Цитати / ''Баба праща поздрави и се извинява'' - Фредрик Бакман

1) Да си специален, е най-добрият начин, по който да бъдеш различен.

2) - Ами... знаеш. Ти си ми единственото внуче. Не исках, такова, да запомниш днешния ден с онова с шала. Затова реших, че вместо това можеш да го запомниш като деня, когато баба ти влезе с взлом в зоологическата градина...
- И избяга от болницата - ухилва се Елса.
- И избяга от болницата - ухилва се баба.
- И хвърли лайно по един полицай - отбелязва Елса.
- Всъщност беше пръст! Или поне по-голямата част! - възразява баба.
- Промяната на спомени е хубава суперсила - признава Елса.
Баба свива рамене.
- Ако човек не може да разкара лошотията, трябва да навакса с повече добротия.
- Няма такава дума.
- Знам.

3) Там валута е фантазията и хората пазаруват не с пари, а с хубави истории, и библиотеките не се наричат библиотеки, а ,,банки''. Всяка книга е съкровище, всяка приказка струва милиони.

4) Мама не е човек, с когото ходиш рамо до рамо, така да се каже, тя е човек, когото следваш. Бабата на Елса пък изобщо не е човек, с когото да вървиш в една посока. По-скоро залягаш, щом я видиш да се задава.

5) Когато мама и баба започнат да се карат, Елса си слага слушалките, увеличава звука и се преструва, че мама и баба са актриси в ням филм. Елса е от онези деца, които рано се научават, че е по-лесно да се справяш с живота, ако сам си избираш саундтрака.

6) Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава.
Една баба е едновременно меч и щит, а това е специален вид любов, която отворковците не разбират.

7) Според баба бавномислещите хора винаги обвиняват бързомислещите в проблеми с концентрацията. ,,Идиотите не могат да разберат, че не-идиотите могат да приключат с една мисъл и да продължат към следващата преди останалите. Затова идиотите винаги са изплашени и агресивни. Защото най-много ги е страх от умни момичета''.

8) На баба не й се случват злополуки. Баба се случва на злополуките.

9) Човек може да обича баба си дълги години, без действително да знае нещо за нея.

10) Хората, които никога не са били преследвани, си мислят, че винаги има причина.
,,Не биха го правили без причина, нали?'', казват този тип хора. ,,Трябва да си направила нещо, за да ги провокираш.'' Сякаш това е логиката на тормоза.

11) Не всички чудовища са били чудовища от самото начало, и не всички чудовища изглеждат като чудовища. Една част носят чудовището вътре в себе си.

12) Иска да изкрещи всичко това на Алф. Но знае, че той все пак няма да я разбере. Защото никой не те разбира, когато си почти на осем. Или на каквато и да е друга възраст.

13) Ако не харесваш хората, те не могат да те наранят. Почти осемгодишните, които често биват наричани ,,различни'', бързо научават това.

14) ,,Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат''.

15) Когато се случи нещо ужасно, хората в истинския свят винаги казват, че тъгата, мъката и болката в сърцето ,,ще намалеят с времето'', но това не е вярно. Тъгата и мъката са вечни, но ако трябваше цял живот да ги носим със себе си, никой не би издържал. Скръбта би ни парализирала. Затова в един момент просто я опаковаме в куфари и намираме място, където да я оставим.

16) Никой не казва ,,мъртва''. Всички казват, че баба си е ,,отишла'', или че са я ,,изгубили''. Все едно е чорап, изчезнал в пералнята.

17) ,,Защото иначе човек не би бил човек. Не мога да си представя как би могъл да е човек, ако никога не е обичал децата си''.

18) Това е начинът да се опълчиш на копелетата, които ти казват какво можеш и какво не можеш да правиш. Просто го правиш, без да ти мигне окото.

19) Това е твърде много реалност за едно дете, което е почти на осем. Всъщност е твърде много реалност за когото и да е, който е почти на колкото и да е.

20) Човек трябва да има вяра. Баба все повтаряше това. Човек трябва да вярва в нещо, за да разбира приказките. ,,Не е толкова важно в какво точно, но все в нещо трябва да вярваш, иначе въобще няма смисъл да се мъчиш''.

21) - Това е карта - казва Елса задъхано, както прави човек, когато са му свършили сълзите, но не му е свършил плачът.

22) Работата с краищата е в това, че се очаква непременно да свършват с ,,живели щастливо до края на дните си''. А това си е проблематично, така е, от чисто разказваческа гледна точка. Защото всички хора в приказките, които са изживели дните си, оставят след себе си други хора, които трябва да живеят без тях.
А е трудно да се живее така. Много, много е трудно да бъдеш този, който трябва да остане и да живее без някого.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Мери Попинз се завръща'' - Памела Травърз

Цитати / "Мери Попинз" - Памела Травърз

1) Не познавам толкова работлив човек.
- Е, това не би могло да се каже за теб! - ядосано отвърна Мери Попинз.
- А - засмя се непознатият, - точно тук грешиш! Аз винаги съм зает. Да не вършиш нищо, е нужно много време, фактически цялото време на човек отива, когато не върши нищо.

2) Земята бързо се върти,
но без да се накланя,
да не се разплиска
по нея океана.

3) - Какво е истинско и какво не е? Можете ли да ми кажете, или пък аз на вас? Навярно никога няма да научим повече от това, че като мислиш за едно нещо, ти го правиш истинско. И тъй, ако Майкъл е мислил, че държи в ръце истинската Луна, той наистина я е имал.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Писателят призрак'' - Филип Рот

1) Всичко, което без съмнение бе истина, зазвучаваше фалшиво още щом го напишех и колкото повече се стараех да бъда искрен, толкова по-лошо ставаше.

2) - В час той често казваше на студентите с литературни амбиции: ,,Няма живот без търпение''. Никой от нас не разбираше за какво говори.
- Ти обаче разбираше. Сигурен съм. Мило мое момиче, тъкмо ти ме научи на тази житейска истина.
- Но аз съм абсолютно нетърпелива, когато чакам.
- И все пак го правиш.
- Да, и през цялото време се гърча от чувство на безсилие.
- Ако нямаше това чувство - обясни учителят й, - нямаше да имаш нужда от търпение.

3) Съвършена личност - не прави никакво впечатление, но и нищо не му прави впечатление.

4) - Мислил ли си за това?
- Да.
- И до какво заключение стигна?
- О, не мога да го изразя с една дума, камо ли пък тук, на улицата. Нямаше да напиша петнайсет хиляди думи, ако можех да изразя сега всичко само с една.

5) Щеше да се качи горе и да нахлузи нощницата си в стаята над главата ми. Нямах представа каква полза можех да извлека от тази ситуация. Но все пак да лежиш буден и съблечен в едно легло по същото време, когато тя лежи будна и полусъблечена в друго, беше все нещо. Все някакво начало.

6) Де да можеше собствената ми фантазия да роди сцената, на която току-що бях станал свидетел! Де да можех да измислям тъй дързостно, както самият живот!

7) ''Съжалявам, но съм скучен човек.'' - ,,Ни най-малко - отговори Бойс, - пасивността у именитата личност не е лишена от специфично очарование и загадъчност.'' - ,,Наистина ли? - възкликна Лоноф. - Трябва да го кажа на съпругата си.''

8) И тогава изпитах неистово желание да отмъстя. Не за мъртвите - нямах за цел да върна мъртвите или да дамгосам живите. Не за труповете отмъщавах аз, а за онова останало без майка, без баща, без сестра, пълно с мъст, с омраза и срам, полуодрано, клокочещо от гняв същество. Аз отмъщавах за себе си. Исках сълзи, исках християнските им сълзи да потекат като еврейска кръв - за мен. Исках жалостта им, и то по най-безжалостния начин. А също и обич, исках да ме обичат безмилостно и безкрай, точно както ме бяха унижавали. Исках своя неувехнал живот и неувехналото си тяло, очистени и неомърсени. И за това бяха нужни двайсет милиона души. Двайсет милиона, умножени по десет.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

''Завинаги'' - Константина Живова

Както, може би, вече съм споменавала, не обичам да изказвам негативното си мнение относно книги. Затова ще бъда кратка.
Книгата на Константина Живова е писана с голямо желание и вдъхновение, това се вижда веднага, НО... няма никаква литературна стойност. Авторката е използвала изключително беден речник, а страниците са изпъстрени с еднакви сравнения, описания и прилагателни. Прекалено често, за да е просто неосъзната грешка, се среща и напълно неправилна употреба на минали времена.
Цялата книга, историята на всяка една от трите жени в нея, е написана без никакво задълбочаване в техните образи. Без никакво представяне на техните характери и чертите, които ги отличават една от друга.
За мен тайната на доброто представяне на един художествен образ се крие в това, авторът/авторката да успее да влезе под кожата на своя герой, да повърви в неговите обувки, както се казва, и да успее след това да предаде емоциите му и да обоснове мотивите му върху белия лист, а не да описва себе си и собствените си чувства и мисли, но под различни имена.
Цялата идея на книгата може да се обобщи в една хубава статия за женско списание. Съвсем не е било нужно да се разтяга до цяла книга.
Не ми хареса книгата, това е ясно. Прочетох я от инат, защото любопитството ми не успя да го събуди. Отново ще спомена обаче, че авторката е писала с голямо желание и това се усеща, което е похвално. Не всички имаме талант в тази област, но всеки от нас има какво да каже.
И въпреки, че това не е моята книга, сигурна съм, че много други читатели ще я оценят по различен начин и ще открият в нея това, което търсят.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Зона 51: Сфинксът

В четвъртата книга от поредицата, човечеството отново е в опасност, започва обратното броене, опасността дебне от космоса, но се управлява от земята, а малката група хора, в които е надеждата за спасение, разбират, че не могат да вярват на никой, освен на себе си. Митовете се преплитат с фактите, а фактите не се покриват с истината, защото тя е изкривено понятие. Търкот и Дънкан отново поемат в различни посоки по света, за да открият ключ, който води към истината такава, каквато е.
В тази книга извънземната раса не е под светлината на прожекторите. Действията на хората, предизвикват противодействие от страна на извънземните компютри. Изходът от тези сблъсъци никога не е в полза на хората, защото от другата страна стои компютър-страж, който има способността да обработва множество потоци от информация и да извлича максимална полза от нея. Създавайки роботи, с помощта на нанотехнологията, стражът-компютър вече надминава този етап от развитието на човечеството, за чието достигане са били нужни години. С тези си възможности, компютърът е способен в рамките на няколко часа да създаде оръжия, за които на хората са им нужни месеци, за да ги направят.
На Земята действат различни сили, организации и интереси и историята е на път да се повтори, разкривайки всички заровени тайни. Заражда се нова война, но по всичко личи, че този път ще е последна. Хората се стремят да унищожат това, което не разбират, без да имат представа срещу каква сила се изправят.
В тази книга се запознаваме и с един нов персонаж, който имам чувството, че ще играе голяма роля в следващите части от историята. Всеки е тръгнал по пътя на истината, някои следват отъпканата пътека, други си проправят собствени пътеки, но целта е една и срещата е неизбежна.
Кели, която познава историята на стража-компютъра повече от всеки друг, но и се намира в негов плен, успява да използва връзката си с него, за да изпрати съобщение до Зона 51 и да накара прочелите го да се замислят дали познават враговете си. Тя за пореден път се застъпва за становището си, че хората нямат врагове в космоса и някога са живели в мир с извънземните, но дали този път някой ще й повярва? Човечеството е на прага на Армагедон, а никой не знае на чия страна е, защото истината зависи от гледната точка. Отговорите се крият във великия Сфинкс в Гиза, където се намира Дънкан, в компанията на професор Муалама и към които се е запътил Търкот, но те бързо разбират, че не са единствените, които искат да стигнат до истината. А мотивите на всеки се различни.
Нещото, което особено много ми хареса в тази книга, беше, че се обърна внимание и на влиянието, което всичко това оказва върху хората. Шокът от това, че всичко, в което хората са вярвали и приемали за нормално, е лъжа, води до скок в ръста на самоубийствата. Книгата ни кара и да се замислим и да почувстваме отчаянието на всички религиозни хора, за които изведнъж целият свят се сгромолясва с гръм и трясък, защото религията им е безсилна пред новите факти и доказателства.
Определено има моменти в книгата, които карат читателя да спре да чете и да се замисли как би реагирал, ако това се случи на него... да потрепери... и да продължи да чете.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

''Ти, който не си за мен'' - Александра Потър

Последният си чиклит роман прочетох преди... повече от 5-6 години.
Преди известно време, докато пиех кафе с една колежка и с ентусиазъм разказвах за книгите, които четях в момента, тя ме прекъсна и каза, че за момента четяла само чиклит романи. На въпроса ми защо, тя отговори, че не иска да се натоварва излишно в момента с по-сложна литература, но въпреки забързаното си ежедневие, не иска и да спира да чете.
Точно за този разговор се сетих вчера, докато седях без работа на работното си място. Времето беше лошо и хората предпочитаха да си стоят вкъщи, което ме оставяше без работа за определени периоди от време през деня. Докато чаках поредния клиент да се появи, реших да убия времето си с четене, но понеже не носех нито една от книги си, сметнах за най-добре да почета нещо неангажиращо. Така попаднах на тази книга...
Бях забравила колко лесно и бързо се чете чиклит роман. Само в рамките на работното си време, успях да прочета по-голяма част от книгата, а тази сутрин още в леглото я завърших окончателно.
''Ти, който не си за мен'' е любовна или по-скоро анти-любовна история за двама души и Съдбата, която непрекъснато им пресича пътя. История за това, че понякога се влюбваме в илюзията си за даден човек, а не в него самия и убедени, че това е нашата сродна душа, сме готови да поискаме да прекараме цял живот с него. Което ме препраща към друго заглавие от същата авторка - ''Внимавай какво си пожелаваш (защото може и да се сбъдне)". Хората се променят и Луси с ужас разбира това, когато 10 години по-късно среща първата си любов Нейт, към когото не е спирала да мисли и отново започва да излиза с него, изживявайки приказката си за втори път. Скоро обаче балонът се пропуква и те приключват взаимоотношенията си, но случайността не спира да си сблъсква един с друг. Чашата прелива, когато се срещат и на един и същи самолет и се оказва, че трябва да делят и една стая, поради грешка в системата, позволила повторно резервиране на вече заета стая.
Луси е раздвоена между рационалността на сестра си и въображението на съквартирантката си. Сестра й Кейт вярва, че всичко се дължи на случайността, докато съквартирантката Робин смята, че за всичко е виновна легендата за моста на въздишките. Преди 10 години Луси и Нейт се целуват под моста на въздишките във Венеция, точно когато залязва слънцето и чуват камбаните да бият. Според старецът, който срещат, това означава, че винаги ще бъдат заедно и абсолютно нищо няма да е в състояние да ги раздели.
Сега, 10 години по-късно Луси е ужасена от мисълта, че това може да е истина. Нейт не вярва на легендата, но факт е, че те продължават да се сблъскват непрекъснато и навсякъде и взаимно успяват да провалят новите си връзки.
В края на книгата, на Луси й предстои да разбере дали истинската любов е по-силна от всичко или наистина е обречена да сподели остатъка от живота си с Нейт.
Да, историята в тази книга е предвидима и невероятна, почти банална, НО... Няма да отричам, че наистина беше неангажираща и разтоварваща. Перфектно четиво за мързеливите часове на деня. Перфектно четиво, което може да се вмъкне и между купищата ''сериозна'' литература, както моята колежка би се изразила.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''A Journey to the World's End'' - Ludmila Filipova

1) He, who has once been touched by Antarctica, stays in love with it for the rest of his life.

2) Worries, memories and the sting of disappointment coursed through my veins and surfaced like phantoms in my mind. I knew that his was a kind of pivotal moment in my life, when I needed to pick myself up and get moving. I just had to keep going, regardless of the exact direction. Step by step, I headed toward the change I craved; toward the sunrise. My life up to this point had passed through both peaks and valleys - such is the norm of human existence. Finding myself at a low point, I could not give up, or I would never reach for the next peak just over the horizon, a new day, even after the darkest night. A new sunrise would come, so breathtakingly beautiful that all the darkness of the past would dissipate under its radiance. New priceless moments, long-anticipated, much-deserved, would blossom and fill my days. I would not let my troubles crush my spirit, when the new sunrise I yearned for was so close and beckoning me closer. I found strength and solace in the basic mathematical law of sine and cosine, the constand up-and-down wavelenght of life.

3) I was already accustomed to prejudice and false preconceptions. A person's public image is nothing more than an invention, molded to fit the needs of their social followers. Some seek out a scapegoat to hate or blame for their personal failings, while others build up unrealistic idols to fill a private emotional void.

4) People often find it hard to carry on after reality shatters their expectations. But I learned an important lesson from an unlikely source - insects. Crushed by the sole of a heavy boot, tangled in a sticky spider web, or even severely injured, they never stop moving, twitching, fighting to pull themselves up and keep crawling forward, until the very end. For me, this is the key to overcoming hardship. It is how I choose to live.

5) The true challenges are those yet unconquered.

6) I could never understand the human need to possess and ravage nature. It would be so simple and beautiful to live in synthesis with our environment, yet this was something relegated only to the poor or the eccentric in our time. In the future, however, living close to nature might become the most coveted luxury of all, since it would no longer be available.

7) All of us were equally defenseless in the face of Mother Nature, and that was what made us human. Nationality lost its meaning in such circumstances. We were all united in our mission, all of us close like a family, even if we did not know one another's names.

8)  Everyone here had drawn a line, leaving their previous life behind, beginning a new life in one of the most dangerous places on Earth, where all social masks and pretenses fall away, leaving a person's true soul exposed. Instead of increased vulnerability, this new state brought out a sort of more genuine humanity.

9) There was no fear or animosity in their eyes. For me, that was one of the most wonderful aspects of life in Antarctica - animals here did not know or fear the brutality of mankind. I prayed to God that this would never change in the future.

10) I was alone in one of the most deserted places on Earth, yet I did not feel the pain of loneliness. Instead, I found meaning in my existance, internal harmony and calm. Whether because genuing loneliness does not truly exist, or because the fear of it is worse than anything else, I couldn't say, but having faced that fear once, I let it fall away and dissipate, leaving me healed and whole.

11) A person could have everything, without posessing anything.

12) How strange that it would happen here, in the most remote spot in the world, where, once again, I looked loneliness in the eye. This time, it did not frighten me. Its face was not the face of evil. Loneliness, deep down, in its very core, hid nothing sinister. On the contrary, it held a kind of freedom, an internal harmony for those who choose to accept it.

13) I realized that we could all rise above ourselves, above time and its mundane predicaments. We were all just part of the moment - facts, colors and dust blowing in the wind. The end of the world would come whenever we accepted it. Our abilities were only as grand as our self-confidence. With every beginning, we overcame ourselves, lived through our limitations and felt every breath. The end, the true End, might never come, if that was what we willed.

14) Ironically, we were currently travelling from the actual end of the world to the one, invented by the tourist industry. It rather reminded me of all the festivities and excitement on December 31, New Year's Eve. People need a clearly defined endind, so that they can believe in a new beginning, a time to change their bad habits, embark on new adventures and upload their pictures to Facebook. In reality, there is no such things as the end of the world or the end of time. Both of these concepts are beyond our ability to measure or control. But to reach the end of the world or to embark on a new beginning, there is no need to travel all the way to the South or North Pole, nor to wait for January 1. The true end and true beginning are within our own selves - we are the only ones who can define them.

15) Even among animals, there are species that recognize eternal love. It is remarkable that many such creatures live in the most inhospitable conditions, as the case is with Arctic birds or whales, or even storks who fly on long, difficult migration journeys. It seems that nature wants to prove to the rest of us that eternal love can help us overcome even the harshest storms and perils.

16) I don't admire what people have made, but what they have not yet managed to destroy.

17) Be yourself, and value your own uniqueness. No disappointments exist without unrealistic expectations. You will never get lost, if you choose to explore the world without a map.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

За Св. Валентин и патриотизма

Днес е 14-ти февруари. Не, по-скоро е Свети Валентин. Празникът на любовта. Така го разбирам аз, така го и празнувам. Напълно приемам обвиненията, че не съм патриот и предавам българските традиции, отказвайки да бъда част от компания, която се доказва като можеща да изпие ненужно големи количества вино и да качи същото количество снимки във фейсбук по този повод. Разбирам, че е модерно да се плюе по всичко, което не разбираме и не харесваме, но аз никога не съм се водила по модата.
Обичам да обичам и обичам да показвам, че обичам. Днес ще покажа на приятелите и родителите си, че ги обичам. Не само днес. Обичам ги всеки ден, но днес ще отпразнувам чувствата си към тях. Ще празнувам това, че те присъстват в моя живот и ме подкрепят. Ще празнувам, защото тези хора са ми показали какво е любовта. Без тях нямаше да знам какво е да даваш и да получаваш любов. Нямаше да знам какво е да си обичан и да обичаш. Да, и аз се събудих сама днес. Нямам човек до себе си, защото дългогодишните ни отношения приключиха непосредствено преди празника. Това не означава провален празник. Означава единствено, че мога да внеса още смисъл в този ден. Ще отпразнувам и всички спомени, които съм имала и ще отделя минута от времето си, за да изкажа мислено благодарността си към този човек, който ме научи какво е търпение, компромис, взаимна любов, уважение и доверие.
На нова година сме свикнали да си правим равносметка за изминалата и планове за предстоящата година, на рождените си дни си даваме сметка колко неща са се промени за една година, на първи юни винаги се сещаме с умиление за безгрижното си детство, а на 8-ми март, никой не отказва да подари на майка си едно цвете. Всеки празник ни кара да погледнем нещата с други очи, учи ни да оценяваме малките неща, събрани в моментите, които никога няма да се върнат.
В социалните мрежи целогодишно споделяме картини и отразяваме празници като Денят на усмивката, на приятелството, на бирата, на фотографа, на това и на онова. Иронията идва от това, че хората са най-негативни, когато стане въпрос за ден, в който се празнува любовта.
За мен чувствата са без националност, затова от сърце се смея на хората, отказващи да празнуват, защото празникът не е български. Обществото ни е болно, живеем в една криворазбрана цивилизация, напоена с псевдо-патриоти, сред които е на мода да се мрази, да се плюе и да не се прави разлика между черно и бяло. Важното е, винаги да сме в опозиция, независимо за какво става на въпрос.
Вместо да се подвеждаме по стадото, трябва да поспрем и да помислим със собствените си глави. Днес обичаме ли? Обичат ли ни? Ако отговорът е ''да'' на поне един от въпросите, значи можем да отпразнуваме този факт.
Казват, че любовта и виното са добра комбинация. А от личен опит мога да споделя, че бирата също върви добре.

Зона 51: Мисията

Третата книга подлага под съмнение историята на човечеството. Или по-скоро показва какво се крие зад всичко, което хората не могат да си обяснят, но приемат като част от миналото си. Книгата показва, че хората никога не са били задвижващата сила. Човечеството е просто сборище от марионетки, а конците са се дърпали и все още се дърпат от други раси от други планети, които не са спирали да водят война помежду си.
Книгата въвежда много нови имена и образи, прелита между много различни точки на Земята и извън нея. На моменти е трудно да се проследи случващото се, да се свържат имената със събитията и да се разбере логическата последователност на действието.
Човечеството отново е разделено, отново няма единствено и подкрепа. Хора като Търкот и Дънкан, които не симпатизират на крайностите, към които народите се стремят, се намират между чука и наковалнята. Единственото правилно нещо е, да не се играе по правилата. Те нарушават правомощията си, с готовност да пожертват себе си, за да спасят другите.
В книгата се сблъскваме и с един коварен вирус, известен като ''Черната смърт'', който се появява периодично и значително намалява числеността на населението на планетата Земя. Но този път е по-страшно, защото смъртността е 100%. Няма оцелели. А вирусът скоро ще достигне и Америка. Хората, наели се с трудната задача да разберат откъде идва, не след дълго откриват истината, която е по-страшна от самият вирус, а именно това, че той е изкуствено създаден - с цел унищожаване на 100% от човешката раса. Тайните са по-силни от човешкия живот, всички следи са заличени. Търкот  и хората му са по петите на нещо, което не оставя следи. Нещо, което никой никога не е откривал. Те се опитват да открият ''Мисията'', но дори най-малката грешка би струвала живота на всички тях. Защото връщане назад няма.
Различни организации, тайни и не толкова, са принудени да си съдействат, но разминаването на интересите, недоверието и всичко, което остава скрито под повърхността, пречат за ефективност в съвместната работа. Никой няма доверие на никого. Хората не са хора, историята не е истинска, болестите не се лекуват, а смъртта е сигурна. В моменти, когато хората трябва да са единни, те се унищожават взаимно, защото са свикнали единствено да воюват помежду си и не познават враг, различен от този. Когато на карта е заложено всичко, а човечеството е въвлечено в битки, за които не е узряло, прогнозите не са оптимистични.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!

Цитати / ''Белжар'' - Мег Уолицър

1) Има място, където изгубените отиват, за да бъдат намерени.

2) - Всички имаме само един глас - казва госпожа Куенел. - А светът е толкова шумен. Понякога си мисля, че тъкмо тихите - кимва към грубото момче, - са открили, че най-добрият начин да привлекат вниманието на хората е не да викат, а да шепнат. Така всеки е вслушва малко повече.

3) - Всеки - продължава тя, като ни оглежда до един, - има какво да каже. Но не всеки може да понесе да го каже. Вашата задача е да намерите начин.

4) Интересно как можеш да живееш толкова дълго, без да имаш нужда от някого, но после го срещаш и вече постоянно изпитваш тази нужда.

5) Може би когато заговориш за една книга, в един момент започваш да говориш за себе си.

6) Бързо се оглеждам в огледалото на тоалетката и тогава виждам мъничката смучка, която Грифин ми е направил на врата. Момчетата не могат да не оставят някакви следи; разпръскват ги напосоки като камъчета в езеро.

7) Да разбереш какво изпитва някой друг човек, някой, който не си ти; да погледнеш под капака, така да се каже. Да погледнеш дълбоко вътре. Ето това трябва да прави писането.

8) Хората само разправят как вече нямало нужда да се чете литература - нямало да помогне на света. Всички трябвало да говорят мандарин и да се научат да програмират компютри. Повече млади хора трябвало да се реализират като учени, техници, инженери и математици.
Да, изглежда сериозно и разумно. Но не може човек да каже, че наученото в часа по литература няма значение. Че великите писалите не променят света.

Like ''Книжен плъх'' on facebook!