отвън, съществуването ми беше сухарско; отвътре обаче то будеше същите чувства като онези апартаменти, чиято единствена мебелировка се състои от претъпкана докрай библиотека: възхищение и завист към хората. които не се задръстват с излишното и разполагат с насъщното в изобилие.

6) Когато в стаята има прозорец, човек си има свое парче небе. Какво друго може да иска?

7) Те бяха почтени хора. Доказаха го и с обичта си към Христа: нямаха основание да я обичат и тази любов беше белязана с множество човешки слабости, но я обичаха наистина. Простено е на всеки, който обича.

8) Тези, които смятат, че четенето е бягство, са много далече от истината: да четеш, означава да се сблъскаш с реалността в най-концентрирания й вид, колкото и да е странно, е по-малко ужасяващо от това да си имаш работа с размитите й форми.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Търси се'' - Стивън Кинг

1) Пред очите му непрекъснато изникваше една и съща картина: мозъкът, стичащ се по тапетите. В съзнанието му не се беше запечатало убийството, а разплисканият по стената талант. Един живот, посветен на усъвършенстване на този талант, беше приключил за по-малко от секунда. Мозъкът, в който бяха възникнали толкова много сюжети и образи, се беше превърнал в пихтия, напомняща овесена каша. Колко нелепо!

2) Домът е там, където ако влезеш, ще те приютят.

3) Умирам да разисквам книга с човек, който е в състояние да се аргументира.

4) Сред най-вълнуващите открития в живота на читателите е фактът, че са читатели, което означава не само да умееш да четеш, но и да обичаш книгите. Да си влюбен в тях страстно и безнадеждно. Никога не забравяш първата, вдъхнала това чувство, а всяка следваща страница е ново откровение, което разпалва въодушевлението и те предизвиква да възкликнеш: ,,Да! Вярно е! Да! И аз го видях! - И, разбира се, още нещо: - И аз мисля така! И АЗ ЧУВСТВАМ същото!"

5) Разказът й е твърде невероятен, за да е измислица.
След като свършва, Тина е много по-спокойна. ,,Познато ми е'' - казва си Ходжис. Не знае дали изповедта е полезна за душата, но несъмнено успокоява нервите.

6) Хората, проявяващи съчувствие, не са склонни на самоубийство.

7) Ако даваш вид, че си в правото си да бъдеш на определено място, никой няма да те заподозре.

8) Ходжис го слуша мълчаливо, надявайки се Пит да изтърве нещо необмислено. Явно е интелигентен, но понякога дори интелигентните неволно се изпускат. Ако ги оставиш да говорят.

9) Дава си сметка - да, дори сега, най-вече сега, когато на карта е заложен животът и на двама им, - че сълзите свидетелстват за невероятната сила на полета на въображението, на художествената измислица. Ето защо хиляди читатели са плакали, научавайки, че Чарлс Дикенс е починал от инсулт. Ето защо всяка година на 19 януари, рождения ден на Едгар Алън По, някой оставя роза на гроба му. Ето защо Пит щеше да ненавижда този човек, дори да не беше насочил пистолет към беззащитната, трепереща Тина. Мръсникът беше отнел живота на велик писател. И защо? Защото не му се беше понравила посоката, в която Ротстийн бе дръзнал да отведе един от своите герои ли? Да, тъкмо затова. Извършил беше убийство заради непоклатимото си убеждение, че произведението е по-важно от самия автор.

10) Рационалният му ум настоява, че тези слухове са безпочвени и че всяко странно явление има своето логично обяснение, но в дълбините на съзнанието му се простира океан (той смята, че с всеки човек е така), в който плуват странни същества.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Химн'' - Айн Ранд

1) Страшна е тази дума сам. В законите пише, че никой не бива да е сам, никога и в никакъв момент, защото това е голямо прегрешение и в него се коренят всички злини.

2) - Ако ни видите сред множество жени, ще ни погледнете ли?
- Ще ви погледнем, Свобода 5-3000, дори да ви видим сред всички жени на земята.

3) - Значи си мислите, че сте открили нова сила? - казаха те. - Всичките ви братя ли мислят така?
- Не - отвърнахме.
- Онова, което не се мисли от всички хора, не може да е истина - каза Колектив 0-0009.
- Работили сте върху това сами, така ли? - попита Интернационал 1-5537.
- Да.
- Онова, което не се върши колективно, не може да е добро - каза Интернационал 1-5537.

4) Никога не бяхме яли по-вкусно нещо. И внезапно си помислихме, какво голямо удовлетворение носи храната, от която се нуждаем и си набавяме със собствените си ръце. Искаше ни се скоро пак да огладнеем, за да изпитаме отново тази странна нова гордост.

5) Не сме писали много дни. Не искахме да говорим, защото не ни трябваха думи, за да запомним това, което се случваше.

6) - Очите ви са като огън, а в очите на братята ни няма нито надежда, нито плам. Устата ви е като изсечена от гранит, а нашите братя са отпуснати и покорни. Главата ви е вдигната високо, а нашите братя се превити надве от страх. Вие вървите, а братята ни пълзят. По-добре да сме прокълнати с вас, отколкото да сме благословени с всички наши братя. Правете с нас каквото пожелаете, но не ни отпращайте.

7) Същата нощ разбрахме, че да прегръщаш тялото на жена не е нито грозно, нито срамно, а е единственото блаженство, дадено на човешкия род.

8) Коя е тайната, която сърцето ни вече знае, но все още не ни я разкрива, макар да тупти така, сякаш се напряга да ни я каже?

9) Аз съм. Аз мисля. Аз искам.
Моите ръце... Моят дух... Моето небе... Моята гора... Моята земя...
Какво друго трябва да кажа? Това са думите. Това е отговорът.
Стоя тук на планинското било. Вдигам глава и разтварям ръце. Това - моето тяло и моят дух, - това е краят на търсенето. Исках да разбера значението на нещата. Аз съм значението. Исках да открия основание за съществуването. Нямам нужда от никакво основание да съществувам, не ми трябва никакво разрешение за това. Аз съм основанието и разрешението.
Моите очи виждат - и те правят земята красива. Моите уши чуват - и те дават песента си на света. Моят ум мисли и неговият разсъдък е единственият лъч, който може да намери истината. Моето желание прави избор и изборът му е единствената повеля, което трябва да следвам.
Бяха ми дадени много думи, много от тях мъдри, някои лъжливи, но само три са свещени: ,,Аз искам това!".
Накъдето и да поема, пътеводната звезда е с мен; пътеводната звезда и магнитът, които сочат пътя. А те сочат само в една посока. Към мен.
Не знам дали тази земя, върху което съм стъпил, е центърът на вселената, или е малка прашинка, изгубена във вечността. Не знам и не ме интересува. Защото знам какво щастие е възможно за мен на земята. И то няма нужда от висша цел, която да го оправдава. Моето щастие не е средство за постигане на някаква цел. Това е цел само по себе си. То е самата цел. Цел на самото себе си.
И аз не съм средство за каквато и да било цел, която другите искат да постигнат. Аз не съм инструмент, който да използват. Не съм слуга на техните нужди. Не съм превръзка за раните им. Не съм жертва пред техните олтари.
Аз съм човек. Чудото, което съм, е мое, да го притежавам и пазя, да го браня и използвам, да коленича пред него!
Аз не се отказвам от съкровищата си, нито ги деля с някого. Богатството на моя дух не може да се прахосва като медни монети, да се хвърля на вятъра като подаяние за бедните духом. Аз браня своите съкровища: моята мисъл, моята воля, моята свобода. А най-голямото съкровище е свободата.
Нито дължа нещо на братята си, нито имам да вземам нещо от тях. Никого не моля да живее за мен, и аз не живея заради другите. Не ламтя за ничия душа, нито давам своята на някого.
Не съм нито враг, нито приятел на своите братя, с всеки се държа както заслужава. И за да заслужат моите братя обичта ми, не е достатъчно да са се родили. Никому не давам обичта си без причина, камо ли пък на първия срещнат, който я поиска. Аз удостоявам хората със своята обича. Но тази чест трябва да се заслужи.
Ще си избирам приятели сред хората, но няма да имам нито роби, нито господари. И ще избирам само онези, които ми харесват, тях ще обичам и ще уважавам, но нито ще им заповядвам, нито ще им се покорявам. Ако искаме, ще вървим ръка за ръка, ако не искаме - ще вървим сами. Понеже в храма на своя дух всеки е сам. Нека всеки да пази своя храм недокоснат и неосквернен. И нека да върви ръка за ръка с другите, щом иска, но само извън този свят праг.
Защото думата ..Ние'' не бива никога да се изрича, освен ако човек сам не направи този избор, и то след размисъл. Тази дума никога не бива да стои на първо място в душата на човека, понеже така става чудовище, корен на всички злини на земята, причина за измъчването на човек от човека и за неописуеми лъжи.
Думата ,,Ние'' е като вар, която се посипва върху хората, която се втвърдява като камък и смазва всичко под себе си. Бялото и черното са еднакво изгубени в нейната сивота. Тя е думата, с чиято помощ порочните крадат добродетелта на добрите, с чиято помощ слабите крадат мощта на силните, с чиято помощ глупаците крадат ума на мъдрите.
Какво ще остане от радостта ми, ако всички ръце, дори и нечистите, са в състояние да я докоснат? Какво ще остане от мъдростта ми, ако дори глупаците са в състояние да ми заповядват? Какво ще остане от свободата ми, ако всички негодни и немощни се превърнат в мои господари? Какво ще остане от живота ми, ако трябва само да се кланям, да се покорявам и подчинявам?
Но вече нямам нищо общо с това порочно верую.
Приключих с чудовището ,,Ние'', думата на робството, на грабежа, бедността, лъжата и срама.
И сега виждам лицето на бог и издигам този бог над земята, този бог, когото хората търсят, откакто съществуват, този бог, който ще им даде радост, мир и гордост.
Този бог, тази едничка дума: ,,Аз''.

10) Това е дълга история и духът, който я е движил, е духът на човешката свобода. Но какво е свободата? Свобода от какво? Нищо не може да отнеме свободата на човека, освен други хора. За да бъде свободен, човек трябва да се освободи от своите братя. Това е свободата. Това и нищо друго.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Човек на име Уве'' - Фредрик Бакман

1) Не разбира хората, които горят от нетърпение да се пенсионират. Как е възможно човек цял живот да копнее за деня, в който ще се окаже излишен? Ще се мотае, ще бъде в тежест на обществото. Що за човек би искал подобно нещо?

2) Единствено свинете си въобразяват, че размерът и силата са едно и също.

3) Какви странни неща ти липсват, когато изгубиш някого. Дребни неща. Усмивки.

4) Сега всичко трябваше да бъде компютъризирано, сякаш човек не можеше да построи къща, докато някой консултант в прекалено тясна риза не измисли как да отвори капака на лаптопа. Да не би така да са построили Колизеума и пирамидите в Гиза? Господи, през 1889-а дори бяха успели да построят Айфеловата кула, но днес никой не можеше да направи чертежите за едноетажна къща, ако друг не хукнеше да презареди мобилния му телефон.
В този свят човек излизаше от употреба още преди да му е дошло времето. Цяла една страна се изправяше на крака и аплодираше факта, че вече никой не е в състояние да направи нещо свястно. Открита прослава на посредствеността.

5) - Не можеш да ме заблудиш, мили - бе заявила тя с игрива усмивка и се беше сгушила в едрите му ръце. - Ти танцуваш отвътре, Уве, когато никой не гледа. Винаги ще те обичам заради това. Независимо дали ти харесва, или не.

6) Отиваш в болница, за да умреш, това е добре известно на Уве. Достатъчно му е да знае, че държавата иска да й се плаща за всичко, което правиш, докато си жив. Освен това иска да й се плаща за паркинг, когато отиваш в болницата, за да умреш, а според Уве това е наистина прекалено.

7) - Обичате ли да четете? - попита приятелски тя.
Уве поклати неуверено глава, но това не я притесни. Тя се усмихна, обясни, че обичала книгите повече от всичко, и започна да му разказва за какво ставало въпрос в томчетата в скута й. Уве осъзна, че иска да я слуша как обяснява за нещата, които обича, до края на живота си.

8) Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.

9) Уве бе научил, че ако човек няма какво да каже, трябва да измисли какво да попита. Ако имаше нещо, което помагаше на хората да забравят неприязънта си, то това беше възможността да говорят за себе си.

10) Стаята отново потъна в мълчание, което може да възникне единствено между любимия на една жена и баща й.

11) Може би мъката им заради децата трябваше да ги сближи. Само че на мъката не може да се разчита. Когато хората не я споделят, има голяма вероятност тъкмо тя да ги раздели.

12) Понякога е трудно да обясниш защо някои хора неочаквано правят това или онова. Понякога, разбира се, го правят, защото знаят, че рано или късно ще го направят, така че най-добре да го направят още сега. Понякога е точно обратното - защото разбират, че е трябвало да го направят отдавна. Уве сигурно е знаел още от самото начало какво трябва да направи, но всички хора по природа са оптимисти относно времето. Все си мислим, че има достатъчно време, за да направим нещо с другите. Ще имаме достатъчно време, за да им кажем онова, което искаме. След това обаче нещо се случва и ние се хващаме за думи като ,,ако''.

13) - Що за любов е това, ако се откажеш от някого, когато стане трудно? - изплаква тя, а гласът й трепери от мъка. - Да изоставиш човек, когато стане трудно? Кажете ми, що за любов е това?
Мъжът свива устни. Има нервен тик около скулите.
- През повечето време Руне дори не знае къде се намира, проучването показва, че...
- Само че аз знам! - прекъсва го Анита.

14) На човек му е трудно да признае, че греши. Особено когато е грешал години наред.

15) - Да обикнеш някого, е като да се преместиш в къща - казваше Соня. - Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.
Уве, разбира се, предполагаше, че той е вратата на гардероба в този пример.

16) Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот.

17) Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Баба праща поздрави и се извинява'' - Фредрик Бакман

1) Да си специален, е най-добрият начин, по който да бъдеш различен.

2) - Ами... знаеш. Ти си ми единственото внуче. Не исках, такова, да запомниш днешния ден с онова с шала. Затова реших, че вместо това можеш да го запомниш като деня, когато баба ти влезе с взлом в зоологическата градина...
- И избяга от болницата - ухилва се Елса.
- И избяга от болницата - ухилва се баба.
- И хвърли лайно по един полицай - отбелязва Елса.
- Всъщност беше пръст! Или поне по-голямата част! - възразява баба.
- Промяната на спомени е хубава суперсила - признава Елса.
Баба свива рамене.
- Ако човек не може да разкара лошотията, трябва да навакса с повече добротия.
- Няма такава дума.
- Знам.

3) Там валута е фантазията и хората пазаруват не с пари, а с хубави истории, и библиотеките не се наричат библиотеки, а ,,банки''. Всяка книга е съкровище, всяка приказка струва милиони.

4) Мама не е човек, с когото ходиш рамо до рамо, така да се каже, тя е човек, когото следваш. Бабата на Елса пък изобщо не е човек, с когото да вървиш в една посока. По-скоро залягаш, щом я видиш да се задава.

5) Когато мама и баба започнат да се карат, Елса си слага слушалките, увеличава звука и се преструва, че мама и баба са актриси в ням филм. Елса е от онези деца, които рано се научават, че е по-лесно да се справяш с живота, ако сам си избираш саундтрака.

6) Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава.
Една баба е едновременно меч и щит, а това е специален вид любов, която отворковците не разбират.

7) Според баба бавномислещите хора винаги обвиняват бързомислещите в проблеми с концентрацията. ,,Идиотите не могат да разберат, че не-идиотите могат да приключат с една мисъл и да продължат към следващата преди останалите. Затова идиотите винаги са изплашени и агресивни. Защото най-много ги е страх от умни момичета''.

8) На баба не й се случват злополуки. Баба се случва на злополуките.

9) Човек може да обича баба си дълги години, без действително да знае нещо за нея.

10) Хората, които никога не са били преследвани, си мислят, че винаги има причина.
,,Не биха го правили без причина, нали?'', казват този тип хора. ,,Трябва да си направила нещо, за да ги провокираш.'' Сякаш това е логиката на тормоза.

11) Не всички чудовища са били чудовища от самото начало, и не всички чудовища изглеждат като чудовища. Една част носят чудовището вътре в себе си.

12) Иска да изкрещи всичко това на Алф. Но знае, че той все пак няма да я разбере. Защото никой не те разбира, когато си почти на осем. Или на каквато и да е друга възраст.

13) Ако не харесваш хората, те не могат да те наранят. Почти осемгодишните, които често биват наричани ,,различни'', бързо научават това.

14) ,,Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат''.

15) Когато се случи нещо ужасно, хората в истинския свят винаги казват, че тъгата, мъката и болката в сърцето ,,ще намалеят с времето'', но това не е вярно. Тъгата и мъката са вечни, но ако трябваше цял живот да ги носим със себе си, никой не би издържал. Скръбта би ни парализирала. Затова в един момент просто я опаковаме в куфари и намираме място, където да я оставим.

16) Никой не казва ,,мъртва''. Всички казват, че баба си е ,,отишла'', или че са я ,,изгубили''. Все едно е чорап, изчезнал в пералнята.

17) ,,Защото иначе човек не би бил човек. Не мога да си представя как би могъл да е човек, ако никога не е обичал децата си''.

18) Това е начинът да се опълчиш на копелетата, които ти казват какво можеш и какво не можеш да правиш. Просто го правиш, без да ти мигне окото.

19) Това е твърде много реалност за едно дете, което е почти на осем. Всъщност е твърде много реалност за когото и да е, който е почти на колкото и да е.

20) Човек трябва да има вяра. Баба все повтаряше това. Човек трябва да вярва в нещо, за да разбира приказките. ,,Не е толкова важно в какво точно, но все в нещо трябва да вярваш, иначе въобще няма смисъл да се мъчиш''.

21) - Това е карта - казва Елса задъхано, както прави човек, когато са му свършили сълзите, но не му е свършил плачът.

22) Работата с краищата е в това, че се очаква непременно да свършват с ,,живели щастливо до края на дните си''. А това си е проблематично, така е, от чисто разказваческа гледна точка. Защото всички хора в приказките, които са изживели дните си, оставят след себе си други хора, които трябва да живеят без тях.
А е трудно да се живее така. Много, много е трудно да бъдеш този, който трябва да остане и да живее без някого.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Мери Попинз се завръща'' - Памела Травърз

Цитати / "Мери Попинз" - Памела Травърз

1) Не познавам толкова работлив човек.
- Е, това не би могло да се каже за теб! - ядосано отвърна Мери Попинз.
- А - засмя се непознатият, - точно тук грешиш! Аз винаги съм зает. Да не вършиш нищо, е нужно много време, фактически цялото време на човек отива, когато не върши нищо.

2) Земята бързо се върти,
но без да се накланя,
да не се разплиска
по нея океана.

3) - Какво е истинско и какво не е? Можете ли да ми кажете, или пък аз на вас? Навярно никога няма да научим повече от това, че като мислиш за едно нещо, ти го правиш истинско. И тъй, ако Майкъл е мислил, че държи в ръце истинската Луна, той наистина я е имал.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!