Цитати / ''Търси се'' - Стивън Кинг

1) Пред очите му непрекъснато изникваше една и съща картина: мозъкът, стичащ се по тапетите. В съзнанието му не се беше запечатало убийството, а разплисканият по стената талант. Един живот, посветен на усъвършенстване на този талант, беше приключил за по-малко от секунда. Мозъкът, в който бяха възникнали толкова много сюжети и образи, се беше превърнал в пихтия, напомняща овесена каша. Колко нелепо!

2) Домът е там, където ако влезеш, ще те приютят.

3) Умирам да разисквам книга с човек, който е в състояние да се аргументира.

4) Сред най-вълнуващите открития в живота на читателите е фактът, че са читатели, което означава не само да умееш да четеш, но и да обичаш книгите. Да си влюбен в тях страстно и безнадеждно. Никога не забравяш първата, вдъхнала това чувство, а всяка следваща страница е ново откровение, което разпалва въодушевлението и те предизвиква да възкликнеш: ,,Да! Вярно е! Да! И аз го видях! - И, разбира се, още нещо: - И аз мисля така! И АЗ ЧУВСТВАМ същото!"

5) Разказът й е твърде невероятен, за да е измислица.
След като свършва, Тина е много по-спокойна. ,,Познато ми е'' - казва си Ходжис. Не знае дали изповедта е полезна за душата, но несъмнено успокоява нервите.

6) Хората, проявяващи съчувствие, не са склонни на самоубийство.

7) Ако даваш вид, че си в правото си да бъдеш на определено място, никой няма да те заподозре.

8) Ходжис го слуша мълчаливо, надявайки се Пит да изтърве нещо необмислено. Явно е интелигентен, но понякога дори интелигентните неволно се изпускат. Ако ги оставиш да говорят.

9) Дава си сметка - да, дори сега, най-вече сега, когато на карта е заложен животът и на двама им, - че сълзите свидетелстват за невероятната сила на полета на въображението, на художествената измислица. Ето защо хиляди читатели са плакали, научавайки, че Чарлс Дикенс е починал от инсулт. Ето защо всяка година на 19 януари, рождения ден на Едгар Алън По, някой оставя роза на гроба му. Ето защо Пит щеше да ненавижда този човек, дори да не беше насочил пистолет към беззащитната, трепереща Тина. Мръсникът беше отнел живота на велик писател. И защо? Защото не му се беше понравила посоката, в която Ротстийн бе дръзнал да отведе един от своите герои ли? Да, тъкмо затова. Извършил беше убийство заради непоклатимото си убеждение, че произведението е по-важно от самия автор.

10) Рационалният му ум настоява, че тези слухове са безпочвени и че всяко странно явление има своето логично обяснение, но в дълбините на съзнанието му се простира океан (той смята, че с всеки човек е така), в който плуват странни същества.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Химн'' - Айн Ранд

1) Страшна е тази дума сам. В законите пише, че никой не бива да е сам, никога и в никакъв момент, защото това е голямо прегрешение и в него се коренят всички злини.

2) - Ако ни видите сред множество жени, ще ни погледнете ли?
- Ще ви погледнем, Свобода 5-3000, дори да ви видим сред всички жени на земята.

3) - Значи си мислите, че сте открили нова сила? - казаха те. - Всичките ви братя ли мислят така?
- Не - отвърнахме.
- Онова, което не се мисли от всички хора, не може да е истина - каза Колектив 0-0009.
- Работили сте върху това сами, така ли? - попита Интернационал 1-5537.
- Да.
- Онова, което не се върши колективно, не може да е добро - каза Интернационал 1-5537.

4) Никога не бяхме яли по-вкусно нещо. И внезапно си помислихме, какво голямо удовлетворение носи храната, от която се нуждаем и си набавяме със собствените си ръце. Искаше ни се скоро пак да огладнеем, за да изпитаме отново тази странна нова гордост.

5) Не сме писали много дни. Не искахме да говорим, защото не ни трябваха думи, за да запомним това, което се случваше.

6) - Очите ви са като огън, а в очите на братята ни няма нито надежда, нито плам. Устата ви е като изсечена от гранит, а нашите братя са отпуснати и покорни. Главата ви е вдигната високо, а нашите братя се превити надве от страх. Вие вървите, а братята ни пълзят. По-добре да сме прокълнати с вас, отколкото да сме благословени с всички наши братя. Правете с нас каквото пожелаете, но не ни отпращайте.

7) Същата нощ разбрахме, че да прегръщаш тялото на жена не е нито грозно, нито срамно, а е единственото блаженство, дадено на човешкия род.

8) Коя е тайната, която сърцето ни вече знае, но все още не ни я разкрива, макар да тупти така, сякаш се напряга да ни я каже?

9) Аз съм. Аз мисля. Аз искам.
Моите ръце... Моят дух... Моето небе... Моята гора... Моята земя...
Какво друго трябва да кажа? Това са думите. Това е отговорът.
Стоя тук на планинското било. Вдигам глава и разтварям ръце. Това - моето тяло и моят дух, - това е краят на търсенето. Исках да разбера значението на нещата. Аз съм значението. Исках да открия основание за съществуването. Нямам нужда от никакво основание да съществувам, не ми трябва никакво разрешение за това. Аз съм основанието и разрешението.
Моите очи виждат - и те правят земята красива. Моите уши чуват - и те дават песента си на света. Моят ум мисли и неговият разсъдък е единственият лъч, който може да намери истината. Моето желание прави избор и изборът му е единствената повеля, което трябва да следвам.
Бяха ми дадени много думи, много от тях мъдри, някои лъжливи, но само три са свещени: ,,Аз искам това!".
Накъдето и да поема, пътеводната звезда е с мен; пътеводната звезда и магнитът, които сочат пътя. А те сочат само в една посока. Към мен.
Не знам дали тази земя, върху което съм стъпил, е центърът на вселената, или е малка прашинка, изгубена във вечността. Не знам и не ме интересува. Защото знам какво щастие е възможно за мен на земята. И то няма нужда от висша цел, която да го оправдава. Моето щастие не е средство за постигане на някаква цел. Това е цел само по себе си. То е самата цел. Цел на самото себе си.
И аз не съм средство за каквато и да било цел, която другите искат да постигнат. Аз не съм инструмент, който да използват. Не съм слуга на техните нужди. Не съм превръзка за раните им. Не съм жертва пред техните олтари.
Аз съм човек. Чудото, което съм, е мое, да го притежавам и пазя, да го браня и използвам, да коленича пред него!
Аз не се отказвам от съкровищата си, нито ги деля с някого. Богатството на моя дух не може да се прахосва като медни монети, да се хвърля на вятъра като подаяние за бедните духом. Аз браня своите съкровища: моята мисъл, моята воля, моята свобода. А най-голямото съкровище е свободата.
Нито дължа нещо на братята си, нито имам да вземам нещо от тях. Никого не моля да живее за мен, и аз не живея заради другите. Не ламтя за ничия душа, нито давам своята на някого.
Не съм нито враг, нито приятел на своите братя, с всеки се държа както заслужава. И за да заслужат моите братя обичта ми, не е достатъчно да са се родили. Никому не давам обичта си без причина, камо ли пък на първия срещнат, който я поиска. Аз удостоявам хората със своята обича. Но тази чест трябва да се заслужи.
Ще си избирам приятели сред хората, но няма да имам нито роби, нито господари. И ще избирам само онези, които ми харесват, тях ще обичам и ще уважавам, но нито ще им заповядвам, нито ще им се покорявам. Ако искаме, ще вървим ръка за ръка, ако не искаме - ще вървим сами. Понеже в храма на своя дух всеки е сам. Нека всеки да пази своя храм недокоснат и неосквернен. И нека да върви ръка за ръка с другите, щом иска, но само извън този свят праг.
Защото думата ..Ние'' не бива никога да се изрича, освен ако човек сам не направи този избор, и то след размисъл. Тази дума никога не бива да стои на първо място в душата на човека, понеже така става чудовище, корен на всички злини на земята, причина за измъчването на човек от човека и за неописуеми лъжи.
Думата ,,Ние'' е като вар, която се посипва върху хората, която се втвърдява като камък и смазва всичко под себе си. Бялото и черното са еднакво изгубени в нейната сивота. Тя е думата, с чиято помощ порочните крадат добродетелта на добрите, с чиято помощ слабите крадат мощта на силните, с чиято помощ глупаците крадат ума на мъдрите.
Какво ще остане от радостта ми, ако всички ръце, дори и нечистите, са в състояние да я докоснат? Какво ще остане от мъдростта ми, ако дори глупаците са в състояние да ми заповядват? Какво ще остане от свободата ми, ако всички негодни и немощни се превърнат в мои господари? Какво ще остане от живота ми, ако трябва само да се кланям, да се покорявам и подчинявам?
Но вече нямам нищо общо с това порочно верую.
Приключих с чудовището ,,Ние'', думата на робството, на грабежа, бедността, лъжата и срама.
И сега виждам лицето на бог и издигам този бог над земята, този бог, когото хората търсят, откакто съществуват, този бог, който ще им даде радост, мир и гордост.
Този бог, тази едничка дума: ,,Аз''.

10) Това е дълга история и духът, който я е движил, е духът на човешката свобода. Но какво е свободата? Свобода от какво? Нищо не може да отнеме свободата на човека, освен други хора. За да бъде свободен, човек трябва да се освободи от своите братя. Това е свободата. Това и нищо друго.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Човек на име Уве'' - Фредрик Бакман

1) Не разбира хората, които горят от нетърпение да се пенсионират. Как е възможно човек цял живот да копнее за деня, в който ще се окаже излишен? Ще се мотае, ще бъде в тежест на обществото. Що за човек би искал подобно нещо?

2) Единствено свинете си въобразяват, че размерът и силата са едно и също.

3) Какви странни неща ти липсват, когато изгубиш някого. Дребни неща. Усмивки.

4) Сега всичко трябваше да бъде компютъризирано, сякаш човек не можеше да построи къща, докато някой консултант в прекалено тясна риза не измисли как да отвори капака на лаптопа. Да не би така да са построили Колизеума и пирамидите в Гиза? Господи, през 1889-а дори бяха успели да построят Айфеловата кула, но днес никой не можеше да направи чертежите за едноетажна къща, ако друг не хукнеше да презареди мобилния му телефон.
В този свят човек излизаше от употреба още преди да му е дошло времето. Цяла една страна се изправяше на крака и аплодираше факта, че вече никой не е в състояние да направи нещо свястно. Открита прослава на посредствеността.

5) - Не можеш да ме заблудиш, мили - бе заявила тя с игрива усмивка и се беше сгушила в едрите му ръце. - Ти танцуваш отвътре, Уве, когато никой не гледа. Винаги ще те обичам заради това. Независимо дали ти харесва, или не.

6) Отиваш в болница, за да умреш, това е добре известно на Уве. Достатъчно му е да знае, че държавата иска да й се плаща за всичко, което правиш, докато си жив. Освен това иска да й се плаща за паркинг, когато отиваш в болницата, за да умреш, а според Уве това е наистина прекалено.

7) - Обичате ли да четете? - попита приятелски тя.
Уве поклати неуверено глава, но това не я притесни. Тя се усмихна, обясни, че обичала книгите повече от всичко, и започна да му разказва за какво ставало въпрос в томчетата в скута й. Уве осъзна, че иска да я слуша как обяснява за нещата, които обича, до края на живота си.

8) Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.

9) Уве бе научил, че ако човек няма какво да каже, трябва да измисли какво да попита. Ако имаше нещо, което помагаше на хората да забравят неприязънта си, то това беше възможността да говорят за себе си.

10) Стаята отново потъна в мълчание, което може да възникне единствено между любимия на една жена и баща й.

11) Може би мъката им заради децата трябваше да ги сближи. Само че на мъката не може да се разчита. Когато хората не я споделят, има голяма вероятност тъкмо тя да ги раздели.

12) Понякога е трудно да обясниш защо някои хора неочаквано правят това или онова. Понякога, разбира се, го правят, защото знаят, че рано или късно ще го направят, така че най-добре да го направят още сега. Понякога е точно обратното - защото разбират, че е трябвало да го направят отдавна. Уве сигурно е знаел още от самото начало какво трябва да направи, но всички хора по природа са оптимисти относно времето. Все си мислим, че има достатъчно време, за да направим нещо с другите. Ще имаме достатъчно време, за да им кажем онова, което искаме. След това обаче нещо се случва и ние се хващаме за думи като ,,ако''.

13) - Що за любов е това, ако се откажеш от някого, когато стане трудно? - изплаква тя, а гласът й трепери от мъка. - Да изоставиш човек, когато стане трудно? Кажете ми, що за любов е това?
Мъжът свива устни. Има нервен тик около скулите.
- През повечето време Руне дори не знае къде се намира, проучването показва, че...
- Само че аз знам! - прекъсва го Анита.

14) На човек му е трудно да признае, че греши. Особено когато е грешал години наред.

15) - Да обикнеш някого, е като да се преместиш в къща - казваше Соня. - Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.
Уве, разбира се, предполагаше, че той е вратата на гардероба в този пример.

16) Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот.

17) Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Баба праща поздрави и се извинява'' - Фредрик Бакман

1) Да си специален, е най-добрият начин, по който да бъдеш различен.

2) - Ами... знаеш. Ти си ми единственото внуче. Не исках, такова, да запомниш днешния ден с онова с шала. Затова реших, че вместо това можеш да го запомниш като деня, когато баба ти влезе с взлом в зоологическата градина...
- И избяга от болницата - ухилва се Елса.
- И избяга от болницата - ухилва се баба.
- И хвърли лайно по един полицай - отбелязва Елса.
- Всъщност беше пръст! Или поне по-голямата част! - възразява баба.
- Промяната на спомени е хубава суперсила - признава Елса.
Баба свива рамене.
- Ако човек не може да разкара лошотията, трябва да навакса с повече добротия.
- Няма такава дума.
- Знам.

3) Там валута е фантазията и хората пазаруват не с пари, а с хубави истории, и библиотеките не се наричат библиотеки, а ,,банки''. Всяка книга е съкровище, всяка приказка струва милиони.

4) Мама не е човек, с когото ходиш рамо до рамо, така да се каже, тя е човек, когото следваш. Бабата на Елса пък изобщо не е човек, с когото да вървиш в една посока. По-скоро залягаш, щом я видиш да се задава.

5) Когато мама и баба започнат да се карат, Елса си слага слушалките, увеличава звука и се преструва, че мама и баба са актриси в ням филм. Елса е от онези деца, които рано се научават, че е по-лесно да се справяш с живота, ако сам си избираш саундтрака.

6) Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава.
Една баба е едновременно меч и щит, а това е специален вид любов, която отворковците не разбират.

7) Според баба бавномислещите хора винаги обвиняват бързомислещите в проблеми с концентрацията. ,,Идиотите не могат да разберат, че не-идиотите могат да приключат с една мисъл и да продължат към следващата преди останалите. Затова идиотите винаги са изплашени и агресивни. Защото най-много ги е страх от умни момичета''.

8) На баба не й се случват злополуки. Баба се случва на злополуките.

9) Човек може да обича баба си дълги години, без действително да знае нещо за нея.

10) Хората, които никога не са били преследвани, си мислят, че винаги има причина.
,,Не биха го правили без причина, нали?'', казват този тип хора. ,,Трябва да си направила нещо, за да ги провокираш.'' Сякаш това е логиката на тормоза.

11) Не всички чудовища са били чудовища от самото начало, и не всички чудовища изглеждат като чудовища. Една част носят чудовището вътре в себе си.

12) Иска да изкрещи всичко това на Алф. Но знае, че той все пак няма да я разбере. Защото никой не те разбира, когато си почти на осем. Или на каквато и да е друга възраст.

13) Ако не харесваш хората, те не могат да те наранят. Почти осемгодишните, които често биват наричани ,,различни'', бързо научават това.

14) ,,Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат''.

15) Когато се случи нещо ужасно, хората в истинския свят винаги казват, че тъгата, мъката и болката в сърцето ,,ще намалеят с времето'', но това не е вярно. Тъгата и мъката са вечни, но ако трябваше цял живот да ги носим със себе си, никой не би издържал. Скръбта би ни парализирала. Затова в един момент просто я опаковаме в куфари и намираме място, където да я оставим.

16) Никой не казва ,,мъртва''. Всички казват, че баба си е ,,отишла'', или че са я ,,изгубили''. Все едно е чорап, изчезнал в пералнята.

17) ,,Защото иначе човек не би бил човек. Не мога да си представя как би могъл да е човек, ако никога не е обичал децата си''.

18) Това е начинът да се опълчиш на копелетата, които ти казват какво можеш и какво не можеш да правиш. Просто го правиш, без да ти мигне окото.

19) Това е твърде много реалност за едно дете, което е почти на осем. Всъщност е твърде много реалност за когото и да е, който е почти на колкото и да е.

20) Човек трябва да има вяра. Баба все повтаряше това. Човек трябва да вярва в нещо, за да разбира приказките. ,,Не е толкова важно в какво точно, но все в нещо трябва да вярваш, иначе въобще няма смисъл да се мъчиш''.

21) - Това е карта - казва Елса задъхано, както прави човек, когато са му свършили сълзите, но не му е свършил плачът.

22) Работата с краищата е в това, че се очаква непременно да свършват с ,,живели щастливо до края на дните си''. А това си е проблематично, така е, от чисто разказваческа гледна точка. Защото всички хора в приказките, които са изживели дните си, оставят след себе си други хора, които трябва да живеят без тях.
А е трудно да се живее така. Много, много е трудно да бъдеш този, който трябва да остане и да живее без някого.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Мери Попинз се завръща'' - Памела Травърз

Цитати / "Мери Попинз" - Памела Травърз

1) Не познавам толкова работлив човек.
- Е, това не би могло да се каже за теб! - ядосано отвърна Мери Попинз.
- А - засмя се непознатият, - точно тук грешиш! Аз винаги съм зает. Да не вършиш нищо, е нужно много време, фактически цялото време на човек отива, когато не върши нищо.

2) Земята бързо се върти,
но без да се накланя,
да не се разплиска
по нея океана.

3) - Какво е истинско и какво не е? Можете ли да ми кажете, или пък аз на вас? Навярно никога няма да научим повече от това, че като мислиш за едно нещо, ти го правиш истинско. И тъй, ако Майкъл е мислил, че държи в ръце истинската Луна, той наистина я е имал.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Писателят призрак'' - Филип Рот

1) Всичко, което без съмнение бе истина, зазвучаваше фалшиво още щом го напишех и колкото повече се стараех да бъда искрен, толкова по-лошо ставаше.

2) - В час той често казваше на студентите с литературни амбиции: ,,Няма живот без търпение''. Никой от нас не разбираше за какво говори.
- Ти обаче разбираше. Сигурен съм. Мило мое момиче, тъкмо ти ме научи на тази житейска истина.
- Но аз съм абсолютно нетърпелива, когато чакам.
- И все пак го правиш.
- Да, и през цялото време се гърча от чувство на безсилие.
- Ако нямаше това чувство - обясни учителят й, - нямаше да имаш нужда от търпение.

3) Съвършена личност - не прави никакво впечатление, но и нищо не му прави впечатление.

4) - Мислил ли си за това?
- Да.
- И до какво заключение стигна?
- О, не мога да го изразя с една дума, камо ли пък тук, на улицата. Нямаше да напиша петнайсет хиляди думи, ако можех да изразя сега всичко само с една.

5) Щеше да се качи горе и да нахлузи нощницата си в стаята над главата ми. Нямах представа каква полза можех да извлека от тази ситуация. Но все пак да лежиш буден и съблечен в едно легло по същото време, когато тя лежи будна и полусъблечена в друго, беше все нещо. Все някакво начало.

6) Де да можеше собствената ми фантазия да роди сцената, на която току-що бях станал свидетел! Де да можех да измислям тъй дързостно, както самият живот!

7) ''Съжалявам, но съм скучен човек.'' - ,,Ни най-малко - отговори Бойс, - пасивността у именитата личност не е лишена от специфично очарование и загадъчност.'' - ,,Наистина ли? - възкликна Лоноф. - Трябва да го кажа на съпругата си.''

8) И тогава изпитах неистово желание да отмъстя. Не за мъртвите - нямах за цел да върна мъртвите или да дамгосам живите. Не за труповете отмъщавах аз, а за онова останало без майка, без баща, без сестра, пълно с мъст, с омраза и срам, полуодрано, клокочещо от гняв същество. Аз отмъщавах за себе си. Исках сълзи, исках християнските им сълзи да потекат като еврейска кръв - за мен. Исках жалостта им, и то по най-безжалостния начин. А също и обич, исках да ме обичат безмилостно и безкрай, точно както ме бяха унижавали. Исках своя неувехнал живот и неувехналото си тяло, очистени и неомърсени. И за това бяха нужни двайсет милиона души. Двайсет милиона, умножени по десет.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

''Завинаги'' - Константина Живова

Както, може би, вече съм споменавала, не обичам да изказвам негативното си мнение относно книги. Затова ще бъда кратка.
Книгата на Константина Живова е писана с голямо желание и вдъхновение, това се вижда веднага, НО... няма никаква литературна стойност. Авторката е използвала изключително беден речник, а страниците са изпъстрени с еднакви сравнения, описания и прилагателни. Прекалено често, за да е просто неосъзната грешка, се среща и напълно неправилна употреба на минали времена.
Цялата книга, историята на всяка една от трите жени в нея, е написана без никакво задълбочаване в техните образи. Без никакво представяне на техните характери и чертите, които ги отличават една от друга.
За мен тайната на доброто представяне на един художествен образ се крие в това, авторът/авторката да успее да влезе под кожата на своя герой, да повърви в неговите обувки, както се казва, и да успее след това да предаде емоциите му и да обоснове мотивите му върху белия лист, а не да описва себе си и собствените си чувства и мисли, но под различни имена.
Цялата идея на книгата може да се обобщи в една хубава статия за женско списание. Съвсем не е било нужно да се разтяга до цяла книга.
Не ми хареса книгата, това е ясно. Прочетох я от инат, защото любопитството ми не успя да го събуди. Отново ще спомена обаче, че авторката е писала с голямо желание и това се усеща, което е похвално. Не всички имаме талант в тази област, но всеки от нас има какво да каже.
И въпреки, че това не е моята книга, сигурна съм, че много други читатели ще я оценят по различен начин и ще открият в нея това, което търсят.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Сфинксът

В четвъртата книга от поредицата, човечеството отново е в опасност, започва обратното броене, опасността дебне от космоса, но се управлява от земята, а малката група хора, в които е надеждата за спасение, разбират, че не могат да вярват на никой, освен на себе си. Митовете се преплитат с фактите, а фактите не се покриват с истината, защото тя е изкривено понятие. Търкот и Дънкан отново поемат в различни посоки по света, за да открият ключ, който води към истината такава, каквато е.
В тази книга извънземната раса не е под светлината на прожекторите. Действията на хората, предизвикват противодействие от страна на извънземните компютри. Изходът от тези сблъсъци никога не е в полза на хората, защото от другата страна стои компютър-страж, който има способността да обработва множество потоци от информация и да извлича максимална полза от нея. Създавайки роботи, с помощта на нанотехнологията, стражът-компютър вече надминава този етап от развитието на човечеството, за чието достигане са били нужни години. С тези си възможности, компютърът е способен в рамките на няколко часа да създаде оръжия, за които на хората са им нужни месеци, за да ги направят.
На Земята действат различни сили, организации и интереси и историята е на път да се повтори, разкривайки всички заровени тайни. Заражда се нова война, но по всичко личи, че този път ще е последна. Хората се стремят да унищожат това, което не разбират, без да имат представа срещу каква сила се изправят.
В тази книга се запознаваме и с един нов персонаж, който имам чувството, че ще играе голяма роля в следващите части от историята. Всеки е тръгнал по пътя на истината, някои следват отъпканата пътека, други си проправят собствени пътеки, но целта е една и срещата е неизбежна.
Кели, която познава историята на стража-компютъра повече от всеки друг, но и се намира в негов плен, успява да използва връзката си с него, за да изпрати съобщение до Зона 51 и да накара прочелите го да се замислят дали познават враговете си. Тя за пореден път се застъпва за становището си, че хората нямат врагове в космоса и някога са живели в мир с извънземните, но дали този път някой ще й повярва? Човечеството е на прага на Армагедон, а никой не знае на чия страна е, защото истината зависи от гледната точка. Отговорите се крият във великия Сфинкс в Гиза, където се намира Дънкан, в компанията на професор Муалама и към които се е запътил Търкот, но те бързо разбират, че не са единствените, които искат да стигнат до истината. А мотивите на всеки се различни.
Нещото, което особено много ми хареса в тази книга, беше, че се обърна внимание и на влиянието, което всичко това оказва върху хората. Шокът от това, че всичко, в което хората са вярвали и приемали за нормално, е лъжа, води до скок в ръста на самоубийствата. Книгата ни кара и да се замислим и да почувстваме отчаянието на всички религиозни хора, за които изведнъж целият свят се сгромолясва с гръм и трясък, защото религията им е безсилна пред новите факти и доказателства.
Определено има моменти в книгата, които карат читателя да спре да чете и да се замисли как би реагирал, ако това се случи на него... да потрепери... и да продължи да чете.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

''Ти, който не си за мен'' - Александра Потър

Последният си чиклит роман прочетох преди... повече от 5-6 години.
Преди известно време, докато пиех кафе с една колежка и с ентусиазъм разказвах за книгите, които четях в момента, тя ме прекъсна и каза, че за момента четяла само чиклит романи. На въпроса ми защо, тя отговори, че не иска да се натоварва излишно в момента с по-сложна литература, но въпреки забързаното си ежедневие, не иска и да спира да чете.
Точно за този разговор се сетих вчера, докато седях без работа на работното си място. Времето беше лошо и хората предпочитаха да си стоят вкъщи, което ме оставяше без работа за определени периоди от време през деня. Докато чаках поредния клиент да се появи, реших да убия времето си с четене, но понеже не носех нито една от книги си, сметнах за най-добре да почета нещо неангажиращо. Така попаднах на тази книга...
Бях забравила колко лесно и бързо се чете чиклит роман. Само в рамките на работното си време, успях да прочета по-голяма част от книгата, а тази сутрин още в леглото я завърших окончателно.
''Ти, който не си за мен'' е любовна или по-скоро анти-любовна история за двама души и Съдбата, която непрекъснато им пресича пътя. История за това, че понякога се влюбваме в илюзията си за даден човек, а не в него самия и убедени, че това е нашата сродна душа, сме готови да поискаме да прекараме цял живот с него. Което ме препраща към друго заглавие от същата авторка - ''Внимавай какво си пожелаваш (защото може и да се сбъдне)". Хората се променят и Луси с ужас разбира това, когато 10 години по-късно среща първата си любов Нейт, към когото не е спирала да мисли и отново започва да излиза с него, изживявайки приказката си за втори път. Скоро обаче балонът се пропуква и те приключват взаимоотношенията си, но случайността не спира да си сблъсква един с друг. Чашата прелива, когато се срещат и на един и същи самолет и се оказва, че трябва да делят и една стая, поради грешка в системата, позволила повторно резервиране на вече заета стая.
Луси е раздвоена между рационалността на сестра си и въображението на съквартирантката си. Сестра й Кейт вярва, че всичко се дължи на случайността, докато съквартирантката Робин смята, че за всичко е виновна легендата за моста на въздишките. Преди 10 години Луси и Нейт се целуват под моста на въздишките във Венеция, точно когато залязва слънцето и чуват камбаните да бият. Според старецът, който срещат, това означава, че винаги ще бъдат заедно и абсолютно нищо няма да е в състояние да ги раздели.
Сега, 10 години по-късно Луси е ужасена от мисълта, че това може да е истина. Нейт не вярва на легендата, но факт е, че те продължават да се сблъскват непрекъснато и навсякъде и взаимно успяват да провалят новите си връзки.
В края на книгата, на Луси й предстои да разбере дали истинската любов е по-силна от всичко или наистина е обречена да сподели остатъка от живота си с Нейт.
Да, историята в тази книга е предвидима и невероятна, почти банална, НО... Няма да отричам, че наистина беше неангажираща и разтоварваща. Перфектно четиво за мързеливите часове на деня. Перфектно четиво, което може да се вмъкне и между купищата ''сериозна'' литература, както моята колежка би се изразила.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''A Journey to the World's End'' - Ludmila Filipova

1) He, who has once been touched by Antarctica, stays in love with it for the rest of his life.

2) Worries, memories and the sting of disappointment coursed through my veins and surfaced like phantoms in my mind. I knew that his was a kind of pivotal moment in my life, when I needed to pick myself up and get moving. I just had to keep going, regardless of the exact direction. Step by step, I headed toward the change I craved; toward the sunrise. My life up to this point had passed through both peaks and valleys - such is the norm of human existence. Finding myself at a low point, I could not give up, or I would never reach for the next peak just over the horizon, a new day, even after the darkest night. A new sunrise would come, so breathtakingly beautiful that all the darkness of the past would dissipate under its radiance. New priceless moments, long-anticipated, much-deserved, would blossom and fill my days. I would not let my troubles crush my spirit, when the new sunrise I yearned for was so close and beckoning me closer. I found strength and solace in the basic mathematical law of sine and cosine, the constand up-and-down wavelenght of life.

3) I was already accustomed to prejudice and false preconceptions. A person's public image is nothing more than an invention, molded to fit the needs of their social followers. Some seek out a scapegoat to hate or blame for their personal failings, while others build up unrealistic idols to fill a private emotional void.

4) People often find it hard to carry on after reality shatters their expectations. But I learned an important lesson from an unlikely source - insects. Crushed by the sole of a heavy boot, tangled in a sticky spider web, or even severely injured, they never stop moving, twitching, fighting to pull themselves up and keep crawling forward, until the very end. For me, this is the key to overcoming hardship. It is how I choose to live.

5) The true challenges are those yet unconquered.

6) I could never understand the human need to possess and ravage nature. It would be so simple and beautiful to live in synthesis with our environment, yet this was something relegated only to the poor or the eccentric in our time. In the future, however, living close to nature might become the most coveted luxury of all, since it would no longer be available.

7) All of us were equally defenseless in the face of Mother Nature, and that was what made us human. Nationality lost its meaning in such circumstances. We were all united in our mission, all of us close like a family, even if we did not know one another's names.

8)  Everyone here had drawn a line, leaving their previous life behind, beginning a new life in one of the most dangerous places on Earth, where all social masks and pretenses fall away, leaving a person's true soul exposed. Instead of increased vulnerability, this new state brought out a sort of more genuine humanity.

9) There was no fear or animosity in their eyes. For me, that was one of the most wonderful aspects of life in Antarctica - animals here did not know or fear the brutality of mankind. I prayed to God that this would never change in the future.

10) I was alone in one of the most deserted places on Earth, yet I did not feel the pain of loneliness. Instead, I found meaning in my existance, internal harmony and calm. Whether because genuing loneliness does not truly exist, or because the fear of it is worse than anything else, I couldn't say, but having faced that fear once, I let it fall away and dissipate, leaving me healed and whole.

11) A person could have everything, without posessing anything.

12) How strange that it would happen here, in the most remote spot in the world, where, once again, I looked loneliness in the eye. This time, it did not frighten me. Its face was not the face of evil. Loneliness, deep down, in its very core, hid nothing sinister. On the contrary, it held a kind of freedom, an internal harmony for those who choose to accept it.

13) I realized that we could all rise above ourselves, above time and its mundane predicaments. We were all just part of the moment - facts, colors and dust blowing in the wind. The end of the world would come whenever we accepted it. Our abilities were only as grand as our self-confidence. With every beginning, we overcame ourselves, lived through our limitations and felt every breath. The end, the true End, might never come, if that was what we willed.

14) Ironically, we were currently travelling from the actual end of the world to the one, invented by the tourist industry. It rather reminded me of all the festivities and excitement on December 31, New Year's Eve. People need a clearly defined endind, so that they can believe in a new beginning, a time to change their bad habits, embark on new adventures and upload their pictures to Facebook. In reality, there is no such things as the end of the world or the end of time. Both of these concepts are beyond our ability to measure or control. But to reach the end of the world or to embark on a new beginning, there is no need to travel all the way to the South or North Pole, nor to wait for January 1. The true end and true beginning are within our own selves - we are the only ones who can define them.

15) Even among animals, there are species that recognize eternal love. It is remarkable that many such creatures live in the most inhospitable conditions, as the case is with Arctic birds or whales, or even storks who fly on long, difficult migration journeys. It seems that nature wants to prove to the rest of us that eternal love can help us overcome even the harshest storms and perils.

16) I don't admire what people have made, but what they have not yet managed to destroy.

17) Be yourself, and value your own uniqueness. No disappointments exist without unrealistic expectations. You will never get lost, if you choose to explore the world without a map.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!